Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Декември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Кръстьо Станишев (1933-2019)

ПОЕЗИЯТА НА КРЪСТЬО СТАНИШЕВ

Светлозар Игов

web | Съвременници. Том 1: Поети

Във втората книга на Кръстьо Станишев "Виждане" има един "Диалог", в който сякаш са противопоставени две поетики, два начина на поетическо изразяване, две отношения към света:

Със стъпка на вълк, с окото на ястреб
трябва да влезеш в своето време,
като светкавица яростен,
неуязвим и наказващ...      
                                    Твоите думи са пълни с дима на отровни треви.
- Милостив като дъжд, справедлив като вятър
трябва да вляза,
за да разгоня неясните облаци,
да се явят необходимите думи...

Би могло да се помисли, че "опонентът" е въображаем, един поетически похват, за да се изрази движението към собствена поетическа изразителност все още под сянката на чужд поетически опит, както сочи стихотворението "Пейзаж" в новата книга "Въведение". Но в една друга книга, "Сатири" на Константин Павлов, намираме моменти от една "ястребова" поетика:

Като птица -
но ястреб!
С крила на ястреб
и очи на ястреб.

Дискретният поетически спор изведнъж се открехва към някакво, може би причинно, съдържание. А "Искреност в нощта на планината", което Станишев е посветил на Константин Павлов, разкрива една характерна тенденция в литературното движение на автори, които навлизат в литературата почти едновременно. В едно литературно съперничество поетите се отдалечават един от друг, търсейки своя път в поезията.

Започваме това разглеждане на поезията на Кръстьо Станишев с поставянето ѝ в един "негативен" контекст, който самата му поезия ни подсказва. Защото със своята сатирична непримиримост към света, със своята "яростна, вълча" поетика Константин Павлов е другият поетически полюс на "милостивата и тиха" поетическа позиция на Кръстьо Станишев, заета с очакване и размисъл за "необходимите думи".

Славянската, както обичат да я наричат, копнежност по човешка и обществена хармония у Кръстьо Станишев ще кристализира като лирика в съзнателно търсени, изчистени до прозрачност, почти класически по простота и изящност на израза поетически форми, в бавен ритъм, при който думата изпъква с оголена, чиста, потръпваща плът. Поезията на Кръстьо Станишев е отчасти инструментална, която трябва да изкове съвършената си форма, т.е. да бъде поезия върху самата поезия или философия на поетичната дума. Може да проследим тази лирична концепция в цялата поезия на Кръстьо Станишев от това, как от живота се ражда думата ("И болката е вече слово"), думата като част от човешката съдба ("Като всичко човешко и думите имат сърца"). Кое е по-напред - казаните думи, които не срещат друг живот ("Думите са тънки и чупливи")? Може би те, защото неказаните думи имат някакъв горчив опит ("Моите думи са вътре във мен, безполезно е да им ги давам").

По-важно е ще останат ли думите у поета - неказани, с горчивото съзнание, че е безполезно да бъдат споделени. Блясва прозрение за силата на поетическия акт, за неговата творческа мощ, родена от близост с хората:

Дъждът - това си ти. Мълча спокоен
и напоен, във мен небето блесва.
Кънти далечен стих. И зная: твой е
стихът ми, който камъкът отмества.  

Изведнъж - едно жестоко съзнание за преходността на този миг ("Дъждът - 2"), едно странно предчувствие:

Смущаваща, лепкава, бавно нощта приближава...

Какво може да бъде подкрепа - съзнанието за величието на човека като венец на природното развитие ("Балада"), или надеждата от едно ново присъствие ("Отново имам всички думи")?

И това, но най-вече чувството, че думите са необходими на хората -

Помни, от теб ще се отделят Думите...

Те заживяват като своеобразен коректив на несъвършени човешки отношения. Това е присъствието на думите като инструмент на човешката цивилизация, съзнание за отговорността на литературата пред хората.

Тази концепция е вплетена в една интимна (камерна дори) по проблематика и настроение лирика. Това вплитане на две начала е осъществено по оригинален начин и е може би най-значителният принос на Кръстьо Станишев в националното поетическо движение.

Поезията на Кръстьо Станишев се развива успоредно с един тип съвременна световна поезия, която възкресява класическата изящност и кристалност на израза, съчетавайки я с модерни общочовешки и национални проблеми, поезия, водеща началото си в нашия век от Пол Валери, така както поетиката на Константин Павлов има успоредици с някои готически и барокови явления, продължени сетне от романтици и сюрреалисти.

"Монологът на Овидий" може би ще остане встъпление към поема, която няма да бъде написана, защото поезията на Кръстьо Станишев е достатъчна да даде представа за нея. Той е приел тази поетична конвенция само поради вътрешна сродност със съдбата на заточения античен поет. Това е мост, който свързва отдалечени по време и място поетически съзнания. Контактът на две различни цивилизации, на два различни творчески принципа ражда едно усещане за творчеството като изгнание, като отчужденост:

И влизам бавно в голата велика равнина,
навлизам в своето изгнание.
В тази нова пустиня, където съм длъжен да бъда
чужденец като всички, загадъчен,
                                    несподелен, неразбиращ...

Но това разбиране за творчеството е лишено от мизантропна студенина поради самия факт, че е творчество ("Привечер", "Въображение"). Творчеството е духовен акт, по-силен от разяждащата сила на времето и в това е гордата победа на човека ("Наблюдение"). Това е Хемингуеевото: "Човек може да бъде унищожен, но не и победен" ("Не могат да ме разрушат стихиите").

Наред с няколко любовни миниатюри ("Жена на моя ден", "Присъствие", "Защото думите са тънки и чупливи", "Ний влизаме във бъдещето") "Посветено на моя баща" и "В памет на Богдан Баров" са най-изразителните стихотворения в книгата: първото като израз на преклонение пред могъщата творческа сила на обикновените труженици, второто - като оригинална поетическа ода-елегия за пречупения човешки живот.

Несправедливо би било да укорим тази устремена към класическа чистота на мисълта и формата поезия в подражание на древна поезия. Дори когато у нея зазвучават реминисценции от не толкова стари поети, несъмнено е новото, което е внесъл Станишев в своята и в съвременната ни лирика: особената чувствителност на днешния човек в една нова предметна среда ("В самолета", "В един хотел за чужденци"). Единственият укор, колкото и странно да е, не е към чуждите, при това дошли по литературен път влияния, защото те са творчески асимилирани, претопени от едно оригинално поетическо съзнание, облъхнати от една неповторима индивидуална съдба. Упрекът е към всичко онова ("Реплика"), което нарушава стилната чистота на Кръстьо-Станишевата поезия, която по единство на поетична концепция и изразяване е рядкост в съвременната ни поезия.

Полюсът на тази "Реплика" е едно вглъбено, пречистено поетично настроение, виждане и изразяване (стих. "Виждане"), една устременост към етичната чистота и спокойствие на един желан ден:

Аз идвам по-рано от всички,
преди изгрева, който ще бъде на всички.
Морето е тъмно, голямо и вечно.
Страхът е напразен.
Аз съм сам и самотен привидно.

Едва третата книга на Кръстьо Станишев се казва "Въведение" - заглавие, което би могло да бъде по-подходящо за поетичен дебют. В тази книга има и ред предишни стихотворения - изглежда, поетът не само подготвя нов контекст на поезията си, но и избира вече своето "най-хубаво". В този нов контекст отделните стихотворения изглеждат по-равни, по-неизпъкващи, макар и на едно по-високо поетично равнище. Едно от "ядрата" на тази книга са две познати стихотворения - "В памет на Богдан Боров" и "Монолог на Овидий". В новия контекст изпъква, вече и в контраст, техният резигнантен смисъл, потвърден и от второто посвещение на бащата и най-вече от "И никоя не ми извика свойто име", което е един малък спор със себе си, с едноименното стихотворение от предишната книга. В това стихотворение характерната за Кръстьо Станишев концепция за смирението придобива и нов, вече не само индивидуален смисъл. Тези излизания извън "спокойната сянка" на един "Любовен опит", макар и плахи, могат да бъдат плодотворни за поезията - веднъж търсещи своята трайност във "великата вода, която не изчезва" (в стихотворението "Образ", посветено на Димитър Талев, което разгръща по един непатетичен начин една концепция - спомен-унес за родината), друг път - търсещи смисъла на битието в едно примирение със смъртната съдба на човека (в стихотворението, посветено на Иван Хаджихристов).

Но дори когато разглежда същностни проблеми на битието, Кръстьо Станишев ги вижда през призмата на думите, на проблематиката на словото, следователно - на едно инструментално ниво. И в новата книга на Кръстьо Станишев думите са едва ли не главен лирически герой, поставени в различни емоционално-познавателни ситуации, чийто бавен психически ритъм (стигащ до лимфатичност на преживяването) е почти постоянен. Поетът се опитва да отрази проблемите на битието чрез проблематиката на думите, да предаде органични материални движения чрез поетически анализ на ефирната словесна атмосфера, която ги обвива.

Тази резигнация на Кръстьо Станишев (една от най-употребяваните думи в неговата поезия е "примирение") пред битието и пред словото стига до себежестокост със съзнанието за непреодолените още литературни координати на неговите поетически усилия (стих. "Пейзаж"), което ни помага да разберем защо поетът е нарекъл книгата си "Въведение" и защо за една преминала през някакво (може би пак резигнантно) пречистване зрелост се говори в бъдеще време:

Годините на съзерцаване
ще са преминали.
В своя пейзаж ще вървя
осветен и пречистен.

Критиката не би могла да съди за непостигнатите още поетически стойности на бъдещето. За разлика от Лотреамон, Кръстьо Станишев не би могъл да каже "Няма нужда да се грижа за това какво ще правя сетне". Но би могъл да продължи заедно с "прокълнатия" френски поет: "Аз трябваше да правя това, което правя".

Сега Кръстьо Станишев още минава през чистилището на думите. Прави поезия за тях. А може би чрез това и за нещо друго.

Свикнали сме критиката да дава някакви отговори. Нека бъде позволено да поставя и въпроси:

Може ли една поезия, размишляваща върху своите думи, да казва нещо повече от това, да има по-богат поетичен смисъл, разкривайки един човешки опит, превърнат в думи? Може ли едно Въведение само по себе си да има смисъл и поетическа стойност, дори ако остане въведение към Нищото, или както го е нарекъл самият Станишев в "Писмо" - към Изхода?

Двата различни отговора на този въпрос биха дали и два различни оценъчни смисъла на поезията на Кръстьо Станишев.

1968

 

 

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 12.11.2019
Светлозар Игов. Съвременници. Том 1: Поети. Варна: LiterNet, 2019