Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Христо Фотев (1934-2002)

ПОЕТЪТ, ИЛИ СЛОВО ЗА ХРИСТО ФОТЕВ

Светлозар Игов

web | Съвременници. Том 1: Поети

Не само за мен, но вярвам и за мнозина, чиято младост съвпадна с творческото оживление от 60-те години, името Христо Фотев е един от синонимите на думата "поезия", на думата "море", на думата "Бургас"... Не зная български литератор, заминаващ за Бургас, да не е получавал от своите приятели поръка да занесе много здраве на Христо Фотев, който седи някъде там, пред сладкарница "Куба" или "Малина", в Клуба на културните дейци или на писателите, на някое явно място или в тайна квартира, или просто витае нейде като добрия дух на този град, който и благодарение на неговото присъствие е едно от най-одухотворените места сред урбанистичните пейзажи на съвременна България. Тази среща с Фотев може и да не стане, както не се сбъдват много наши срещи, но копнежът по нея винаги съществува, както копнежът по щастието. А какво друго е Поезията, ако не обещание за щастие в този наш живот, в който няма трайно щастие. На всички ценители на българската поезия Христо Фотев е подарил поне мъничко от това щастие, наречено Поезия.

Христо Фотев е наистина олицетворение на стихията на Поезията. С това не искам да кажа, че той е единственият талантлив днешен поет, нито дори, че е единственият певец на морето и родния Бургас. Нашата литература днес има немалко талантливи поети. Но Христо Фотев е най-яркият образец на един тип поет, едва ли не последния от една бохемско-романтична кохорта, чиято щафета пое от своя по-стар събрат Иван Пейчев. В безкрайното царство на литературата има различни видове поети, от нелюдимите кабинетни ерудити до патетичните естрадни рецитатори. Всички те имат свое място и функция в литературата, важното е да бъдат "добри и различни". Но няма да скрия, че питая особена симпатия към типа поети, който днес най-ярко въплъщава Христо Фотев. Една литература няма да опустее много, ако се лиши от някои от другите разновидности на поета. Но ако в нея не е останал нито един поет като Христо Фотев, тази литература би изглеждала лишена като че от самия дух на поезията.

При това имам предвид съвсем не или поне - не толкова битовия поведенчески модел на поета-бохем, а самия дух и същност на една поезия. Не зная, пък и не ме интересува - макар и да сме прекарали доста време заедно, кои са любимите му питиета, какви любовни авантюри е преживял, с какви жестове и слова е тероризирал и забавлявал жадното за сензация еснафство - все неща, които създават митологията на един поетичен живот, която може би има смисъл, ако с нещо увеличава интереса към поезията му.

Впрочем сам - и пръв! - Христо Фотев застана срещу подобни митологии, които едва ли обогатяват с нещо поезията, ако тя сама не е духовно богатство:

И ето - аз вървя срещу легендата за себе си.
(Прости ми ти, провинциална митологийо.)
Над спомените и над думите е мойта биография -
в агонията на мечтата ми за щастие.

Поезията на Христо Фотев наистина е достатъчна като ценност и без прибавките на една романтична житейска биография. А тази поезия е изповед на един живот, който се е превърнал в инструмент на поетическото познание. Най-трагичното и самоубийствено призвание. Най-опасната и рискована професия. Да съхраняваш в себе си своите човешки любови и омрази, възхищения и отчаяния, надежди и покруси, за да ги превърнеш в един-едничък поетически миг, твърд като диамантен кристал, който разсича най-страшното - нахлуващото в живота ни небитие, миг, който превръща повторяемото в неповторимо, а неповторимото във вечно. Да живееш не само своя опасен, но и опасния живот на думите. Да ги събличаш от наслойката на обезсмислилата ги всекидневна употреба до голата им, трептяща първородна плът и - вече новородени - да ги бракосъчетаеш така, че от тайнственото докосване помежду им да се ражда ново и непознато значение, което е самата поезия. Бих нарекъл тази поезия поезия на екстаза. А това е екстазът на вдъхновението, на онова движение по ръба на битието, на онази надвесеност над бездната, на онази надоблачна извисеност във възприятието на живота, която се постига само в изключителните мигове на човешкото съществуване и която само поетите са способни да съхранят в Слово.

Бях на самия връх на свойта младост.
Бях див - несъразмерен и красив.
Обичах те без милост аз - със ярост -
и се учудвам, че останах жив.
Бях млад - красив и неправдоподобен.
Как падах аз над тъмния ти глас.
Виновен съм - от твоя скръбен спомен
не справедливост - милост искам аз.
И пак сънувам оня светъл хаос...
(Не подозирах, а съм бил щастлив!)
Обичах те без милост аз, със ярост.
И съжалявам, че останах жив.

Малко са стихотворенията, писани на български език, в които да срещаме така остро усещане за върховите моменти в битието, може би защото са и малцина хората, надарени с така остър сетивен и духовен усет за тяхната висота.

А ето и едно друго стихотворение, в което този екстатичен усет за висотата като висене над бездна е дадено и в по-пряк образ:

И там - от седемхилядния метър.
Там, до самия рай - от самолет

видях аз Киев, отразен във Днепър
и на архангел златния тромпет.

Това движение по вертикала на пространствените измерения - от сияйната надоблачна висота до тъмната земна паст на гроба, това движение от райските висоти на душевното блаженство до пъклените подземия на тялото, тези шеметни извисявания и отчайващи падания, висенето в бездната между небето и земята, между духа и тялото, между спомена и копнежа, между неистовата радост и безнадеждната мъка, този непрекъснат опасен живот във върховете на човешкия порив е основната характеристика на Христо-Фотевата поезия. Тя постоянно ни внушава чувството за главозамайващо извисяване и опасност от сгромолясване, за делфинов скок във въздуха на щастието и внезапен изстрел, който прекъсва този блажен миг, за щастие, в което ни дебне опасност, и за рискове, замайващи като щастие. По повод "Тържествената литургия за делфините" съм се питал какво точно е привлякло поета към тези най-прилични на човека обитатели на морето. Загадката на техния непонятен език ли, който така прилича на загадката на самата Поезия? Аеро- и хидродинамичната красота на техните подобни на живи стрели тела ли? Печалната им съдба на унищожавани от хората себеподобни? Или красивият им скок във въздуха - между морето и небето - някъде, който така прилича на самото опасно-вертикално битие на Поета. Навярно всичко, но най-много тази тайнствена прилика на делфина със самата същност на Поета - човекът, живеещ над бездната.

У Александър Блок срещнах мисъл, която ще помогне да обясня какво значи "човек на бездната". "Зная, че преставам да бъда човек на бездната - пише Блок - и бързо се превръщам в съчинител." Доколко руският поет е справедлив в този свой самосъд, е друг въпрос, още повече че след тези думи добавя: "Не завинаги съм изгубил бездната. Винаги я чувам с един крайчец на ухото."

Когато говорех за бездната - а едва ли може да има по-осезателно и едновременно по-екстатично усещане за нея от стиховете на Фотев, които вече цитирах, - имах предвид едно усещане, което е самата същност на поетическия акт и без което поезията е онтологично невъзможна, както биха казали философите. Поетът винаги се движи по опасния ръб на битието, той самият е напрежението между света, такъв, какъвто е и какъвто би могъл да бъде, висящ над бездната между тези два свята, над бездната на думите, над собствената си бездна. Защото човекът, посветил се на словото, е сам една бездна.

Тази сюблимна динамика във възприятието на битието - уловено само във върховите мигове на извисяване и пропадане - придава и трепетната структура на Христо-Фотевия - най-екстазен и като стилов изказ в съвременната ни поезия - стих. Стих, в който експресивната - удивителна, въпросителна, ритмично-повторителна - интонация е внезапно разкъсвана от неочаквани паузи, от онези христофотевски анжанбмани, които могат да се ползват като христоматиен пример не на формално словесно структуриране, а на кристализирал в словото душевен опит, в който внезапните тихи пропасти между думите са не по-малко смислово натоварени от самите звучащи думи. И в които тишината е все пак пределно сгъстена, защото тя е синоним на небитието (макар че може да бъде не само това), от което поетът се отблъсква непрекъснато. Небитието, не разбирано просто като смъртта, а като мъртвия живот. Защото според Христо Фотев

Най-страшното
не е в смъртта ни, може би ужасното
е, че сме приживе във тъмната ѝ пластика.

Поезията на Христо Фотев е непрекъсната съпротива срещу този мъртъв живот, срещу изхабения живот, живота в смъртта. Тя може да се нарече и "носталгия по празника", както сам той определи поезията на един свой по-стар събрат. И не е трудно да открием това празнично възприятие на живота навсякъде в тази поезия.

Вижте колко закономерно подчинени на това романтично-празнично възприятие на битието са всичките му ерудитски предпочитания, които Фотев е вплел символно в една поезия, която - дори и когато заема образи от книгите - няма нищо книжно. Какво друго бе "Венецианска нощ", ако не възкресяване на един романтичен празник, какъвто Фотев би искал да бъде животът ни. И не са ли любимите образи на Фотев все символи на празничното, химеричното - Ромео и Жулиета, Дон Кихот и Ван Гог и оня апокалиптичен Ной, който трябва да спаси и пренесе най-ценното. (А тези образи са все символните двойници на поета Христо Фотев.) И когато пренася Ромео и Жулиета в сивата рамка на съвременното всекидневие, и когато усеща с печал края на празничния карнавал - това са все контрапункти, които трябва да подчертаят, че животът трябва да бъде празник, радост, щастие, любов, свобода.

Този поет, който изрази най-ярко своето отчаяние от думите, страха от обезценяването им, всъщност никак не се страхува да употребява най-патетичните думи - Свобода и Любов, Щастие, Живот и Смърт - и без да ги лиши от патетиката им, да ги направи новородени. У него дори думата "другарю" звучи с първоначалния си смисъл. Този поет не се срамува да бъде романтичен, патетичен, сантиментален, старомоден, възмутителен, отчаян, дори влюбен сред този делови, несантиментален, модерен и съвсем не изпълнен с обич век.

Малцина са българските поети, у които така да личи функцията на поезията като обновител на словото и очуднено възприятие на битието.

Тази, учудващо скромна по обем в нашето изпълнено с поетическо свръхпроизводство съвремие поезия е твърде богата на теми, образи и мотиви - морето и любовта, свободата и революцията, родителите и сина, делфините и дърветата, въздуха и луната, жените и пристанищата, спомените и думите, детството и смъртта, облаците и вълните; в нея има пейзажи от Венеция и Ленинград (северната Венеция), карнавални и революционни поеми, оди и елегии, вживявания в античността и реактивни скорости, плуват весели кораби и тъжни влакове, има спомени за приятели и разходки с деца, писма и некролози, възхвали и етюди, портрети на дървета, животни и хора, сантиментални посвещения и патриотични отчаяния. Цяла една образна и емоционална вселена. И все пак тази богата на образи поезия притежава удивително поетическо единство. Най-напред - единството, което ѝ придава христофотевския поетически стил, който понякога може да изглежда монотонен с екстатично-каскадните си епитетни конструкции и ритмични интонации, но е по-точно да се нарече единогласен. Сетне - единството, което идва от дълбоко личния изповеден характер на тази поезия, чийто богат образен свят е съсредоточен в един познат поглед и осмислен от съдбата на един познат лиричен герой без маска, защото никога не се срамува да се самоназове. Лиричният герой Христо Фотев, който е един от най-интересните образи на съвременната ни поезия. Яркият отпечатък на личното поетическо възприятие личи дори върху обективните поетически образи, които Христо Фотев създава - на майката и бащата, на сина и любимата, на морето и делфините, на родината и революцията. Без да бъдат огледала на суетно самолюбуване, тези образи оглеждат и изграждат образа на самия поет.

Навсякъде в тази поезия - във всички природни пейзажи, човешки образи, картини, емоционални състояния, мисловни абстракции, присъства лирическото отношение, наречено Христо Фотев.

В съвременната ни поезия са редки по художествена изразителност образите от покрития като че с иконна патина портретен диптих на родителите, както в стихотворението "На майка ми" и "На баща ми". Но и тези портрети са повече лирически автопортрети. Защото в тях доминира не образът, а субективното лирическо отношение към него. Христофотевското отношение. Защото никой друг не би могъл да възкликне така страстно:

Мамо,
Не остарявай, моля те - и никога
не вярвай през деня на огледалото.
В очите ми се вглеждай непрекъснато.
Съпротивлявай се срещу тъгата си.

А кой друг би могъл да се обърне така към България в едно от най-хубавите посветени ней стихотворения:

Благодаря ти за голямото търпение
и за голямото мълчание, Българийо!
В прозорците на тъмните ти влакове
душата ми се радваше на себе си...
В прозорците живота ми приличаше
на истински - приличаше на щастие!

Нито един образ в този поетичен свят не живее друг живот и не прилича на друг, освен на своя създател. Христо Фотев притежава поетическата сила да вдъхва на всичко, до което се докосне, своя образ, своята същност. Дори няколко по-важни образи на тази поезия - Любовта, Морето, Родината, Бургас, Думите - са не обективни лирически образи, а субективно одухотворени христофотевски представи за любовта, морето, родината, Бургас, думите.

Макар никъде да не деформира иманентната им същност на обективни стихии, Фотев превръща всички тези лирически обекти в одухотворени и осмислени чрез собствената му лирическа същност образи на красотата. Защото в поезията на Христо Фотев всички те заживяват един нов живот - по-траен, по-богат, по-красив.

Морето!
Най-голямото събитие!
Как ме издига към върха си - целия
отново ме зазижда във кристала си.
В блестящото съжителство със люспите
на рибите - с крилете на комарите...
Как ми тежаха дрехите - и тялото,
зазидано във паметта ми... Името!
След оскърбителното, страшното във навика
да се живее - приеми ме!
Никога
аз няма да те принизя до своите
печални средства за очовечаване.

От всички по-чести образи в тази поезия нарочно избрах Морето, и то точно където е наречено "Най-голямото събитие", т.е. най-голямата обективна ценност. И то точно където поетът му се моли да го приеме, готов да се подчини на могъщите му стихийни и надчовешки закони, да се откаже от всичко свое. И пак не е станал чист поетически пейзаж на морето. А морето е станало част от пейзажа на душата на поета, която е изповядала себе си, вгледана в морето. Забележете - тази хоризонтална синя стихия тук изведнъж е направила делфинов скок и е променила своите пространствени изменения по вертикала на лирическото душевно движение. Отвесно море - такова още не се среща в природата. Но - нека ме извини творецът на мирозданието - създаденото от Христо Фотев море ми харесва повече. Защото е по-хубаво.

Това е магията на истинската поезия!

А така е преобразил в своята поетическа вселена и със своята лирическа мяра Христо Фотев всичко.

Когато изтъквам това пределно субективно облъхване на обективните образи - майката, родината, морето, делфините и пр. - съвсем не твърдя, че Христо Фотев ги накърнява, а още по-малко, че ги унищожава. Този поет не е самодоволник, превърнал поезията си в пиедестал на въображаемото си величие. Той сам се е превърнал в инструмент за лирическо познание на света. А това познание никога не може да бъде нещо друго освен страдание, саможертва, себераздаване, щедрост и накрая - изпепеляване в думите на собствената поезия.

И именно поради това, облъхнал образите на околния свят със страстния трепет на своето сърце, превърнал ги в своя същност, Христо Фотев отново ги обективира във висшата реалност на изкуството. Казах, че за Фотев тези образи не са огледало за суетно самолюбуване. Напротив, сам Фотев - спомнете си стихотворението за майката - превръща очите си, ръцете си, самия себе си в огледало, т.е. в онова, което нарекох лирически инструмент за познание на света. А в това огледало всички образи са и по-истински, и по-красиви от своите първообрази.

В самото начало на това слово нарекох Христо Фотев певец на морето и родния му Бургас. Мнозина ще сметнат навярно, че съм изневерил на жизнената правда, защото едва ли има почитател на съвременната българска поезия, който да не знае наизуст поетическата визитна картичка на този поет.

Роден в Истанбул. Тридесетгодишен.
Но българин.
И жител на Бургас.

Не бих желал да оспорвам екзотичната достоверност на Христо-Фотевото рождение в живописния световен град на Босфора, още повече че неговата поезия наистина съдържа една рядка за нашата литературна традиция левантийско-средиземноморска чувствителност, случаен гост у родените сред поля и балкани. Но когато нарекох Бургас негов роден град, едва ли съм сбъркал, и то не защото поезията на Христо Фотев е свързана с пейзажа на този град така, както поезията на малцина българи е свързана с тяхното "малко отечество".

В бургаските покрайнини, където са тръстиките
посечени от вятъра, във къщата единствена
баща ми се завръща и престава майка ми
да се страхува - както винаги от залеза.

* * *

В Бургас, на края на града,
в Бургас - ний, бежанците, някога живеехме.

* * *

Единствено в Бургаското пристанище
живота ме изпълва с възхищение!

* * *

Как ще забравя аз нощта - най-светлата,
най-дългата - в бургаското пристанище!

Не зная много ли са българските градове, които могат да се похвалят, че са обезсмъртени в толкова хубави стихове. А и не зная дали е правилно да нарека Бургас родното място на поета Христо Фотев, а не Христо Фотев - родина на поетическия Бургас. Поне за мен Бургас винаги е присъствал такъв, какъвто го е създал в поезията си Христо Фотев. Защото не градовете създават поетите, а поетите - градовете.

Но това е, така да се каже, битийната връзка на Поета и Града. Христо Фотев обаче е свързан с този град и в един друг, литературно-исторически аспект. Бургас е стар културен център, но той заживя в поезията, струва ми се, едва с Христо Фотев. Става дума за "Бургаската школа" в поезията, за която съм говорил доста отдавна и чието съществувание в литературната карта на България продължавам да отстоявам, без да искам да внасям в това излишен патос. Дълг на по-прецизните литературни летописци е да утвърдят в каква степен неколцина връстници на Христо Фотев са съдействали за литературното оживление в Бургас през втората половина на 50-те години, когато в този град настъпи едно важно за националния ни театър артистично оживление. Зная приноса на поети като Кръстьо Станишев, Никола Инджов и Иван Теофилов в създаването на Бургаската школа. Но когато говоря за тази школа, имам предвид не само принадлежността, която дава временното или постоянното местожителство някъде, а нещо общо в поетическия дух, което ми е трудно да определя, но което усещам, че присъства у бургаските поети. След Христо Фотев в Бургас се появиха нови поети - от изтъкнатия днес не само като поет Недялко Йорданов до малката Петя Дубарова. Мнозина от поетите на Бургаската школа си отидоха от Бургас, някои си отидоха и от живота. Христо Фотев остана и в Бургас, и в живота. И той днес е и някогашният юноша, приел някакви тайнствени послания от старината, и ветеранът, изпращащ свои послания към по-младите и към неродените. Той е несъмненият стожер на Бургаската школа. Приказният поетичен гном на този град.

Днес Бургас има и други талантливи певци - нека не изброявам добре известните им имена. Но ако ги има, то е, защото преди тях е имало и други. А най-важният извор на поетическото движение в Бургас бе дори самото присъствие в него на поета Христо Фотев. Поетите се раждат от други поети. От някакво тайнствено докосване, от някакви неизречени благослови, от една невидима щафета на духа. Поезията е и самота. В авантюрата на думите всеки е сам, както и в авантюрата на живота. Но поезията е преди всичко общение. Защото е послание. Но и защото е приемане на посланието на другите. Тя е невъзможна без приемственост и солидарност. Поезията е тайно братство, незрим сбор на съобщници в царството на духа.

Не случайно наблягам на поезията като общение. Живеем във време, когато мрачната оргия на дехуманизацията и дезинтеграцията на човеците е достигнала небивали размери. Единствената форма на човешко единение днес изглежда едва ли не престъпното сдружение на "жадната за облаги сволоч", която се стреми да унищожи всякакви форми на човешка солидарност - дори най-светите малки съюзи на приятелството и любовта. И поезията като една от най-реалните форми на човешко сдружение е в самия център на мишената, наречена човешко единение.

Не случайно именно по повод на Христо Фотев правя тази възхвала на поезията като общение. Не само защото сам Христо Фотев бе нарекъл при друг повод поезията - "печално обещание за братство". А защото като стожер на бургаската поетическа школа, със своя човешки и творчески пример, дори ако щете - със своите братски сантиментални посвещения на мъртвите и живите приятели и съратници, със самото си присъствие е пример за поезията като човешко братство.

И ми се ще да кажа - приятели, запазете и съхранете своето поетическо братство! Това общение е не само условие на поезията, то е една от основите на самия живот. Без него животът се превръща в своето отрицание. Толкова за Христо Фотев като поет на Бургас, което всъщност беше и размисъл за присъствието на Бургас в българската литература и за функциите на поезията като общение.

А сега - за още една важна тема в поезията на Христо Фотев - редом с другите теми на тази поезия - Бургас, Море, Любов, Театър. Става дума за революцията. Достатъчно е да прочетем само "Изпълкомът заседава" и "Книга за свободата", за да се убедим, че за Христо Фотев революцията не само не е "външна" тема, но дори и не е една от темите на неговата поезия, а интимна същност на неговото битие. Такива, каквито са Морето, Любовта, Свободата. Революцията е другото име на тези единосъщи стихии. Тя е в историческото измерение на битието същото, което е любовта в интимното и Морето - в природното. Революцията е върховният миг на историята, нейната млада същност, отрицание на безвремието и безветрието. Тя е любовният миг на Историята. Най-красивият ѝ спомен.

Сигурен съм, че ако запитаме тази стара сводница Историята какво е за нея Революцията, затлъстялото ѝ лице би се оживило от неочаквания спомен за нещо хубаво и светло и тя би ни отговорила с думите на поета:

Бях на самия връх на свойта младост...

Така би ни отговорила Историята, ако можеше да говори. Но вместо нея говорят поетите. За които революцията е споменът за онова сладко чувство за свобода и радост от живота, което Вазов наричаше "пиянството на един народ", а Христо Фотев римува с Любов, Море, Свобода...

Христо Фотев притежава удивителната способност да владее думите с такава виртуозност, че не е случайно, дето стига до отчаяние от тях. Отначало изглеждаше почти неочаквано, че този най-органичен и спонтанен, едва ли не пееща птичка, поет - се докосна до една изпълнена с критическо самосъзнание проблематика, каквато е размисълът върху самите думи:

Защото тъй безпомощни са думите.

А тази проблематика се оказа все по-обсебваща вниманието на поета:

Убива ме жестокото насилие
над думите... И няма ли наистина
аз да заслужа тяхното доверие.

Или:

И никакво спасение във думите!
И думите, безсмислени са думите!

* * *

Сред думите, приведени под бремето
на оскърбената си красота.

Не беше ли възкликът "Здравей, мълчание" със своето откровено отчаяние от словото една заплаха за самата поезия, която - както знаем - се прави с думи, дори и когато е заредена с мълчание.

Христо Фотев не прегърна мълчанието и не потъна в него. Но неговото съмнение в ефикасността на словото, неговото чувство за вина пред думите бяха и творчески закономерни, и поетически необходими. Най-малко поет като Фотев, който никога не е словоблудствал, имаше основание да изпитва вина пред думите. Но истинският поет не можеше да не изпитва и за себе си тревога, когато замърсяват словото. Проблематиката на словото обаче възникна у този поет не само като тревога пред словесната инфлация, която се появи и продължава да бъде все по-страшна опасност за съвременната ни литература. Тънкият и опасен ръб между словото и мълчанието не можеше да не бъде зрееща отвътре тема на един поет, за когото движението по опасния ръб на битието е съдба. Бездната, над която вечно живее поетът, е и бездната на мълчанието под словото.

Но този, който е казал, че животът му е неговото призвание, знае, че животът за поета има смисъл само тогава, когато става поезия. Затова поетът винаги - след проклятия и отчаяния - отново и отново ще се завръща при думите, при словото, така както Яворов се завръщаше при своята "блудница несретна" - Песента.

Кой предизвика моето мълчание?
Страхувам се да не насиля думите...
Търпение, не ме напускай никога.
Не ме напускай никога - изпълвай ме
със старото прекрасно подозрение,
че може би принадлежа на думите...
Аз трябва да се осезая целия,
за да забравя себе си - във името на
другите.

Поетът е така отдаден на думите не заради самите тях. А защото те са пътят му към хората. Път, който поетът извървява заради хората, но затруднява неговия живот. И в тази затрудненост е неговият жребий да бъде еднакво в спор и с живота, и с думите.

Благодаря ти, щастие, за твоята
жестока съпротива, невъзможно си.
Каквото да направя, ти си винаги
почти... зад милиметъра, секундата
там някъде зад думите, зад дните ми
и нощите ми... Как сияй животът ми
през гарите, летищата, квартирите.
Не мога да си го представя иначе!
В средата на живота си аз, смешният,
съм между мойто щастие
и себе си.

Другояче не може да се създава поезия. Не може да дадеш другиму щастие, ако не го отнемеш от себе си. Но и не можеш да даваш другиму щастие, ако сам не го притежаваш. И поетът е в правото си да ни запита:

Щастливи ли сте вий без мен наистина?

Ние, разбира се, можем да бъдем еднакво щастливи или нещастни и без да познаваме този поет. Но мога да свидетелствам само за мястото, което заема в моето сърце.

И точно тук самият аз изпитвам отчаяние от думите. Още повече че критическото слово е далеч по-несъвършено от поетическото.

Бях на почивка край морето миналото лято, една от онези почивки, които не ни доставят много радост, защото по причини, които всеки си има и сам си ги знае добре, сетивата му са затворени за красотата на света и радостта да живееш и са се втренчили мрачно навътре, в някаква своя болка. Но болката си е болка, а всекидневието си е всекидневие и иска своите битови ритуали. Трябваше да заведа сина си на разходка. Заведох го на пристанището. И детето - като всички деца - изумя от възторг. И така радостно ме дърпаше да гледаме заедно в тези мигове, нима не се е родила от това поезията - че изведнъж сетивата ми се разтвориха, въздухът изми от душата ми болката и аз видях живота в цялото му тържество:

Движение на влакове по релсите -
издигай ме със своята експлозия!
Чудесно електричество - обичам те!
В хилядата ти крушки е душата ми...
Гласът ми пропълзява по въжетата
и ужасява корабните плъхове!
Аз разковах сандъка с портокалите!
Наистина ли съществува Африка,
Америка, Австралия -
о, блясъци
в кристалите на каменните въглища!
Как искам да отида аз във Индия,
в Япония, в Италия -
навсякъде...
И никъде да не отида - никога
да не напусна своето пристанище!
...Ще изгоря във въздуха - а слънцето
ме вдига със металните си челюсти!
Към ноздрите ми се надига сярата!
Желязото във всичките си образи
отново ме притиска до ребрата си...
А корабите - толкова изтънчена
и женствена е формата им,
толкова са благородни тънките им профили -
че ме изпълва тъмно отчаяние!

Пристанище, благодаря за твоето
пространство - за голямата ти работа!
В която и най-малките подробности
са пълни със огромно самочувствие!
Благодаря ти, весело движение!
Издигай ме със своята експлозия!
Чудесно електричество - обичам те!
В хилядата ти крушки е душата ми
открила и обикнала
света!

Това видях аз, и не в бургаското пристанище, но какво значение има къде. Важното беше, че отново го бях видял и почувствал. Детето ми беше помогнало да дораста до това стихотворение, написано в съавторство от пристанището и Христо Фотев. С това не искам да кажа, че ние сме слепи за света, ако поетите не са го видели и изразили преди нас. А защо не - след като е в известен смисъл така. Нима не са имали предвид това древните, като са казвали, че "не знаем какво сме сторили, докато не ни го разкаже опитен певец".

Трябва погледът на поета да освети нещата на живота, природата и историята, за да добият те своята красота и одухотвореност. Преди да бъде видяна от поети, Природата не е била нищо друго освен първичен хаос. Преди да бъде възпята от поетите, и любовта не е била нищо друго освен акробатика някаква странна на докосващи се с причудливи движения животни. Звездите, естествено, са греели все така и преди човек да съществува на тази мъничка угаснала звезда Земята, но едва след като Данте ни разходи из ада на душата, ние видяхме истински звездите над нас. Балканът, естествено, е съществувал и преди нашите предци да се заселят край него, но той стана за българите онова, което е днес, едва след като запя Ботевата песен. Поетите са родени, за да откриват и изразяват нещата на хората.

Кой от нас не е изпитвал трепетите на това прадревно човешко чувство, за което събратът на Христо Фотев - Недялко Йорданов, казва: "Та има ли по-вечно от любов?" Кой не е изпитвал страшната тръпка на удивление пред красотата на онези жени, които само за миг са затаили дъха ни и завинаги са отминали по своите неведоми пътища, или на онези, които са хубави, защото такива ги прави нашата любов. И все пак нещо сякаш е липсвало на самата човешка любов, преди да съществуват стиховете:

Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.
Не ме измъчвай повече - обичай ме!
Не се щади - обичай ме!

Обичай ме...

Дори и разкъсано от цитирането - колко е хубаво това стихотворение! Едно от най-хубавите любовни стихотворения, писани на български език. А най-хубавите любовни стихотворения съвсем не са много. И това не е само любовно стихотворение. Това е поезия за самото чудо на битието, разкрито тук чрез одухотворената хубост на обожествената - и така битово реална в същото време - любима.

И неочаквано си спомних други стихове, на един от големите средновековни световни поети, живял преди повече от половин хилядолетие по нашите земи:

Затова облажавам, о Петко, твоето тяло,
                                                                    съсъд свещен.
Облажавам и твоите честни членове!
Облажавам твоя благозвучен език.
Облажавам твоите очи,
                                     защото не дремнаха от сън,
който води към смърт.
Облажавам ти ръцете, които се подвизаваха
                                                                         в труд и не
се облениха.
Облажавам ти и нозете,
                                     защото не отслабнаха при
всенощно бдение.

Това впрочем не са стихове, а нарочно избрани и подредени от мен откъси из житието на света Петка от Патриарх Евтимий, които и до днес са известни само на малцина специалисти. Но именно стихотворението на Христо Фотев ме накара да ги видя с нови очи, да почувствам у тях - отвъд религиозните конвенции - едносъщния човешки порив - преклонение пред женската красота. Само че ако модерният поет обожествяваше една съвременна грешница, превръщайки я в мадона, средновековният поет - патриарх на българите - очевидно е гледал с грешна помисъл една светица. Или по-точно - поетически е сюблимирал едно живо човешко чувство. Но колко удивително е това екстатично и дори стилистично сходство, свързващо през вековете един древен и един съвременен поет в едно от най-висшите прозрения за битието, до които е достигнала българската поезия. Удивлението пред вечното чудо на красотата!

Поезия на екстаза - това ми се стори най-точното определение за поезията на Христо Фотев, която винаги живее в сюблимните, във връхните мигове. Бих я нарекъл още поезия на любовта. (Нали този поет бе изповядал, че една от неговите мисии е да помири "живота с любовта"). И не просто защото Христо Фотев е автор на едни от най-хубавите любовни стихотворения на българската лирика, а защото поетическият акт у този поет е единосъщ с любовния по своя усет за върховост в преживяванията, по пределното сетивно и емоционално напрежение, по интензивността си, по обещанието за щастие, което дава и което е може би самото щастие.

Поезията на Христо Фотев е поредица от вълшебни мигове, които подари на българската литература този творец. И не само на литературата - на живота ни и на живота на онези, които идат след нас, като го прави по-красив и одухотворен, по-смислен и по-богат. А аз наистина съм убеден, че късчетата поетическо щастие, които ни даде този поет, няма да останат достояние само на нас, които бяхме съвременници на тяхното раждане, а ще отекнат и в сърцата на онези, които идат след нас - докато има българско слово, нашата най-истинска родина.

Слово, четено на тържеството за 50-годишнината на поета,
първа публикация в "Море", 1984, кн. 4

 

 

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 12.12.2019
Светлозар Игов. Съвременници. Том 1: Поети. Варна: LiterNet, 2019-2020