Георги Господинов (1968)

ПУКНАЛОТО СЕ ТОПЧЕ: ИСТОРИЯ НА НЕСБЪДНАТОСТТА

Светлозар Игов

web | Съвременници. Том 1: Поети

Георги Господинов ми подари новата си стихосбирка "Черешата на един народ" с надписа "...малка литературна история на българското несбъднато". Няма по-точно определение на тази книга - тя наистина е "история на българското несбъднато".

Впрочем всяка история е история на несбъднатости. Ако историята можеше да се сбъдва, нямаше да има история. Едва когато българите осъзнаят това, ще престанат да чакат някой да им сбъдне историята. Но тъй като това е фрагмент от друг разговор, ще продължим с книгата на Георги Господинов. Защото поезията е тази, която не само е суверенна да вижда историята като несбъднатост, но и в която се осъществява - във всеки неин висок миг - сбъднатостта на историята, както историята единствено може да се сбъдне. В този смисъл илюзията, че българската литература е виновна за/със българската история, е израз на историческа, а не свидетелство за литературна сбърканост.

А това, че Георги Господинов има така ясно критическо самосъзнание за своята поезия, не само показва, че той е от един рядък (доскоро) за българската традиция тип поети, но и за усилването на тази тенденция в литературата ни. Това критическо самосъзнание (което Хабермас смята конститутивно за модерността) не е родило поезията на Георги Господинов, но враства в нея, без от това тя да става по-малко "поетична". Това е просто нов/друг тип лиризъм.

В "Лапидариум" това критицистично начало също присъства, но беше повече в самата изразна дисциплина и култивираност на стиха, стигащ до лапидарен словесен аскетизъм. В "Черешата на един народ" Господинов е като че по-разговорлив (дори "наративен"), защото и книгата има друга тематична модалност. Ако "Лапидариум" бе лирическа онтология, "Черешата..." е лирическа философия на историята, българската. В нея има нещо от онази носталгична историческа регресия, която Чарлз Дженкс открива в "постмодерното", и още повече - от онзи бунт срещу "традицията", определящ "модерността".

Българската поезия винаги (дори у най-херметично самотническите поети) е била своеобразен израз на националното историческо самосъзнание. Но старите поети повече пееха и плачеха, отколкото мислеха и осмисляха историята. Георги Господинов я мисли критически, без да престава да пее, което е вече песен с нов глас, не ламентация, по-скоро рефлексия.

Това съвсем не прави стиховете му сухо-рационалистични. Макар да не виждам защо поезията не можела да бъде "суха" и дали "несуха" трябва да значи мокра или подмокрена - от емоции, от сълзи или от онова, от което най-често се подмокрят; в книгата на Господинов има едно стихотворение точно за подмокрянето - "Розово".

Изконният начин на поезията да "мисли с образи", ако си послужа с едно архаично определение, прави стиховете на Господинов поезия, а не дискурсивно изложение ("лирически дискурс" е contradictio in adjecto). А образите в "Черешата..." са повечето "цитати". Гъстата "цитатност" у Господинов е лирическа елаборация, палинодийно преображение на културните (във всичките ѝ ценностни равнища) деривати на една национална история - исторически фантазми и национални митове, споени в нов контекст фрагменти от традиционната литература, от селски и градски фолклори, от официални хералдики и подземни шушукания... Сплетени в нови лирически възли "цитати" - от Ботев, Вазов, Емануил Попдимитров, та до Пеньо Пенев и по-насам, популярни маршове и сантиментални шлагери, всякакви вехтории от битовия гардероб на историята и пожълтели фотографии от семейни и исторически архиви, български "рецепции" на чужди ценности - са преработени от Георги Господинов в нов лирически свят, където всяка творба е прецизно конструирана не само в себе си, но и в добре изградената цялостна рамка на книгата, която следва една хронология - едновременно историческа, родова и лична - и в същото време срива време-логичността. Времената заживяват не едно след друго, а едно в друго.

Да вземем "Girl". Стихотворението може да бъде прочетено като образ на промискуитетното братство на хората в един свят, където именно сексуалната свобода на личността превръща човека в анонимна безличност и аморфна всеобщност, винтче и колелце от някакво перпетуум-мобиле на сексуалната консумация. Разгневена феминистка може да преобърне това стихотворение в "Воу", като само смени родовете на лирическите герои, без това да промени внушението за обезличаващата сексуална мобилност.

Но в контекста на цялата книга "Girl" остава само една от фигурите на цялостен исторически пейзаж, който - чрез ново връщане в линейния прочит - не случайно завършва с антропологично-екзистенциалното обобщение "За леката душа". В несбъднатата история и хората са несбъднати:

всичко се изсулва
няма даже драма
няма нищо после
нищо няма
няма

Но дали историята-нищо създава хора-нищо или хора-нищо правят от историята нищо? Отговора на този въпрос предоставям на любителите на битката за първенството между яйцето и кокошката.

Като "философия на историята" "Черешата..." е почти симетрично поделена на две части - "Тъгите на дядо" и "Мухи на 60-те", които присвояват две средищни епохи на новата българска история - "Априлското въстание" и "априлска България". Чиито емблеми съответно са несбъднатият "лев балканский" и умрелите "мухи на 60-те". Но в тази текстова симетрия има семантична асиметрия - "априлска България" също имаше своите "лъвове", които предпазливо са заобиколени, за сметка на мухите около врящите наесен лютеници (усещате ли скрития диалог, "като мухи сме мрели есен"?).

А не е ли причината за тази предпазливост (страшното българско мълчание) отговорът за българските несбъднатости, за българските сбърканости? Когато не можем да поемем отговорността за несбъднатата българска 1989/1968/... година, можем да обясним и се утешим с всички предишни несбъднатости. И дали не пренасяме днешната несбъднатост в по-близко или по-далечно "някога"? Но това вече не е за книгата на Георги Господинов, а отвъд нея. Затова нека се върнем.

Не бих казал, че - при цялата ѝ новост като поетика - "Черешата..." е неподготвена от българската поетическа традиция. Тя е основана не само върху "традицията", която иронизира и пародира, но и проправяна от поети като Константин Павлов и Иван Динков (в близкото), Иван Методиев и Ани Илков (в съвсем близкото минало), Златомир Златанов (не само като поет!).

"Черешата..." е една нова "нова книга за българския народ" (за да припомня и великолепната книга на Никола Георгиев, която показва, че не винаги критиката върви след поезията) - пародийно-весела и меланхолично-иронична, носталгична и презрителна. И глъбинно тъжна в оня смисъл, в който Илия Бешков четеше "Бай Ганю". Книга-ирония не само към несбъднатата българска героичност, но и към сбъднатата българска негероичност.

"Публицистите" от известната патриотарска школа, естествено, ще скокнат, за да изстрелят срещу тази (и подобни книги) думи като "безродник", "подигравка с традицията", "рушене на българщината". А де да стреляха само с думи!

Би могло да им се отвърне, че именно те зле владеят "традицията". Защото не Георги Господинов осквернява "черешовото топче" като български бунтовен символ, а още дядо Вазов разказа сладкодумно, че топчето не гръмва, а "кихва", "гръмват" газове от телесната долница на балканския юнак Боримечката. А и каква ирония в името му - в историята не се борят с мечки, борят се с мечки в предисторията. А в "Пиянството на един народ" и "Пробуждане" пламенният родолюбец казва толкова зловещи неща за българската история, че ако ги бяха чели, днешните "родолюбци" щяха да крещят под балкона на дядо Вазов - "безродник"! А не наричаше ли друг дядо, Славейков, "милите българи" - "мърша"? Не ги ли ругаеше Ботев "робско племе", "стадо"?

Тъй че Георги Господинов и ироници като него са повече наследници на "свещената традиция" на "безродниците" Славейков, Ботев и Вазов от днешните "родолюбци".

Защото с гласа на поезията и с днешния исторически и поетически опит Господинов казва нещата, които би трябвало да каже Поетът.

Книгата на Георги Господинов е вписана в литературния пейзаж на 90-те години, при това в онова негово място, което представя най-радикалните нови тенденции в българската литература, независимо дали ще ги наречем "модерни", "постмодерни", "второмодерни" или "авангардни" (с което не искам да кажа, че тези определения се припокриват, но не тук е мястото на този дебат).

Тези тенденции и не представят единно русло, а са доста хетерогенен сбиротък от различни художествени езици, по-ловки или по-неумели слепвания на отпадъци от неизживяната в България световна модерност. (Изследователи като Хайнрих Клоц проблематизират въобще употребата на понятия, свързани с модерността в тоталитарните държави, където тя е прекъсната насилствено по политически причини през 30-те/40-те години. А какво да кажем за България, където освен тоталитаризма се намесва и провинциализмът.) Като не говоря за това, че в тази "нова литература" се вместват заедно таланти, посредственици, бездарници и симуланти. Единственото, което обединява новите "модерни", е само агресивността, с която се противопоставят на "традицията" (или онова, което смятат за "традиционно") и бързината, с която искат да се легитимират като "нова литература".

Но устремът към радикална новост, почти истеричното желание за "другост" на всяка цена, обзело пишещите през 90-те, е най-лошата шега, която може да изиграе сам на себе си всеки авангард. Поради оскъдността на "модерен" опит в българската традиция, тази истерика в днешната литературна ситуация трудно се осъзнава, а и се взаимоимпулсира със социалната лудост. Но скоростта на самоутвърждаването на българската нова "модерност" ще бъде равна на бързината на собственото ѝ саморазрушаване. В този смисъл неин враг са не ругаещите я пазители на "свещената традиция" (напротив, именно те не само консолидират, но и легитимират българската "модерност" като нещо повече от това, което е), а собствената ѝ еуфория.

Да не говорим и за това, че в рушенето на старите митологии мнозина не осъзнават, че са в много по-опасен (не за "здравето" на литературата, за тях самите) плен на по-коварни нови митологии.

Георги Господинов привидно принадлежи на тези "нови" тенденции. Но той е сред малцината, които едновременно изразяват "модерното" и преодоляват повърхностната мръсна пяна на всеки "авангард". И не защото като всеки автентичен талант надмогва изкушенията на конюнктурната ситуация. И не само защото поезията му е "бавна" според вътрешните носталгични ритми на своите творби, а не според "бързината" (независимо дали я мислим като Тофлър или като Бодрияр) на самоизяждащото се българско литературно време. А и защото самата му поезия изразява едно двусмислено отношение както към "традицията", която руши, така и към "модерността", която гради, ако подобни зидарски метафори могат да изразят онова, което искам да кажа.

"Черешата..." е меланхолично иронична книга както към някогашните, така и към днешните несбъднатости и сбъднатости. Не е нужно да я четем "утре", за да усетим в нея и несбъднатостта на днешното. И именно в тази двупосочна ирония - към Вчера и Днес - е знакът на сбъднатостта на поета Георги Господинов в новата му книга.

А в крайна сметка тази книга, за която казах, че е потопена в историчността, не е исторична. Тя е Поезия. Георги Господинов също като бащата на Weltgeist-a знае, че "историята не е място на щастието". Той пее своята поезия от "мястото", от което поезията винаги е пяла - от онази "родина", която е осенена от друга "грамотност" ("Образование свише"). И ако щете - от клоните на онази, връхлетяна от хвърковатата чета на децата череша, които "знаят", че черешите не растат, за да правят от тях топове.

1995

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 06.05.2020
Светлозар Игов. Съвременници. Том 1: Поети. Варна: LiterNet, 2019-2020