Елисавета Багряна (1893-1991)

ВЕЧНАТА И СВЯТАТА

Светлозар Игов

web | Съвременници. Том 1: Поети

Книгата "Вечната и святата" (1927) завинаги въвежда в българската литература една жена - Елисавета Белчева, приела (1922) предложеното от Владимир Василев царствено поетическо име Багряна. Тази книга и нейната авторка са удивителен феномен в българската поезия, "едно от ония малки чудеса, които литературната наука скромно нарича явление" (М. Цанева). Българката, безименната жена от народа, вековен творец на фолклора, ангел хранител на домашното огнище за пръв път след скромните опити заема изведнъж такова бляскаво място в личната литература, създава поетично слово, напълно достойно за творческия гений на поколения безименни, стоящо редом с това на най-големите поети на нацията.

На какво се дължи голямото очарование и така значимото място, което Багряна заема в българската литература? Само на факта, че е единствената по-талантлива жена ли? Едва ли. Нейното творчество несъмнено изразява и женствеността на "вечната и святата", но не е само това. Има някаква друга магия в нейното слово, която не само покорява, но и придава на поезията ѝ особена стойност и значение. Каква е тази загадка наистина? Защото Багряна не само знае, но и изразява "някаква мъдра тайна".

Багряна не е от пионерите на българското поетично слово, напротив, явява се в късен и вече зрял етап, когато е трудно да се направи впечатление. Защото след развитието на поезията от Ботев до Лилиев поезията е извървяла цял развоен цикъл, стигнала е изразно съвършенство, след което е лесно да се пишат добри стихове. В изразната лекота на нейния стих обаче се чувства ново, перспективно словесно качество. Нейното творчество не е създадено и на гребена на някаква историческа вълна, която извисява поетите, ако и самото им слово притежава достойна висота (Смирненски, Гео Милев, Фурнаджиев, Вапцаров). Напротив, поезията, която утвърждава Багряна като голямо име, трудно може да се свърже с някакво по-определено историческо събитие в така богатата на драматични събития нова българска история. То не е създадено по формулата на класическата революционна поезия, в която житейският и исторически подвиг на саможертвата в името на някакъв исторически идеал хвърля своя отблясък и върху словото. Въпреки че в съкровената си същност поезията на Багряна е пронизана от същия дух на волност и свободолюбие, който пронизва и революционната поезия.

И това не бива да се разбира само в смисъл, че поезията ѝ воюва за освобождаване на жената от вековните окови на един традиционен патриархален суров бит и ограничения. Нейната поезия би била опростена, ако се разглежда във феминистично-еманципаторски смисъл. В поезията на Багряна няма никакви смайващи пози, необикновени словесни авантюри, замайващи метафизически бездни, тя няма дори някаква особена своя тема, чрез която да се изчерпва. Ако се опитаме да определим тематично поезията на Багряна (дори само от първата ѝ книга, която я утвърди), ще видим, че това са познати теми - любовта, младостта, копнежа по волност и пр. Теми вечни за всяка поезия, които Багряна не е представила нито от някаква неочаквана, ненадейна страна, нито с някаква смайваща изразна инвенция. Къде-къде по-големи са образните и концептуални открития на нейните съвременници Фурнаджиев и Далчев. Нищо ново и изключително освен това, че за пръв път тези вечни теми на поезията бяха изразени така даровито от жена. Но не и някакъв типично женски поглед е голямото и значимото у Багряна, повтарям, въпреки че и той допринася за неповторимото очарование на тази поезия. (Багряна е създала най-хубавите поетични творби за цикъла на битието през очите на жената - любима и нелюбима, брака-любов и брака-клетка, майчиното чувство, зрелия късен спомен за любовта. ) Защото поезията има едно общо, едносъщно начало, което я прави поезия. В противен случай защо поезията на мъжете не разглеждаме като "мъжка" и защо дори когато изразява типично "мъжествени" качества, я ценим като поезия не само заради тях. Багряна неслучайно не е обичала да я наричат "поетеса", сама се е наричала "поет".

Каква е все пак загадката на поезията на Багряна?

Никога преди това на български език не е създавана поезия с такава вътрешна свобода на израза и на духа! Никога преди това словесната простота и душевната свобода не са се съчетавали по така естествен начин. Никога преди това духът на българския поет не е бил така свободен и в същото време словото да му се подчинява с такава лекота. И странно е от социологическа гледна точка, че тази пределна вътрешна свобода на духа е за пръв път поетически изразена от жена.

В сравнение с поетичното слово на Багряна стихът на Вазов днес изглежда архаичен (макар и приятно архаичен), стихът на Пенчо Славейков (дори не в сравнение с Багрянината изразна лекота) носи следите на мъчителна обработка. И дори блестящият стих на Яворов изглежда като напрегната лирическа поза. При всички български поети преди Багряна стихът - и когато е тромав, и когато е блестящо виртуозен - носи следите на творческата мъка.

Може би само при могъщата енергия на Ботевия стих и при елегичната простота на Димчо Дебелянов българският стих напълно се слива с естествения пулс на човешкото дихание. Но дори при Ботев и при Димчо липсва онова, за което ще стане дума тук и което го има у Багряна. Има и друг един съперник. Виртуозът на стиха Лилиев. Също съвременник. Почти съвременник. Предшественик. У него стихът е достигнал максимална изразна лекота. Но това вече е отвъд човешкия глас - това е музика, приятна, лека, галеща ухото, но все пак артифицирана изразност.

Още във "Вечната и святата", когато стихът не е приел рапсодично свободната форма на по-късната ѝ поезия от втората книга "Звезда на моряка" (1932), където е първият пробив на българския "свободен стих", т. е. дори там, където Багряна приема вече готовата поетична форма на класическата или фолклорната поезия, дори при "старонародните" ѝ стилизации (сравнете ги със стилизациите на Пенчо Славейков и Яворов), стихът сякаш е постигнал естествените интонации на човешкия говор.

Колко естествен, прост и реалистичен е стихът на съвременниците ѝ Фурнаджиев и Далчев. И все пак - вижте:

Конници, конници, конници, кървави конници,
моя родино и пламнало родно небе...

Или:

И сякаш аз не съм живеел никога,
и зла измислица е мойто съществуване!

Колкото и естествено, и просто да е това поетическо изразяване - особено в сравнение със символизма, все пак никой не говори така, това е "стих". А прочетете Багряна:

Аз живея далеч от света
и сънят ми е кротък и девствен.
Не достигат до мойта врата
Ни тревожни, ни радостни вести.

... ... .

Ти ме гледаш тъй влюбено нежно
ти говориш тъй топло и предано.
Вън завива виелица снежна.
Аз те слушам далеко загледана.

... ... .

Кой си ти, на моя път застанал,
моя сън от клепките прогонил,
моя смях от устните откъснал?
И магия някаква ли стана?

... ... .

Говорѝ, говорѝ, говорѝ! -
аз притварям очи и те слушам:
- Ето, минахме сънни гори
и летим над морета и суша...

... ... .

Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,
префучава през боазите, вдига облак над диканите,
грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата
сваля портите, оградите и децата по мегданите -
в родния ми град?

... ... .

Как ще спреш ти мене - волната, скитницата, непокорната -
родната сестра на вятъра, на водата и на виното,
за която е примамица непостижното, просторното,
дето все сънува пътища - недостигнати, неминати, -
мене как ще спреш?

Това също е стих. Но сякаш забравяме това. Колкото и понякога да се превръща в мелодия, това е преди всичко естествен човешки говор и глас. За пръв път у Багряна "стихът" постигна своята пълна слятост със своя единствен извор - човешкия глас.

Не зная дали Багряна е имала самосъзнание за своя поетически израз в този смисъл. Но като поетеса го е изразила добре. Тя казва за своите стихове, че са ѝ "горестно послушни". И в същото време, че я увличат в "ритми ненадейни". И стихът ѝ е послушен, но и тя му е послушна. За пръв път в българската поезия поетът и словото се бяха завъртели в такъв всеотдаен взаимен танц на естествената изразна лекота.

Това несъмнено е резултат на индивидуалната инвенция на Багряна. Но не е само това. То е и резултат от обективния развой на българското поетично слово. Отначало мъчително и тромаво, българската поезия се отдели от обикновения говор, за да стане "стих". А след това чрез словото на Ботев, Вазов, Яворов, Пенчо Славейков и Димчо Дебелянов достигна такова поетично съвършенство, а чрез Лилиев се докосна до друга изразна субстанция, че отново трябваше да се върне там, откъдето бе тръгнало - при човешкия глас. Ботев е също самата изразна простота, но обективно българското поетично слово още не е извървяло докрай авантюрата на своята изразна виртуозност - това става чак при Лилиев, след когото трябва да се върне отново при говора.

И беше съвсем естествено, че този така овладян до пълно покорство стих ще премине отново в говора чрез "свободния стих", който със "Звезда на моряка" навлезе в българската поезия, макар че практически бе актуализиран и теоретически бе осъзнат едва три десетилетия след това. При "Звезда на моряка" този преход е едновременно толкова естествен за поетесата и поезията, че дори и да бе забелязан, не можеше да бъде литературноисторически осъзнат. "Свободният стих" тогава още беше свободен от модата, към него Багряна премина така просто и естествено, както в руската поезия Блок премина от своя виртуозен класически стих към "волните си мисли".

Трябва да призная, че имаше време, когато смятах "свободния стих" на Багряна в "Звезда на моряка" за литературна мода или поне за влияние на някои малко известни у нас чуждестранни поети (и преди всичко на нейния приятел - сръбския поет Раде Драйнац. ) И мислех, че съм на прага на голямо компаративистично откритие. Но когато внимателно се прочетат "Дни мои", а после "Вечната", "Унес", "Пасторал", "Мъдрост" и цикъла "Бретан" ще видим колко естествено подготвен е преходът към верлибризма на "SOS", "Черноморие", "Мансардни мечти", "Животът, който исках да бъде поема".

Ще минат дни, години и столетия
и устните на двама млади, слети,
ще шепнат пак "Мария" или "Анна"
в нощта сред пролетни благоухания.
А внучката ще носи всичко: името,
очите, устните, косите - на незримата. (1925)

... ... .

Докато шуми под нас шатъра на зеления дъб
и като ясно море се вълнува младата трева,
докато слънцето догори върху планинския ръб,
и кукувицата отчете - нашия живот, невям. (1927)

... ... .

Обичам твоите безбройни сиви улици,
през вековете оцелели тъмни къщи
и кафенетата със космополитна пъстра публика... (1929)

... ... .

Ако не бях жена, бих всичко тук оставила
и тръгнала бих в тези тежки дни
към нов живот, над градуса на нови ширини.
Бих служила на някой параход, що плава
сред континентите като подвижен малък свят,
кръстосващ океанските простори
под небосклон, с тропически съзвездия обсят,
и всеки ден меняващи се климати и фауни, и флори... (1931)

... ... .

Казват, божа искра в мене тлее,
но знам, която ме е залюляла, тя ще ме и долюлее:
ще живея като всеки безприютен бохема,
който мечтае да напише гениална поема,
и ще предам богу дух като всеки български поет,
като завещая: на хазяйката някой неизплатен наем,
на другарите - някой абонамент и дребен заем
и на поколенията - някой и друг вдъхновен ред,
и философския въпрос: защо човек се ражда?

... ... .

Вие, които ме разбирате и обичате,
когато умра, недейте да ме оплаквате и кичите.
Сложете ми наместо постеля картата на земното кълбо,
наместо покров - картата на звездното небо
и напишете:
Спи мирно между земята и небето,
бедни поете. (1931)

......

Луната изгря като огромен часовник на непозната станция
Небето засиня като стъклен покрив над перона ѝ.
Шумете край мене, тъмни, мистични гори,
трепкайте над главата ми, далечни, чудни звезди!
Докато чакам да тръгне последния трен от тази спирка,
искам да прелистя набързо, като джебен пътеводител,
ситно изписаните листове на миналите години.
Ще ми послужи ли това за нещо?
Ще ми помогне ли при новото ми пътешествие?
Има ли човек, който наистина да се е поучил от преживяното,
за да каже, че няма да го повтори, ако почне живота си отново? (1930)

Тези почти неусетни преливи от класически към свободен и отново от свободен към класически стих - почти уникален в историята на българската поезия и с определена пулсация (засилена тенденция към свободен стих около 1930, а после - след 1960 година), са свидетелство за изключителна изразна овладяност и са показателни за деавтоматизацията на стиховия изказ в българската поезия след Лилиевото стихово съвършенство.

През съвършенството на овладения стих Багряна отново върна българската поезия към "лекото дишане" на човешкия глас. А в този глас пулсира едно "сърце човешко" (така се казва стихосбирката ѝ от 1936 г. ).

Когато споменах за изразната простота и естественост в поезията на Ботев и Димчо, трябваше да се подчертае най-важното, от което всъщност произтича свободата на израза. Защото става дума не само за свободата на израза, но и за свободата на духа.

Едва ли има в българската поезия по-свободен дух от Ботев, той самият е нашата свобода. И все пак именно Ботев е откъртил тази тежка въздишка: "Тежко брате, се живее, между глупци неразбрани!" Или: "Тежко, брате, вино дайте. " По-нататък всеки сам може да избере своите цитати. Пълна свобода Ботев постигна само в надреалното баладично пространство на бляна чрез освобождаващия жест на копнежа по подвига.

А именно Димчо Дебелянов е изразил най-точно и афористично онова, на което искам да обърна внимание - чувството за някаква окованост на индивида в историческия свят:

... Да не можеш - пленен
да развърнеш десница
в гняв безумно-свещен!

При всички големи поети на нацията свободата на духа се е изразявала като свобода на порива, като свободолюбие, но за никого не може да се каже, че тази свобода е вътрешно състояние на духа, израз на постигнатата жизнена хармония в реалната житейска и историческа действителност. Не всички, разбира се, са правили признание като Яворов, че живеят под "ледена стена". Но всички са чувствали и изразявали по някакъв начин и в различна степен тази "стена". Ботев се мята в клетката на "таз робска земя", Дебелянов живее в "тъмница". Дори поетите, които вече се чувстваха уютно и свободно в словото, не се чувстваха свободно в света. Пенчо живееше свободно, но само в своя естетизиран "живот в идеала". Щом погледнеше към българската действителност, ръката му гневно похващаше бастуна, а устата сипеше гръм и мълнии.

Казах - "всички поети" са чувствали по някакъв начин тази несвобода, тази дисхармония на битието. Не, не "всички". Има един поет, за когото този свят беше уютен дом и родна стряха. Той също е страдал от робството на своята родина, той също е виждал несвободата на освободена България, той също е изпитвал лични и национални огорчения, разочарования, обиди, болка, страдание. И все пак беше от поетите, които живеят в хармония със себе си и със света. Иван Вазов! Само той от всички български поети бе надарен с някакво омировско, наивно епическо възприятие на света, само у него живееше пълноценно някакво цялостно хармонично съзнание, което в най-голяма степен придава класическото му величие.

Багряна е другият поет с подобно спокойно-хармонично съзнание в българската литература. Тя наистина е от друго поколение, от друга, невазовска, модерна епоха. За нея "птиците с моторното сърце" са вече ежедневие, бит, а не някакво ново чудо на техниката, тя е виждала света под себе си от шеметни височини, които Вазов никога не би могъл да предположи като друга действителност освен поетическа. И все пак у нея също има нещо наивно-епично, спокойно-хармонично, величествено-цялостно. Неслучайно критиците, които пишат за нея, така обичат да привличат ерудитски асоциации от древни, езически епохи, от далечните "златни времена", когато човек, казват, бил цялостен. Багряна ме кара да мисля, че наистина е имало такива времена, или - че ще ги има. А най-точно е, че те винаги съществуват у такива хора и творци. Освободеността на нейния дух е като че предвещаване на някаква мечтана човешка свобода.

Нейното съзнание не е дуалистично, както на мнозинството български поети преди нея. В търсене основните черти на нейната поетика се опрях на някои концептуални и образни двойки, които са били изцяло или частично противопоставяни в досегашната българска литература. Ето ги:

тяло - дух
старо - ново
родно - чуждо
село - град
природа - техника
примитив - култура
земя - небе
твърд - море
светлина - мрак
ден - нощ
утро - вечер
миг - вечност
близко - далечно
отиване - завръщане
мечта - спомен
извисяване - пропадане
криле - корени
простор - дом
движение - покой
планина - поле
младост - старост
радост - тревога
покорност - непокорност
гълъбица - кукувица
безверие - вяра
грях - святост

У други български поети тези концептуално-образни двойки присъстват не само в много по-ограничена степен, но и най-често антитетично противопоставени. У Багряна, напротив, тези жизнено-битийни полюси присъстват и в една удивително широка гама на теми и мотиви, и в преливащо се диалектическо единство.

У нея най-напред липсва доведеният до крайност от Яворов и символистите дуализъм дух - тяло, земя - небе, грях - святост, светлина - мрак и пр. Багряна не познава досадата от тялото и телесното, доведена до крайност от Лилиев и преобразено присъстваща в метафизичната предметност на Далчев. Багряна живее и възпява материалния свят, тя обожествява телесните форми. Но това не е и пренебрегване на духовното, не е абсолютизация на материално-телесното, както у Кирил Христов. Сама тя казва, че не приема "тялото без дух" ("Реквием"). И - възприемайки материалния живот в цялото богатство на неговите форми - тя достига и до пределна лирическа одухотвореност.

В пейзажите на нейната поезия "вее утринна прохлада" и пада "топлата уханна вечер", има "неугасима, жива светлина", слънце и звезди, небе и земя. В преобладаващата балканско-котловинна чувствителност на българската литература Багряна е една от първите, които въведоха широко стихията на морето (циклите "Бретан", "Черноморие", "Несебърски сън"). В иначе богатата на природна пластика българска поезия, чиито пейзажи Багряна обогати с най-различни нови природни впечатления, тя също е една от първите, които въведоха интериора, стайно-предметния свят. Багряна се движи в диапазона от универсума на космоса и планетата до интимно одухотворените мънички предмети от човешкия свят.

Селото и градът, природата и техниката, примитивът и културата, традиционно противопоставени в българската традиция - дори до днес, - у Багряна живеят в удивително хармонично единство - тя има и спокойни селско-пасторални картини и градски пейзажи, възпяването на природните стихии, на земята, на въздуха, на водите и тревите, на пясъците и звездите се съчетава с възпяване на "птицата с моторното сърце" и експресите, корабите и летящите автомобили, телескопите и джазбанда. Багряна е и "амазонка", летяща на вихрен кон, и "Пенелопа на XX век", тя е едновременно гълъбица и кукувица; вярна и покорна, но и волна, и непокорна; ранима и неуязвима, стихийна в радостта и достойно-горда в болката, дръзка и покорна, заминаваща и завръщаща се, вглъбена в себе си и вслушана в света, приютена в интериора и разкрита към далечни хоризонти, отворена и към "родното", и към "чуждото", човек и на Дома, и на Пътя.

Едва ли има друга родна поезия, в която да живеят редом с толкова много български пейзажи и така многообразни чуждестранни предели - Венеция и Бретан, Париж и Словения, Босфора и Бразилия, Москва и Ленинград, Владивосток и Ливан.

Нейната поезия не само изразява най-широката емоционална гама - от радостта до скръбта, но и най-пълния човешко-биологичен цикъл: от младежкия порив на "Дни мои" до есенната мъдрост и споменната носталгия на Боянския цикъл.

Впечатлени от първата ѝ книга, критиците обикновено подчертават порива към волност, копнежа по необвързаност. Но дори не в контекста на цялата ѝ - и ранна, и "есенна" - поезия, а и само у ранната Багряна ще почувстваме, че тази волна поривност е само естествената една страна в по-широка концепция за битието, където са в мъдро равновесие свободата и дълга, крилете и корените.

Навярно и жизненото, и творческо дълголетие на Багряна са спомогнали за тази тематична, емоционална и образна широта и универсалност. Но едва ли тя би се изразила така пълноценно без изходната светогледна нагласа на поетесата, в която отвореността на сетивата и душата към цялото многообразие на видимия и отвъдния свят са основна творческа особеност.

Тази вярност към обективната необходимост на житейските и природни закономерности е всъщност "мъдростта" на Багряна, нейната "загадка". Ето нейното показателно стихотворение "Мъдрост" (1926), в което ще доловим не само осъзнаване на тази мъдрост, но и някакъв дискретен литературноисторически спор с предшествениците:

Като в приказка - дреме гората, в своя есенен накит от злато.
Нито птици унесено пеят, нито вятър в листата шуми.
Само пътят се бодро белее - но и той се стопява в мъглата
и по него ний, сенки безмълвни, уморено вървиме сами.

Колко много напразна тревога, колко мъка в очите прикрита,
колко сълзи преглътнати мълком, колко плач във човешкия глас...
Безнадеждно самотни и чужди - всеки лута се, дири и пита -
а всевечната, земната мъдрост - тя разляна е вредом край нас:

да ликуваме с ведрата пролет, да горим с кехлибарното лято
и наесен - с усмивка на обич към света, и прекрасен, и чист -
без тъгата на спомени празни, без страха през надежди крилати
да угаснем с вечерното слънце, да умрем с осланения лист...

Багряна също изразява индивидуалистичния патос на личността, но не като разрив между света и индивида, между бляна и действителността, а като порив на индивида към овладяване на света, към жизнена хармония. За Багряна мечтата и блянът не са изконно, метафизически противопоставени на действителността, неизпълними, те са част от самата тази действителност, нейната одухотвореност.

Жизнеността ѝ не е "сляп" витализъм, тя е мъдро осмислена като една непрестанна подготовка за неминуемата човешка участ, която трябва да се приеме като природна необходимост, като естествена граница на човешкото битие.

Иван Мешеков в своята студия "Греховната и свята песен на Багряна" (първата и най-инвентивна и до днес критика върху творчеството ѝ) посочи, че в основата на нейната поезия лежи "трагическият конфликт между битие и бит" (критическа формула с много по-широко значение за българската литература). И все пак това не е поезията на отчуждението и критикът откри едно от измеренията на пълнотата на битийното възприятие у Багряна: "Тъмната хипнотична сила на любовта и съблазънта у Багряна винаги е подхранена и одухотворена от светлото трепетно чувство за природа, за поезията на битието. " Тази пълнота ("поезия") на битието у нея, особено като се разглежда вътрешния контекст на цялото ѝ дълголетно творчество, има още много други измерения. И именно с това пълноценно възприятие на живота тази поезия примирява и хармонизира конфликта между битие и бит. Багряна сякаш изпълва битовата (външна) природна и предметна действителност с битийна одухотвореност, както и най-идеалните битийни пориви се изразяват у нея с конкретна опредметеност. За нея същността не е вън от съществуващото, одухотворявайки съществуващото, Багряна го прави същностно. Затова в нейната поезия са примирени мечтата и споменът, настоящето и ненастоящето (миналото и бъдещето), утрото и вечерта, денят и нощта, тялото и духът, традицията и модерното, класиката и романтиката, хедонизма и спиритуализмът, проклятието и благословът, грехът и светостта.

Творчеството ѝ е не само поетическо самопознание за пълнотата и целостността на човешкото битие, то представя и една от първите художествени изяви на нашето национално и балканско самосъзнание. Никой поет преди нея не бе изразил така ясно някои същностни философско-исторически характеристики на нашата национална съдба, които имат предимството да бъдат не само прецизно логически артикулирани, но са и емоционално оцветени в спонтанна лирическа изповед. Истина е, че Багряна е донейде "женствено-безразлична към социално-политическите битки на съвременността" (М. Цанева), но в поезията ѝ не само ще доловим алюзии за тази действителност, но и ще я почувстваме ясно определена, макар и в един по-общ хуманистичен план, който не се занимава с политическото ежедневие, но разкрива дълбоката историческа основа на съдбовни за нацията явления. Плод на тази хуманистична универсализация е и "историческата поетика" на нашата национална съдба, изразена с покъртителна изповедна сила в едно от най-хубавите стихотворения за България в нашата поезия - "Моята песен":

О, песен такава - злокобно, сподавено-тиха,
не си още чувал и може би никъде няма,
защото и няма народ с орисия по-лиха
и с мъка по-тежка, и с воля - безропотно няма.

... ... .

У нас планините лете не губят снега си,
морето е малко, но име носи - Черно,
и върхът е Черен, вечно сърдит и свъсен,
и черна земята - плодна, но тъжна безмерно.

Ако тук чрез подчертаване на "черния" цвят се разкрива вековната българска мъка, още по-разширена е в исторически план националната самохарактеристика в друга творба - "SOS" (1932):

В този век на бетона, машините и радиото,
на главоломните рушения и луди дирения,
на хаоса и неизбистреното утре,
в тази страна - праг между Изтока и Запада,
кръговрат на войни и бедствия,
дето хората живеят за кора хляб и педя земя,
какво е нашата безполезна лирика, мои братя?...
... Но криви ли сме ние, че сме родени не вчера или утре - а днес,
не под западните сини светлини на живака,
не под екзотичните лъчи на тропика на Рака -
а тук, дето всички ветрове платната ни надуват
и се кръстосват разноцветни знамена?
Криви ли сме, че в нашата балканска кръв плуват
белите атоми на славянския сантиментализъм
и червените - на примитивните татарски племена?

Това стихотворение може да не е от най-характерните за поезията на Багряна с нейния спонтанен лиризъм, но то е показателно с едно философско-историческо чувство за Балканите, което се родее с това на други художествени философи на Балканите - от Пенчо Славейков до Иво Андрич. В рапсодичната сплав на тази творба своеобразно се преплитат примитив и модерно, дадена е и синхронната, и диахронната многопластовост на балканското битие. И в същото време е поставен един типичен за модерното творческо съзнание въпрос, лаконично формулиран още от Хьолдерлин: "Кому са нужни поетите в оскъдното време?" Тук виждаме още една страна от многоаспектното поетическо виждане на Багряна - у нея се съчетават своеобразно и едно първично, органично, витално-стихийно усещане за живота, и една склонност към рефлексия в най-висшите степени на философско-историческото познание. Багряна се оказва "модерна" не само със свободния си стих, но и с едно кризисно-скептично модерно съзнание, на пръв поглед така чуждо на импулсивната ѝ жизненост. Това разширява с нови измерения пълнотата и всеобхватността на нейното поетическо виждане.

Разбира се, една така широка поетическа концепция, такава "всеобща песен" крие в себе си много опасности. Многостранността във възприятието на битието заплашва с тематична всеядност, гъвкавата "гледна точка" може да доведе до морален релативизъм и липса на физиономична индивидуалност, да лиши словото от смислов център. Но тези опасности нито веднъж не накърняват поезията на Багряна благодарение на нейното удивително чувство за мяра, в еднаква степен морално и техническо качество - функция и на естествена човешка деликатност и такт, и на изразна култура и словесна дисциплина. Българската поезия има и други примери на творческа самодисциплина и морал, но тя най-често е изразявана чрез мълчанието и неучастието. Багряна успя да осъществи своята творческа самодисциплина с моралната хигиена на едно лирическо съучастие с благородна изразна и нравствена мяра.

Не само нейната поезия, нейната човешка фигура дори излъчва някаква красота и благородство, някакво гордо достойнство, има удивителна мяра и сдържаност в поведението ѝ. Тя самата е един човешки шедьовър! И не е чудно това, че мнозина, имали щастието да я познават, пазят това чувство за нея.

Спомням си, че преди години на един чуждестранен форум се запознах с един професор по литература. Когато разбра откъде съм, той спонтанно възкликна: "О, България - като Багряна!" И заразказва оживено за някогашното си познанство с нея. Навярно не само защото е била единственото му българско познанство, чуждият професор свърза образа на България с този на Багряна. Самата нейна поезия - така своеобразно съпричастна и с нашето национално битие, - му е внушила тази представа.

Едва ли една поезия и един поет могат да получат по-висока оценка!

1979, 1983

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 17.06.2019
Светлозар Игов. Съвременници. Том 1: Поети. Варна: LiterNet, 2019-2020