Драгомир Петров (1938-1998)

ПОЕЗИЯТА НА ДРАГОМИР ПЕТРОВ

Светлозар Игов

web | Съвременници. Том 1: Поети

Драгомир Петров е познат на българската публика и високо оценен от критиката най-вече като преводач на поезията на Микеланджело, Джакомо Леопарди, Уго Фосколо, Салваторе Куазимодо, Чезаре Павезе, Гийом Аполинер, Пиер Сегерс и ред други класически и съвременни френски и италиански поети. Неговите преводи изиграха през 60-те години и насетне важна роля за култивирането на един по-модерен и изтънчен вкус в българските литературни среди, за разширяване на естетическите хоризонти на нашата доста херметична (а в онези години подложена и на насилствена идеологическа диета) национална култура. Драгомир Петров е и великолепен есеист, чиято богата философска, изкуствоведска, фолклористична и литературна ерудиция е насочена към изследване на националната митология и фолклор, вплитайки в това инвентивно проучване и много субективно-чувствена обагреност. Драгомир Петров е автор и на няколко драми, които навремето предизвикаха интереса на такива театрали като Любен Гройс.

Но Драгомир Петров е за мен преди всичко поет, един от съвременните български поети с най-изтънчена модерна чувствителност. Познавам и ценя поезията му още от първите му публикации. Писах за първата му книга "Кладенци" (1967), но - както и с много други мои текстове - и този не видя навремето си бял свят. В онези години дебелокожата догматична критика не можеше да приеме поети от този тип. И макар че за поетичното му творчество се появиха и някои добри отзиви, преобладаващото мнение на официалната критика се изразяваше с оценки от типа "Плодовете на епигонското лирикоподобие". Дори когато отделни негови поетически книги излязоха в чужбина и получиха високата оценка на ценители като Пиер Сегерс и Ален Боске, повечето български критици останаха глухи за тези "подсказвания" отвън. По този начин едно ценно достояние на българското поетическо слово дълго време оставаше премълчавано или изтласквано в периферията на литературния живот. Макар че поетът Драгомир Петров винаги се е ползвал с обичта на един кръг от ценители на художественото слово. Тяхна инициатива бе и една творческа вечер на поета Драгомир Петров, режисирана от Любен Гройс с участието на актьорите Гергана Кофарджиева, Невена Мандаджиева, Кольо Генчев и пианистката Дора Лазарова, състояла се на 1 декември 1972 година. Открих встъпителното слово-портрет, повтарящо почти изцяло непубликуваната ми рецензия, което се е запазило в архивите ми, и го предоставям за публикуване като свидетелство за това, че и в годините на нелепи ограничения интересът към автентичните художествени ценности не е затихвал сред българската културна общественост.

Тази вечер е посветена на поезията на Драгомир Петров.

Но първото, което бих искал да отбележа в този критически увод към неговите стихове, е фактът, че творческата личност Драгомир Петров не се изчерпва само с поетически изяви. Макар и твърде малко като публикации, неговите есета издават една ерудирана културно-асоциативна мисъл, зрял прозаико-есеистичен стил. Близки по дух до есетата са и неговите критико-студийни работи, придружаващи обикновено преведените от него книги. Драгомир Петров е автор и на една интересна драма ("Вечери в Бояна"), която засега е позната на публиката само чрез оригиналните режисьорски бележки на Любен Гройс, публикувани в списание "Театър". Не на последно място по значение бих отбелязал и преводаческия труд на Драгомир Петров, който в творческата му изява заема най-голям публикационен обем. Може определено да се каже, че Драгомир Петров е най-добрият познавач, преводач и критически интерпретатор на италианската поезия у нас - на него българската публика дължи великолепните преводи на Микеланджело, Петрарка, Уго Фосколо, Леопарди, Салваторе Куазимодо и ред други италиански поети. А излезлите наскоро в сп. "Пламък" преводи от Гийом Алолинер разкриват нови преводачески възможности - между другото те свидетелстват, че литературната култура на поета Драгомир Петров не се изчерпва само с италианската поезия, че неговата творческа личност е впила плодотворно в себе си сокове от една обемна европейска културна традиция.

И все пак именно поезията е онази област, в която най-добре се разкрива творческата същност на Драгомир Петров. Защото той е преди всичко поет - неговото възприятие на света, неговите литературни реакции, неговият поетически изказ, са израз не само на едно лирическо вълнение, но и на едно словесно лирическо умение. Това е автор, който може да одухотвори окръжаващия го свят - природен или предметно човешки, да го напои със субективно виждане, с настроение, с изстрадана мисъл. И да придаде на това виждане настроение, мисъл, съответен творчески неповторим словесно-образен израз. А това е именно същността на поетическия талант. И ако в това уводно слово се спрях и на другите литературни изяви на Драгомир Петров, то не е просто за да дам една по-пълна представа за творческата дейност на един литератор, а за да подчертая и в тях онова, което придава неповторимата творческа същност на поета Драгомир Петров. Защото неговата пиеса не е нищо друго освен един драматургичен вариант на онази човешка драма, която се разиграва и в пространствата на неговата лирика, тя разплита същите онези съдбовни въпроси на оглеждането на човешки личности през пропастта на вековете, същият опит за хуманизиране на историята е, който представят и неговите лирически цикли "Кладенци", "Византийски елегии" и "Харман на ветровете". Дори критико-есеистичните изяви, в които различни явления на културата - поетични или живописни, музикални или драматични - са намерили у Драгомир Петров един вдъхновен интерпретатор, не се изчерпват само с това. И в тях е силен моментът на субективното виждане, на личната поетическа интерпретация. Защото есеистичните размисли на Драгомир Петров за Боянската живопис или за Родопите, за урбанистичната култура на Рим или за сицилианските и тоскански пейзажи не са просто безстрастна пътеописателна белетристика, па била тя и блестяща изразно. В близките и далечни пейзажи, в кладенците на историята, в иконите на Бояна или в родопските каменни надписи Драгомир Петров търси да огледа и осмисли онази субективна драма, която се разиграва и в лирическите късове на неговата поезия.

Каква е тази драма?

Всеки, който е чел тази поезия, е почувствал в нея една особена носталгична тръпка. Някаква копнежна болка прониза цялата тази поезия. Каква е тя? Това не е нито копнеж по далечините на пространството, нито по далечното бъдеще. Дори когато поетът говори в бъдеще време ("Аетос"), ние чувстваме в поетическата интонация някакъв копнеж да се мине отново по стъпките на миналото. Защото има в своите извори копнеж по нещо отминало. На дъното на неговите "кладенци" има една "празнина, изпълнена със спомени и минало". Някакво чувствено отсъствие е извикало на живот тези стихове. Затова така чести са в тях образи, имащи привкуса на миналото. Поезията на Драгомир Петров носи в себе си "скръбта по отлетелите дихания", тя е наистина един "поглед, който съпровожда една отдалечаваща се фигура...".

Не е толкова важно какви са действителните причини на тази болка по нещо отлетяло, макар че поезията на Драгомир Петров с някои свои доста прозрачни, а понякога, бих казал, и натрапчиви символи, загатва автентичната основа на своята лирическа драма.

Не е толкова важно - защото поезията има смисъл, когато успее да придаде универсален характер на една лична болка, когато успее да я вмести в по-широк психологически, морален и социален контекст.

Това чувствено отсъствие, този тъмен корен, който стои в дълбоката ѝ подоснова ѝ придава онова пронизващо я съзнание за преходността на битието, за тленността на нещата. Това познание може "магията на всеки миг да разруши", то е като будно и трезво око, когато човек трябва да потъне в мига на настоящето, сляп за всичко, което не е ТУК и СЕГА.

Така поетът започва да вижда всички неща през призмата на преходността. И ще възкликне:

О, смърт, последна цел на всяко
рождество!

Но това чувство не парализира поетическата възприемчивост към вечно пулсиращия живот. Защото поезията на Драгомир Петров не само изразява чувството за преходност и смърт, тя го и преодолява. Тази поезия е едно непрекъснато бягство от смъртта, едно постоянно "ЗАВРЪЩАНЕ" (така се казва вторият цикъл в книгата "Кладенци") към младостта на битието, към първичните сетивни форми на живота, към красивото в жизнената си наивност "лято на първото стихотворение", винаги изживявано в спокойно-тъжната светлина на спомена. Това "завръщане'' е наистина миньорно интонирано, защото винаги магията ще рухва, защото винаги Орфей ще се "обръща", изкусен от познанието, от проклятието "да разбира", да разгадава тайните на нещата, а не само да ги чувства. Затова напразни са стремежите на поета към "истините на земята''. Той наистина ще ги постига - но те винаги ще носят горчивия привкус на смъртта. "Пътят към Аетос" ще остане завинаги загубен. Тогава ще остане само очакването "смирено да се слея с вечността и разбера отде дохождат и къде се връщат синовете на Адам".

Това тъмно потъване към небитието заплашва да стане съвсем мрачно-безсмислено и да се отрече като ПОЕЗИЯ, защото "смъртта" в поезията има смисъл само доколкото обогатява чувството и познанието за живота, иначе поезия не би имало смисъл да се пише. Заплашва да стане безсмислено, ако остане безгранично. Затова в края му има "Граници". Индивидуалното битие би се отрекло в своята биологико-историзирана самота, ако не потърси опора ИЗВЪН СЕБЕ СИ. И тя е намерена:

Безсмислие ще бъдем ние без
оня плен
у неродените. Отвъд отрова
крие всяко цвете.

Спасението е намерено. Краят на едно "завръщане" е открит в едно "начало".

След този цикъл идва друг, в който е осъществено ново "завръщане" - този път не в индивидуалното, а повече в историческото битие, едно потъване в омайната тъма на "КЛАДЕНЦИТЕ" на историята, в изворите на едно национално битие. Потъвайки в тези "кладенци", "човешката мимолетност" преоткрива своя живот в една по-обобщена - вече надиндивидуална - сфера, осмисляйки и очовечавайки нейната "безчовечна вечност". Това обогатено историческо самосъзнание е широката подоснова на една интимна поетическа изповед, каквато въпреки присъстващите деперсонализиращи изразни конвенции в духа на Елиът, представя поезията на Драгомир Петров.

В неговата поезия РОДИНАТА - един "харман на ветровете" - се е превърнала в същност на индивидуалното битие на поета. В поетическата концепция на Драгомир Петров "родината" не е някаква абстрактна същност. Поетът се опитва да върне нейното изворно човешко значение - за него тя е комплекс от свежи сетивни усещания, интимно свързани с човешкото битие, тя е "нещо по-висше, което е вплетено в нашия спомен", по думите на Вапцаров. Прочетете "Любовната песен на един богомил" и ще разберете, че Родината не е просто и абстрактно "родина", а дълбок спомен за едно битие, "което живее само в снежните нощи на Мизия, само в дивата есен на Мизия", което е докосвало с длани лицето му; нещо, от което никога не можем да избягаме, където и да отидем, както не можем да избягаме от свежата прелест на детството, от звуковата атмосфера на майчиния език, която като въздух ни е обвивала.

След "Кладенци" идват няколко "портрета", в които поетиката на "3авръщане" и "Кладенци" се съчетава и концентрира в няколко изградени поетически "портрети", чрез изразната конвенция на един "диалог", реализиран или мълчалив, в една обновена поетическа разказвателност, която в нашия век имаше блестящи чужди образци. В тези "портрети" се борят едно идентифициране и едно отчуждаване на поета от моделите, което ни връща към вече позната поетическа резигнация на Драгомир Петров.

В тази резигнация има много "остра и безконечна изтънченост на усетите" и едно постоянно съзнание за една получена в наследство и приета историческа и индивидуална съдба, която става нестинарската жарава на една поезия, разбрала истината, че ЖЕСТОКИТЕ слънца на историята могат да бъдат и ЩЕДРИ за поезията.

1969, 1972, 1992

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.12.2019
Светлозар Игов. Съвременници. Том 1: Поети. Варна: LiterNet, 2019-2020