Светлозар Игов

web | Съвременници. Том 1: Поети

Зимна вечер в дома на поета. В стаята е топло. Пием нещо - може би чай или кафе - не си спомням точно. Нашето малко общество говори ту по-шумно, ту приглушено за славянските поезии, чийто познавач и преводач е Пантелеев, за някакво скоро или отдавнашно пътуване - Италия, Варшава, Париж, Прага или Любляна, за изкачването към някой алпийски връх, за разговора с някой поет, който е вече скъп покойник, за Рила или за тракийските вечери - нали всички тези неща ги има в поезията му. Бих могъл да започна с това. Или да намеря някакъв детайл от интериора на неговия дом, който да бъде нещо като прозорец към поезията му. Да надникна през този прозорец и да видя Витоша (нищо, че е вече нощ) или онова дърво, което непременно присъства в някое стихотворение на поета. И да кажа: "Ето извора на неговата поезия." Но няма да започна с това. Не само защото поезията на Пантелеев не е изключително камерна, но и защото едва ли най-добрият подход към една поезия е в търсене на конкретните ѝ извори. Струва ми се, че така бих изпаднал в смешното положение на оня критик, който веднъж срещнал свой познат поет и го запитал: "А, бе, аз тази Елена от новото ти стихотворение познавам ли я?" Не само защото е неудобно да надникваме в личния живот на поета, но и защото смисълът на поезията е в способността да се придаде на конкретния жизнен факт универсален човешки смисъл. Точно по повод първата книга на Димитър Пантелеев критикът Георги Цанев писа за присъствието в поезията на "една реалност, която поетът е възприел, но над която е извършил своята творческа работа. Тая работа цели да очисти обекта от неговите конкретни, актуални признаци, да ги лиши от белега на определен ден и така да го сведе до известна първичност, към нещо отдавнашно".

Критиката ни, макар и в дълг пред поета, все пак е очертала литературно-историческото му място в националната ни поезия. Това е времето след Първата световна война, времето след Смирненски и Гео Милев, времето на т.нар. септемврийски поети, на Багряна, Фурнаджиев и Далчев. Това е времето на литературната реакция срещу символизма, на "възвръщане" към земята и социалната поезия, времето на следвоенно отрезвяване с Гео-Милевия призив за "оварваряване" на поезията.

По това време Пантелеев издава книгата "Стрелец" (1924), която му отрежда собствено място сред младите следвоенни таланти. Това е книга, добре изразяваща някои от характерните тенденции на следвоенната поезия. Тук е не само готовността поетът да разкрие "младите си дни за простите надежди" на народа. В тази книга стиховете са наситени с конкретна, предметна образност (и Пантелеев е от оня кръг следвоенни поети, които критиката нарича "предметисти"). Това е и поезия, изпълнена с любов към простите отрудени хора, към социалните низини, затова наричат тези поети "хуманисти". Този хуманизъм макар и твърде общ (или както още го наричат, за разлика от борчески абстрактен) очертава общия тон на Пантелеевата поезия, която след социалистическата революция веднага ще застане на страната на тези, при които всъщност винаги е била - обикновените хора с техните прости, но велики в простотата си радости и тъги, които са основата на битието. Стихотворенията на "Стрелец" обаче се отличават не само с предметно-образния си свят, но и с една склонност към приказна или декоративно-примитивистка стилизация, която придава специфичния колорит на Пантелеевата поезия. Тази книга е така устремена към първичността на нещата, че често пъти действително става "нещо, което иска да носи непременно пред името си едно п р а".

Това "пра", тази устременост към първичните основи на битието има важен смисъл в поетиката на Димитър Пантелеев. За него те ще бъдат убежището от индивидуалната смъртност, жизнено-етична опора в един враждебен на човека свят. Освен това тази устременост към първичното е мост към демократичното. Още в "Стрелец" първичното е стилизирано приказно-народностно - появява се характерна народностна образност - пастир, разбойник, черен кон-вихрогон... Колкото и да са стилизирани, тези образи понякога се разтварят и към по-конкретно съдържание, имащо социален, и в него - индивидуално-съдбовен смисъл:

Провалете се във преизподнята,
черни призраци, страшна тъма -
аз обичам безмерно народа си
и злочестата наша земя.
...Дето смъртно са пели картечници,
дето гине в зловонни блата,
от железни ханджари разсечен,
моят горд и безстрашен баща.

В "Дървар" този тон продължава, с усилване на предметната образност и редки изблици на романтични видения, които още повече усилват тягостния тон на сиво и равно ежедневие, на една горчива съдба. В "Дунавски балади" вече Пантелеев е намерил своя характерен поетически жанр, в който баладичното е вплетено в "откритата" (като нова първичност и най-трайна отмора и опора за човека) природа чрез поетическото изграждане на нюансирани човешки настроения, в образни успоредици с природните движения. Тук вече Пантелеев е по-успокоен, намерил е бъдещата си емоционална тоналност. Пак така дискретно образните движения загатват и конкретно-историческите събития, в които е включена съдбата на поета и неговия съвременник. Но и тук всичко е сведено до една първичност - този път намерила по-естествено убежище в природния ритъм.

Тази устременост към първичните основи на битието ще остане завинаги основна черта на Пантелеевата поезия, но ще се насочва към по-конкретни естетически символи, все повече освобождавани от напрегнатостта на едно стилизиращо въображение и потопявани в психологически контекст на естествени човешки изживявания. Така в поезията на Пантелеев гората и планината, виното, огнището и дома, вечерта, вятърът и зимата, нощта, облакът и лозята, лятото, дъждът и дърветата, снегът, дъждът и влакът, жеравите, хлябът и утрото, огънят, реката и една ела ще се преплитат със самотата, раздялата и тишината, със съня, радостта и желанието, с любовта, забравата и смъртта, с жаждата, завръщането и нежността, за да очертаят едно поетическо пространство, чието художествено достойнство е не изключителността и бунта, а простотата и размисълът. Този копнеж по първичността у Пантелеев не е като у Далчев част от една метафизически насочена поетика, а просто спонтанно чувство за хармония, копнеж по желано единство на битието.

Казвам "желано единство", защото времето, в което Пантелеев пише първите си книги, е време на нарастващо отчуждение, на социална, а оттук и човешка дисхармония. Поради своя тих натюрел, както биха казали някои критици, поради своята съзерцателна поетическа насоченост, Пантелеев не би изразил тази нарастваща дисхармония с гръмки поетични фрази или с конкретни социални картини. В излязлата през 1924 година негова първа книга дори незаглъхналата всенародна кървава трагедия от Септември звучи, макар и с болка, като далечно ехо. Социалното битие на междувоенното време е достигнало в тази поезия чрез опосредстваното ехо на настроението, във все по-силните студени тонове ("Дунавски балади" - 1939-1945), а преди това в "Дървар" (1928-1942), така както у Фурнаджиев в същите тези години се проявяваше наред с нарастващото чувство за студ и самота и чувството за мълчание.

Явявайки се реакция на символизма, със стремежа си към простота и конкретност, поезията на Димитър Пантелеев в същото време съхранява някои основни черти на символизма като новоромантично поетическо направление. В литературно-историческо отношение това много добре изразяват ранните стихотворения на Димитър Пантелеев - стиховете преди "Стрелец" (за пръв път печата в списание "Голгота" (1919), а след това сътрудничи на "Хиперион" и други издания). В тези стихотворения, макар и в по-светла романтична тоналност ("Пролет", "Лятно утро", "Признак"), както и с едно хуманистично социално чувство ("Жътва", "Позив") много силно личи присъствието на една мъглява, доста обща символистико-романтична образност, загадъчно-неясни настроения, съчетани понякога с една светло-мистична еротичност:

После всичко замря и потъна
във шумът на широка вълна.
Редом с мен като сянка безсънна
крачи млада, самотна жена.

Тази романтична жилка поезията на Пантелеев ще запази до края, тя ще проличава в един редуциран вид в една романтизация на обикновените жизнени обекти, в едно светло-романтично чувство за природата, в един специфичен за Пантелеев вкус към баладичното.

Както вече казах, общата хуманистична насоченост на Пантелеевата поезия бе добра основа за бързото включване на поета в съвременната социалистическа литература. След няколкогодишно мълчание книгата на Пантелеев "Косачът се завръща от коситба" (1959), заедно с книги на Фурнаджиев, Иван Мирчев и други междувоенни поети, е едно от онези поетически явления, които представяха по най-добър начин приобщаването на тези поети към новите токове на литературата ни.

Когато искаме да кажем, че творчеството на един поет, преминало вече "на попрището жизнено средата", ни харесва и въздейства със завидна сила, обикновено избираме такива изрази като "вечната младост на поета", "със свежестта на младежкото вълнение" и др. Несъмнено тази представа се корени в някои романтически разбирания за поезията, в кратката жизнена съдба на повечето наши поети, в литературно-историческия факт, че малцина поети успяват да се задържат на нивото на ранните си стихотворения или на простата жизнена носталгия по младостта. Но когато мисля за "Косачът се завръща от коситба", за "Есенен грозд" (1962), за "Лирика" (1963), за "Раковина" или за най-новата книга на поета "Тракийски видения" (1968), струва ми се, че е по-подходящо да се говори за зрелост и мъдрост, отколкото за младост. Това са успокоените часове на един "есенен размисъл" - това са стихове, в които нахлуват спомени, за да заживеят своя по-траен, преосмислен живот, това са припомнени срещи и пейзажи или нови пътища и нови срещи, това е неукротимата жажда по отпътуване и тихата радост на завръщането, снежната буря в планината или топлината на домашната камина, музиката на един "летен сън" или един далеко пробляснал "среднощен огън". И накрая - сред естетизираните прости радости в кръговрата на битието - един тъмен трепет, предчувствието за смъртта:

И в тоя миг ти падаш на колени,
превит от мъка и от тежко бреме,
и като наранена птица стенеш:
не идвай скоро, нощ, почакай, време.

Обикновено се мисли за чувството за смърт като за нещо тъжно и лошо. Като оставим естествения човешки страх от небитието, можем да твърдим, че поетическото чувство за смъртта е само един момент в едно ново и по-зряло преосмисляне на битието. Това чувство (стих. "Ноември") поставя смисъла на битието в контекста на един нов човешки опит, в който дори самотата ("Зимна самота") прозвучава с нов смисъл - като естетическо състояние:

Такава самота не се забравя.
Затова с прости слова я прославям.

В тази поетическа зрелост на Пантелеевата поезия прозвучава осмислено и възродено едно очовечено чувство за природа, за преклонение пред земята като утроба на човешките тайни, за едно пропито с благодарност към битието и земята чувство на вечност, за едно примирение дори със смъртната съдба на човека, но примирение, което има дълбок хуманен смисъл.

1969

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 20.07.2019
Светлозар Игов. Съвременници. Том 1: Поети. Варна: LiterNet, 2019-2020