Богомил Райнов (1919-2007)

МЛАДИЯТ БОГОМИЛ РАЙНОВ: "СТИХОВЕ" И "ЛЮБОВЕН КАЛЕНДАР"

Светлозар Игов

web | Съвременници. Том 1: Поети

Ранният Богомил Райнов всъщност е поетът Богомил Райнов.

Синът на най-изтъкнатия представител на прозата на българския символизъм Николай Райнов започва своя литературен път с поезия, свързана най-тясно с художествените търсения на едно поколение, което критиката нарече поколение на поетите, "родени между две войни", или поколение на 40-те години.

Това поколение, чиито най-ярки имена са Александър Вутимски, Валери Петров, Александър Геров, Иван Пейчев, Божидар Божилов, Веселин Ханчев, Блага Димитрова, Невена Стефанова, Радой Ралин и още неколцина, е близко по биография, дух и чувствителност с още една група млади прозаици като Павел Вежинов, Андрей Гуляшки, Емил Манов и др. Впрочем по онова време още не са настъпили някои по-късни творчески диференциации. Богомил Райнов, който впоследствие ще се утвърди като прозаик, за да образува заедно с Вежинов, Гуляшки и Камен Калчев една своеобразна четворка в литературата на 60-те и 70-те години, в ранните си години е преди всичко поет.

Ранното средище на това поколение е списание "Ученически подем", което обединява столичната литературна младеж. Но към столичани твърде скоро се присъединяват близките им по дух юноши, дошли от провинцията - Божидар Божилов от Варна, Иван Пейчев от Шумен, Радой Ралин от Сливен, Веселин Ханчев от Стара Загора и др., за да образуват впоследствие по-единна формация в българската поезия, с подчертан градски литературен облик.

Второто им етапно средище след "Ученически подем" е списанието на Георги Цанев "Изкуство и критика". Но това не са нито единствените издания, на които сътрудничат, нито единствените интелектуални центрове, които ги формират. Мнозинството от тях са с леви убеждения и силно влияние им оказва комунистическата литературна среда. Един кръжок, чийто патрон е кумирът на тогавашната пролетарска и прогресивна младеж Христо Смирненски, приема в своите среди мнозина от тези млади интелектуалци, главно белетристите (Павел Вежинов, Андрей Гуляшки и др.), които изпитват силното идейно-художествено влияние на своите малко по-стари събратя или връстници сред пролетарските писатели.

Не е случайно, че една от най-ярките фигури сред младежите в кръжока е и Богомил Райнов. Тук го влече и бързото му идейно-художествено възмъжаване и тежненията му към прозата. Един от най-рано изявилите се в поезията, младият Райнов има като най-естествена своя творческа среда белетристите.

Опитва се да ги изкушава и "Златорог", където печатат Александър Вутимски, Александър Геров, Богомил Нонев и др. Някои от тях (Веселин Ханчев) са по-близки до кръга на критика на Д. Б. Митов около вестник "Литературен глас". Печатат и в ред други издания - от "Заря" до "Хоровод", в ред провинциални издания и литературни сборници. Но разцветът на литературното движение се очертава от двете основни средища - "Ученически подем", "Изкуство и критика" и определящото идейно-художествено влияние на кръжока "Христо Смирненски".

Атмосферата на онези години, с ценни сведения за душевността, бита и интересите на това литературно поколение дават в своите книги "Родени между две войни" и "Едно поколение" критиците Борис Делчев и Максим Наимович. Опит за духовна биография на поколението през призмата на своите спомени дава в книгата си "Старите млади години" Емил Манов. Ценни сведения за предвоенната и военна атмосфера на литературна София намираме в ред още мемоарни и документални книги, отделни спомени, предговори и статии на автори от Георги Цанев и Иван Мартинов до Георги Тахов, а също и в публикациите на представители на самото това поколение, чиито граници впрочем - са трудно установими, преливащи се и неточни. Сам Богомил Райнов в своята автобиографична поредица, събрана под заглавието "Този странен занаят", е очертал координатите на своята житейска и литературна младост, за да има нужда да ги търсим сами. Мемоарните автопортрети, разбира се, дават една лична гледна точка, която не изключва нито допълненията, нито корекциите на литературния историк. Но в случая те едва ли са необходими като специално проучване нито за ранната литературна биография на Богомил Райнов, нито (като извлечения от неговата романтизирана автобиография) за общата литературна съдба на поколението.

В ранната биография на Богомил Райнов прави впечатление широтата и многообразието на неговите духовни връзки и литературни интереси, показателни и за самото поколение. Младият Богомил Райнов има като своя първа литературна школа уроците на баща си и неговия кабинет с богатите му художествени и литературни сбирки. А също и с разнородния човешки свят, който посещава дома на иначе спечелилия си слава на кабинетен анахорет Николай Райнов - хора, сред които има изтъкнати интелектуалци, но и декласирани бродяги, анархиствуващи комити и принципни революционери, писатели и художници, философи и музиканти... Тези неканени гости са обогатявали не само жизнените впечатления на Богомил Райнов, но и културните му интереси - все е можело нещо да се научи не само от Майстора или Бешков, но и от безименните философстващи мистици и бездомни харамии, които понякога е приютявал "непристъпният" дом на Николай Райнов. Богомил Райнов сам е разказвал и писал за своите ранни приключения в библиотеката и сбирките на баща си. Естествено, сред бащините книги е имало и много, които са му били безинтересни, също както сред тях са липсвали някои, които синът на Стария си е доставял от улицата - юношески приключенски романи, пък и по-долнопробно булевардно четиво. Но Богомил Райнов е не само читател и почитател на книгите. Светът на словото съжителства със света на образите. И тук виждаме същата пъстрота и противоположност на интересите. Редом с "магичния фенер", с който баща му е прожектирал репродукции на творби от световните музеи, е и булевардната "фабрика за сънища", в която по-чести от филмовите шедьоври са били блудкавите, сантиментални, екзотични, будоарни и гангстерски филми. Към тази формираща културна среда - освен визуалната - трябва да добавим и "звуковата" - руските романси и българските градски шлагери, американския джаз и Вертински, тангото и фокстрота, революционните маршове и негърските блусове, отзвуци от които - в ироничен или носталгичен, а понякога в иронично-носталгичен план - срещаме в прозата на Богомил Райнов. Това е младото време не само на киното, но и на радиото и грамофона.

В този смисъл сред първите главни учители на Богомил Райнов редом с Кабинета е и Улицата. Младият Богомил Райнов е една пъстра сбирка от кабинетна ерудиция и улична контракултура, от навици на интелектуалец и жестове на гамен и бохем, от културна разпиляност и търсене на водещ житейски, културен и идеен принцип - духовна, поведенческа и битова пъстрота, която зрелият Богомил Райнов ще превърне в ярък творчески синтез.

Богомил Райнов също минава през кръга на "Ученически подем", през идейно-философската закалка на кръжока "Христо Смирненски", през средището на прогресивните интелектуалци кафене "Средец". Но кръгът на жетейските му общувания и интелектуални познанства е далеч по-широк - той се движи в диапазона от огняря-поет Никола Вапцаров до бохема Антон Куманов и поета Александър Вутимски, дружи с младите тогава Вежинов, Гуляшки, Иван Мартинов, но и общува с по-старите и вече утвърдени писатели Светослав Минков и Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев и Атанас Далчев. А това не е просто битово, а и интелектуално общуване. Впрочем Богомил Райнов, както и Валери Петров, е сред първите наши интелектуалци, чийто бит, кажи-речи, от рождението им е напълно интелектуализиран, потопен в културата. Те нямат ранни спомени вън от урбанистичната и интелектуална среда, в която са израснали. Преди да са видели - от излет или летуване - Планината или Морето, Полето или Гората, те са съхранили в най-ранните си спомени Библиотеката и Картините.

Същата пъстрота цари и в избора на онези, с които общува само духовно. Сред тях са и "прокълнатите" Едгар По, Бодлер, Верлен, Рембо и бардът на революцията Маяковски, селяшката резигнация на Есенин и урбанистичната пластика на Аполинер. И още много други. И това не са идейно-художествени лутания, както би могло да се помисли, а необходимото духовно любопитство, необходимата широта на житейските и духовни интереси, без която една биография би била доста пуста, а торбичката със спомените би се изпразнила бързо. Както сам, с може би повече от необходимата себекритичност, признава Богомил Райнов, и той е преминал през пустите пространства на "мъртвите дни". Но тези дни едва ли са били толкова мъртви, щом като Богомил Райнов успя да извлече от тях творба като "Елегия за мъртвите дни". Пък и - без да отричам автентичността на уличния и бохемски опит на Богомил Райнов - в изповедта за тяхното присъствие в житейската и творческа биография на писателя има и известна доза типично интелигентско кокетиране. Дори някогашните зубрачи в своите спомени обичат да припомнят (или да измислят) не своето училищно прилежание, а редките си гаменски приключения. Юношата Богомил Райнов не е бил от зубрачите. Но ще сгрешим и да го възприемаме само като гамен и бохем. Естествено, по-дългото задържане в пространствата на "мъртвите дни" не би могло да се оправдае с широта на духовните интереси и трупане на жизнени впечатления, то би било душевно опустошаване, социална деградация и житейска гибел. Фактът, че по-дългият престой в измамните блаженства на бохемата даде на литературата ни и зрели плодове не означава, че той не бе гибелен за някои от преминалите през нея творци. Александър Вутимски заплати за това с живота си, а и с някои не винаги плодотворни литературни увлечения. Антон Куманов не успя дори да се извиси до по-значимо литературно дело. А Иван Пейчев плати - и като творец, и като човек - доста скъп данък на младежката си инертност, макар да съхрани и дарбата си, и душевната си чистота.

Богомил Райнов не само пръв успя да се откъсне от гибелното обаяние на мъртвите дни, той и пръв извлече от него плодотворен творчески смисъл. Пък и неговите бохемски авантюри не надхвърлят житейското и духовно любопитство на юношата. Защото твърде млад Богомил Райнов пое друг един път. Третият път - който го изведе към зрялото изкуство на новия художествен реализъм, към идейната и политическа ангажираност с революционните борби за социализъм.

Творческо-биографичен документ за това е фактът, че синът на старият Райнов устоя на изкушенията на "Златорог", че все по-плътно се свързваше с изданията на интелектуалната левица, а все по-тясно се обвързваше и с конспиративното комунистическо движение. За да посрещне 9.9.1944 не само с актива на прогресивен писател, но и с достойнството на един скромен борец за новия свят.

Богомил Райнов пръв сред връстниците си събра и издаде в книга своята младежка - но твърде зряла художествено и новаторска като виждане и стил - ранна поезия. Александър Вутимски и Весела Василева си отидоха от живота, без да издадат книга; творбите им бяха събрани посмъртно значително късно - на Вутимски през 1960, на Весела Василева едва през 1983. Валери Петров и Веселин Ханчев, макар и да издадоха твърде рано книги, събраха зрялата си поезия по-късно. Създаваните още в началото на 40-те години великолепни поеми Валери Петров издаде в книга едва през 1949, поетическата зрялост на Веселин Ханчев дойде още по-късно - със "Стихове в паласките" (1954) и особено с "Лирика" (1960). Божидар Божилов и в младите си години е трескаво продуктивен, но и трите му книги от тези години не са сред зрялата му поезия. Единствен успя да издаде в предвоенния период поезия, белязана от знака на ярко и новаторско индивидуално виждане, Александър Геров - "Ние, хората" (1942). Но и той закъсня с една година спрямо "Стихове" (1941), която заедно с излязлата на следната 1942 година поема "Любовен календар" е първият зрял поетически плод в творчеството на формацията на "родените между две войни" поети. А със своята типична дръзко-юношеска чувствителност Богомил-Райновата поезия - заедно с ранните поеми на Валери Петров и стиховете на Ал. Геров - е и най-емблематична за духовната физиономия на това поколение. Поезията на Александър Вутимски е твърде уникална - не само с болезнените си нотки - като индивидуален художествен феномен, за да бъде колективна емблема, което не значи, че в нея не се долавят и общи за поколението черти, нито че у Богомил Райнов и Валери Петров липсва индивидуалното.

Първото стихотворение в първата книга на Богомил Райнов днес изненадва - то се нарича "Нива". Така необичайно е това заглавие в творчеството на този градски поет, чийто естествен декор са градските пейзажи - улиците, къщите, покривите, комините, антените, където дори ветровете са "градски" и даже природни обекти като луната са възприети през една ерудитска призма и доста се отличават от фолклорната "ясна месечинка".

Тази "нива" изглежда съвсем самотна в творчеството на Богомил Райнов и наистина никога повече подобни рустикални обекти не се появяват в творчеството на поета, у когото дори небето е накъсано на парчета от силуетите на градския бетон.

Би могло да помислим, че тя е реминисценция от христоматийните образци на пишещия гимназист, някакъв ученически спомен за Елин-Пелиновите и Яворовите "ниви". Но сетне ще разберем, че дори и към по-близки на сърцето му литературни образци младият Богомил Райнов се отнася с ирония, която на места стига до непочтителност.

И все пак тази "нива" не е случайна в творчеството на младия поет. Ако може да се нарече необичайна като обект на поетическо вдъхновение на един градски поет, не е случайна като начин на поетическа стилизация. Защото и не е пряк обект на поетовото вдъхновение.

И изглежда всичко вече приказка;
нивата - като килимче шарена,
кончето със златните копита
и червената брада на стареца.

Не "нивата", а "приказката" и по-точно приказното виждане е лирическата доминанта на тази творба.

Приказната стилизация на "родното" е една от характерните черти на литературната епоха, която формира Богомил Райнов. И ако "приказното" е все пак дебютна случайност у него, ще го срещнем напълно разгърнато като тема и похват у неговите връстници и приятели Александър Вутимски и Валери Петров. И макар че приказното е доведено до съвършен поетически резултат именно у това поколение ("Палечко" на Валери Петров), само по себе си то не е откритие на поколението.

Наченки на художествена стилизация на родното (повече баладна, отколкото приказна) ще срещнем още у Петко Тодоров. В поетиката на символизма "приказното" вече съществува като стилизаторски похват, но това е повече поетизация на екзотичното (далечното), отколкото на "родното". Същинската приказна стилизация на родното започва с Георги Райчев и Ангел Каралийчев, достига в поезията своя връх у Асен Разцветников. Сходна тенденция има и в пластичните изкуства, където от Сирак Скитник до Иван Милев приказните стилизации са важен похват, особено у художниците на движението "Родното изкуство". Сам бащата Николай Райнов е изразител на тази тенденция и като литератор, и като пластик, макар стилизацията на "родното" у него да е по-близка до екзотичната концепция на символизма. Не са чужди на подобни стилизации и творците на групата "Стрелец" (Далчев, Пателеев, Хаджихристов, Мирчев). Подобна тенденция засяга и пролетарско-революционното изкуство (още у Смирненски) - особено силно у Младен Исаев, но там тя се развива повече по посока на революционната балада (Хрелков, Кюлявков).

Всички тези тенденции са израз на търсенето на нов тип поетизация на родното в преодоляване "пощенето на фолклора" и тези тенденции се развиват успоредно с една противоположна и доста по-силна тенденция на депоетизация на традиционните ценности, която върви по линията Гео Милев-Радевски-Вапцаров.

Както и всички от своето поколение, младият Богомил Райнов е обективно-исторически подготвен да приеме тази традиция и в творчеството си изразява някои от тенденциите на приказното стилизаторство (цикълът "Дървено конче"), преплитайки ги с изповедната тема за детството, която също е доста определяща за търсенията на поколението от 40-те години.

Но у Богомил Райнов е много по-силна не стилизаторската, а обратната тенденция - депоетизацията на традиционните ценности (жизнени и литературни). Поради това и приказно-стилизаторският цикъл "Дървено конче", въпреки че в ценностно отношение не е под равнището на най-доброто създадено от поезията на времето, е само предистория към истинския Богомил Райнов, чийто същински поетически свят е изграден от цикъла "Опушен град", в лирико-фрагментарните поеми "Автобиография", "Война", "Пътуване" и малко по-късно в поемата "Любовен календар".

И все пак в този първи цикъл има една творба, която с основание започва новите антологични избори из поезията на Богомил Райнов, подготвена като поетика от търсенията в "Дървено конче" и в същото време изразяваща една съкровена изповедна тема на поета - стихотворението "Майка":

Зад позорецът мракът бил паднал;
спрел ветрецът, угаснали лампите;
аз, облегнат на стола, заспал съм
и в съня ми полека дошла си ти.

По лицето ми си ме погалила
и със сини очи си ме гледала,
както често си правила някога,
на земята когато живяла си.

Нещо хубаво си ми разправила,
и  сънувал съм сребърни сънища,
и с ръка, на косата оставена,
си ме милвала кротко и дълго.

След това си ме леко целунала
и си литнала в утрото ранно
затова тъй щастлив се събудих
и извиках във стаята: "Мамо!"

Лирическото сияние на този скъп образ - един от класическите образи на българската поезия - е сякаш подчертано именно чрез отсъствието му от реалното битие, чрез съществуванието само в пределите на съня, спомена, мечтата, приказката. И този образ толкова повече се откроява на фона на художествено-образния свят на Богомил Райнов - мъжки суров, неуютен, бездомен, уличен, скитнически, опушен, ироничен. Така - чрез ефекта на отсъствието - е постигнато едно ярко лирическо внушение, като лъчисто емоционално ядро, което озарява тази подчертано антисантиментална поезия.

Същинският Богомил Райнов започва със следващия цикъл - "Опушен град". И може да изглежда странно, че първият образ в този свят е вятърът - изконният символ на волната стихия, на природната необузданост. Само че вятърът тук не само е вплетен в един необичаен декор - заплетен в жиците, залутан в градските улици, блъскащ се в бетонните стени, но и сам е предрешен като градско битие - "като черен коминочистач вятърът нахлува във комините". Още тук проличава способността на поета имажинистки да одухотворява образите - вятърът е не само коминочистач, той гони котките, катери се по кубето и свири литургия, облича се в прострените ризи, бърше праха от чаршафите. С този учуден поглед вижда Богомил Райнов света, с погледа на роден поет, способен да оживи и одухотвори, да постави в необичайни, свежи връзки предметите и явленията на околния свят. В този свят капчуците са пуснали бради, дърветата се решат, за да използуват небесния душ, димът лови с пръстите си месеца, врабците бъбрят глупости, липите плачат за илюстрация на шлагерните песни, здрачът гали с длан уродливия лик на къщята, луната грее като неженена и зла госпожица.

Подобно "очудняване" и необичайно съчетаване на природните и предметни обекти не е новост за българската поезия. Това са уроците на 20-те години. Не просто като изконно присъщо на поезията образотворчество, но и с подчертана имажинистка раздвиженост. Не е нов в тази поезия дори типично градският декор - срещаме го още у символистите, сетне - у Смирненски, у Далчев. Само че за пръв път градският декор като единствено пространство на поетическото виждане е в такава степен не само имажинистки раздвижен (у Далчев той е по-статичен), но и подчертаван с такава юношеска дързост. Богомил Райнов сякаш е пресъздал градските пейзажи на Смирненски с веселата фриволност на гимназиста Ведбал - у Смирненски лирикът и хумористът са разграничени, Богомил Райнов ги съчетава. Именно този нов поетически синтез на традицията е богомилрайновският индивидуален принос в поезията.

Още нещо прави впечатление в "Стихове". Природните детайли у ранния Богомил Райнов са до крайна степен урбанизирани. И не само защото младият поет избира и вживени в града природни твари - котките, врабците, гаргите, но и защото дори онези от тях, които са далеч от града, той вижда не само през призмата на градския декор, но и метафоризирайки ги с типично градска чувствителност. Луната е като стара и зла госпожица. Липите илюстрират шлагерите. Снежинките са като конфети. Дърветата са с черни фракове. Природата у Богомил Райнов не е просто урбанистично култивирана, нейното урбанизиране в тази поезия е израз не толкова на "очудненото", колкото на отчужденото виждане. Тя е подиграна и осмяна така, както старите даскали в ученическите шеги. От ранните богомилрайновски градски пейзажи струи някаква гаменска веселост, която всъщност е радостта от очудненото поетическо виждане на битието.

Но ситуирането на лирическия "аз" в този градски пейзаж не е много весело. Поетът вижда своето бъдещо битие, своята житейска "кариера" в този град като постепенна деградация, като унило живуркане, като угасване в монотонността на един сив живот. С "Кариера" той сякаш предварително надниква в едно възможно отблъскващо го със своята скука бъдеще. И едва след това ни дава в стих своята действителна "автобиография". Самият факт, че преди да изповяда миналото и настоящето си, поетът предвижда бъдещето, е нещо доста показателно за творческата нагласа на Богомил Райнов. Тази способност за предвиждане не е плод само на богато въображение, тя е повече плод на един типичен рационализъм. Още тук обаче искам да подчертая, че в моя критически жаргон понятието "рационализъм" не е отрицателно-оценъчно дори и когато се отнася до такива художествени области като лириката, в които отколе "рационалното" не се смята за особена похвала. Да си спомним - още Пушкин казваше, че поезията трябва да бъде малко глуповата. Богомил Райнов също може да се прави "малко глуповат". Най-ранните му творби показват, че той умее великолепно да предаде един наивно-учуден, по детски приказен поглед към битието. Но още тук си личи съзнателното стилизиране на този поглед, т.е. рационалната намеса на поета във формирането на лирическото виждане и стил. Този рационализъм обаче е органично присъщ на Богомил Райнов, той придава самобитна индивидуалност на неговия лирически натюрел като функция не само на един лиричен темперамент, не само на прекалено ранна култура, но и на едно твърде ранно литературно-историческо самосъзнание, т.е. на долавяне на обективната необходимост от обновяване на българската поетическа традиция чрез противопоставяне на овехтели поетики и изграждане на нов лирически поглед и израз.

Това житейско и литературно самосъзнание намира ярък израз в поемата "Автобиография" - първата по-голяма зряла творба на поета Богомил Райнов, творба етапна и за българската поезия на прехода от 30-те към 40-те години. И в същото време творба, чиято лична изповед е и изповедта на едно ново, градско литературно поколение. Не случайно в тази поема лирическото "аз" твърде често се сменя и преплита с генерационното "ние":

В града се родих и градът бе ми родното селище...

И:

На града изтърсаци растехме...

Поемата започва със своеобразен поетически увод-трактат върху автобиографията като жанр:

Открай е автобиографията род любим
на смахнатото племе на поетите...

Пряко обръщайки се към читателя, поетът споделя, че "четците" са "уморени от самохвалствата на старите поети", поради което той смята да не възпява личното си аз, а "край себе си да поизобразява и други хора", но за да може - "поне от тях признание да получи". Самоиронизирайки се, че в поезията се чувства на гости, а не у дома, споменавайки един от своите кумири ("Маяковски!"), поетът резигнирано признава, че все пак ще трябва да се върне към себе си. И следват забележителните автобиографични стихове, които като че са изповед на цялото градско литературно поколение:

Не са ме приспивали никога в шарени люлки,
далечното детинство кавали не са огласявали,
не помня разцъфнали сливи и плач на гъдулки,
не знам и до днеска как пеят прочутите славеи.

                                    ... ...

В града се родих и градът бе ми родното селище.
Лежах във стандартна количка, превързан с каиши,
и плачех над целулоидни животни и бебета
от лютия пушек, от трескането на колите.

Извеждаха ме на разходка в градини подстригани,
колите с бензинови пари коварно ме давеха,
и песните улични, пети от нашта слугиня,
заместваха приказките на селяшките баби.

                                    ... ...

В града се родих и градът стана моя родина:
от цъфнали сливи бензинът по-сладко ухаеше,
от славеи по-звънко пропяваха утрин трамваите,
и райски цъфтяха рекламите "Байер" и "Филипс".

Лицето ми няма селяшката хубава свежест,
очите ми бляскат студено като ламарина,
и черният пушек, със линии черни, бележи
по жълтото чело печатът на градски години.

След тази откровена "аз"-лирическа изповед, която има манифестен смисъл за българската поезия като демонстративен израз на една нова градска чувствителност, поетът приема конвенцията на лирическото "ние", за да разкаже типичната биография на градските деца и юноши: досадата от училището, игрите на ашици, зяпането на автомобилите, разговорите за Жул Верн и Майн Рид, възмъжаването, тайните посещения на кината, погледите подир уличните жени, мечтите за подвизи, тайното четене на "Декамерон", пушенето на крадени цигари, писането на стихове, завистта към дангалаците, бръсненето без бради и още ред епизоди от типичната градска биография на ставащите юноши деца. Идва и една поетизация на опушения град, омайващ очите със своята пъстрота. Сетне отново съкровена лична изповед за самотните юношески размисли в стаята и въображаеми разговори с любимите поети. И невъображаемите разговори с приятелите, една от най-прелестните поетизации на юношеските пориви в нашата поезия:

Помниш ли дългите нощи по пустите улици,
сините облаци, лампите в ленти безкрайни?
В тежките сенки на къщите, малък, загубен,
ти със другари рушеше световните тайни.

Бяхте вий скитници, стари моряци, бунтовници;
бяхте поети, герои, търсачи на перли;
книги, поеми прочетени вий си припомняхте,
сякаш си спомняхте собствените преживелици.

Колко бе малък светът и безкраен животът:
щяхте в далечни и топли морета да скитате,
щяхте гори, континенти, реки да кръстосвате,
щяхте огромни, велики поеми да пишете.

След разгърната поетизация на типичните за поколението мечти за пътешествия, подвизи, поетична слава идва като сепване едно трезво оглеждане в реалната действителност, с което лирическият "аз" приема суровата патетика на колективния живот, правдата на другите и според нея изгражда своята нова поетика:

Когато прашните стъкла на остарялата ти стая
треперят от живота вън, що души и мори мильони,
ти безучастен ще останеш ли, ще продължиш ли да мечтаеш
и като остарял скъперник, да скътаваш избелели спомени?

Когато вечната борба навън отново се разгаря
и континенти се заливат със тежки кървави събития,
ще продължиш ли да тъгуваш, да водиш спорове със гаргите,
да се тешиш със ветровете, със небесата и лъчите?

Когато с новини гръмливи излизат заранните вестници
и като кошери тревожни шумят и тръпнат градовете,
не ще ли ти е тясна твойта окадена и прашна клетка,
не ще ли ти се видят бледи и празни старите поети?

Когато се избиват хората и самият живот е нищо,
а свободата се потъпква, и празна дума е човекът,
ще продължиш ли за душата си и бедните си дни да мислиш,
да смяташ, че светът започва и свършва с земните ти сметки?

Остави красотата на приятно-печалните образи,
забрави красотата на последния глъхнещ в теб стих.
Любовта на човеците днес не е дъх приятен на рози,
посивяла скръб не намира приют в кипарисите.

Друг път няма. Нали виждаш сам, че не си се родил,
във главата на някой поет, а в света на живота.
Не хаби във борбите на книгите сетни сили,
влез в борбата на хората, потъни на живота във грохота.

Макар че в композицията на книгата след тази "Автобиография" следва поемата "Война", психологически и логически от края на автобиографичната поема извира цикълът "Стих", който е нещо като поетически манифест на младия Богомил Райнов. Ето как е формулирал той своята поетика:

Ако искаш да бъде жив страхът ти и смутен,
о, поете съвременен, не живей на Парнас!
Боало нека вика, че за тебе Феб глух е,
че духът ти е мъртъв, неподвижен Пегас.

                                    ... ...

Слез спокойно и гордо от небето Парнасовско,
не с паунска походка, а с крачки на воин,
виж че тез, що са горе, ти изглеждаха мравки,
са от тебе пò хора, са борци по-достойни.

Отиди там, където с гръм работят моторите,
де селякът със ралото се зарива в калта,
по бучащите релси, де трептят семафорите,
разпръсни свойте думи нашироко в света.

Това ново поетическо самосъзнание за дълга на поета извира от разчупения под влияние на времето личен житейски и литературен херметизъм. А "времето" най-ярко е изразено и изобразено от поета в малката поема "Война". Но поетът надмогва апокалиптичната визия на настръхналата в жестоки битки планета, за да види зад "Манерхайма на зимата" пролетта - като символ на един нов живот, на едно светло бъдеще.

Миналото
                         отдавна
                                               е направено от пълководците.
Бъдещето
                         ще направим ний.
Тъй на апокалипсиса
                                   ще възседнеме
                                                                      смело животните
и с ритник ще им кажеме "Дий!"

Съвсем очевидно е - не само от цитираното по-горе самопризнание, но и от стилистиката и графиката на тези редове, - че младият поет е ученик на Маяковски. Любопитно е, че в структурата на книгата поетът заговорва с начупения стих на Маяковски само когато концептуално се извисява до неговия борчески патос. Този начупен стих, който по-късно напълно ще доминира в "Стихове за петилетката", в първата книга на Богомил Райнов е функционално използван само когато поетът се освобождава от своя мутиращ юношески поетически глас, за да заговори с гласа на бореца. Не бих казал, че този нов, мъжествен глас е неприсъщ за поета. Напротив, самата смяна на гласовете, преходът към мъжествения революционен бас има богато художествено значение и в пътя на Богомил Райнов, и в пътя на българската поезия. Но в тази книга не само доминира, но и по-характерен за индивидуалния му поетически лик е юношеският дискант на Богомил Райнов от "Автобиография", "Опушен град" и "Стих". Макар да пародира традицията, стиховата структура на тези цикли е по-традиционна, по свързана с българското поетическо наследство. А може би най-традиционна като поетическо виждане и стилистика е "Поема за еснафа". Но тук гласът на Богомил Райнов е като че най-неприсъщ, най-несвой. Макар че поетът - като изключим обективната рамка на Старата къща - е приел конвенцията на лирическата "аз"-изповед, ако можем да наречем "негова" изповедта на едно типично буржоазно съществуване, което поетът нарича "еснаф". Този "еснаф" е като че пълна противоположност на дръзкия Богомил Райнов със своята буржоазна сивота, монотонно съществуване, безкрило битуване, затвореност към света, бавно гаснене. Но не бива да забравяме, че в "Кариера" Богомил Райнов предвиждаше подобен вариант като собствена възможна съдба в буржоазния свят. Страхът от Голямата скука (разбирана като буржоазно мъртъв живот) е твърде определящо чувство още у младия Богомил Райнов. Индивидуалистично-интелигентски страх, който прераства в революционен бунт.

Впрочем в тази дълбоко лична изповедна лирическа книга Богомил Райнов споделя не само реалната си съдба, той сякаш загатва (а и не само загатва, а със силата на художественото си въображение представя) и различните възможни варианти на един типов живот в буржоазното общество. Подобно изправяне през в ъ з м о ж н о т о, такава ситуация на житейски избор има у всеки човек в юношеска възраст, т.е. пред прага на живота. Но художественото въображение на поета е направило тази житейска "изборна" ситуация и творчески продуктивна. И още в "Стихове" поетът рисува възможните като че три пътя на своето битие - пътя на един буржоа с тихото му, унило и безкрило съществувание, или по-точно казано - вегетиране към смъртта, един живот-смърт, един живот на Острова на мъртвите, в обятията на Голямата скука ("Поема за еснафа"). Другият път - пътят на един житейски и литературен конформизъм, пътят на декадента, на затворения в своя илюзорен свят творец ("На В."). Третият път - пътят към живота на другите, пътят на свободата за нов, по-справедлив свят, в който, както добре знаем, Богомил Райнов намери и осъществи своето призвание. Още в "Стихове" Богомил Райнов не само бе предусетил и избрал, но и бе тръгнал вече по този Трети път. Но в "Стихове" виждаме как тези три пътя са реализирани и художествено в поезията на младия Райнов със силата на неговото художествено въображение и способност за вживяване в различни модели на съществувание. В "Старата къща" (така нарича, и то с доста основания в преизданията старата си "Поема за еснафа" Богомил Райнов) "кариерата" на едно угасващо буржоазно съществувание е дадена и в нейната по-широка родова и съсловно-класова рамка, с усет за конкретно-историческата съдба на неразгърналата се в цял ръст българска буржоазия. Тук писателят, считан от някои едва ли не за някакъв напълно изтръгнат от родните корени космополит, или поне за лишен от усет за национален колорит, ни дава ярко художествено виждане за драмата на българската буржоазия, ако думата "драма" подхожда за означаването на едно унило вегетиране и духовна деградация. Тук той се свързва и с традицията на ред повествуватели на българския буржоазно-патриархален бит (особено с близката му по времесъздаване традиция на разкази из буржоазно-еснафския живот у Светослав Минков, Константин Константинов и Емилиян Станев). Тук въобще виждаме ярката епико-наративна жилка у Богомил Райнов, способността му за епическо вживяване и колоритен жанрово-битов рисунък - линия, което впоследствие не продължи в творчеството му или поне бе силно модифицирана в прозата му. Дори - виждаме жилките на някакъв балзаковски поглед в изображението на буржоазния бит и съществувание. Още тук е загатнато едно начало, което ще изведе впоследствие Богомил Райнов към прозата. Но тук то все още е част от лирическата авантюра на поета, чието въображение е помамено от различните възможни варианти на собственото му битие в смазващите клетки на буржоазния свят.

И макар че в "Поема за еснафа" Богомил Райнов ни е предал най-непоетичния потенциален вариант на това битие, за изобразяването му се е искала не малко поетична сила. С което не искам да кажа, че тук поетът Богомил Райнов е най-силен. Художествено най-силна е реалната лична изповед на поета - на действителния му живот или на живота във възможното, от виденията на което Богомил Райнов е така помамен да бяга подир тях или да бяга от тях в книгата си. Само че изглежда, ако вариантът на еснафската безкрилност е един непривлекателен битиен модел, от който Богомил Райнов решително се отблъсква, вариантът на бягството в екзотичното е опиянявал съзнанието му с доста привличаща сила, както свидетелства поемата "Пътуване":

Да поставиш във джоба си неотваряна чекова книжка,
както филмов ковбой слага колта си тежък във пояса,
във устата със пура и с престорено-тъжна усмивка,
да си кажеш довиждане с посивелия град и със своите.
Да изсвири, да писне, да се юрне по релсите влакът,
с наметало от дим, с бели къдри от пара да литне.
А пък ти да се свиваш от тайна уплаха в тумбака му,
да не би, кой знай как, някой пак наназад да те викне.

Следва една, видяна с омагьосани като че очи, визия на романтиката на самото пътуване, лирическо опиянение от движението, въплъщаване на мечтите по далечното - най-напред пейзажът на любимия Париж, сетне - презатлантическото пътуване, небостъргачите на Новия свят, пътят към Калифорния, Холивуд, сетне към топлите морета и тропическите страни. И накрая - смърт на скитника в някой далечен чужд град. Не ще успеят да идентифицират трупа му и някой следовател ще впише в своите служебни листи "Незнаен гражданин, отечество - земята!". И веднага след това екзотично видение - отрезвяващата действителност:

Но къде ще поставиш във джоба си чекова книжка,
като нямаш дори за цигари дребни пари.
При това на света днеска малко по-трудно се диша, -
Лондон в пламъци цял е, пуст и мрачен старее Париж.

И след плашещата възможност да изтлееш на собствената си улица, новата привличаща възможност - да тръгнеш из улиците на родния си град, които "са ти тъй известни, както Венецуела в сравнение с твойта родина". И поетът вижда цялото човешко богатство в родния си град, всички световни проблеми - съсредоточени в близкия нему свят, поприще и за вълнуващи открития, и за възвишени подвизи. Слял се със съдбата на милионите трудови хора, приел тяхната борба като своя, незагубил своите мечти, но вплел ги в мечтата и борбата за един нов и справедлив свят.

Така започва Богомил Райнов своето "пътуване в делника". Всъщност още тази книга "Стихове" е едно "пътуване към делника", нейното лирическо обаяние извира от постоянното напрежение между мечтата и действителността, от движението между сивите декори на една унила действителност и пъстрата екзотика на широкия свят, сред които поетът търси своето място, своя път, поприще на своето творческо призвание.

В книгата "Стихове" откриваме не просто един ярко ф и з и о н о м и ч е н, н о в и самобитен, но и един ц я л о с т е н свят. Циклите и поемите в тази книга очертават един видян с ясна конструктивна логика поетически свят, изграждат цялостно поетическо битие. Първият цикъл "Дървено конче" - приказно стилизирано и отлетяло в далечните спомени детство, което като че и не е било реалност, познато само от приказките. Следващите два цикъла очертават пространствените ("Опушен град") и времеви ("Война") координати на лирическото (макар че е по-точно да го наречем антилирическо) битие на поета. И сред тях поетът е ситуирал собственото си аз, личната си поетическа изповед ("Автобиография"). След което поетът изповядва литературното си верую, очертава поетическата си програма, написал е своя художествен манифест (четирите стихотворения от цикъла "Стих"). В "Разговори насаме" следват въображаемите разговори с трима от любимите на младия българин световни поети, увенчани от един разговор със себе си, които допълват естетическата му програма. Кошмарът на монотонното буржоазно съществувание (като една плашеща поета възможност) е предаден в "Поема за еснафа". И като копнеж да се избяга от този свят - поемата "Пътуване", която ни представя илюзорния екзотичен изход от мрачното настояще, който завършва с отрицанието му и необходимото завръщане в действителността, вече видяна поновому и с изградено действено лично отношение към света.

Както се вижда, в този поетически свят има всичко, което изгражда едно творческо битие, предадено едновременно с дръзка и иронична фриволност и в същото време ясно, логически подредено. Има всичко, с изключение на едно - онова, което обикновено е единственото в младежките стихосбирки. Любовта! Богомил Райнов и тук е бил верен на своята младежка ексцентричност, на стремежа си непременно да се отличава като поет от другите, от всички. В първата му поетическа книга няма нито едно стихотворение за любовта. (Беглото загатване за любовта е подчертано иронично - "Решили някои, че любовта е..." в "Автобиография").

И като решил, че трябва да поправи тази "грешка" - още на следващата (1942) година Богомил Райнов ни поднася цял "Любовен календар". Така се нарича втората му книга. Но ще сгрешат онези, които мислят, че Богомил Райнов тук се завръща като "блуден син" в традицията на отколешните любовни лиризми. Още уводната "посвета" ни подсказва, че Богомил Райнов възнамерява като че да се погаври с това свято, възпявано от толкова поколения чувство:

Как не се изхаби месечината
от безбройните погледи нежни?
Не от пет, не от десет години
тя в младежки очи се оглежда!

Как цветята не са се изгубили
край самотните, земните друмища?
Толкоз хора безкрай са ги скубали
и сушили в писма и албуми!

На глагола "обичам" от спрягане
как вратът му не се е изкълчил?
С него младите стават и лягат,
с него старите спомени гълтат!

Но още следващият фрагмент на лиричната поема подсказва, че това не може да бъде гавра, че поетът е обгорен от патетиката на това най-велико човешко чувство:

Отде така пристигаш и какво си?
Разхождаш се по цялата земя;
свидетелството ти кръщелно носи
звука на всички женски имена.

Но ти за мен с едно избухна име,
в една жена лицето ти видях -
сред вятъра на планините сини
на радостта ти мъката разбрах.

Очите ми ти с блясъци накичи
и нов роди се пак блянът ми стар.
Затуй поемата си днеска сричам,
като дете - детинския буквар.

Затуй че по планинската пътека
в гърдите ми избухна изведнъж,
че смеси се тревогата на мъж
с тревогата гореща на човека!

И макар поетът да е загатнал вече своя горчив индивидуален опит, той не само се стреми да се освободи от него, като го универсализира, но и като че да ни предложи цял един исторически трактат за любовта:

Някога, в далечни, диви ери,
в сянката на исполински папрати,
млад питекантропус бил живял.
С камък зверовете диви мерил,
по дърветата се люшкал с лапи
и в скалите, като мечка, спял.

На веднъж, пред пещера, случайно
зърнал, в кожа мечешка завита,
да седи питекантропка в блян;
лъхнала го топлина незнайна,
спуснал се към нея, но - уви - тя
скрила се, и той останал сам.

Но това лирическо есеистико-трактатно начало е измамно. Защото поетът няма да проследи в дълго поетическо повествувание историческия - биологически и емоционален - развой на любовта у човешкия род (такива епически амбиции - да възкреси цялата човешка история - си поставя баща му). Това е само рамка - едновременно иронична, но и универсализираща - на една лирическа повест. Собствената. Защото "Любовен календар" е лирическа изповед на собствените сърдечни трепети на поета, тя е изчерпателна биография на неговите любовни преживявания. От първото невинно увлечение по "красавицата от второ отделение", през бленуваната красавица-мечта, през всички тези приличащи на любов момчешки трепети по нереални и реални обекти до първите разочарования от несбъднати срещи и изострящите еротичните копнежи образи на градско-културната среда. До онази трезва до натуралистичност, отблъскваща и депоетизирана първа среща с плътската любов, която - не само поради своето подчертано антитрадиционно виждане - има антологична стойност в българската поезия:

Помниш ли, приятелю по пиене,
как в опушената стара кръчма
първи път узнахме любовта?
Тя ни гледаше с очи ракиени,
кискаше се, пееше, заръчваше
и накрай ни двама пожела.

Помниш ли, в замръзналата улица
как вървеше под ръка и с двамата
в тъмното изцапано манто;
как ни вятърът среднощен брулеше,
как пиянски псуваше го дамата,
как повърна край един кантон?

Помниш ли вмирисаната стая,
лигавата светлина на крушката,
мръсните олющени стени;
как леглото скърцаше отчаяно
как навън те чаках омърлушен,
как не се поглеждахме в очи?

А угасналите лампи помниш ли;
скръбното мълчание на двамата,
бързите ни стъпки сред нощта;
как погнусата ни в мрака гонеше,
как ми "хайде" каза без желание,
как изчезна зад една врата?

Помниш ли, приятелю забравен,
как в студена декемврийска вечер
кръстихме се двама в любовта?
Сред мъглата есенна удавен,
плувах, а кога денят извлече ме,
бях загубил толкова неща...

Този фрагмент от "Любовен календар" има етапно значение в българската любовна поезия. За пръв път в нея с такава изповедна лирическа сила е предаден горчивият рàнен, дори преждевременен любовен опит на юношата. Не бих казал, че подобен индивидуален любовен опит е бил невъзможен в по-ранни исторически епохи, но едва в буржоазната епоха на националното ни развитие той се превърна в социално типичен, а чрез Богомил Райнов - и литературно усвоен - опит на човешкото битие. И ако у поетите преди Богомил Райнов подобен опит (като феномен на буржоазното общество) бе изобразяван като видян "отвън" ("Марсилия" на Димитър Бояджиев) или културно-исторически стилизиран ("Царици ва нощта" на Яворов), Богомил Райнов имà творческата смелост да го изрази и като лична лирическа изповед. Дори скептичният Г. П. Стаматов не бе посмял да го сподели като свой рàнен и пръв човешки еротичен опит, може би защото този рàнен опит и не е бил такъв. Колко много се отличава този "любовен опит" от свенливия любовен реализъм на българина, който Пенчо Славейков откриваше в народната песен или от елегичната одухотворена носталгия на Димчовата първа любов. Никак не е трудно да се види, че повторението на началния стих на една от най-популярните български лирически творби - Дебеляновата елегия "Помниш ли, помниш ли..." - има у Богомил Райнов дискретни иронично-пародийни функции. На мястото на носталгично призования в спомена тих двор и "тихия дом в белоцветните вишни" като сладко видение от детството, като символ на светлото минало и морална непорочност синът на някогашния Дебелянов приятел Николай Райнов демонстративно поставя един друг Дом, символ на разврата и порока, на буржоазно-градското морално разтление и навеки погубената невинност на тялото и духа. Но на този мотив в българската поезия заслужава да се посвети отделно внимание.

Бихме очаквали, че след подобен горчив опит обогатеният от неговото познание ще се развие или по посока на едно отвращение от плътта, на едно завинаги осквернено отношение към любовта, или пък по посока на едно отдаване и затъване в порока, в лишен от чувства сладострастен плътски разгул. Нищо подобно! Макар да е "изгубил толкова неща", лирическият герой на поемата отново е обладан от копнежа по истинската любов ("С дъх на люляк"), бихме казали дори, че горчивият опит е изострил романтичния му копнеж. И ако нещо го плаши, то очевидно не е отминалият кошмар на първия "любовен" опит, а възможността от превръщането на любовта в автоматизиран битов навик, от заместването на любовта с брака с необичан партньор, от сивото и монотонно ежедневие на изтъркания навик и съпружество на "биволи зажеглени". Но "календарът на любовта" има своята могъща логика. И след тези романтични надежди и плашещи го предчувствия истинската любов идва при него като "Порой" (така се нарича централната част на поемата). Отличаваща се от мечтаната, но още по-опияняваща, по-ведра, по-силна, по-властна, по-разтърсваща от всяка мечта. Целият този "порой" от любовни чувства, залял лирическия герой, се превръща във възторжен химн на любовта, ако можем да наречем "химн" тези свързани от диалектиката на чувството лирически късове, в които любовта е предадена като неудържима стихия, магична сила и одухотворено преображение на човека, но в пределно реалистично - предметно и психологическо - изображение. Но именно от реализма в проследяването на диалектиката на чувството, нюансите на душевното движение, приливите и отливите на емоциите, извира и патетиката, наситила тази поема. Защото, колкото и да се опитва да бъде ироничен и самоироничен, прекалено зрял, преживял и препатил, прекалено познал и видял, Богомил Райнов тук е прелестно млад и непосредствен, напълно вживян и отдаден в любовта, покорен от нейната могъща тъмно-хипнотична и светло-извисяваща стихийна логика. Любовта - която като всичко човешко - завършва с преходността и - като всяка първа любов - завършва с раздялата:

Отиде си. Небето се разплака,
скръбта приведе старите ели
и вятърът засвири във букака.
С три думи - времето се развали.

Следващите две части на поемата - "Дъждовни дни" и "Тенекиени цветя" - проследяват любовното чувство след раздялата, спомена за нея и надеждата за завръщане, животът без любимата, тъгата и парещата носталгия по невъзвратимото, което понякога изглежда отново възможно. И накрая - резигнацията, постепенното примирение с угасването на чувството, с отминалата голяма любов. Но дали тя е отминала? И не е ли дори утихващата болка от отсъствието ѝ свидетелство за тържеството на любовта и човешкото битие? Може ли дори съзнанието, че някога обичалите ще бъдат мъртви, да унищожи спомена на любовта, нейната могъща власт над човешката душа.

Ще мине като ветър лек тъгата,
ще стихне шумният ни жизнен ден;
ще спри протестът, ще замре борбата -
и ти, и аз, любима, ще умрем.

Над гробовете кръстове ще сложат,
цветя от тенекия, кандила.
И ще потънат в грижи пак за кожата
роднините във черни облекла.

Къде ще бъде твоя гроб, любима?
Къде ще бъде моят гроб зарит?
Със тифус ли за рая ще заминеш,
в скандал или в борба ще съм убит?

Кой знай. Кому ли трябва и да знае?
На кръстовете в черната гора
не бих могъл аз череп гол, омаян,
да сложа върху твоите ребра.

След гробищата вятърът ще вее,
ще зъзнат кръстове под ситен дъжд.
Тук никой нивга няма да запее,
не ще се смее никой ни веднъж.

Ще свети месец остър като брадва,
ще зъзнат пожълтелите листа
И само циганите ще се радват,
от гроба ни кога крадат цветя.

Едно по-придирчиво око би съзряло известни художествени недостатъци или - по-точно - излишества в тази поема. Епилогът ѝ изглежда почти ненужен, а и неговият неочакван за традиционното строфиране на поемата начупен "а ла Маяковски" стих изглежда някак дисонантен. (При по-късните издания самовзискателният Богомил Райнов изхвърля този "епилог", чиито завършващи функции се изпълняват много по-добре от предпоследната част "Тенекиени цветя", изхвърля и много от другите фрагменти и дори размества някои от тях.) Но в поетическата семантика на ранния Богомил Райнов "начупеният" стихово финал е имал особен смисъл - този род стихове за Богомил Райнов са означавали, че стариятт път е преодолян, че след натрупаното познание поетът е поел своя "Трети път", пътя на борбата. Що се отнася до прекалено дългото вербално сбогуване с любовта, то също е обяснимо. Личи си, че колкото и да се преструва, че е надмогнал любовната си трагедия, на младия поет му е приятно да живее със спомена на любовта, приятно му е да възкресява в стих сладката болка на преживяното. Не му се разделя, не му се разделя на младия Богомил Райнов с любовта! Както и да я проклина, иронизира, колкото и да се прави извисен над нея с някакво мъдро философско примирение, в тази поема за пръв път го виждаме покорен, смирен, напълно отдал се на едно човешко чувство. И в това поражение пред спомена е най-голямата поетическа победа на младия Богомил Райнов. Това обгарящо чувство за пръв път е смирило неукротимия му бунт, дръзките му пози, необузданата му ироничност. Бунтът се е превърнал в смирение, чувстваме живия пулс на човешкото сърце, иронията се е превърнала в някаква тиха резигнирана печал, която обикновено наричаме мъдрост.

Битийната авантюра, която изживява и пресъздава Богомил Райнов в "Любовен календар", естествено, не укротява неговия порив към живот и творчество в името на унижените и оскърбените и тяхната правда, не го отклонява от Третия път. Интересно е обаче, че срещата с любовта като че заслепява погледа на поета към света и настръхналата от кървави битки планета. Поетът, естествено, не разбира любовта като самотно островче за бягство от света. Но самата всепоглъщаща стихия на любовта деактуализира като че и оттласква встрани социалните пориви. Любовта е предадена като чист и гол екзистенциален трепет, като първична битийна стихия, почти лишена и от социален фон, и от социални условности. Неслучайно за пръв път тук у Богомил Райнов дори природното битие заживява пълноценен и самостоятелен живот - макар и като декор на любовните чувства - в изображения лишени от пародийни функции, макар и не съвсем лишени от ироничен придъх (иначе това не би бил Богомил Райнов). Показателно е, че именно любовта е накарала поета да възкликне, че се чувства "като първия човек":

Самотата ми е тъй бездънна,
и така задушен съм с мълчание,
като че съм първия човек.

Нека тук "самотата" не ни мами, именно тя подчертава изконния копнеж по сливане с другия. Любовта оголва човека до битийната му същност.

В общия контекст на творческото развитие на Богомил Райнов това чисто екзистенциално възприятие на любовта придобива обаче дълбок социален смисъл. И този социален смисъл не е в това, че в предвижданията на поета за любовта го сполетява и мрачното - по-точно сиво - видение на деградацията на любовта до автоматизиран битов навик, до общо влачене хомота на живота, до превръщане в ръждясало винтче от огромната социална машина. Социалният смисъл на "Любовен календар" е в друго. Стихията на чувството, смисълът на което е в пълното сливане с другия, в пределното себеотдаване, показва, че пътят на Богомил Райнов към другите е съгрян от обичта, че този път е израз на действителна способност да забравиш себе си в другия, което именно е любовта. Чрез това социалните пориви на младия поет са огрени от трепета на живо човешко чувство, а това чувство се разкрива не като бягство от света и времето, а като човешко узряване и способност за общение.

С "Любовен календар" поетическата авантюра на Богомил Райнов не е завършена. В издадената след революцията книга "Стихотворения" (1949) са поместени откъси от два цикъла - "Възвръщане" и "Поема в палтото", - писани във военните години. Тук има ярки поетически находки ("Животе, враг", "Възпей времената военни, моя улична музо" и др.), но, общо взето, това е продължение по един вече намерен път. Тези стихове, както и писаните след 9.9.1944 поетически творби, събрани в "Стихотворения" (1949) и в "Стихове за петилетката" (1951), имат и известна художествена и документална ценност, но в творчеството на Богомил Райнов по-значима се оказва духовната авантюра на търсенето на пътя, отколкото вървенето по него. Пък и след 9.9.1944 творческото развитие на Богомил Райнов има друго главно русло, талвега на неговото литературно движение преминава от "Пътуване в делника" към първите "парижки" новели, за да очертае един нов лик - този на прозаика Богомил Райнов.

"Стихове" и "Любовен календар" са книги-събития в българската поезия на прехода от 30-те към 40-те години. В тях звучи яркият глас на един поет от поколението, което в следващите десетилетия ще формира зрелия облик на българската поезия. И макар в тези последвали десетилетия Богомил Райнов да отсъствува от поетическия възход на поколението, неговият млад и подранило зрял поетически глас е един от първите жалони на бъдещия колективен поетически път, първата изразителна лирическа емблема на това поколение. И в същото време представя една уникална лирическа индивидуалност, своеобразно изразяваща важни моменти в развойната динамика на българското поетическо развитие.

Първото, което бие на очи в поезията на ранния Богомил Райнов, е неговата демонстративна антитрадиционност, дръзката бунтарска поза на един поет-антитрадиционалист. Тази естетическа бунтовност пронизва поезията на Богомил Райнов на всички равнища - тя е отказ от традиционните жизнени и емоционални ценности и диренето на нови, отказ от обичайното поетическо виждане на света и създаване на нов оптичен модел в поезията. Отказ от обичайните жизнени образци и ценности на старите хора, предизвикателство-отхвърляне на традиционното поетическо виждане на старите поети. Поради това поезията от "Стихове" изглежда понякога като гавра с установените битови привички и морални норми в буржоазното общество, тя е иронично сбогуване с унилото еснафско съществувание, търсене на нов жизнен и поетически път. Антитрадиционната нагласа на поета, иронично-пародийното му отношение към утвърденото (т.е. овехтялото) придава на поетическото му виждане необичайна свежест. В поетиката на Богомил Райнов традиционните елементи на старата поезия са така разместени, объркани, поставени в необичайни съотношения, че създават напълно новаторско, странно и "очуднено" лирическо виждане и изразяване.

Другата - освен тази пародийно-иронична антитрадиционност - важна черта в поезията на младия Райнов е стремежът му - след и дори успоредно с разрушението - да изгради нов поетичен свят (неслучайно той и издава книгите си в издателството с показателно име "Нов свят"). А този свят е напълно и изцяло градски. Не само като декор, а и като чувствителност Богомил Райнов е сред първите български писатели, които не просто живеят и изобразяват Града, а чувстват и мислят по градски.

Третата основополагаща черта в поетиката на младия Райнов е новият начин, по който се ситуира лирическият "аз" в изградения от поета свят. Това е едно от най-динамичните лирически бития в българската литература, един от най-неспокойните ѝ лирически герои. Той е в постоянен диалог - ту като спор, ту като вживяване с лирическото "ти", "ние" и "вие", "те". Ту е дръзко противопоставен на всичко друго, ту смирено се влива във всеобщото, в колектива, във времето, ту се преобразява в неподозирани за същността му бития.

Вятърът е негов образен двойник, движението - негова лирическа стихия. От тази особеност в темперамента на лирическия "аз" произтича друга основополагаща черта на тази поезия. Нейната основна стихия е Пътуването, търсенето на Пътя. Пътят не просто като придвижване в пространството (екзотичния вариант на пътуването Богомил Райнов ще отрича от поемата "Пътуване" до новелата "Пътят за Санта Крус"), а като духовна авантюра, като приключение на познаващия дух, на познанието за света, устремено към изграждане на динамично-действена позиция на поета (лирическия субект) към света, към изменящия се и променян от самия него свят. Тази страст към духовно познание (включително и самопознание) актуализира категорията поетическа потенциалност в поезията на младия Райнов, буйното превъплъщаване на въображението му във възможните пътища на човека, различните художествени модели на човешкото съществуване, които изгражда - от реалната си "автобиография" през отричането на възможното унило буржоазно-еснафско съществуване ("Поема за еснафа") или на илюзорно-ефимерното бягство от своето тук и сега ("Пътуване").

Поезията на ранния Богомил Райнов, а в крайна сметка и цялото му творчество се осъществяват под знака на Пътя, на Пътуването, разбирано не само и просто като придвижване в простраството, а като духовно движение, като художествено познание и самопознание. Пътят и пътуването стават основни символи на цялото му творчество.

Поетиката на Богомил Райнов може да бъде очертана и в други измерения, и с други характерни черти. Но макар че и изброените дотук са достатъчни, за да дадат основните координати на неговия поетически дух и свят, ще ми се да го видя през призмата на още две съпоставки.

Колкото и да имат различна стартова база към литературата, колкото и да са различни по житейска съдба и индивидуален творчески натюрел, поетът Никола Вапцаров едва ли има в своето време друг така близък в някои основни тежнения на своята поезия от младия Райнов. По своята антитрадиционност и дирене на нови пътища за поезията, по своята модерно-урбанистична нагласа, по усета за суровата и жестока правда на живота ("Животе враг, да бъдем с тебе квит" - това възклицание на младия Райнов би могло да бъде написано и от Вапцаров), по някои общи учители в поезията (Маяковски) и по ред други белези на своята поезия, Богомил Райнов в "Стихове" е най-близкият до Вапцаров - по търсене на нови ценности и отрицание на старите - български поет във времето на техния почти едновременен дебют с книга в самото начало на 40-те години. Не е трудно да видим, че от началото на 40-те години насетне Богомил Райнов взема някои "уроци" от Вапцаров, също както е вярно и това, че в някои от първите си поетически изяви по-младият Богомил Райнов в някои неща пък е изпреварил своя по-стар житейски събрат, който има по-затруднено литературно начало, но затова пък по-славен епилог. Може определено да се каже, че по онази черта от своята поетика, която емблематично можем да означим с възгласа му "Не, сега не е поезия" най-близкият на Вапцаров български поет е младият Райнов. Тези успоредици могат да бъдат направени на различни поетически равнища, по отношение на различни образи, мотиви, чувства и пр. Понеже именно тези сходства в поетиката на двамата творци са убягвали досега от вниманието на критиката или пък не са били подчертавани достатъчно, считам за уместно да ги напомя. Що се отнася до разликите в индивидуалностите, те са така очевидни, че дори няма нужда да бъдат напомняни. Ще ми се само да отбележа една твърде показателна успоредица (и същевременно отлика) в тяхната поезия, която истинктивно са доловили оформителите на първите им (която за Вапцаров остава и единствена) поетически книги. На корицата на "Моторни песни" художникът Борис Ангелушев е изобразил бълващи дим заводски комини. На корицата на "Стихове" братът на поета Богомил Райнов Боян е изобразил комини и антени върху градските покриви на фона на зелено градско небе със зелена луна. Комините - като своеобразен символ на опушения градски бит, но и като своеобразна извисеност и устрем нагоре - са общ и твърде чест образ у двамата поети. Но е показателно, че у Вапцаров това са фабричните комини, а у Богомил Райнов - на овехтелите градски домове. Тази разлика е характерна - Райнов е поет на градския бит, Вапцаров - на индустриалното битие. Богомил Райнов е урбанистично-битов, Вапцаров - урбанистично-индустриален поет. Без да са изобразени на корицата на единствената му книга, присъщ на Вапцаров образ-символ са антените, тревожните антени, които присъствуват и у Богомил Райнов. Оплетената от антените луна е също характерен за поетиката на Райнов детайл, който у Вапцаров напълно липсва. Затова пък - вместо луна (като символ на връзката и отблъскването от старата поетика у Райнов) у Вапцаров над заводските комини се вият "облаци от дим" (у Райнов - "опушен град")

Ако има между двамата поети една твърде важна отлика, определяща творческата им индивидуалност, това е твърде подчертано ерудитския слой у младия Райнов. Не че у Вапцаров подобни ерудитски съпоставки липсват, със своята "критика на думите" той е едно уникално явление в българската поезия с ярко литературно-исторически осъзнатия спор с предишната поетичност. Тази "критика на думите" не липсва у Богомил Райнов, но тя е предадена преди всичко като автокритика, като освобождаване от ерудитските наслоения у самия себе си, като освобождаване от старата културно-ерудитска призма, през която вижда света.

Вапцаров идва в литературата от Пирин, от морето и от Завода (това са трите основни биографични етапа, подготвили го и литературно). Богомил Райнов идва в литературата от Кабинета и от Улицата. Доста по-различна изходна база. Разбира се, Вапцаров не бива да бъде разбиран само като типичен работнически поет. Сам той се нарича "огняроинтелигент", неговото работническо битие е до голяма степен принудено, не първично, не резултат на пролетарски произход. Той става работник след живот в едно знатно и интелигентно семейство. Без да може да се сравнява като ранна културна даденост с кабинета на стария Райнов, Вапцаровото семейство и неговото учение са го приобщили от най-ранна възраст към немалко културни ценности. Сам Вапцаров преминава в поетическото си развитие през очевидни влияния, които дават представа за ранната му поетическа култура. Но тази културно-ерудитска подготовка у Вапцаров е и по-скромна, и по-различна от тази на младия Райнов. Това прави пътя на Вапцаров в поезията по-целеустремен, по-опростен в основните му контури, с което не искам да кажа, че за поетите е най-добре да бъдат tabula rasa в културно отношение.

Богатата и рано усвоена култура на Богомил Райнов значително ускорява неговото литературно развитие и съзряване. Но понякога тя го уплита в своите мрежи - ситуация, която, за щастие, Богомил Райнов успешно превъзмогва, превръщайки тази си ерудитска оплетеност и разплитането на мрежите ѝ в извор и обект на поетическо вдъхновение (в това отношение особено показателни са цикълът "Стих", много места от "Автобиография" и финалните разговори с любимите поети от книгата "Стихове").

Богомил Райнов значително е улеснил изследвачите си, като е пръснал щедро в цялата си поезия имената на любими поети и художници, в нея въобще има много културно-ерудитски елементи и асоциации, които ни облекчават в реконструирането на неговия подготвителен литературен период. С Верлен, Есенин и Маяковски поетът дори води дълги поетични разговори, Маяковски твърде често е споменаван и на други места като поет-пример и образец.

Цяла една духовна и изразна авантюра на българската и световната поезия се чувствува усвоена в стартовия поетически опит на младия Богомил Райнов. При това не става дума само за множество познати поети, на които критиката ни - и във връзка с Богомил Райнов, и във връзка с други поети - е обръщала внимание - от френските "прокълнати" до руските Маяковски и Есенин. Но и за поети, за които се съдържа пряко указание в самата поезия на Богомил Райнов, но които нашата критика е отминала без внимание, защото, за разлика от Богомил Райнов, не ги познава добре и до днес - Блез Сандрар, Тристан Цара, Филип Супо, Иван Гол, Пиер Реверди и други, които не се споменават, но които също са част от поетическата култура на младия Богомил Райнов.

Поетиката на ранния Богомил Райнов е формирана не само под влиянието на традиционни и модерни поети - световни и български. В някои моменти в нея определено се чувствува и опитът на прозата. И тук имам предвид не просто прозаиците, които Богомил Райнов е чел и които са оказали по-явно или по-дискретно влияние върху духовното му формиране (от тях в поезията си Богомил Райнов споменава Достоевски). Става дума за някои съвременни нему движения в прозата (от Г. П. Стаматов и Светослав Минков до Емилиян Станев и Павел Вежинов), които са оставили свои следи и върху поета Богомил Райнов. Неговата "Поема за еснафа" е например много по-близка до психологическия реализъм в прозата на Светослав Минков и Емилиян Станев, отколкото до каквито и да било сходни изображения в поезията, като изключим някои стихотворения-повести у Далчев ("Старите моми", "Стаята", "Повести", "Къщата", "Нощ"). А твърде много дължи Богомил Райнов, както и цялото негово поколение поети, на Атанас Далчев. Само че предметно-образният градски декор у Богомил Райнов е не само имажинистки раздвижен, но и иронично акцентуиран, което липсва у статично-образния и сериозен Далчев. А ярките драстични образи на Далчев ("Залезът" - като "домат") у Богомил Райнов също се среща - в иронично подчертано по-голямо количество, също иронично подчертано хиперболизирано. У ранния Богомил Райнов има и много от Гео-Милевия естетически бунт срещу рутината, само че у Богомил Райнов - за разлика от Геовата сериозност - този бунт е пак иронично-пародийно стилизиран. На традицията на Гео Милев се дължи навярно и употребата на някои - както ги нарича Здравко Петров - "грубизми". В споменните си равносметки Богомил Райнов споменава Ламар, но по-скоро като колега в кръчмарските бдения, отколкото като поет. Но несъмнено и нему, също както и на други от приемниците на Гео, постигащи до хулиганство епатаж в литературата (Марангозов, Славчо Красински), младият Богомил Райнов дължи някои поетически уроци. Различието в по-късните поетически пътища на Марангозов и Красински, от една страна, и на Богомил Райнов - от друга, а също и подчертано антирустикалните тенденции на младия Райнов пречат да се усети тази близост в едно изходно импулсно ядро.

Богомил Райнов не е споменавал сред своите учители Смирненски, иначе кумир на българската прогресивна младеж през 20-те и 30-те години, в кръжока на чието име сам младият Райнов дейно участвува. Но в пародийното му отношение към овехтялата поетика има, както вече посочих, твърде много от пародийно-ироничното отношение на хумориста Ведбал към художествените и жизнени ценности на стария свят. Само че Богомил Райнов е дал нова и твърде различна конфигурация на концептуалните търсения и поетическите средства, които внесе в българската поезия Смирненски.

Макар да се вмества в развитието на българската поетическа традиция (и то с етапно място) именно чрез патоса на борбата срещу старата "поетичност" и "литературност", няма преди Богомил Райнов български поет, който в самата си поезия така определено да подчертава и своята ерудираност и литературност, дори да я превърне така откровено в поетическа тема. Образец в това отношение са творби като "Къде е празната неделя на Супо" и "L`art poetique" (в преизданията помествано със заглавието на друго стихотворение от същия цикъл - "Нашият стих"). Богомил Райнов като поет е уникален не само чрез това подчертаване на своята литературност и антилитературност. Той превръща в обект на поезията си не само "литературността", но и авантюрата на самия поетически акт. Рядко е въобще в нашата литература подобно творческо самонаблюдение, което Богомил Райнов превръща в творческа тема. Авантюрата на израстването и изграждането на поета, на самото лирическо познание, на превръщането на живота в поезия, на раждането на образите, на търсенето на път и позиция. Богомил Райнов е поет не само на едно градско поколение, поет на града, поет на приобщаването към една активна и действена гражданска позиция, той е и поет на самото лирическо познание. По-късно Богомил Райнов ще продължи това не само в новите си превъплъщения като творец на художествена проза, но и в своята изкуствоведска и литературоведска проза, в която много естетически истини са изразени чрез опита на творческото самонаблюдение.

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.08.2019
Светлозар Игов. Съвременници. Том 1: Поети. Варна: LiterNet, 2019