Бойко Ламбовски (1960)

ВЕСТОНОСЕЦ В ЪГЪЛА

Светлозар Игов

web | Съвременници. Том 1: Поети

Поетите обикновено отбелязват годишнините си с томчета "събрано" или "избрано". Бойко Ламбовски направи първото си "избрано" още през 2004 година с книгата "Бране на думи". А сега, за петдесетгодишнината му, в "Сиела" излезе новата му поетическа книга "5 цикъла с пояснения". Макар че и тук има няколко стари стихотворения, книгата е "нова" не само защото болшинството стихотворения излизат за първи път в книга, а защото и няколкото стари, и болшинството нови стихотворения са структурирани по нов начин, в цикли с "обяснения", които създават нова смислова структура не само на новата му, но и на цялата му досегашна поезия. И не само с "препратки" и алюзии към стари творби, каквото е например "Вестоносец в ъгъла", което впрочем отпраща не само към първата стихосбирка на Бойко Ламбовски "Вестоносец" (1986), но и към цяла една насока в новата българска поезия от двете десетилетия преди 1989 година, насока, която постави на мястото на "митическите герои" на социализма маргиналния човек, пренебрегвания и унизен "човек в ъгъла".

Още дебютната книга на Бойко Ламбовски заяви категорично не само появата на едно ново поетическо дарование в българската литература, но и на една нова тенденция в литературата от годините на "застойния" социализъм - появата на една нова гражданска поезия, която се противопоставяше на вече загнилата у множество епигони "тиха лирика". На пръв поглед това изглеждаше връщане към традициите на естрадната поезия от времето на краткотрайното българско "размразяване" от 60-те години. Но естрадната поезия на неколцина от т.нар. априлско поколение твърде бързо се самодискредитира в своя естетически "бунт". Защото този "бунт" се сведе до правото вождовете да се възвеличават не само с класически, а и със свободен стих. Или пък оспорваше правото на вождовете да забраняват на поетите да ги хвалят. На този нов социален фалш с естетически претенции се противопостави т.нар. тиха лирика, първите представители (невъзможно е те да бъдат наричани лидери именно защото оспорваха вождизмите) на която бяха откроени като новите значими имена на българската поезия (Иван Цанев, Екатерина Йосифова).

Новата "естрадност" на Бойко Ламбовски не следва, а оспорва "естрадността" на българските евтушенковци. Но тя има усет и се стреми към публично говорене, защото е типично "орална" поезия, поезия за декламиране и слушане. Поезия на гласа и гласността. На новото гражданско "вестителство". Тя разчита - преди прочита - на непосредственото слухово възприемане; дори четена, в нея се чува "гласът" на поета. Слушал съм как Бойко рецитира своите "Гарвани" пред чуждестранна аудитория - и без да разбират значението на думите, слушателите получаваха смислови внушения чрез звучността и интонацията на гласа. "Естрадността" на тази поезия обаче променя в много неща старата "естрадност" и "устност" на поезията, която обикновено беше надпоставена спрямо аудиторията. У Ботев това е надпоставеността на "героя" над народа стадо, у Вазов това е надпоставеността на народния пастир над воденото "стадо", у Пенчо Славейков е надпоставеността на културния водач срещу "тълпата", дори у Яворов е надпоставеност - на мъченика страдалец. Едва при Димчо лирическият говор стана не надпоставен, а равно-поставен, на говорещи тихо, като че помежду си, хора. Естрадната декламационност у Бойко не е поучително над-поставена, а е равно-поставена на аудиторията. Аудитория от съобщници в ироничното си отношение към реалността, създаваща нови поетически кодове за общуване. Самият глас на "Вестителят" на Бойко Ламбовски през 1986 година беше тревожно-надеждна вест за очаквана промяна. Каква бе тя, говори самото заглавие на втората му книга - "Ален декаданс" (1991). Краят на застойния социализъм доведе и до край на комунистическите режими въобще, съпътстван от добре организиран хаос, който се и самоорганизира по законите на ентропията. За някои този хаос е апокалиптичен край, за други - Генезис, начало на нов свят. Което не пречи да бъде и двете, както и да не знаем какъв точно ще бъде бъдещият "прекрасен нов свят". Харесвам и двете доста различни поетически книги "Едварда" (1992) и "Критика на поезията" (1995), първата - заради лирическия ключ на "името", втората - като своеобразна лирическа трансформация на идещата от сюрреализма критика на поезията и на литературата въобще.

"Военните" заглавия на следващите две книги на Бойко Ламбовски могат да стреснат кроткия читател, припомняйки му милитаризираното мислене в тоталитарната литература, където самата литература бе разбирана като класово-партиен "фронт" - "Господ е началник на караула" (1999) и "Тежка картечница преди сън" (2004). Но и иронично-пародийната употреба на метафориката, и нахлуването на войната в ежедневието ни (не само на Балканите и по света, но и - като гражданска война и държава на извън-редното положение - у нас, които ни накараха да си припомним Хераклитовото и Хобсово разбиране за живота като "полемос", като "разпра", като "война", като "война на всеки срещу всеки") представя поезията на Бойко Ламбовски като актуална лирическа реакция на заобикалящия ни свят. Реакция, изпълнена с ироничност и сарказъм, с остроумие и гротескност, но и с болка и печал. Например:

Недей отваря вратата
когато звъннат внезапно,
че като нищо ще видиш
Хитлер и Мики Маус.

Така стигаме до последната стихосбирка - "5 цикъла с пояснения". Тази юбилейна книга, ще повторя, не е нито "избрано", нито "събрано", но посвоему обгръща резюмиращо целия поетически път на автора. Със стихотворения, които препращат към мотиви, образи и фрази от предишната му поезия, чрез скрити и открити цитати и алюзии от и към собствени предишни, но и към творби на други поети. Още в заглавието на новата си книга Бойко Ламбовски е извел думите "цикъл" и "пояснение". Донейде тези "пояснения" приличат на прочутите "бележки" на Т. С. Елиът към "Пустата земя" (Елиът присъства в тази книга и чрез Геронтион, и чрез "квартета" - у Бойко за "Хълмове"). Но така както у Елиът "бележките" не са демонстрация на "фалшива ученост", а елемент от лирическата смислова структура на творбата, така и у Ламбовски "поясненията" не са толкова разказ за творческата история на отделните цикли, а придават смисловата структура и на отделните цикли, и на цялата книга, четена като единна творба. Не бих нарекъл Елиът, нито другия от поетите, на когото е посветил стихотворение в тази книга - Гео Милев, "учители" на Бойко Ламбовски, защото не съм привърженик на теорията за "влиянията", поне така, както тя традиционно се разбира. А защото авторът на "5 цикъла с пояснения" определено е вземал уроци от още много места - и български, и чужди, от Реймон Кьоно и Анри Мишо до Йосиф Бродски, от когото е направил чудесни преводи. А "уроците" са важни не само с това, какво харесваш у други поети, а и с това от какво се отблъскваш. Поезията на Бойко Ламбовски въобще е доста подходяща за изследвания от типа на онова, което учените литературоведи днес наричат "интертекстуалност". При това да чета у един поет други поети за мен е комплимент за този поет, но има и критици, които веднага ще свържат "влиянията" с "епигонство". Но дори и тези критици не биха могли да отрекат, че от когото и да се е учил или не се е учил Бойко Ламбовски, поезията му има ярко изразителен собствен глас, своя разпознаваема идентичност. Прецизно структурирана и чрез композиционната подредба на циклите, и на стихотворенията вътре в циклите, стихосбирката на Ламбовски клони и към някакъв вид модерен малък епос. Не защото има отделни творби с наративни моменти, които могат да се четат като разкази, повести и дори малки романи в стих (и не само като "Шейсетгодишните любовници" и "Врачански шансон", но и някои четиристишия от "тежката картечница"). А защото образуват не само цялостна, но и единна художествена структура, в която интерпретаторски можем да отчленим онтология и метафизика, епистемология и етика, историософия и философия на езика. Началното стихотворение "Български език" несъмнено има манифестен смисъл - и като клетва на поета за вярност към езика му, и като тревожна философия на историята за съдбата на "малките езици". То несъмнено отвежда и до подобни творби от традицията, най-бързо си спомняме Вазовите, но то всъщност е и пародия на тази традиция - и езикова, и литературна; травестийно преобръщане на нейните езикови и литературни клишета. А финалното стихотворение в книгата, "Ясна песен", не е просто "манифестно" любовно стихотворение, а и лирическа оптимистична философия на историята, където "прекрасното нещастие" любов е космогонична сила, противостояща виталистично на историческия песимизъм, което е нещо съвсем различно от някогашния задължителен за литературата "исторически оптимизъм".

Квартетът "Хълмове", особено четвъртото стихотворение "Хълмовете са тук", е друг лирически израз на този онтологичен оптимизъм:

Безсмъртен дих, един и същ, ме диша мене.

"Пояснението" към цикъла "Хълмове" дава ключ към избора на хълмовете като лирически обект чрез оттласкване от клиширани лирически обекти - на тривиализираната "морска" романтика, на инфантилно-патриотарски използваните "високи сини планини", на втръсналите от употреба - и от любовни сантименталисти, и от социални патетици - "звезди", на измъчените от лирически сравнения у организирани и неорганизирани сводободолюбци "птици". Бойко Ламбовски не въвежда, разбира се, "хълмовете" като образ в поезията, достатъчно е да си спомним чудесното "Дърво на хълма" на Иван Цанев. Но по-важното в неговите "Хълмове" е и от какво се оттласква и как сам лиризира "Хълмовете" в един чудесен поетически цикъл. Нека прочетем само две стихотворения от книгата - "Шейсетгодишните любовници" и "Врачански шансон". Избирам ги не като "най-добрите", има и други такива в книгата, а и когато цялата книга е добра, не е и нужно да се прави такъв избор, а и всеки личен избор е различен. Избирам ги, защото чрез тях по-ясно мога да илюстрирам едно важно качество на лирическата концепция на Бойко Ламбовски. Първото е лирически разказ за една късна любов. Второто - лирическа повест за живота на обикновена провнициална жена, Ангелина. И в двете има и хумор, и печал, и дистанция, и емпатия, и съчувствие, но и трезво съзнание за неумолимите закони на живота. Първото разкрива "чиста" екзистенциална драма, второто може да бъде четено и като социална и историческа драма в конкретно определено време и място, тоест - като драма на измамените поколения и при тоталитаризма, и в посттоталитарното време. Разбира се, ако променим някои реалии във второто стихотворение - ако заменим например руската песен с американска и още някои неща - това би могло да бъде и драмата на празния и безсмислено отлетял живот на американска жена. Нима не сме гледали толкова много филми за американски "три сестри"? (С което съвсем не искам да кажа, че хората в САЩ и в Източна Европа са имали еднакви съдби и условия за живот.) Става дума за друго, а не за социално и исторически обусловения контекст на всяка човешка съдба. Става дума за самия начин на лирическа интерпретация на човешката съдба у Бойко Ламбовски. За намерения баланс между възможни противоположни крайности. Тук никъде няма подхлъзване нито към цинична насмешка, нито към сантиментално-съчувствено умиление, стихотворението не е нито карикатурно, нито иконописно изображение на "обективните" лирически герои. То е просто впечатляваща лирическа картина за силата на любовта, красотата на живота и достойнството на човека в рамката на преходността на човешкия живот. Умението да намери този баланс между различни възможни позиции и крайности, което става все по-художествено зряло у Бойко Ламбовски, е и момент от мъчителния опит на българската литература да се изплъзне от опеката на външни норми, да бъде автономна духовна институция на нацията, обществена алтернатива на обществото. "5 цикъла с пояснения" е своеобразна поетическа равносметка за присъствието на един от най-значимите днешни поети в българската литература, но и хоризонт, чертаещ нови възможности на лирическото.

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 13.04.2020
Светлозар Игов. Съвременници. Том 1: Поети. Варна: LiterNet, 2019-2020

Други публикации:
Литературен вестник, 14.-20.10.2010.