Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Атанас Далчев (1904-1978)

ЧЕТЕНЕТО НА АТАНАС ДАЛЧЕВ
Няколко изходни положения [при анализа и оценката на поезията му]

Светлозар Игов

web | Съвременници. Том 1: Поети

Атанас Далчев е вписан в българската литература чрез клишето "преодоляване на символизма и връщане към реализма". Самият Далчев като че подкрепя това литературно-историческо ситуиране на собственото му творчество със свои статии и съждения, които се обявяват против символизма, а донякъде и със собствената си поетическа практика на една предметно-образна поезия, създаваща илюзията за реализъм.

Особено характерно е противопоставянето на Далчев срещу Яворов (срещу романтично-спектакуларното му житейско и литературно поведение) и подчертаването на значението на късната, фронтова поезия на Дебелянов (с нейния предметен стил и психологически реализъм) за новите пътища на българската следвоенна поезия. Всичко това е така, но само в известен смисъл. И едно по-внимателно вглеждане в поезията на Далчев ще покаже, че в много повече и в много по-съществени неща поезията на Далчев не се противопоставя, а следва символизма. И че неговата поезия не е "завръщане към реализма", а привиден, метафизически реализъм. Затова тук ще изложа няколко изходни положения на своя прочит на Далчев, събирайки на едно място и продължавайки онова, което съм писал на различни места от първата си статия за Далчев (1969) до днес.

 

Скритият символист:
Яворовата и Далчевата Нощ

Въпреки своето противопоставяне на Яворов, Далчев неслучайно нарича едно от програмните си стихотворения "Нощ". А Далчевата "Нощ" не само повтаря заглавието на Яворовата "Нощ", но и следва някои от основните емотивни нагласи, лирически концепти и художествена оптика и на Яворов, и на символистичната поетика. Ето забележителната първа строфа на Далчевата "Нощ":

Безсъница. Среднощ. От вятъра раздвижван,
неспирен дъжд бразди студените стъкла.
Аз гледам, отразен, в прозореца, и виждам
през себе си нощта:

Тук подчертано се повтарят ключови думи и образи от Яворовата поезия, лирическият "аз" (доста рядък в ранната Далчева обективна поетика) е в същата ситуация като Яворовия изповеден лирически "аз" от неговата "Нощ": "среднощ" и "нощ", повтаряйки, удвояват времето на лирическата изповед, а повторението на заглавието на Яворовата - с манифестно значение за българския символизъм - книга "Безсъници" (макар и в единствено число - "безсъница") разкрива "безсънното" съзнание и на бдящия в "нощта" лирически герой на Далчев, повтарящ безсънните нощни герои на символистичната поезия. И тук, както при Яворов, героят е затворен в клетката на стаята, докато Далчевият лирически "аз" се вглежда през прозореца, чиито студени стъкла са набраздени от дъждовни струи и вижда - какво вижда? - Нощта (пак тази нощ). Но е изключително важно да разберем не само какво, а и как го вижда. Защото в "Нощ" Далчевият прозорец не е прозорец, а огледало, черната амалгама на нощта е превърнала студените стъкла в огледало (така, както в едноименното Далчево стихотворение скрежът ги е превърнал във вълшебно огледало с нарисувана по тях приказка). И Далчев вижда в това огледало не просто Нощта, а я вижда през себе си. Стъклата на прозорците при Далчев са повторение на Яворовата "ледена съдба", която разделя лирическия герой от света. Дори това, което вижда през прозореца, лирическият аз на Далчев го вижда през себе си - това е една картина, изглеждаща обективна, но силно напоена с Далчевата самота - това е, бих казал, приложението на прочутия "обективен корелатив" на Елиът, за който - като доминиращ в поетическата оптика на Далчев - писах още в първата си статия за него.

А картината, която Далчевият лирически "аз" вижда през прозореца, е типичната нощна градска картина, дошла като че от поезията на Вутимски или на ранния Богомил Райнов. Също както ранната поема на Валери Петров "Палечко" е лирическо разгръщане на Далчевия "Прозорец" ("Ето нашето зимно стъкло"). С това не искам да кажа само, че Далчев може да бъде четен през поезията на поколението от 40-те години, а по-скоро какво то дължи на Далчев.

А ето и финалната строфа на Далчевата "Нощ":

При този звук нощта се сепва сякаш,
уплашена от свойта пустота,
и три пъти по-чер, по-тежък става мракът
и мойта самота.

Тук отново натрапчиво се повтаря "нощта", но и "пустота", "мрак" и "самота". Това са, общо взето, състоянията на лирическия герой на Яворов от "Нощ", но и на нощните самотници на символизма (да си спомним Димчовото "На нощта неверна верен син,/ бродя аз бездомен и самин").

Това, което обаче е важно да се отбележи, е, че Далчев, като съхранява основните емотивни състояния и нагласи на символистичните безсънни среднощни самотници, надарява с тях "нощта" и видяния свят, прехвърля своята тревожност на Нощта и самотата си - на видяния свят.

В поезията на символистите нямаше прозорци или те бяха замъглени от тревожния им поглед, който не искаше да види грозотата на враждебния им свят "тук и сега". И те го населяваха със своите тревожни или миражни бленуващи визии, закриваха "прозорците" със "щорите" на своите видения.

В поезията на Далчев има и прозорци, и буден и ясен поглед, но "видяната" действителност е силно напоена със субективното настроение на гледащия. През прозореца Далчев видя не поля и небе, а себе си и стаята (като символ на монадната затвореност на човешкото съзнание), видя нощта, напоена със собствената си самота. И когато ни се струва, че Далчев е видял през прозореца и т.нар. "обективен свят" - например "равнината" или "ручея", те също са напоени с неговата самота, като не говорим, че и ручеят се е превърнал в огледало. Така навлизаме във второто важно ядро на Далчевата поетика:

 

Прозорецът като огледало

В едноименното стихотворение ("Ето нашето зимно стъкло") прозорецът е станал огледало зад сребърната амалгама на скрежа, така както в "Нощ" той бе станал огледало под тъмната амалгама на нощта. Далчевият прозорец е огледало, затова и прозорците и огледалата му трябва да бъдат интерпретирани под знака на огледалната метафорика, но и под знака на Яворовата "ледена стена", която, както знаем, е и "стъклена". Този огледален прозорец е изразителен символ на Далчевата субективност и монадност на съзнанието, но също така и на "преградността" спрямо света. прозорецът не само свързва, а и разделя Далчевия лирически герой от света, който само гледа, но не се докосва до света. Далчевата поезия съдържа като концептуална основа Лилиевото noli me tangere, Далчев гледа, но избягва да докосва света. Зрението е моралистично - интактно, а не виталистично - контактно тактилно сетиво.

Далчев не само не се вписва в "новите" - колективистко-антисамотнически и виталистико-активистки - тенденции на следвоенната поезия, но е най-силната антитеза и на хедонистичния витализъм на Багряна и Фурнаджиев, и на социално-колективистичния активистичен витализъм на Гео Милев и Смирненски.

Удивителна е наистина критическата "слепота" на незабелязването на това, че Далчевият "камък" (като антивиталистичен символ) е хвърлен като концептуален протест срещу Багряниното "сърце" (като емблема на жизнеността). Далчевият стих от "Камък" "Вечно и свето е само мъртвото,/ живото живее в грях" е толкова очевидна полемика с "Вечната и святата" на Багряна, че това наистина не е забелязано по същата причина, по която в "Откраднатото писмо" на Едгар Алан По не забелязват писмото, което е точно пред очите на всички, които го търсят по потайни места. Камъкът е символ на натюрмортната, антивиталистична поетика на Атанас Далчев, противопоставена на виталистичните - индивидуално-жизнелюбиви и/или колективистично-активистични - поетики от междувоенния период.

Но камъкът е и един образ, който може да ни разкрие най-важния образотворчески механизъм на Далчевата поетика, който нарекох О-веществяване на символа. Далчевият "камък", както и многобройните други предметни образи от неговата поезия - равнините и ручеите, прозорците и огледалата, стаите и балконите - съвсем не са миметично-реалистични предметни образи, "отразяващи" действителността или натурата, те са образни концепти, о-вещ-ест-вени символи.

Далчевият камък съвсем не е парче твърда материя, в която някой ден Далчев се спънал, разхождайки се, а образът на къс мъртва материя, затворена в себе си, която за поета е символ, противопоставен на "вечността и светостта" на "грешния" по дефиниция живот, в който святост има само онова, което не е живо. Но камъкът не е само символ на светостта на мъртвото, той е и непрозрачна, затворена в себе си монада. Най-общо казано, "камъкът" за Далчев не е просто къс от "натурата", а философски концепт, въведен в поезията като аргумент за определена жизнена философия.

Макар и не така директно, такива са и останалите "предметни" образи на Далчев, включително и Човекът, който -

не ни е брат, а зид,
по който се лепят афиши.

Преди време още писах, че този забележителен стих на Далчев се родее с такива концептуални формули на екзистенциализма като "адът - това са другите" на Сартр и "Човек за човека е живият зид на неговата тъмница" на Андрич. Също така и Яворовата, Димчовата и Лилиевата "самота в тълпата" предвещават такива философски концепции като тези на Дейвид Ризман в прочутата му книга за "самотната тълпа" ("тълпата от самотници").

Далчевото noli me tengere е не по-малко силно от Лилиевото като "погнуса" от докосването до света, включително и в неговата концепция за любовта. Банална вече е станала употребата на Далчевото изказване, че "не е познал любовта".

Далчевата поезия наистина е изразително чужда на любовните виталистични пориви на българската пре-коитална (в основните си инспирации) поезия, която пращи и се подхранва от любовни желания. И я наричам "прекоитална" не защото не постига желанията си, а защото и когато ги постига, продължава да се пои от тях, чужда на посткоиталната еклезиастовска меланхолия на познанието.

Но именно поради тази си отчужденост от виталистичния еротизъм Далчевата поезия ни е дала и няколко от най-прелестните дискретно-еротични творби в българската литература, сред които и забележителното "Пладня", на което съм посветил отделна студия, чието резюме тук ще спестя, за да посветя и последния (за този текст) проблем на Далчевата поезия.

 

Мълчанието на Атанас Далчев

И без да съществуваше прочутото признание "мълчах години непрестанно/ с опустошен от мисли лоб", Далчевото мълчание в годините на сталинизма е заслужаващ внимание феномен на новата литературна история. Това мълчание впрочем е предшествано от мълчанието на Лилиев като също така значим културен феномен. При това Лилиев замълча доста по-рано, привидно без връзка с причините за по-късното Далчево замълчаване. Но не е съвсем така. Лилиев само по-рано бе усетил тенденцията, която щеше да се превърне по-късно в господстващата, доловил бе ужаса, таящ се в настъпателния химн на масите.

И макар че деликатният Лилиев споделя резигнирано -

И тръгнах гузен след тълпите
безсилен да ги отрека,

Лилиев не тръгна след тълпите, а просто замълча и неговото мълчание бе отрицанието на века на тълпите.

Далчевото мълчание имаше същия смисъл.

И това негово мълчание е не по-малко богато на смисъл от неговото поетично слово. А художествената оптика на поета Далчев - с метафизическата дистанция на неговия поглед от живота - изтънчено-деликатно скриваше погнусата на поета от една съвсем не метафизическа действителност.

 

 

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.08.2019
Светлозар Игов. Съвременници. Том 1: Поети. Варна: LiterNet, 2019