ПОЕЗИЯТА - ПРОТЕСТ, СЪПРОТИВА, ОТЧАЯНИЕ, УТЕХА?

Светлозар Игов

web

Кому са нужни поетите
в оскъдното време?

Вторият цикъл в стихосбирката "Потъване на светлината" на Сашо Серафимов е приел една обичайна поетична конвенция, обикновено в творби със заглавие “Ars poetica" - тематизиране на самата поезия. Сашо Серафимов осъществява тази "автопоезия" чрез персонифициране на стихотворенията, превръщайки ги в лирически герои.

В тази поредица от стихотворения, в които лирически герой е самото стихотворение, поетичните творби се самоиронизират и иронизират света, своите автори и читателите, усещат своята необходимост и своята ненужност, падат от небето и хората ги гледат като паднали от небето. Така, проблематизирайки самата себе си, поезията проблематизира и света, в който е попаднала и който я е родил, запращайки я на друго място. Поезията проблематизира и своя създател - Поета.

Когото виждаме и в други роли - на баща и съпруг, на потребен някому и с "изтекъл срок на годност", на протестиращ срещу управниците и събеседник на Фернанду Песоа, на пазител на светлината и изгорен на кладата, на безхлебен бедняк и богат на надежди, пазител на болката и на светлината. Децата, любимата жена и приятелите, милионерите, убийците и крадците, босите и гладните, безбожниците и боговете, отчаянията и надеждите - те също са и лирически герои, и събеседници в този привидно така разпилян, но и някак подреден лирически свят, едновременно "огледало" на действителността, но и - като "друг свят" - негова алтернатива.

Поезията в "Потъване на светлината" започва с категорично неприемане на днешната действителност -

Аз не обичам държавата си,
не обичам работата си,
не обичам сънищата си,
не обичам историята си,
не обичам вярата си
и пак живея.

Но завършва с почти екстатична възхита от красотата на живота:

Каква картина, кой я нарисува
и в нея аз възторжено вървя.

В живота очевидно има неща, заради които си струва ("пак живея") да понесеш действителността и без да я приемаш "такава, каквато е".

В "неприемането" на действителността поетът като човек и гражданин се люшка между "хленча" и бунта:

Толкова ме е яд на държавата,
че ако бях монах от Шао Лин,
щях да опердаша някой неин гражданин.
И да хвана Балкана, Да го захвърля
върху главите на тия дето ни управляват.

Това, разбира се, са компенсаторни въображаеми жестове, укрити в условното "ако бях".

Действителната ситуация на поета обаче е още по-неопределена:

Все нещо не ми достига.
Не ми достига обич - за да прегърна врага си,
Не ми достига омраза - да го нападна.

Поезията наистина не е позицията нито на християнското търпение - примирение на прошката ("да прегърна врага си"), нито на политическото действие ("да го нападна"). Тя има други функции, работи в друга сфера. И, както казваше Николай Кънчев - няма толкоз малко сили, че да победи. Нейната победа е в самото създаване на един "друг свят", в който са съхранени обаче основни човешки ценности.

Поезията на Сашо Серафимов се вписва в една тенденция на най-новата българска лирика, която можем да маркираме чрез стихосбирки от "Песни за сираци и сирачета" на Иван Методиев до "Софийската берлинска стена" на Палми Ранчев. Една поезия на болката и протеста, на страданието и съпротивата срещу загубата на основни ценности в съвременния свят и особено в българската действителност след "промяната". Но съвсем не като ретроносталгия по "преди", а като неспособност то да се надмогне.

Не само защото някои стихотворения в "Потъване на светлината", "Приказка за едно стихотворение" например, са пренесени в новата стихосбирка от една предишна книга, "Синият поглед на дървото", можем да говорим вече за една трайно отстоявана поетика. Тази вече очертана поетика има своето смислово ядро в единството на отстояваните ценности ("любовта - убежище на светлината" или "думата свободна" например) с целия метафоричен строй на Сашо-Серафимовата поезия.

В триптиха "По важните неща", където в известен смисъл са резюмирани бляновете на поета, е казано:

По-важните неща да са написани като останалите
И само който може да ги види,
Той да ги чете.

За различни читатели "важни" могат да бъдат различни неща и това е хубавото на изкуството - че в него могат да се оглеждат различни вкусове и чувствителности.

На мен лично най-много ми харесаха автопоетичните стихотворения от втория цикъл "Дневник на живота в един град". Защото те имат не само самостоен смисъл, а могат да бъдат и "ключ", с който да навлезем в цялата тази поезия. Макар тази поезия да не е "заключена". Нейната пределна отвореност към хората и битието е най-хубавото й качество.

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.08.2017, № 8 (213)