ЙОРДАН РАДИЧКОВ: ОПИТ ЗА ПОРТРЕТ ОТ РАЗХВЪРЛЯНИ СПОМЕНИ

Светлозар Игов

web

Емблематичната книга на големия обрат в българската литература в краткия период на колебливото българско "размразяване" е Йордан-Радичковото "Свирепо настроение" (1965).

Още в края на 50-те и особено през първата половина на 60-те години в българската литература се появяват симптоматични новаторски тенденции - и в поезията, и в прозата, и в критиката, и в драмата - и сред поетите от поколението на 40-те години, и сред белетристите от същото поколение, и в поезията на новото, наречено "априлско поколение", и в новата проза на дебютантите от това десетилетие. И заглавията на новаторските творби през този период, след "сухата равнина" на литературния пейзаж от началото на 50-те години, и имената на авторите им, предизвикващи възхита или оспорване, са добре известни, за да има смисъл да ги повтарям тук. И защото списъкът би бил твърде дълъг, и защото голяма част от тях съм отбелязал и в "История на българската литература", и в други свои публикации. Самият Радичков вече беше написал важни творби на литературното обновление, новите тенденции у него се чувстват още в "Обърнато небе" (1962).

Но именно "Свирепо настроение" бе книгата, която даде и радикално нова художествена визия за българския свят и човек, и напълно нова изразна стилистика в прозата. А и корицата на "Свирепо настроение", направена от художника Иван Кирков, също един от първите обновители на българския пластически език, бе израз на големия обрат, настъпващ в българската култура и отдавна съм писал, че тази корица представя може би най-добрата интерпретация на новата проза на Йордан Радичков. Не случайно тя е използвана като емблема и на корицата на двата тома Радичково "избрано" през 1979 година.

Тази корица е може би и най-хубавия портрет на Радичков - Иван Кирков е "съставил" лицето на Радичков от елементи от образния му свят. Рядко впрочем има писатели с така изразителни лица, които в същото време са и така непроменливо физиономични, и така съответни на творчески им свят. Български писатели имат чудесни портрети - от известните портрети на Вазов, Пенчо Славейков и Димитър Бояджиев до тези на Светослав Минков и Богомил Райнов. Но превръщането на самата физиономичност на лицето в метафора на творчеството му е постигнато само в шаржа на Борис Димовски на Радой Ралин и в лицето на Радичков от корицата на Иван Кирков.

Всяка книга трябва да има свое лице, подобно на човека, или подобно на сградите, за да може да определим това лице на мъж ли е, или на жена, стар човек ли стои пред нас, или дете, тази сграда жилище ли е, църква ли е, покрит пазар, плевник или египетска пирамида. Като оформя лицето на книгата, по този начин писателят улеснява и подпомага не само читателя да я тълкува по-добре, но подпомага и благочестивата литературна критика - така пише Радичков в началото на "Малка северна сага".

Спомням си възторга, с който като студенти четяхме тази книга и превръщахме цитати от нея в крилати фрази. "Лебеди мои!" няколко години беше обичаен поздрав в нашите студентски компании. Ред фрази от книгата - от "Мааамя, мааамя, мааамя, мамка му и прасе" до "Ние, от духовата музика" и "Бъди невероятен" и дори "Турну Магурели", което знаем повече от Радичковата проза, отколкото от географията - преминаха от знак за разпознаване на почитателите на Радичков в общоупотребим сленг, понякога и загубили връзка с произхода си.

Самото заглавие "Свирепо настроение" стана индикативно за цяла вълна от заглавия на книги от 60-те години, които сами по себе си говореха за обрата, настъпил в литературата. "Обърнато небе", "Объркани записки", "Гневно пътуване", "Диви разкази", "Дървото на греха", "Животът, тази кратка илюзия", "Отклонение", "Лавина", "Ако нямаше брегове", "Пътища за никъде", "Взривна зона", "Самоубийствено живеем" - тези и още много други заглавия от 60-те и 70-те години с апокалиптичен привкус, загатващи резки промени, стресови състояния, обърканост, безпътица и хаос са доста показателни и за писателските, и за обществените настроения на своето време.

Доста и своевременно съм писал за поетиката на заглавията, включително и за други две Радичкови заглавия - "Суматоха" и "Опит за летене", които са най-добрият символ на времето, в което живяхме, в което продължаваме да живеем, и които имат и обобщаващ философско-исторически и народопсихологически смисъл за българското битие.

Наченките на голямото преображение, което осъществи "Свирепо настроение" за българската литература, се чувстваха - както казах - много добре още в книгата "Обърнато небе", която четох дълго и внимателно през 1962-63 година. И не само аз, целият наш курс по славянска филология през тази учебна година подложихме на внимателен прочит Радичковата книга, защото по мое предложение я избрахме за превод в семинарните си занимания.

Още с първите си, изглеждащи традиционалистко-йовковски книги, Йордан Радичков бе приет радушно като майстор разказвач, а след "Свирепо настроение" в прозата и "Суматоха" в драмата новаторският му талант избухна така стихийно-вулканично, че нищо не можеше да го спре. Неговото нестандартно разказване не можеше да не предизвика гнева на ортодоксалните идеологически догматици, но властта бързо разбра, че е по-опасно да го отрече, отколкото да го признае.

Затова се опита да го приласкае.

Не от преклонение пред таланта му, разбира се, а за да го обезвреди. Включително и като задейства механизмите на вездесъщата - не само българска, но и литературна - завист. Но дори и тези писатели от по-старите поколения, които се опитаха да прикрият завистта си с идеологически опасения, скоро утихнаха във все по-глухия си ропот, капитулирали пред официалното му признание, а за младата литература от 60-те насетне Радичков се превърна в кумир и пътеуказател, особено в прозата.

"Свирепо настроение" взриви българската литература.

Дори онези, на които Радичков не е повлиял пряко, станаха по-смели в собствените си търсения. Но мнозина - от Йордан Вълчев и Димитър Вълев до Георги Марковски и Димитър Яръмов в прозата, като не говоря за онези, при които влиянието е по-малко видимо - тръгнаха в насоката, която той откри. На пародийно-гротескно преобразяване на традиционното българско наследство.

В тази насока някои откриха себе си, други изгубиха себе си, трети останаха незначителни епигони.

Радичков повлия и на българското литературознание. Книгата на Симеон Янев за пародийното е несъмнено импулсирана от Радичков. Но дори и там, където това влияние върху критиката не е пряко (както в интереса към пародийното, гротескното, митологичното, абсурдното, карнавалното), то се чувства в по-голямата дързост, която почувства у себе си критиката за нови търсения.

Ако импулсите и влиянията, които е оказал Радичков върху новата българска литература са добре видими, което не значи и достатъчно изследвани, не са така очевидни изворите му.

В началото му - Йовков, разбира се. Но ако продължеше повече в тази насока, това би било сладникава тривиализация на Йовков, тоест - убийството му. И самоубийство на талантливия му приемник Радичков. И въпреки това Йовков присъства у Радичков до края, но в една скрита и неизследвана смислова глъбина.

Елин Пелин - разбира се, Нане Стоичко е един от импулсите на Радичков в пътя му към Гоца Герасков. Както и Пижо и Пендо. Но и Йовков, и Елин Пелин са плодотворно творчески асимилирани у Радичков именно чрез пародийно-гротескното преобръщане на техния свят.

Вазовите "Чичовци" също са безспорна родилна почва на Радичковия свят. Но дали Радичковите герои са тръгнали от "чичовския" свят, или ние едва след Радичков осъзнахме абсурдните им диалози?

Не просто "До небето и назад" ме накара да помисля и за връзката на Радичков с Алеко. И героите на Радичков са вулгарно прагматични като "проблематичния българин" на Алеко, но ако свищовският духовен аристократ става все по-жестоко саркастичен от срещата си със своя герой, Радичков го прави с повече светъл, комичен смях, макар че в скритото му дъно е прозрението за мрака на същото, лишено от трансцендентност, българо-балканско историческо битие.

В една от книгите си Радичков разказва как след дълъг престой в чужбина носталгичната му тръпка е събудена от името на едно кафене - "Дубровник", за него не само България, а Балканите бяха родина, той е писател не само на "българското", но и на "балканското". На "българското" като "балканско".

Както става често с хората, с които по-късно съм имал много срещи, забравил съм кога и как точно съм се запознал с Радичков, най-вероятно това е станало чрез Дико Фучеджиев, с когото Радичков е работил заедно и бяха близки и дългогодишни приятели. А Дико е един от първите писатели, които познавам, и то не по литературна линия, а покрай сестрата на моя колежка и приятелка, с която са били в обща компания. Помня още от 60-те години някои общи срещи с Дико и Радичков в Руския клуб и Клуба на журналистите. Помня и една литературна среща с Радичков, която организирах в студентския кръжок по критика, не си спомням точно повода, може би е било след "Свирепо настроение".

Тъй като ранните ми спомени от Радичков са свързани с Дико Фучеджиев, ще разкажа още една случка, която вече съм описал.

В един ясен и слънчев ден, току-що слязъл от трамвая на площад "Славейков", срещам Дико. Не го бях виждал от миналото лято, от няколко години той беше дипломат в Париж. "Тази есен ще ми дойдеш на гости в Париж - каза Дико. - Сега бързам, но ще ти се обадя да се видим". И Дико продължи по "Раковска" към ВИТИЗ, а аз тръгнах през площад "Славейков" и сърцето ми трептеше от радост. Не ми разрешаваха да пътувам в чужбина, но Дико не беше човек на празните обещания и вярвах, че ще уреди по някакъв начин въпроса.

Радостта ми обаче не трая дълго, защото след като прекосих площада, пред кино "Култура" срещнах Радичков, чиито първи думи бяха: "Светльо, разбра ли, Дико се връща от Париж, назначили са го за директор на Народния театър". Не мисля, че Радичков разбра защо, но като изключително чувствителен човек сигурно усети, че радостната вест за завръщането на приятеля ни не ме е много зарадвала. И наистина, колкото и да обичах Дико, започна да ме човърка черната мисъл, че може би ме е поканил в Париж, защото знае, че го отзовават.

Не се оказа обаче така. Още следобяда пак се видяхме с Дико и от него научих, че са го извикали внезапно от Париж, без да знае защо и едва след срещата ни е бил на разговор на "високо" място, откъдето научил, че му предлагат да стане директор на Народния театър. "Предлагат" в случая е евфемизъм, в тоталитарна България такива предложения бяха партийни заповеди, а Дико бе изключително дисциплиниран човек. Но прие заповедта с видимо неудоволствие, което е разбираемо - кой би напуснал доброволно "безкрайния празник", наречен Париж, за да се върне в мизерната балканска провинция, па дори и като някакъв шеф. И то на институция, в която всичко зависи не от директора, а от "високото" място А Дико се чувстваше неудобно и заради поканата, която ми бе отправил, тъй като поради завръщането му тя ставаше неосъществима.

Споменавам по-обстойно тази случка в спомен за Радичков не само защото той бе неин косвен случаен свидетел, а защото я преживях чрез Радичковия Париж, който има "почивен ден". Мисля, че Дико никога не забрави злощастната си покана и може би от гузно чувство - като човек на честта и честната дума - по-късно на няколко пъти с риск за кариерата си ми е помагал.

След 1989 година имах възможността да посетя Париж, но не го направих.

Човек трябва да види "безкрайния празник" на младини, когато сетивата му са широко отворени към света. Иначе за него Париж може да има "почивен ден", както са го видели Гоца Герасков, Емилиян Станев и може би техният автор, самият Йордан Радичков.

Не, не греша - Емилиян Станев не е само авторът на "Крадецът на праскови" и други великолепни творби, той е и литературен герой на Йордан Радичков:

Постепенно сенките на дърветата се удължават, слънцето клони на залез, застава то на билото на Балкана, двамата с Емилиян - човек и слънце, се гледат един друг в лицата. Слънцето се спуска зад билото, бавен здрач пъпле из доловете, подвижни сенки се промъкват в стаената гора, стъкваме огън и затопляме на неговата жарава тънките резени от еленски бут, ханчето се изгубва в тъмнината и по някое време като че в целия Еленски балкан е само този огън в ливадата, въодушевеният Емилиян с мъртвите кучета и неколцината живи приятели с пушките... . Емилиян опитва тънко резенче от еленския бут, за известно време кучешкият синджир остава празен в двора на къщата. В спомена си писателят ходи на няколко пъти в казиното, където ловци пиеха айер-коняк и ментовка и се посрещна пред казиното новата руса учителка, пристигнала с кабриолет от гара Горна Оряховица. Във връзка с идването на учителката Емилиян постегна малко голфа си и остави кучешкия синджир да ръждясва чак докато шумата на Еленския балкан почна да се шари и замириса на есен...

Една сутрин, подир първите снегове, човек и куче пак тръгнаха към планината, но като стигнаха до къщата на учителката, чапкънинът запъна едрите си лапи и спря. Учителката метеше снега пред вратата на къщата, още топла от съня, но и малко румена. Гледаше тя Емилияна, както навярно и Мона Лиза би го погледнала. Стегнат бе той в новата си винтяга, пушката лъщеше на рамото му, изпран и чист бе голфът му, а туристическите обуща още предния ден бяха намазани със свинска мас, за да не пропускат вода. Не издържа Емилиян да тегли на шейна чапкънина подире си пред очите на новата учителка, ритна го той в хълбоците и човек и куче възвиха да се приберат у дома. Зад гърба си той чу нежния мамещ смях на учителката, но ни веднъж не се обърна, върза кучето в двора и тъй много го би, че ако не бяха се намесили минаващите по улицата хора, можеше и да го убие в гнева си.

Емилиян умее да разчита всеки поглед на куче, след побоя нахълтва в казиното в Елена, два дни пие мрачно ром, на третия изчезна по тъмно с чапкънина, за да го теслими на първия срещнат ловец. Чак по здрач се завръща той без кучето, над реката с крясък прелитат диви гъски и патици, но не обръща той никакво внимание на дивите патици, ами гледа светещото прозорче на новата руса учителка. Новата руса учителка в тоя момент оправя фитила на газената лампа, в едната си ръка дължи лампеното шише и чува тя как някой почуква по потното стъкло на прозореца. Изтървава учителката лампеното шише, с нежен звън се разбива то в краката й, прекръства се пред играещото върху фитила пламъче и възкликва с пълна набожност: "Господи, дочаках да почукат на прозореца ми!"

"Тум! Туум!" - отекнаха в тъмнината пушките ни.

Загадъчна усмивка пробяга по лицето на Емилиян Станев, пропълзя бавно и се утаи в бръчките. Доловете препратиха гърмежите към билото, нещо в тъмната гора прошумоля.

Горе над нас блещукаха звезди.

Този откъс може да бъде четен като Радичково описание на спомен на Емилиян Станев. Или като спомен на Радичков за лов с Емилиян Станев. Като тълкувание на Емилиян-Станевия художествен свят. Като преразказ на епизод от "Иван Кондарев" или като вживяване на Радичков в Кольо Рачиков плюс навеи от класически български творби. Може да бъде четен и не като откъс отнякъде, а като самостостоятелен разказ за литературния герой на име Емилиян Станев.

Но действителния си художествен смисъл този откъс придобива едва като епизод от творбата, в която е поместен.

Колкото и у Радичков да срещаме имена на реални географски обекти и исторически личности, на образи, заети като че от детските спомени или прочетени книги, от фолклора или митологията, всички те са плод на буйното образно въображение на автора, тази Шехеразада на българската литература.

Ако се вгледаме в географската карта, ще видим, че за да стигнат до Радичковия роден край, белите вълци е трябвало да преминат леда на Дунава някъде откъм румънските селища Бърка или Расту, а не от Турну Магурели. У Радичков обаче "Турну Магурели" не е географски обект, а дума, пленила езиковото му въображение, езиков блян, маскиран като спомен. Също като Пруст Радичков тръгва от "имената", не от "страните".

Моят действителен спомен за отдавнашната ми среща с Дико Фучеджиев и Йордан Радичков бе разказан през "Париж има почивен ден" от Радичковото "Свирепо настроение".

И до днес не съм ходил в Париж, но не се чувствам нещастен от това, щастлив съм, че децата ми го видяха в годините, когато човек трябва да види "безкрайния празник". А невъзможността да го видя, когато е трябвало, ми даде едно предимство пред туристите, които го виждат през фотоапаратите си - видях го през творбите на изкуството, които са родени в него и са му посветени. С Уди-Алъновата машина на времето. Творчеството на Радичков е също такава "машина".

През 70-те и 80-те години най-често сме се срещали в кафенето и ресторанта на писателите. Понякога в по-малка компания от трима-четирима приятели, понякога в по-голямо общество. Всички обичаха да сядат около него, защото Радичков бе сладкодумец. Не бих казал, че обичаше да е център на внимание, какъвто обичаше да е Джагаров, Радичков в компания не беше нито тип тамада, нито разказвач, обсебващ с дългите си, най-често батални, истории, какъвто бе Йордан Вълчев. Радичков никога не се бореше за вниманието на компанията, тя жадуваше за неговото, понякога дълго мълчеше, правейки само редки, но винаги остроумни реплики.

Някои от Радичковите реплики в писателското кафене са се превръщали в част от анекдотичния фолклор на това заведение, разиграли се преди това като комични сценки. Помня как веднъж Серафим Северняк черпеше редакцията на сп. "Съвременник" за Димитровската награда, която бе получил. Когато в кафенето влезе Мишо Княза, неуспял актьор, станал поет, любител на чашката, Серафим гръмко поръча на келнерката "Уиски!" и махна с ръка на Мишо да седне в компанията. В този миг от долната част на кафенето някой извика на келнерката - "Голямо уиски за Мишо!", Княза разпери комично ръце и каза към Серафим - "Малък лауреат - малко уиски, голям лауреат - голямо уиски!", запътвайки се към Йордан Радичков и по-точно към поръчаното му от него голямо усики. Не мисля, че Серафим Северняк се обиди на казаното - и той, както и всички ние знаехме кой е наистина Големият лауреат сред лауреатите.

Бил съм свидетел на много такива анекдотични сцени и фрази из живота на писателите, помня ред от тях, но много съм и забравил. Мисля, че анекдотиката има литературен смисъл, когато разкрива същностния образ на писателя или характерни обществено-литературни нрави. Майстор на такава анекдотика бе Петър Алипиев.

Затова ще премина от анекдотите към моменти от общуването ни, които са свързани с творчеството му.

В списание "Съвременник", където работех през 70-те, нямаше строги граници, всеки редактор можеше да предложи и предлагаше текстове от различни жанрове. Но като отговарящ за теорията и критиката много държах на някои критически рубрики и особено на разширените анкети с най-изтъкнати писатели. Исках да се печатат не обичайните вестникарски интервюта, а задълбочени изследователски анкети. Такива бе започнал да прави Атанас Свиленов и за "Съвременник" направи някои от най-добрите си анкети, най-хубавата от които беше тази с Йордан Радичков. Заедно с Чавдар Добрев пък бяхме привърженици в списанието да се печатат пиеси. И наложихме това, а Радичков даде за списанието почти всички от написаните в този период свои пиеси. А аз бях скромният куриер, който ги вземаше от автора и ги донасяше в редакцията. И може би бях първият им читател, най-голямото удоволствие за всеки редактор.

Най-интересен за литературната биография на Радичков обаче е случаят с една друга негова публикация в списанието.

Не е тайна, че от 60-те години насетне в България се засили - като болезнен национален синдром - проблемът за български Нобелов лауреат. След преждевременната смърт на предложения от Алфред Йенсен за Нобелова награда Пенчо Славейков, друга подранила смърт осуетява кандидатурата на един голям - от световен ранг - разказвач, Йордан Йовков. Известно е, че е през 70-те години е била поставяна кандидатурата на Елисавета Багряна, но нейното силно литературно и международно време е в края на 30-те години. Дългото литературно мълчание на Атанас Далчев и закъснелите му преводи също осуетяват - след Хердеровата - възможността Далчев да получи и Нобеловата награда. Не зная как и дали въобще е стоял този въпрос при Емилиян Станев.

Но в края на 70-те години избухналият голям и своеобразен талант на Радичков го правеше възможен кандидат и това ставаше все по-ясно и за международната литературна общност. Във връзка с това той бе поканен да гостува в Скандинавия и се мълвеше, че пише за това свое пътуване. Знаейки за моята близост с Радичков Павел Вежинов, който и сам бе говорил с него за това, пак ме бе помолил да взема от Радичков ръкописа, щом бъде готов. Което и стана и творбата излезе в "Съвременник" - "Малка северна сага" - а после и в отделна книга. Около отпечатването на Радичковата творба и в България и в Швеция обаче се разиграха някакви тъмни и неясни инсинуации, целящи по някакъв начин да дискредитират Радичков. Когато запитах Радичков какво става, той не ми отговори с обичайните си весели притчи, а - необичайно за него - мрачно мълчеше и сам недоумяваше.

Едва след години разбрах истината, която между другото би могла да се види и по страниците на българския литературен официоз още в годините 1977-81. Оказа се, че макар и официално да подкрепя кандидатурата на Радичков за литературния Нобел - българската държава и по-точно Живковият личен режим има друг желан и подготвян кандидат - но не на наградата за литература, а на Нобеловата награда за мир, за което с всички средства на своята явна и тайна власт се организираха цял порой от разнообразни инициативи - международни писателски срещи "Мирът - надежда на планетата", международна асамблея "Знаме на мира" и пр., и пр., чиито лаври трябваше да обере дъщерята на диктатора.

През 90-те години в едно интервю на въпрос за продължаващия да бъде болезнен за българите въпрос за Нобеловите лауреати, като разяснявах какви са критериите за наградата, споменах, че от съвременните български писатели на тези мерки отговарят единствено прозаикът Йордан Радичков и поетът Николай Кънчев. Не много след това при една случайна среща на улицата с Радичков, той шеговито ми благодари за "номинацията" и добави горчиво: "Е, Светльо, добре знаеш ти кои са официалните кандидати".

Знаех ги, разбира се - може би раздразнени от моето мнение, медиите отново бяха провели активно мероприятие, правейки свои Нобелови "номинации", някои от тях напълно нелепи. Българските Нобелови истерии впрочем, особено в медийните им изяви, бяха доста досадно нещо, затова в отговор се опитах и аз да кажа нещо, не съвсем шеговито:

- Бате Данчо, каквото и да става, знаеш, че ти си нашият национален капитал...

Радичков отново ми отвърна с остроумие, но във връзка с "националния капитал" си спомням следния случай.

На 15 септември 1980 година вечерта отидохме със съпругата ми да отпразнуваме рождения й ден на терасата на Народния театър. При нас седна кума ни Дико Фучеджиев, а след малко неочаквано се появиха започналите почерпката си в писателското кафене Васил Попов и Дончо Цончев, които се присъединиха към нас. И разговорът постепенно се насочи към новините от литературния свят. Доста загрижен (защото сам бе преминал мъчително през това изпитание), Дико съобщи, че са закарали Радичков в правителствена болница, тъй като е получил инфаркт. И разговорът пое в тревожна посока, припомняха се инфарктите, инсултите и други болестни кризи на близките ни писатели - от вече покойния Емилиян Станев през Павел Вежинов и самия Дико до Радичков. Тревожният разговор има неочаквано - по радичковски - трагикомичен финал, поради това, че Дончо Цончев възприе изброяването на медицинските злополуки на своите именити колеги като съставяне на списък на живите класици. До края на живота си той не можа да преодолее комплекса, че въпросният елитен писателски клуб не го възприема като редовен член, а за нещо като кандидат-член, въпреки усиленото му подтичване след тях.

Няколко месеца обаче - през което време неочаквано и при неясни обстоятелства си отиде от живота Васил Попов - тревогата за Радичков витаеше в литературните среди. Докато един ден самият Радичков не опроверга - на чаша уиски - пред приятели историята с инфаркта.

Какво наистина се бе случило?

Съпругата на Радичков Сузи, бдяща над прочутия си съпруг (не бих казал по примера на Надежда Станева, защото Сузи и без пример си беше грижовна), изплашена от вечерните заседявания на мъжа си в компании, решила да го отклони от тях. А и коя ли съпруга не би се разтревожила от зачестяващи вечерни отсъствия, където и по-опасни от алкохола и цигарите съблазни дебнат мъжете. И - отчаяна от безсилието си да го отклони от пътя на порока - Сузи решила да прибегне до височайша държавно-медицинска помощ. Уговорила един от лекарите на редовните медицински прегледи в правителствена болница, където полагаха системни грижи за "националния капитал", да го сплашат с цел отказване от алкохола и цигарите, като му кажат, че е получил инфаркт и го задържат за известно време на лечение. Което и станало. Но Радичков разбрал - откъде, днес никой не знай - за доброжелателната измама. И отново се върна към цигарите и чашката. С което не искам да кажа, че е станал пияница.

За връщането на Радичков сред здравите научих пак на терасата на Народния театър, където се бях отбил да видя Дико, а го заварих заедно с Радичков, който му разказваше как бил открил измамата и избягал от правителствената болница. На следващия ден видях в Института за литература Тончо Жечев и му съобщих радостната новина. А Тончо каза: "Слава богу, че се е измъкнал. В правителствената не ги лекуват от инфаркти, там ги получават". Такива неща, разбира се, могат да се случат не само в правителствена болница. Но сред българския елит оттогава до днес си витаят слухове за неочаквани летални изходи и фалшифицирани смъртни актове. Което и не е от голямо значение, защото когато конспиративната власт пожелае, смъртта може да застигне неудобния дори да избяга отвъд Лондон. Конспиративните теории не са плод само на параноични въображения, те са родени от реални конспиративни действителности.

Не бих казал, че съм бил чест сътрапезник на Радичков, моите сътрапезни срещи в онези години бяха повече с други приятели, но в течение на няколко десетилетия - дори да са били само два-три пъти годишно - се събират доста. Няколко пъти дори сме ходили заедно с общи приятели в бар "Астория". Но никога не съм виждал Радичков нито пиян, нито с нещо непристойно или скандално в поведението му. Притчите, които е разказвал на подобни трапези, винаги бяха свидетелство за трезво, наблюдателно око и остър критичен ум. (А като писател Радичков беше трезвият свидетел на последните две "пиянства на един народ".) Затова смятам, че много от псевдомемоарните разкази, които бяха разпространявани в годините на "демокрацията" и най-вече в жълтата преса за някакави пиянски подвизи на Радичков, та и за някакви негови уж подмазвачества пред Тодор Живков, са съвсем целенасочени опити за дискредитиране на големия писател и достоен човек.

Наистина, като мощен талант и голям писател, когото властите са били принудени да признаят официално и да му дадат някакви привилегии, Радичков е правил понякога публични лоялни изказвания. Но - не само аз смятам така, а и творбите му са свидетелство, че у него нарастваше разочарованието от тоталитарната действителност и - особено през 80-те години - се засилват антиживковските настроения. "Образ и подобие" например бе разчетена от всички като антиживковска творба.

Между другото, за протестното му настроение свидетелства и това, че през есента на 1987 година Радичков, заедно с Багряна, е сред първите подписали отвореното писмо до Тодор Живков в подкрепа на моята забранена за издаване "История на българската литература". Това писмо впрочем, чиито инициатори и повечето от подписалите го стават членове на учредения след година Клуб в подкрепа на гласността и преустройството, е един от първите - ако не и първият - документи за опозиционните настроения сред интелектуалците през 80-те. То е било инкриминирано по време на репресиите срещу Клуба през 1988-89 година и за него се споменава в текстове на някои от участниците в тогавашните протестни движения, но постепенно е заличавано - по неясни, или може би съвсем ясни, причини - от историите на "близкото минало".

За това, че - въпреки официалното му признание - властта е работила и против Радичков и по-точно против подривния дух на неговото творчество - говори и усиленото официално лансиране като големи писатели и "живи класици" на поне двама-трима писатели - радетели за утвърждение на "националния дух".

Въпреки че Радичковото творчество изглежда пронизано от национален колорит, то няма нищо общо с казионния "национален дух" - нито с производството на "славно минало", нито с експортната балкантуристко-етнографска екзотика, нито с възхвалата на социалистическото настояще, нито с консервативната романтика, нито с романтичната фикция "народ", любимо понятие и на диктаторите и диктатурите. Напротив - това творчество е тяхна антитеза със своя засилващ се пародийно-гротесков стил.

Друго свидетелство за това е участието му в първото ръководство и сред депутатите на преименуваната Българска социалистическа партия през 1990 година. Известно е, че в това ръководство взеха участие писатели като Валери Петров, Иван Динков, Тончо Жечев, Стефан Продев, които през различни периоди се бяха противопоставяли на Живков и имаха авторитет на партийни еретици. Твърде скоро обаче повечето от тях разочаровано се отдръпнаха от политическия живот. И получаваха удари и от своите, и от чуждите.

Затова, колкото и да не обичам политиката, особено българо-балканската, ще трябва да представя бегло политическия контекст на времето, в което разгърна творчеството си Йордан Радичков.

Макар че в България, както и в цяла Източна Европа, след един кратък преход на затихваща демокрация, до края на 40-те години на ХХ век бе наложен сталинисткият тоталитарен модел на социализма, въпреки жестоките репресии - отначало срещу прохитлеристките политици, после срещу временните съюзници от антифашистката буржоазна демокрация и накрая - срещу "врага с партен билет", в България имаше немалка част от хора от социалните низини, за които социализмът бе шанс за социална реализация и вяра във възможността за тържество на социалната справедливост. Те мъчително приемат истината за концлагерите и терора по времето на Сталин, окрилени са от възможността за "социализъм с човешко лице" по време на краткото и двусмислено Хрушчово "размразяване" и се разочароват от новите пристъпи на неосталинизма и преминаването към режима на личната власт на Живков. Така - на няколко вълни - и след процесите срещу антифашистките им съюзници след 1945, и след процесите срещу врага с партиен билет след 1949, и след унгарскота народно въстание 1956, и след агресията срещу Чехословакия 1968, и в годините на перестройката и възродителния процес 1984-1989, много от бившите романтични комунисти или комунисти идеалисти се превръщаха в разочаровани ентусиасти. Навярно голямото мнозинство от тях са се спотаили - в името на личното си и семейно оцеляване и благополучие - в страхливо мълчание, други се втвърдяват в нов фанатизъм, но известна част от тях - по различен начин - особено през втората половина на 80-те години се превърнаха в отрицатели на тоталитарния социализъм и диктаторите, а някои - и в антикомунисти. Джордж Оруел, Милован Джилас и Петър Семерджиев не са единствените примери.

В ранните си години дошлият от социалните низини на българското село и глухата провинция Йордан Радичков приема романтично комунистическите идеи и дори е местен младежки функционер. Разказваческата му дарба го насочва към литературата, но навярно именно някои социални разочарования са психологическата основа за големия модерен обрат в прозата му, който постепенно го превръща в автономен писателски субект. Който все повече се самосъзнава като писател, а не като партиец, па бил той и партиен еретик. И в зрелите си късни години Радичков е споделял верността си към идеята за социална справедливост, но това бяха не толкова думи на вярващ в социализма с човешко лице партиец, нито на милостив християнин, а на тревожен писател-хуманист.

След 10 ноември 1989 година Радичков - като антиживковист - естествено се озова в ръководството на социалистическата партия, но твърде скоро се дистанцира - или бе изтласкан - от нея заедно с други антиживковисти, обявени за "соросоиди", ренегати, предатели и пр. От отсрещния лагер пък не винаги му прощаваха като "бивш комунист", "официален" писател, "игрив конформист" и пр. Най-разпалените антикомунисти в "отсрещния лагер" обаче не бяха нито "навдигнали глава" "буржоазни остатъци" и "реститутки", а назначени от комунистическите и по-точно казано - от живковските тайни служби "антикомунисти", най-често агенти на ДС или дечица, лакеи и фаворити на диктатора. Те постепенно изтласкаха - и вляво, и вдясно - хората от първата протестна вълна от края на 80-те години, макар че и в нея имаше доста инфилтрирани лица от живковската мафия и тайните служби. Когато казвам "живковска мафия", нямам предвид нито Партията, нито Държавата, нито дори ДС, защото те все повече се превръщаха в параван на тази мафия, а сред тях безспорно е имало и почтени хора, и добри специалисти. Тази мафия, която бе дала на "своите" хора "комунистическия рай", нанесе изпреварващ удар и реши да подари на "своите" хора и "капиталистическия рай", а за мнозинството от социалистическия ад сега беше предвиден капиталистическият ад. Провалът на "прехода" е закономерно следствие именно от победата на тази мафия, която създаде такъв "капитализъм" и такава "демокрация", които пробудиха (ако тя е въобще "пробудена", а не медийно манипулирана) носталгия по Татовото време. А "рестартирането на ново начало" значи само потвърждение на неуспеха на предишния старт, тоест - на "прехода" и "демокрацията", а не ново начало с нови лица, защото зад тях се виждат старите муцуни от живковската мафия и ДС. В България отдавна няма нови начала, а само повторение на вечно същото.

А живковизмът не е само школа по социален разврат, каквито създава всяка диктатура, но и еманация на по-дълбоки историко-цивилизационни причини на недъгавата балканска история, която през последното столетие беше развъдник на леви и десни диктатурки и диктаторчета - деминутивите са поради сравнението им с "големите" Сталин и Хитлер - и перманентни "извънредни положения", в основата на които лежи левият и десен ресантиман като родител на левите и десни тоталитарни идеологии и практики.

Но не ми се говори за това, не само защото пиша за друго, а и защото всяко говорене като че легитимира по някакъв начин грозното съществуващо, защото неговото истинско име е само едно - "действащ свят на безсмислието" (Хана Аренд).

Този "действащ свят на безсмислието" обаче отдавна наднича от художествения свят на Радичков, не го скрива нито неговият смях, нито неговата хуманистична милост към човека. Радичков му даде и едно от имената - Суматоха.

Във връзка с това зловещо разделение - не само на българската интелигенция, а и на цялото общество - според принципа "разделяй и владей" - ще разкажа и за участието на Йордан Радичков в редакционния съвет на сп. "Език и литература", на което през 1994 година бях избран за главен редактор. От 1990 година държавните субсидии за списанието бяха прекратени и то - както и много други издания - вървеше главоломно към провал. Предполагам, че и в решението да бъда избран за главен редактор се криеше не много благородното намерение да стана "ликвидатор" на изданието. Предполагаха също, че ще прекъсна рязко приемствеността, както и че ще избера редакционен съвет с определена политическа разцветка, както стана с много издания по това време. Нищо от това не се случи, старият главен редактор, изтъкнатият езиковед проф. Петър Пашов бе избран за председател на новия редакционния съвет, в който освен осем изтъкнати световни българисти и слависти бяха включени за пръв път и писатели поради желанието ми за по-близка връзка между "езика" и "литературата". Членовете на редакционния съвет - езиковеди, литературоведи, писатели, преподаватели във висши и средни училища - избрах по професионален, а не политически принцип. Поради което заедно се озоваха хора, които по това време бяха от противоборстващи политически лагери. Например Радичков и Ивайло Петров, които бяха от - или бяха поставени в - противоположни страни на политическата барикада. Радичков остана в редакционния съвет до края на живота си и - както и всички останали, особено в първите години, когато периодичността бе по-редовна - вземаше активно участие в работата на списанието.

Още в първия брой на списанието под моето ръководство е публикуван разговор в редакцията с участието на видни езиковеди и писатели, сред които и Радичков. Той е и първият участник в новосъздадената рубрика "Моята българска литература", в която писатели от различни поколения отговарят на въпроси за формиралите ги автори и творби от българската литература и споделят своя личен български литературен канон. Радичков с готовност откликна на молбата ми да участва в рубриката и успя в краткия срок да напише своя текст, който е една от най-ценните му писателски изповеди - "Моята малка литература орница". Другата писателска изповед в този брой бе на Златомир Златанов. Твърде любопитно е да се сравнят двата текста - на големия модерен преобразител на литературата от 60-те години Радичков, и на големия модерен преобразител от 90-те години Златанов. Онова, което през 60-те години е било скандален бунт, се е превърнало в спокоен, на пръв поглед дори консервативен канон. В историята на литературата е така - след време бунтовете срещу традицията сами се превръщат в "традиция".

За това как основните задкулисни манипулатори на българския живот, ченгетата от Живковите тайни служби, се опитваха да сеят раздори, ще дам още един пример.

На 30 януари 1995 година навършвах 50-години. Винаги съм празнувал само в най-тесен семеен кръг. И изпитвам неприязън към огромните шумни тържества, които и най-сиромашките българи организират по повод абитуриентски балове, изпращания на войници, сватби и пр. Но сега приятели започваха да ме подпитват ще ги поканя ли на "юбилея". Озовах се в притеснително положение. Домът ми е малък, в него трудно могат да се съберат повече от шест-седем души, а за публично тържество нямах средства. Никога не съм имал спестявания, винаги съм живял от заплата до заплата. Неочакваното спасение дойде от едно приятелско семейство, на което със съпругата ми бяхме кумове. Мъжът беше започнал ресторантьорски бизнес, имаше връзки в тези среди и предложи да обезпечи мястото и почерпката. Стойо Вартоломеев и Валентин Георгиев от "Хермес" донесоха току-що отпечатана ми книга "Ранният край на лятото", която подарих на всички присъстващи и така премиера и рожден ден се сляха в общо тържество, твърде скромно, без музика, програми, трапези с деликатеси. Богато само с приятели.

От литературните среди ще спомена само някои - Йордан Радичков, Тончо Жечев, Дико Фучеджиев, Иван Динков, Петър Алипиев, Христо Фотев, Ивайло Знеполски, Мишо Неделчев, Иван Методиев, Златомир Златанов... Сред присъстващите, освен Сашо Йорданов, колега от Института и приятел, който по това време беше председател на Народното събрания, дойде и Желю Желев, по това време президент. С Желю не сме близки приятели, но не само имаме много общи приятели, а и винаги сме се подкрепяли в трудни моменти по времето на Живковия режим. Желю беше през есента на 1987 година сред подписалите протестното писмо до Тодор Живков по повод забраната на моята История. А вечерта след прочутото събрание на опозицията в кино "Петър Берон" на 2 ноември 1989 дойдоха заедно с Марко Ганчев и съпругите си на гости у дома по покана на и заедно с Румяна Узунова.

Въпреки че на рождения ми ден през 1995 година се събраха не само хора от остро конфронтирани по това време политически сили, но и някои от техните лидери, вечерта премина в изключително задушевна и дружеска атмосфера. Нито помен от зловещите битки, които се водеха в публичното пространство.

Така си мислех.

Но след няколко дни в един популярен седмичник се появи пасквил, който обвиняваше президента Желев, че бил отишъл на моя рожден ден, а не на тържеството по случай 100-годишнината от рождението на Гео Милев. Президентът, разбира се, не е пренебрегнал, а въобще не е бил уведомен за тържеството за Гео Милев, както и аз, макар и член на организационния комитет за честването на убития от фашистите поет, не бях уведомен за него. "Активното мероприятие" всъщност бе насочено не само срещу президента, но и срещу мен.

Споменавам този случай не само защото в известен смисъл той засяга и Йордан Радичков, както и другите български писатели, които също излизаше, че са пренебрегнали Гео Милев заради мен. Самият Радичков по това време бе подложен и на различни двусмислени подмятания като гражданско поведение, и на опити да се снижи ценността на творчеството му по различни начини.

Последната ни среща беше през 2003 година, през пролетта или есента, защото си спомням кишаво време. Обади ми се Сузи, за да ми каже, че Йордан не е добре и не може да дойде на уговорената ни среща, затова ме кани да го посетя вкъщи. Бях го поканил в редакцията на "Московска", исках да го помолим да подпише препоръка за отпускане помощ за списанието. Два пъти му бях ходил в по-ранни години на гости на "Оборище" с Дико, който живееше в същата кооперация, веднъж, когато пак беше болен, го посетихме с проф. Динеков, а в по-скоро време няколко пъти съм се отбивал, за да му занеса нови броеве на списанието. Бате Данчо не беше на легло, посрещна ме в хола и при едно излизане на Сузи, за да го разведря, му казах как Емилиян Станев бягаше от къщи при съседа си, преводача Георги Панов, за да пуши тайно. Но Радичков настина не беше добре, времето на пушенето бе отминало. Сузи ни разреши обаче по едно мъничко уиски, а аз обясних какъв е поводът на посещението ми и той обеща да подпише препоръката, която щяхме да му изпратим от редакцията. Още преди обаче да му я изпратим, получихме помощта, за която Радичков бе ходатайствал по телефона. С нея щяхме да можем да отпечатаме в скромен тираж още един брой на списанието. Тъй като този брой трябваше да бъде за Средна Европа и българската култура, за дунавско-панонските аспекти на балканската култура, исках да помоля бате Данчо да напише нещо за глутниците вълци, които зиме преминават по леда Дунава. Но в улисията на ежедневието не успях веднага да му се обадя, смъртта ме изпревари.

Винаги е така, смъртта е винаги ненадейна. Никога не успяваме да кажем на хората, които обичаме нещо, което сме искали да им кажем, "последният" разговор никога не се осъществява.

Но при хора като Радичков не е съвсем така, винаги можем да разтворим книгите му и да чуем гласа му. И няма последен разговор, защото той може да бъде вечен, постоянен, един movable feаst:

Нощес заваля сняг. Церовата гора на Петлова чука още не бе прибрала соковете си в земята и дърветата почнаха да се пукат от снега. Те гърмяха през цялата нощ и селяните, като ги слушаха, мислеха, че сутринта трябва да впрегнат шейните и да отидат горе на баира да си насекат дърва. Кравите се намъшиха от студ и млякото им секна. Свинете провряха навън муцуните си, помирисаха снега, позамижаха и се вглъбиха в себе си. Те се бояха от снега, а защо се бояха не знаеха, но се бояха много. Магаретата тръгнаха из улиците и тъй високо вдигаха краката си, като че маршируваха. Пътническият влак закъсня тридесет и пет минути. Жената на Гоца Герасков забрави прането си на двора и сутринта, щом почна да го събира, чаршафите се накършиха, толкова крехки бяха станали.

В един такъв, по-радичковски, като че от неговия "Януари", студен ден се сбогувахме с него в църквата "Свети Седмочисленици". Бяхме с Вили и Пиринка Хаджиева.

Когато мемоаристът е и критик, читателят е в правото си да очаква не само да разбере какво е отношението на критика към писателя, за когото си спомня, но и как като интерпретатор е участвал в създаването на неговия смислов образ и ситуирането му в националната литература.

За мен Йордан Радичков още от началото на 60-те години е един изключително голям разказвачески талант, а от "Свирепо настроение" - в прозата, и от "Суматоха" в драмата - най-значимият модерен преобразовател в съвременната ни литература. От средата на 60-те години съм го споменавал със съответната висока оценка в ред свои критически статии, прегледи и предговори. Рецензии за отделни негови книги съм публикувал от средата на 70-те години.

Бих могъл да отговоря на въпроса защо не съм му посветил дълго време отделен критически текст с казаното от Елиът, че никой не го е канил. Но не е само това. Причината е, че след някои догматични съпротиви, Радичков твърде бързо бе официално канонизиран - особено след "Неосветените дворове" и "Барутен буквар". С други думи - не се нуждаеше вече от оценъчна подкрепа. Както се случи впрочем и с един от най-близките ми от 60-те години поети - Иван Цанев, който имаше "щастливо начало" и успешна критическа рецепция. Затова критическото ми внимание бе съсредоточено повече към модерни автори като Васил Попов и Николай Кънчев, които имаха изключително трудно и бавно критическо признание. И дълго време бяха считани за "чужди" на българската традиция, докато Радичков, дори когато бе критикуван, бе приеман като "свой". В неговия свят наистина като да има нещо фамилиарно "родно". Интересно е, че по-бързо възприетия и от официалната критика Радичков е деструктивен автор, докато по-трудно приетите Васил Попов и Николай Кънчев са писатели с конструктивни поетики.

Другата причина за сравнително дългата липса на по-специализирано мое интерпретаторско писание за Радичков бе насоченото ми в онези години внимание към романа.

Единственият по-сериозен разговор на литературни теми, който съм водил с Радичков, бе именно във връзка с романа. Впрочем с никого от по-възрастните писатели, с които съм бил по-близък, не съм водил преднамерени и "сериозни" "литературни разговори". А с по-близките ми по възраст приятели сред писателите разговорите ни винаги са били литературни, но никога не са били "сериозни", колкото и в тяхната фриволност да са казвани и твърде важни за литературата неща.

Разговорът ни започна във връзка с едно известно изказване на Радичков, че българската литература няма роман. И не пропуснаха да го емнат за това. Аз - както се е случвало и много други пъти - не бях съгласен с нито една от двете влезли в спор страни. И тъй като с другата страна нямах охота да влизам в спор, защото аргументите й не бяха литературни, а нелепо-патриотарски, влязох в устен спор с Радичков, който всъщност не беше спор, а изключително приятен разговор. И се оказа, че дори не става дума за романа.

Радичков, разбира е, бе напълно прав, че в българската литература "няма роман", защото в класическото й време водещи жанрове са лириката и разказа. Романът никога не става водещ жанр, а по-забележителните му образци - и в традиционната жанрова поетика, като "Под игото", и авангардистки, като "Хоро", са по-скоро изключения. Което не означава, че трябва да подценяваме други романи и да ги лишаваме от критически прочит. Още от Вазовите "Драски и шарки" и Алековия "Бай Ганю", през Йовковите циклични книги и Елин-Пелиновата "Под манастирската лоза" до Васил-Поповите "Корени" българската литература върви към романа през цикъла разкази. Същинското време на романа като водещ жанр в българската литература настъпва едва в средата на ХХ век, през най-идеологизирано догматичните 50-ти години, когато се появяват доста романи, но като класика остават само творбите на Димов, Талев и Станев. След което идва мощна деепизация, но и известно движение към нов тип роман. На това ново движение към романа бях посветил голяма част от критическите си усилия през 70-те и 80-те години. Впрочем от "Пътища за никъде" и "Лавина" до "Бариерата", "Низината", "Диви пчели", "Балада да Георг Хених", "Чайки далеч от брега", "Екзитус" и "Хайка за вълци" големите постижения на българската литература бяха предимно в повестта и романа, самият Радичков по това време има няколко по-големи повествувателни творби, наречени повести или романи.

Любопитно е, че сред творбите, които Радичков предлага за участие на българската литература в "световната класика", са изброени само разкази. Вазов е предложен от Радичков с "Иде ли" и "Една българка", не с "Под игото".

Всъщност разговорът ни с Радичков за романа отиде към или пък тръгна от въпроса за Голямата, представителната, водеща творба. Сочех, че дори и автори с огромно дело обикновено остават в класиката не с множество, а с една-две представителни творби. Аз лично като критик обичам да чета и не-толкова популярни творби на големите класици, но като литературен историк добре виждам, че съществува тенденция към редуциране на многотомните творчества до няколко представителни творби, така както и множество автори - и в националните, и в "световната литература" (понятие, което още Гьоте употребява в различни контексти и с различен смисъл) отпадат от елитния клуб на "големите" класици.

Толстой е написал 90 тома, но в световната класика остават почти само "Война и мир" и "Анна Каренина". Което не значи, че няма и много други великолепни творби. Почти всички от 38-те драми на Шекспир са блестяща драматургия, но най-популярни са големите му трагедии, за да не кажа, че и те се свиват до "Хамлет". И Гьоте е написал цяла планина книги, но в съзнанието на голямата аудитория остава почти само "Фауст", масовата истерия по Вертер отдавна е заглъхнала. Дадох на Радичков и примера с изследвания от мен Иво Андрич, чиято най-популярна творба е "Мостът на Дрина", но ред други са по-значими, според мен, от нея.

Не много скрития подтекст на разговора ни беше коя е тази Голяма творба на Радичков, която може да стане представителен център на творчеството му. По онова време вече мислех, че това няма да е роман, макар че Радичковите романи не са по-лоши от останалите му творби. И смятах, че при Радичков функцията на роман, както и при Чехов, играят драмите му. Смятах, че "Суматоха" и "Опит за летене" заместват онези Големи творби, които и аз, както и младия Томас Ман и съвременната на Чехов руска критика, са виждали в лицето на романа, какъвто Чехов не написва. (По онова време не подозирах, че Чехов е написал и роман, за който по-късно сам писах - "Драма по време на лов"). Кой знай защо в онзи разговор за Голямата книга не си спомнях за "Свирепо настроение", от която отдавна и до днес се възхищавам и я смятам за голямата Етапна книга не само на Радичков, но и на цялата българска литература. Може би защото "Свирепо настроение" не е толкова книга-синтез, колкото книга-проект - в нея са зародишите и на "Суматоха", и на "Януари", както и на ред други бъдещи творби на Радичков.

Пиесите на Радичков поне в едно отношение наистина играят ролята на Романа като Голяма книга - те донесоха на Радичков голямата популярност. Не че прозата му е била непопулярна, напротив - книгите на Радичков имат обичайни тиражи между 15 и 50 хиляди и повечето имат по няколко издания. Което е доста голям тираж не само от днешна гледна точка. Но театърът, а след това киното и телевизията, направиха Радичков масово популярен. Както българското кино, така и българският театър имат етапи, свързани с имената на доминиращи в периода български автори. След етапа на Валери Петров/Радой Ралин в Сатиричния театър дойде етапът Радичков, а после и Станислав Стратиев.

Мисля, че необичайната драматургия на Радичков (да си спомним, че при появата си и изглеждащата днес почти традиционна драматургия на Чехов е възприемана като бунтовно-необичайна) не само даде шанс на ред режисьори, но и създаде цяла актьорска школа комици. В България артистични дарби бог дал. Както и таланти в изпълнителските изкуства - певци, инструменталисти и пр. Наистина при най-добрите от тях, изпълнителското умение има и креативна стойност. Но в по-голямата си част това са - колкото и това да прозвучи обидно - маймунски дарби. Далеч по-малко са в България големите творци в креативните области - литература, философия и пр.

Благодарение на Радичков много български актьори откриха или развиха своите комични амплоа. Но театърът на Радичков е и опасно двусмислен - не мисля, че са много актьорите, които чувстват смисловото богатство и многозначност на Радичковите текстове, повечето от тях дават воля на вулгарен хумор, който се харесва и на публиката

Всеки голям творец впрочем, който разширява границите на своето изкуство - а през 60-те години Радичков беше най-големият от тях - разширява и границите на познание на човешкото и понякога се докосва до опасни места - в разкриването на грубия практицизъм на оцеляването у българина - до безпардонната вулгарност, в хуманистичната милост към човека с тежка съдба - до мелодраматичното. Но Радичков никога не прекрачи тези граници, макар че и изпълнителите, и публиката на неговото творчество понякога ги прекрачваха.

Но така, както през 90-те години Тончо Жечев се убеди, че българите съвсем не са умерени, а просто комплексарски неразгърнати и склонни към дивашки крайности, така и Йордан Радичков през 90-те се убеди, че въргалящите се в собствената си помия (не героите на прекрасната му творба) не са лебеди, а най-обикновени свини.

Хуманистично-мъдрата милостивост на Радичков обаче не му позволяваше да го каже директно. Затова той си служеше с притчи, които изглеждат многозначни, но нерядко не са съвсем неясни.

Не познавам много актьори, с още по-малко съм бил по-близък от обичайно познанство. Не познавах и Григор Вачков, който не само игра в много пиеси и филми на Радичков, но зная - знаят го всички, - че Радичков изпитваше особена обич към него. И това не е случайно. Не знам дали Вачков е най-добрият сред комичните таланти, изразили се чрез Радичкови творби, но съм сигурен, че той е най-добрият човек сред тях. Трудно е от залата да открием човека зад маската на актьора. Но съм го усетил като зрител у Вачков, а обичта на Радичков го потвърждава. Защото Радичков беше и голям сърцевед.

Отбелязах вече импулса, който Радичков даде на българската литература, както и на българските драма, театър и кино. Радичков даде нови подтици дори на вече изградили физиономията си творци. Мисля, че и "Лачените обувки на незнайния воин" на Рангел Вълчанов, и "Хляб от трохи" на поета Иван Динков не биха се появили такива, каквито са, ако не съществуваше вече Радичков.

Твърде любопитно е впрочем, че обвиненията в национален нихилизъм и клевета срещу българския народ по време на Втората световна война, отправени в идеологическата кампания през 1971 година, организирана от Любомир Левчев и намерила съсредоточен израз в статията на Александър Спиридонов срещу "Хляб от трохи" и насочена срещу Иван Динков и мен (за това вж. документите около "случая Хляб от трохи" в книгата на Пламен Дойнов "Инкриминираният Иван Динков", 2012 ) почти съвпадат с обвиненията срещу филма на Бинка Желязкова "Привързаният балон" по Радичкова творба (документалните свидетелства около "случая Привързаният балон" са публикувани в книгата на Неда Станимирова "Кинопроцесът - замразен временно", 2012).

Радичков даде важен импулс и на българските пластически изкуства. И не само на художниците, които са били негови илюстратори - споменатия вече Иван Кирков, но и Петър Рашков, както и Иван Димов и Георги Трифонов. Мисля, че и българският академичен наивизъм - Димитър Казаков-Нерон, Дария Василянска, Ради Неделчев, Сюлейман Сеферов, Теофан Сокеров и ред други в по-ново време са получили може би повече вдъхновение от Радичков, отколкото от Митничаря-Русо, Пиросманишвили или Генералич. Но нали и Радичков е получил импулси от онези останали неизвестни майстори на писани каруци, за които пише в прозата си. В известен смисъл Радичков е и акумулаторът, и генераторът на наивизма в българското изкуство. А ако прочетем ранната му проза, ще видим, че той е един от вдъхновителите и на очудненото "инфантилно" виждане, което бе цяло направление в младата българска проза през 60-те и 70-те години от Кольо Николов до Янко Станоев.

А сега ще се върна към продължението на единствения ми по-дълъг литературен разговор с Радичков (като изключвам "литературните разговори", свързани с редакторската ми работа). Той и не беше еднократен, а нещо като серия от разговори при случайни срещи, когато се опитвах да установя сам за себе си коя би могла да бъде Радичковата емблематична творба, голямата му творба, представителна творба, провокиран от твърдението му, че в българската литература няма роман. Исках да разбера коя своя творба той смята за "представителна" или, ако щете - "най-хубава". Макар че Радичков по-късно написа романи, не мисля, разбира се, че са му повлияли моите апологии на Романа. Казах, че първото ми "отстъпление" в тези разговори - ако думата "отстъпление" е точна, защото нито аз, нито Радичков сме провеждали "нападения", нито дори спор - беше изказаното от мен пред него твърдение, че за Чехов ролята на роман, какъвто са очаквали от него, са играли драмите. Второто ми отстъпление беше и от Драмата. Просто разбрах, че има и писатели без представителни творби, без представителни герои - каквито са мадам Бовари или Анна Каренина, Хамлет или Фауст - макар че и в тази посока Радичков има изкушаващи, но нестандартни образи - Верблюдът и Тенецът например.

Един от тези писатели без представителна творба е например Балзак. Макар че и той има някои привилегировани от образователния канон творби - "Дядо Горио" например, - той не е автор на една или няколко представителни творби, неговото величие е в това, че създава романовия архипелаг, някои го наричат и "катедрала" - "Човешка комедия". Такъв е и романовият архипелаг на Марсел Пруст "В търсене на изгубеното време". Това важи донейде и за неколцина други плодовити романисти - Фокнър например, в известен смисъл и Дикенс и Зола. И те са по-скоро автори на романови архипелази.

Най-сетне, струваше ми се, бях намерил думата за Радичковото творчество - "архипелаг". Но не романов, защото повечето творби на Радичков са разкази, повести, цикли разкази, новели. Нито драматургичен. Защото Радичковото творчество е и междужанрово - бих казал, че пиесите "Суматоха" и "Януари" са се родили от едноименните разкази в книгата "Свирепо настроение", но не е така, не само защото в тези пиеси Радичков е вмъкнал персонажи и от други свои творби. Изкушавам се да употребя една дума, въпреки че е заредена с негативни оценъчни конотации - "аморфен". Тя обаче е точна, поне по отношение на жанровите определения на Радичковите творби - макар че не само у ранния, но и у по-късния Радичков има - поне по обем - творби, които са близки до традиционния жанр "разказ", огромната част от неговите повествувателни творби трудно се вписват в затвора на думите на традиционното литературознание - новела, повест, роман. Но са чудесна проза, белетристика, разказване, истории. Което важи и за пиесите му, които е трудно да бъдат определени като "трагедия", "комедия", "трагикомедия", "фарс", "сатира", дори не с жанрово по-неутралните думи "драма" или "сценична игра". Но от тях стават чудесни театрални спектакли, а могат да бъдат не само зрелище, а и чудесно четиво.

Творчеството на Радичков обаче не бива да се нарича "аморфно", защото има свои форми, на които още не сме намерили имената.

Затова можем да кажем и - архипелагът "Радичков". И художествената вселена "Радичков". А и по-просто - Радичковия художествен "свят".

По-важно е обаче какво ни казва този художествен свят. И какво ни казва този свят за "света" и "човека".

А за различни читатели, зрители и интерпретатори този свят може да казва различни неща.

Може би Радичковият "свят" ни казва за света и човека онова, за което историци, философи, учени, политолози, народопсихолози, културолози, критици още не са намерили съответни думи.

През 1984 година публикувах в "Учителско дело" един критически портрет за Радичков под заглавие "Магьосник на словото" - нещо като проект за по-голямо студийно тълкувание на творчеството му.

От 1986 година насетне започнаха да излизат и отделни критически книги за прозаическото и драматургичното му творчество, най-напред книгата на Енчо Мутафов и Димитър Стайков, после на Николай Звезданов, а след 1989 година книги и студии за Радичковата поетика в прозата и/или драмата написаха и Ани Топалджикова, Богомил Попов, Инна Пелева, Ромео Попилиев, Цветана Георгиева, Николай Христозов и др. И тепърва ще бъдат писани нови - Радичков е осъден на "вечен прочит".

Самият аз през 90-те години бях ангажиран около издаване на своя литературно-исторически труд.

Ето откъсите, които съм посветил на Радичков в "Кратка история на българската литература" (1995), където за пръв път е даден цялостен преглед на българската литература за периода 1944-1989. По-късно те са включени и в пълното издание на "Историята" в "Сиела" през 2000 година.

В главата за прозата:

Йордан Радичков е писателят-олицетворение на голямото обновление, на модерния поврат в българската литература, осъществен през 60-те години. Роден сладкодумец, магьосник на словото, той започва като следовник на Йовковата традиция, като майстор на пластическото изображение и с една тънка одухотвореност, съхранила изконни нравствени идеали ("Сърцето бие за хората", 1959, "Прости ръце", 1961). Макар новите тенденции в прозата му да се чувстват още в книгата "Обърнато небе" (1962), голямото преображение започва със "Свирепо настроение" (1965), чиято корица (худ. Иван Кирков ) с гротескния портрет на писателя с вплетени в лицето му образи из неговия свят е най-доброто тълкувание-емблема на творчеството му. В новата проза на Радичков традиционен селски персонаж, зает сякаш от класическата проза (Елин Пелин, Йордан Йовков), е пъстро смесен от едно необуздано въображение с митични, легендарни и модерно-фантазни същества и предмети, реалната действителност е преплетена с фолклорно-ритуални обредни тайнства в един жив, богат на неочаквани извивки, велеречив, остроумен, несекващ повествувателен поток. Митотворческото въображение на Радичков създава най-оригиналния образен свят на българската литература, в който един художествено "преобърнат" традиционен човешки космос е съответствие на разлюляната от социалните процеси на миграция и урбанизация историческа действителност, към която писателят съхранява мъдър поглед, наситен с вечни хуманистични ценности. Така - от "Неосветените дворове", 1966, "Водолей" и "Козята брада", 1967, до романите "Всички и никой", 1975, и "Прашка", 1977 - Радичков създаде една модерна повествувателна класика на българската литература, която оказа силно влияние за цялостното й обновление и се вписва сред най-интересните търсения на световната проза от втората половина на ХХ век.

И в главата за драматургията:

Най-яркият обновител на поетиката на българската драма е Йордан Радичков, писателят, който осъществи модерното преображение и в българската проза. Изглеждаше почти невъзможно художествената самобитност на Радичков да се подчини на строгите сценично-диалогични закони на драмата, затова първата му пиеса "Суматоха" (1965) се посрещна с небивал интерес, в който не липсваха скептични нотки. Но се оказа, че големите творци сами налагат своя мяра на жанровете и така в българската драматургия се роди ново направление, което синтезира фолклорно-митологично наследство с гротескно-пародийни похвати. Радичковото митотворческо въображение се реализира в един пъстър зрелищен карнавал, в който музикалното редуване на мотиви (което го сближава с някои принципи на лиричната драма), монологичните "диалози" на героите и склонността към абсрурдно-фантастични ситуации (което го сближава с принципите на абсурдизма) се превръщат в ярки спектакли, които (благодарение и на един стимулиращ и драматурга актьорски и режисьорски подем) създадоха най-значимото новаторско явление на българската драма и театър. След още няколко пиеси ("Януари", 1974 и "Лазарица", 1978) Радичков постигна своя връх в театъра с "Опит за летене" (1979). С обичайния Радичков персонаж и стилистика тук е постигнато най-зрялото философско-историческо видение на автора. Драмата на разпънатото между корените и крилете българско битие е разкрита чрез символиката на смазания от свиреп полицейски ботуш опит за летене на група български селяни, които изглежда и не са способни на полет. На фона на зачестилия през 70-те години в българската литература мотив за прекършения полет (и в поезията, и в прозата) тази драма се превърна в твърде прозрачна притча за безкрилостта на съвременното българско общество. След лирично-философския размисъл на "Кошници" (1982) мотивът за социалната криза е разработен с още по-мрачно внушение в "Образ и подобие" (1986), в чийто герой твърде ясно прозираше образът на диктатора, видян не просто като тъп насилник, а и като еманация на робската психика.

Тази синтетична литературно-историческа визия за Йордан Радичков е залегнала и в кратките ми портретни медальони за него в "Българската литература - ХХ век" и "Български писатели", както и в предговорите на някои съставени от мен антологии на българския разказ.

Известно е, че Радичков на няколко пъти се е изказвал за Гогол, сочейки го сред своите образци. В което има някакъв резон. Защото авторът на "Мъртви души" и "Ревизор" е сред най-големите майстори на световната сатира. И въпреки това от този изявен афинитет на Радичков към Гогол ми е ставало малко неприятно, защото руският класик - въпреки съзнанието за неговата творческа гениалност - ми е с нещо неприятен. Както и друг ог забележителните, който заедно с Гогол, е най-влиятелният сред западната модерна култура, руски класик - Достоевски. Мисля, че това, което е неприятното за мен у тях, е религиозното им неистовство, което влиза в неразрешим конфликт с художественото им творчество. И тук не става дума просто за православната им религиозност, нея я има и у Бунин, но тя не влиза в конфликт с творчеството му. При Толстой вярата също влиза в конфликт с творчеството, но не му влияе (дори в "Кройцерова соната" и "Дявол"). При Гогол и Достоевски в религиозните им кризи има някакво характерно за руските писатели истерично юродство, каквото през сребърния век проявява и Василий Розанов.

Споменавайки Гогол, може би забравям веселите му украински повести, чийто хумор може би е един от тласъците към модерния обрат у Радичков. Преди модерната световна култура да открие у Гогол един от предшествениците на своя абсурдизъм, Гогол е твърде влиятелен още през втората половина на ХІХ век в славянския свят, което у нас е видно в някои повести на Каравелов и Вазов, а в Сърбия у Стеван Сремац, от чийто хумор обаче вее и някакъв дълбок ужас - ужаса на таящите се в патриархалната балканска провинция бесове.

Радичков, мисля, не беше религиозен. Употребата у него на образи, мотиви и изрази от Библията идеше от това, че Библията е великият код, както я нарича Нортръп Фрай, на европейската култура. При това, като образен резервоар у Радичков тя е равнопоставена на предхристиянската култура - на езическия фолклор и митология. Вярата в някои ценности, които се основават и съвпадат с религиозните ценности, у Радичков е също секуларизирана като в новата европейска култура, моралът въобще е секуларизирана релгия, може би не генетично, но функционално.

У Радичков езическото наследство, фолклорни, митологични и библейско-християнски извори са равнопоставени като художествен резервоар, както те са равнопоставени с модерни културни, исторически, научни, технически и технологични, литературни, медийни и други източници. За Радичков няма само един, нито привилегирован, източник, той е обърнат еднакво към всички извори и във времево-исторически, и в пространствено-културен аспект. Изворите на образния свят у Радичков са хетерогенни, но той така ги сплавя, че ги превръща в кохерентно художествено цяло.

Свикнали сме да свързваме Радичков най-вече с архаичния селски свят на неговото митично Черказки, което сравняваме с Фокнъровата Йокнапатофа и Маркесовото Макондо. Но Радичков не остава само в своята митологична селска вселена, ако се вгледаме внимателно, ще видим, че не по-малко - а дори повече - негови творби разгръщат сюжетите си в големия град, в София - а и се разширяват пространствено като "място на действие" (ако този израз въобще е релевантен за Радичковия художествен свят, защото единственото му "място" е авторовото съзнание и по-точно - въображение) - не само в "Неосветените дворове" и "Малка северна сага".

Така както в "малкия свят" на Черказки се вписва "големият свят" и дори космосът чрез различни гости, пришълци, представи, слухове и медийни новини, така и в "големия свят" светът на Черказки присъства не само като детски спомен на разказвача, но и като "архетипна" основа в смисъла и на Юнг, но и на "дивата мисъл" на Клод Леви-Строс. Този "голям свят" у Радичков е всъщност и светът като "голямо село" в смисъла на Маклуън, и "общ пазар", видян като доставчик на продукти за голямото консуматорско стадо.

Художественият свят на Радичков от наративна гледна точка би могъл да се раздели на две или по-точно гравитира към два полюса на разказване - в единия доминира обективният свят на въображаемите герои, образи, предметна среда, ситуации, а разказвачът липсва или е дистанциран, макар и понякога да прави коментари на разказваното, в другия полюс първоличният разказ доминира и превръща разказвача (до голяма степен автобиографичен двойник на автора) в герой, понякога и главен, на разказа. Това е една от най-интересните литературоведски гледни точки за интерпретация на Радичковия свят.

Въпреки че художественият свят на Радичковото творчество е абсолютно fiction, той няма нищо общо нито с т.нар. science fiction, нито с т.нар. утопии и антиутопии, нито с т.нар. и доста моден напоследък жанр fantasy. В тях фантастният свят е представен като реален, но бъдещ или изцяло друг свят. У Радичков реално и фантазно, а по-точно - въображаемо, защото fiction, fantasy и imagination не съвпадат, са тясно преплетени, дифузни, неразличими.

Тук ми се ще да обърна вниманието и към забележителните Радичкови персонажи или въображаеми същества, предмети и образи от типа на Верблюда, Тенеца, Дървоядеца, Зeленото дърво, Суматохата, Скандинавците, Змийското яйце или Бибиното лице, Дървената кука, Коженият пъпеш, Дърворезачката и колко още...

Сещам се обаче, че не пиша критическа студия, а спомен...

През октомври 1994 година Радичков навършваше 65 години и ми се искаше да напиша нещо за тази годишнина. И както винаги, когато ще пиша за автор или книга, дори да съм го чел, събирам всичко негово и го препрочитам. За няколко дни отново навлязох в уж познатия ми Радичков свят, който винаги ми изглежда колкото познат, толкова и нов, и главата ми щеше да се пръсне от пороя от нови интерпретаторски идеи, които ми хрумваха. И кой знай защо се преплитаха в един все по-натрапчив през последните години спомен от една нелепа катастрофа, която бях видял преди десетина години на път за Хисаря. Над тази епифания, както би я нарекъл Джойс - вече не "кой знай защо", а определено защото я означаваше голямата метафора на Радичков - кръжеше образът на Опита за летене, на българската неспособност за полет в една историческа действителност, която може да се нарече и Суматоха. И на един дъх записах своя спомен, сложих му Радичковото заглавие "Опит за летене" и го публикувах с посвещение за годишнината му в "Литературен форум" (бр. 38, 1994, по-късно излезе и в книгата ми "Призори", 1999, а е публикуван и в книгата "Летене по Радичков", която група интелектуалци и издателство "Анубис" издадоха през 2011 година).

Не знаех дали Радичков е прочел мемоарното ми есе, посветено на него. Но разбрах, че го е чел, след няколко години, на едно от заседанията на журито на конкурс на името на Цветан Стоянов, в което и двамата участвахме.

- Светльо, изплаших се от мрачните пророчества, които четох в статията, която си ми посветил. Знам, че ти така разбираш заглавието "Опит за летене". Когато съм пътувал в Европа и Америка, повечето поети, с които съм разговарял, също смятаха - кой за Европа, кой за целия свят - че вървим към гибел. Аз никога не съм искал да бъда мрачен пророк.

Но може да се окажа.

Макар да виждах, че все повече неща и в българската, и в световната действителност на един останал без контрол свят, го правеха все по-тревожен, не помислих, че е станал песимист. В зрелите си години той беше писател, който мъдро наблюдава света, разкрива ни красотата на живота, но вижда и доброто, и злото и у човека, и в историческата действителност.

Който знае и силата, и безсилието на думите.

Който създава въображаеми художествени светове, помагащи ни по-добре да разберем реалния свят, в който живеем, все повече изпълнен с тревога за основни ценности, които сме заплашени да изгубим.

Затова ще завърша своя спомен за него с въпрос, който сам си е поставял като писател:

На коя страна да се обърне тогава писателят, след като знаем,
че е обърнат той с всичките си сетива във всички посоки?...

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.12.2013, № 12 (169)