Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"ОБРАТНИТЕ" ХОДОВЕ НА ИВО АНДРИЧ

Светлозар Игов

web

От първото ми четене на Иво Андрич (есента на 1961 година) е минал вече почти половин век. От завършването на работата над дисертацията ми за творчеството му (1970) - почти четири десетилетия. Но интереса ми към творчеството му не намалява, откривам все нови и нови проблеми в творбите му, все нови и нови аспекти, откъм които би могло да се погледне към тях. Не бяха много нито срещите ми с него по време на специализацията ми в Белград, нито продължаваха дълго, а ми се струва, че ми е казал много неща. И тъй като често си припомням тези разговори, като че съм запомнил всяка дума. Тук ще се опитам да припомня някои от важните "уроци", които научих от тези разговори и вече няколко десетилетия "преговарям", препрочитайки творчеството му.

Не съм от онези българи, които при разговор с чужденец го питат какви са впечатленията му от България (София), а при разговор с чуждестранен писател - какво познава от българската литература. Изглежда, Андрич разбра това и сам на няколко пъти подхваща "български теми". За това съм писал повече и в спомена си за Андрич и в ред от текстовете, които съм му посвещавал. Писал съм и за това как именно защото е голям писател, не крие източниците, които е ползвал и влиянията, които е изпитал. Макар аз лично да не отдавам голямо внимание на "влиянията", и по-точно - да смятам, че при тях приемащата страна е не пасивна, а творчески активна. Една от причините за кризата на старата компаративистика е в непреодоляното разбиране за пасивността на възприемащия. Примерът с творчеството на Иво Андрич в това отношение е много важен, защото показва в каква голяма степен Андрич не "следва", а "преобръща" изворите, импулсите, материалът, който ползва.

Каза ми например, че е чел с голям интерес "Бай Ганю", който в годините на младостта му (началото на ХХ век) е бил доста популярен в югославските земи. И дори написал цикъл разкази за босненец в Европа. Макар вече да бях чел "целия" Андрич, когато чух това признание, в първия момент не можах да си спомня за кои разкази става дума, а когато отново ги препрочетох - не открих нито "цикъл", нито нещо общо с творбата на Алеко. Дали защото хуморът не е в "палитрата" на Андрич, или защото не споделя Алековата "визия" за балканския човек, но нищо в тези разкази не издаваше каквото и да било "влияние" или близост с Алеко. И трябваше да мине време, преди да проумея, че у Андрич има и импулс, и "влияние" от Алеко, но Андрич така го е преобразил, че не се забелязва. Ако това въобще може да се нарече "влияние", защото е спор с Алеко. А и трудно може да се нарече "спор", защото е нещо друго. Бих казал, че това е "преобръщане" на Алековия художествен модел, на гледната точка към Балканите.

Ако Алековият модел може да се нарече "балканецът в Европа", то "обратният" модел е ... "европеецът на Балканите". И кой би могъл да даде по-добре тази "гледна точка", ако не един дипломат, каквито са консулите от романа "Травнишка хроника", чието подзаглавие е "консулските времена". Има, разбира се, и други възможни професионални и социални роли за литературен персонаж, който да изпълни повествувателната функция "европеец на Балканите" - пътешественик, търговец, лекар или човек с друга професия, установил се из балканските земи. Но пътешествениците обикновено минават набързо през балканските земи (дори и когато като болни се залежават тук, както се е случило с Ламартин в Пловдив). А на един романист му трябва по-дълъг, не бърз "пътнически" поглед. Би могъл да е пътуващ търговец или дошъл на работа тук - лекар например. Деловите или професионални отношения обаче на един "европеец на Балканите" биха придали на погледа му към тях нещо професионално заинтересовано, което би попречило на "чистотата" на погледа. Защото на повествувателя му е необходима именно такава "чиста" гледна точка. Гледната точка на един дипломат, консул, в най-голяма степен се доближава до тази, търсена от Андрич, идеална наблюдателска позиция.

Не че дипломатът има напълно безкористна гледна точка, но неговата "корист" е именно "чистото" познание. Интересът на дипломата е в това именно: да получи най-добро точно познание за страната, в която е. (Донейде това е и гледната точка на шпионин, но нима дипломатите не са именно "шпиони с имунитет".) И така - дипломатите са подходящ като "гледна точка" персонаж, който може да изпълни функцията "европеец на Балканите". Но това не е единствената гледна точка в романа "Травнишка хроника", където тя представя структурна основа на повествуванието. Както се вижда още в началото на творбата, другата й основа е гледната точка на самите балканци, които очакват пристигането на европейските консули и ги наблюдават по време на пребиваването им в Босна (Босна в творчеството на Андрич е синоним на Балканите - нещо като умален модел на полуострова). Така че романът на Андрич е построен върху пресичането на две противоположни гледни точки - 1) тази на консулите (европейците) към Травник (Босна, Балканите), и 2) тази на травничани (Босна, Балканите) към консулите (европейците, Европа).

Тези две основни гледни точки - на травничани към европейските консули и Европа и на европейските консули към травничани и Босна - представят концептуалната структурна основа на романа "Травнишка хроника". Тези гледни точки представят перспективисткия инструмент на Андричевата художествена философия на балканското историческо битие, която е неразривно свързана и с неговата екзистенциална философия. А художествената философия на балканското историческо битие у Андрич решава и въпроса за балканската идентичност, тоест - ако се върнем към Алековата творба, която ми припомни Андрич - за отговора на въпроса "Европейци ли сме или не?".

И още тук, в самата концептуално-структурна постановка на въпроса за идентичността, която от гледна точка на наративните техники - като смяна на "гледните точки" (point of vue) - можем (след разработката на тази наративна техника от Хенри Джеймс до Карел Чапек) да наречем "перспективистка", виждаме, че Андрич разбира и решава проблема за идентичността не субстанциално, а релационно - не като въпрос на някаква постоянна "балканска" субстанция, а като въпрос на отношения, като проблем на различни променящи се представи - на нас за другите и на другите за нас. Същинският проблем за "идентичността" (на балканското), който Андрич поставя чрез своя "перспективизъм", което ще рече - чрез съ-поставяне на две гледни точки (на Европа към Балканите, и на Балканите към Европа) не завършва обаче с тази съ-поставка, а с продължаващото диференциране и де-мистифициране на гледните точки. Защото също така както "европеецът на Балканите" и "балканецът в Европа" дават две различни гледни точки, така и "европейската" и "балканската" гледна точка не са единни, а множествени.

Травничани (босненци) - още преди европейските консули да са пристигнали в града им - имат различни нагласи на очакване към тях в зависимост от социалната, етническа, верска и имотна принадлежност. За "турците" (мюсюлманите) идването на консулите представлява заплаха, опасност, те са симптом на "промяна", която може да разруши тяхното спокойствие и привилегии, да взриви "спрялото" ориенталско време, което не върви, а стои на едно място. За християните (католици и православни) обаче европейските консули са знак за желана и очаквана промяна, надежда за освобождение. Така Андрич ни представа балканската гледна точка към Европа като хетерогенна и поливалентна, неединна, противоречива и множествена, определена от различни верски, етнически и социални интереси.

Същото е и с "европейската" гледна точка на консулите, които гледат на Босна от позициите на държавните интереси, на страните, които представят, те имат и допирни точки, и противоречия. Като не говорим за това, че всяка човешка личност е различно рецептивна като човешка индивидуалност, "отворена" или "затворена" към другите, към света и живота. В това отношение е забележителна съпоставката между стария френски консул Давил и младия Дефосе, които представят две противоположни - "затворена" и "отворена" - нагласа към света, живота и хората. Но тук няма да се впускам в цялостен преглед на всички различни гледни точки в романа, представящи сложна перспективистка констелация, исках само да откроя как Андрич достига до нея чрез един начален "обратен ход", предизвикан от необходимостта да се преодолее едностранчивата културно-цивилизационна перспектива на ситуацията "балканец в Европа".

Пиша този текст, между другото, и за да взема отношение към една от новите политически злоупотреби с Андричевото творчество, която показва и това как непознаването на едно дело, а и неспособността да разбираме (която е и продукт на нежеланието да разбираме и да се разбираме) води до и прави възможни тези политически злоупотреби. В началото на 90-те, когато започнаха войните в бивша Югославия, множество информационни агенции и медии цитираха прочутия разказ на Иво Андрич "Писмо от 1920 година" (който преведох на български през 70-те години на 20. век) с още по-прочутия откъс за "босненската омраза", за която пише в това "писмо" главният герой на разказа, д-р Макс Левенфелд, бягащ от тази "ендемична боснеска омраза". С този цитат журналистите като че искаха да кажат, че войните в Босна и бивша Югославия са плод на типични за Балканите междуетнически вражди и омрази. Тук не е мястото да се анализират причините за разпадането на Югославия и придружилите го войни, за които - и на Запад, и на Изток - съществуват няколко, включително и конспиративни, теории. С изключение на една - Петролът и по-точно битката за енергийни суровини, каквито на Балканите не съществуват, поради което и такава теория нямаше - другите главни теории са две. Според едната, която е най-утешителна за победените в битката, защото ги освобождава от отговорност, а това е типично балканска теория, за войната бил виновен Западът, който искал да разруши Югославия. Според друга, лансирана най-вече извън Балканите, за войните са виновни самите балканци с техните омрази и съперничества. Това е също удобна и главно оневиняваща и Запада теория, за да му спести обвинения за неадекватните и закъснели намеси. Но нито Западът (външна намеса), нито "ендемичните" междуетнически балкански омрази предизвикаха разпада и войните в Югославия. Етническите омрази бяха разпалени от националистическите балкански елити, които в голямата си част бяха комунистически елити. И това бе основна закономерност на късния комунизъм: всички комунистически вождове - от Балканите до средноазиатските и кавказки съветски републики - завършиха като националистически вождове, движението от ляв (социален, болшевишки) към десен (националистически, фашистки) ресантиман бе основна закономерност в развитието на "реалния социализъм", видима от Чаушеску, Енвер Ходжа и Тодор Живков до Франьо Туджман и Слободан Милошевич. Разпалването на етническа омраза бе добре предвиден ход от бившите комунистически елити и вождове, за да прикрият разграбването на държавата от комунистическите елити в пушечния дим на уж-етнически войни, които трябваше да прикрият (и да заместят възможна гореща) студената гражданска война. Последните комунистически вождове се превърнаха в националистически диктатори - бившият най-млад титов комунистически генерал Туджман обаче бе наистина националистически месианистично-харизматичен вожд, докато партийният бюрократ-технократ Слободан Милошевич въобще не бе националист, но националистическата карта бе единствената, която му обезпечаваше сигурното и бързо завземане на властта.

Но да се върнем към Андрич. Казаното от героя му (не от автора) в разказа "Писмо от 1920 година" за ендемичната "босненска омраза", се оказа твърде полезно в началото на 90-те години за повърхностните политически коментатори като обяснение за започналите войни в бивша Югославия - еднакво изгодно както за разпалващите тези омрази комунистически вождове, превърнали се в националистически главатари на племето, така и за неадекватно реагиращия Запад (което е валидно впрочем и за Русия, която даваше напразни надежди на сърбите - напразни, защото нито можеше, нито имаше желание да ги изпълни).

Само че разказът на Иво Андрич "Писмо от 1920 година" "казва" точно обратното на това, което казва героят за "босненската омраза". Избягалият от Босна, за да се спаси от "омразата" герой Макс Левенфелд във финала на творбата също умира, жертва на други "омрази", убит в Испания по време на гражданската война. Бягство от историята и от омразата, насилието, страха и страданието - според Андрич не е възможно в историческия и земен живот на човека. Светът и историята - а не само Балканите и Босна - са поприще на зло и насилие - това е "посланието", художествената философия на Андричевото творчество. Спасение от историята на историческо равнище според Андрич няма, единственият изход е метаисторически, трансцендентен. Не че Андрич не вижда "балканското" своеобразие - историческо, ментално, битово, но Андрич не смята, че Балканите са "прокълнато място", а "другаде" всичко е по-добро. Напротив, творчеството на Андрич е демистификация именно на тази илюзия. Разказът "Писмо от 1920 година" опровергава всъщност представата за това, че от "омразата" може да се избяга, като се избяга от Балканите.

Други Андричеви творби демистифицират трагичната "прокълнатост" на Балканите по друг начин.

В разказа "На брега" например главният герой, един юноша-гимназист, седи на левия (сенчестия и сиромашкия) бряг на реката и копнежът му е да преплува до другия - осветения, красив и богат - бряг, символизиран от една богаташка карета, в която се виждат фигурите на скъпо облечени жени. Така изглежда, от левия, сенчестия и сиромашки бряг на реката - че на другия бряг е щастието. Но когато Андрич представя "отвътре" "другия бряг" - "светлия", "богат" и "красив" живот - той съвсем не се оказва щастлив, така, както изглежда в бляна на сиромаха, макар че може би не е така сиромашки. И това съвсем не е утеха за бедняците от типа на сапунените опери "Богатите също плачат". Тази демистификация на "другия бряг" е съществена част от философията на Андрич за невъзможност от земно и историческо "спасение" и "щастие".

По друг начин, или по-точно чрез друг проблем, е осъществена тази "демистификация" в главата "Лъжата" от издадения посмъртно Андричев роман "Омер паша Латас", която може да бъде четена и като напълно самостоятелен разказ. В "Лъжата" се разказва отново за един европейски консул в Босна, който в писмо до свой европейски приятел се оплаква от трудностите и мъките в общуването с турския военначалник Омер паша. Тези трудности произтичат от постоянния му сблъсък с непрестанните лъжи на пашата, които никога не му дават възможност да разбере истината и за това, за което разговаря с османския властник, и за това, какво мисли самият той по въпроса. Въпреки постоянните оплаквания от лъжите на пашата, в края на своя размисъл консулът обаче резигнирано признава, че лъжата не е патент само на ориенталските властници и неочаквано дори за себе си завършва своето "оплакване" със самопризнанието:

"- Впрочем всички ние лъжем и не сме много по-добри от него."

Ето в този неочакван обрат е ключът към художествената философия на Иво Андрич. Злото, насилието, лъжата не са само "тук", но и "там", не са само у "другия", но и у нас.

И тъй като тази статия започна с подсказаната ми от самия Андрич съпоставка с книгата на Алеко, бихме могли да кажем, че и извода, до който достига европейският консул в битката си с ориенталския властник, а и художествената философия на Андрич по нещо приличат на житейската философия на Алековия герой, изразена в просташката му сентенция "Всички са маскари".

Приличат, но не са едно и също.

Изявлението на Бай Ганю, че "всички са маскари" само по себе си обаче не е израз на "байганювщината", а на "интелигентостта" на Бай Ганю. Байганювщината не е в проницателността да видиш, че и "едните, и другите са маскари", а в поведенческия извод, който ще се направи от това. Защото за Бай Ганю прозрението, че "и едните, и другите са маскари" не води до дистанциране "и от едните, и от другите", а до това да бъде "и с едните, и с другите", когато от това има келепир, тоест - когато са на власт.

А сега да се върнем отново към Андрич.

Финалното послание на "Лъжата" от романа "Омер паша Латас" води отново към извода, че Балканите не са "другото" на Европа, цивилизацията и културата, и че лошото, злото, насилието, лъжата присъстват и "тук", и "там", и у другите, и у нас. Прозрение, отново постигнато и изразено от Андрич чрез неочаквания "обратен ход" в разказа - от оплакването от другия към прозрението за себе си.

Но такива "обратни" ходове Андрич прави и по отношение на други художествени интерпретации на "лъжата" като човешки феномен в своето творчество. Ако в главата "Лъжата" Андрич разглежда лъжата като феномен на не-истината и надхитряването на другия, като комуникативна и политическа етика на заблуждението и властническите надхитрявания (по-късно Дубравка Угрешич написа и книга за "културата на лъжата" като балкански феномен, но нейната книга има историко-ситуационни внушения, за разлика от Андричевата хуманистична универсалност), в други свои творби чрез типичните му "обратнии ходове" Андрич "преобръща" и концепциите за лъжата. Защото лъжата може да бъде и компенсативен живот в бляна за несретника, и утеха в житейските поражения (каквато е за патологичния лъжец Заим в малкия роман "Прокълнатия двор"). А може да бъде и "по-истинска от истината", каквито са ориенталските измислици в приказките, легендите, митовете (за което говори Андрич на няколко места от разказа "Приказка за слона на везира" до Нобеловата си реч).

Но да се върнем към проблема за балканската идентичност, разгледан от Андрич чрез основния му структурен похват на "обратния ход" - за Андрич Балканите не са радикално "другото" на Европа, а само умален модел на "различията" в Европа и света, Балканите са "сгъстена" Европа. Андрич, разбира се - и не само поради великолепното си високо образование (завършва с докторска дисертация върху духовното развитие на Босна по време на турското владичество философския факултет на университета в Грац и цял живот работи в библиотеки и архиви в различни европейски столици) - знае великолепно историческите особености на Балканите като обществено и икономическо развитие, бит и култура, ментални нагласи, знае тяхната социално-икономическа изостаналост, вижда и сблъсъка, и срещата на Запада и Ориента на Балканите," "кръстопътната" им и "мостова" геополитическа ситуираност, историческите дисконтинуитети в развитието на балканските народи, но той не смята Балканите за радикално различни от Европа. Напротив, художествената му философия за Балканите е подчинена на разбирането, че светът въобще и земната действителност са поприще на злото и насилието, на страха и болката, че човек е "чужденец, захвърлен в историята", която е "долина на плача".

Андрич е исторически песимист, който смята, че, както стана дума, в историята няма историческо разрешение и че единственото спасение от историята е на метаисторическо и трансцендентно равнище. Затова той не мисли, че "тук" е по-лошо от "там" и че "ние" сме по-лоши от "другите", не мисли, че Балканите са прокълнато историческо място, а Европа е друго. Злото и насилието са земна и човешка съдба, а не проклятие на едно - което и да е - земно място. Рай на земята няма, животът е вечна битка, спасение е възможно не по-други земни "брегове", а отвъд тях. На земята и в историята е възможен само кратък миг на щастие и покой, но не и "вечно блаженство". И тези блажени мигове на изтръгнатост от земната и историческата съдба са възможни само в кратките мигове на екстазите на творчеството и любовта. Такъв кратък миг на блаженството на еротичен унес изпитва Байрон в есето - може да бъде наречено и разказ или прозаична скица - "Байрон в Синтра" (1934). Но тази прелестна кратка творба не е създадена от Андрич, за да ни покаже блаженството на мига на освобождение от земните окови, а неговата краткост и крехкост, нетрайност, бързопреходност:

"Това трая почти година. След това Малкото творение започна да бледнее и постепенно да губи своята сила. Байрон се чувстваше осиротял, отчаян, безсилен. Отново някаква зла съдба го понесе из живота, отново зачестиха срещи и сблъсъци, след които като сянка идваше отвращението. И всичко беше още по-тежко и по-болно, отколкото преди случката в Синтра, защото сега му се струваше, че жестоките закони на живота протягат своята мощ и в царството на въображението и че човек не може нито да се спаси, нито да избяга от тях".

От "жестоките закони на живота" няма спасение в историческия и земния свят. Този свят е поприще на злото и насилието, на вечна - осъдена на неуспех - битка на човека с историята и със смъртната му съдба. Това разбиране не прави Андрич - както и Камю - привърженик на някаква историческа пасивност, но не го и прави исторически оптимист. А думата "отвращение", която се появява у Андрич - четири години преди излизането на едноименния роман на Сартр - с някаква почти категориална концептуална стойност, като екзистенциалистки концепт, ни кара да търсим философските успоредици и извори на Андричевата художествена философия и визия за живота.

Дали Андричевата философия е дошла от Хераклитовото разбиране за живота като вечна "война" (битка, разпра, "полемос"), или от разбирането на Хобс за "войната на всички срещу всички", има ли връзка с Дарвиновата жестока борба между видовете за оцеляване, или е повлияна от Киркегоровата екзистенциална философия, от Овидий ли идва разбирането на живота като "изгнаничество" и има ли усещането му, че човек е чужденец на този свят, връзка със съвременника му Камю? Всичко това са само успоредици, но едва ли и извори, макар заглавието на първата Андричева книга "Ex Ponto" да е заемка от Овидиевите "Epistolae ex Рonto", а Киркегор да е единственият автор, когото е чел в затвора.

Но Андрич казваше, че ако този биографичен факт не е бил известен, изследователите едва ли биха търсили връзки с екзистенциализма. Това едва ли е така, но може би биха направили връзката по-късно и чрез Камю. Когото, както и Сартр, е чел, но много по-късно, след Втората световна война, когато вече не само е изградил, но е и изразил възгледите си. Това че Андрич не цитира повечето от авторите, с които е сравняван (включително и Кафка, когото е познавал доста по-рано, личната му секретарка Вера Стоич беше една от преводачките на Кафка на сръбски), едва ли е плод само на прочутия "страх от влияние" (anxiety of influence), Андрич въобще не е от авторите, които обичат да цитират, а когато цитира - това обикновено са по-стари автори, главно измежду френските моралисти и то не най-познатите, например Риварол. Но въпросът за художествените философии - не само на Андрич, а на писателите въобще - едва ли има връзка с философите, които четат. Като не говорим за това, че дори и когато един човек, писател или не, харесва някой философ, собствената му "житейска философия" едва ли произтича от прочетеното, по-скоро човек се насочва към един философ и го харесва, защото към това го е подтикнал жизнения му опит. Собственият затворническо-изгнанически опит е родил Андричевата философия за живота и света като изгнаничество и затвор, а не стиховете на античния изгнаник Овидий или прочита на Достоевски.

Но да се върнем отново към "обратните ходове" на Андрич. "Байрон в Синтра" разказва за един кратък миг на щастие и еротичен блян у Байрон, но силата на този разказ иде от внезапния обрат от "щастието" към "отвращението". И точно това виждане на еротичния миг през призмата на последвалото отвращение усилва и "щастливия унес", и "отвращението". В "На брега" виждаме копнежа на едно бедно момче да изплува от сенчестия сиромашки бряг на отсрещния - светъл, красив и богат бряг, символ на щастието, но внезапен обрат ни показва този "светъл" бряг "отвътре" и той се оказва също така нещастен. Същото демистифициране на мечтаното "там" като спасение - но този път от омразата "тук", на Балканите - виждаме в разказа "Писмо от 1920 година", но и в това "мечтано" "там" омразата погубва беглеца от "тук".

Размисълът за "обратните ходове" като основен структурен похват у Андрич започна от романа "Травнишка хроника", където моделът "балканецът в Европа" е обърнат в "европеец на Балканите". Но не само за да ни даде вместо една - две противоположни гледни точки, а за да покаже, че и вътре във всяка от тези гледни точки съществуват множество различни гледни точки. Андрич "обръща" традиционни оптики, модели, гледни точки, персонажи не просто за да ни представи "обратното" на тях, а продължава да разгръща "обръщанията" до една многоперспективна визия за човека и света.

Един друг "обратен ход" - като променен, нестандартен, нетрадиционен поглед към разглеждан в творчеството му проблем - откриваме в третия Андричев роман "Госпожицата". Този роман почти единодушно е виждан от критиците като немного типичен за Андрич, тоест, като отклоняваща се от някаква основна представа за творчеството му творба. И това е така, ако като доминираща за творчеството на Андрич тема приемем "Босна", и то Босна от времето на турското владичество. Защото в тази "турска Босна" се развива действието на по-голямата част от междувоенната разказна проза на Андрич в четирите му новелистични книги, излезли до Втората световна война, както и в публикуваните през 1945 година романи "Мостът на Дрина" и "Травнишка хроника" (макар че още в "Мостът на Дрина" виждаме вече и Босна по времето на австро-унгарското владичество след 1878 година). "Госпожицата", макар и да започва в Сараево (тоест в Босна) от времето на края на австро-унгарското владичество, не е нито сараевски, нито босненски, а вече белградски роман, от времето на буржоазната епоха. Именно това създава представата за "Госпожицата" като нетипичен за Андрич, не-андричевски, а по-скоро балзаковски тип роман (главната героиня е определяна от критиката като "Гобсек в рокля").

Но ако търсим типично андричевското не на равнището на място (Босна) и време (турското владичество), а на равнището на персонажа (главната героиня е жена, при това е основен герой, а "Госпожицата", за разлика от другите, многоперсонажни творби на Андрич, е типична едноперсонажна творба) ще видим, че романът няма да изглежда толкова не-андричевски. Защото жените са чест персонаж в творчеството му. Но героинята на "Госпожицата" не е от типичните Андричеви женски персонажи - такива, каквито ги виждаме в двете му най-значими творби с главни героини жени - "Мара, любовницата на везира" и "Времената на Аника". И в тези две творби, и в други разкази и романи на Андрич жената обикновено е представена в типичната й ориенталска роля - не толкова като субект на действието, а като обект на мъжкото желание и похот, като предмет, обект и инструмент на мъжката наслада или насилие (които понякога са и едно и също, садомазохизмът е също една обертонна тема у Андрич, макар и разгледана по особен начин, подходящ по-скоро за културален, отколкото за психоаналитичен анализ, което не значи, че те се изключват взаимно).

Особеното у героинята на "Госпожицата" е това, че като жена тя е обичаен за Андрич персонаж, но като социална и човешка роля - жена-скъперник, "Гобсек в рокля", рязко се отделя от останалите Андричеви героини жени. Но затова пък скъперникът и скъперничеството са едни от основните персонажи и теми на европейската литература. От античността през Молиер до Балзак скъперникът е един от основните - и комедийни, и романови - герои на европейската литература. В балканските литератури също ще видим, че скъперникът е основен комедиен персонаж - има го и в комедиографията на дубровнишко-далматинската литература (единствената литература от типичен ренесансов тип, разгърнала се на Балканите), има го и у създателя на сръбската и балканска комедиография Йован Стерия Попович.

Но още у Стерия-Попович този персонаж престава да бъда актуален за балканските литератури, а у другия голям сръбски и балкански комедиограф Бранислав Нушич този традиционен буржоазен персонаж изчезва, за да се появи на негово място друг - типа на политика-парвеню. И тази смяна на персонажа в балканската комедиография е забележителна и напълно потвърждава тезата ми за особеностите на историческото цивилизационно развитие на Балканите - тук на Балканите капитализмът се развива не по Макс-Веберовия модел, познат от "Протестантската етика и духът на капитализма". Тук първоначалното натрупване не се извършва по познатия постепенен акумулационен модел. Нито по конквистадорския модел на грабеж на "новите земи". Тук не натрупалият богатство буржоа се домогва с богатството си до социален престиж, юридическо равноправие и политическа власт, както виждаме това във Френската революция или в романа "Гепардът" на Лампедуза.

Тук не властта се купува с натрупани пари, а парите се натрупват чрез заграбената власт. Затова от Стерия през Нушич и Ст. Л. Костов в балканската комедиография виждаме не молиеровско-балзаковски скъперници, а хищно домогващи се до политическата власт парвенюта - от Бай Ганю до днешните балкански политици от модела "болшевики строят капитализъм". Не е тук мястото да обяснявам причините за тази историческа девиация на балканския капиталистически модел, което съм правил другаде. Важното е да отбележим особеното в персонажа на Андричевия роман "Госпожицата", която като "жена" е типично андричевски, но като социална роля ("скъперник") е типично европейски, балзаковски ("Гобсек в рокля") персонаж. Така в "Госпожицата" можем да видим един двоен "обратен ход" - единият е преобръщане на типичен за Андрич персонаж - жената, видяна обаче не в ролята й на пасивен обект на желание, а като активен социален субект на първоначалното натрупване (скъперница); вторият е преобръщане на типичен за европейската литература персонаж - (скъперникът), видян обаче по нетрадиционен начин - жена, вместо мъж.

И накрая, след двата основни "обратни хода", които разгледах досега като структурнотипични за Андричевото творчество - обръщането на модела "балканец в Европа" в "европеец на Балканите" (в "Травнишка хроника") и на жената в скъперник ("Гобсек в рокля") в "Госпожицата" - ще представя още един "обратен ход", посочен ми в разговор от самия Андрич.

Не бих казал, че в разговорите с Андрич проявих онази нетактичност, която Елиас Канети нарича "надменност на интерпретатора" (който си мисли, че разбира творчеството на един писател по-добре от неговия автор), но все пак - не без известна младежка интерпретаторска гордост - се опитах да кажа на Андрич, че дисертацията ми е построена върху една представа за творческото му развитие, според която то изразява тенденция към симетрично финално затваряне:

Макар че не я излагах дълго и обстоятелствено, а кратко и сбито, при това напълно опряна върху фактическия материал, моята "теория" бе "одобрена" от Андрич с краткото "Да, така е", но с дискретна усмивка Андрич добави нещо съвсем друго, обратното, и много по-важно за младия изследовател. И тук ще предам точно смисъла на това, което ми каза и с - доколкото това е възможно - неговите думи:

"Критиците виждат едно творческо дело откъм края му, откъм неговата завършеност и виждат в него закономерности, каквито авторът не е подозирал, защото той не гледа творчеството от края към началото, а върви от началото към неизвестен и за самия него край. Всяка бъдеща творба е за самия й автор тайна, а за критика - етап от някакъв извървян докрай и изглеждащ "закономерен" път."

Мигновено разбрах това, което Андрич ми каза, и го запомних за цял живот. Не просто като съвет как трябва да разбирам неговото творчество и всеки творчески развой, а като своеобразна "теория на историята", в чиято правота все повече щях да се убеждавам. И след това можех да чета по нов начин не само Хегел и стари философи на историята, но и Карл Попър и Мишел Фуко, Дерида и Бодрияр, разбирайки ги веднага благодарение на "ключа", който ми бе подарил Андрич. Затова повече от цяло десетилетие слушам с недоумение нелепостите, които някои у нас говорят за "големите наративи" и "историята на литературата", без да разбират нито какво е "голям наратив", нито какво е "история на литературата", макар че те се опитват да кажат това, което Андрич с кратки прости думи бе казал. Става дума за телеологизма и историзма, за структура и развитие, за синхрония и диахрония. Попъровата критика на "историцизма" не е критика на историзма, а критика на неправилните "прогностични" изводи, които се извличат от стария детерминистки историцизъм, каращи веригата от случили се събития да се вижда като "обективно-закономерна", като строга каузална зависимост на всяко "след" от предхождащото го "преди", която създава илюзията, че от "закономерно" случилото се минало можем да предвидим и "закономерно" сбъдване на "бъдещето". Но бъдещето не е закономерно разгръщане на една единствена "правилна" (закономерна) възможност, а сноп от множество потенциални възможности и никой не може с точност да предвиди коя от тях ще се осъществи. Критиката на големите наративи не означава "край на историята" (на литературата), а невъзможност за прогностично литературознание (или прогностично използване на историографията).

Макар че тук обърнах внимание само на няколко от "обратните ходове" на Иво Андрич

-

- цялото му творчество изобилства от такива "обратни ходове", те представят структурна основа на творчеството му, правят го художествено инвентивно като размисъл за човека и историята, защото "преобръщат" традиционен персонаж, ситуации, гледни точки - и по този начин обновяват визията за човека и света. Тук няма да коментирам сходството на Андричевите "обратни ходове" с концепцията за "остранението" (очудняването, остранностяването) на руските формалисти. В основата и на двата "похвата" лежи стремежът към де-автоматизация на художественото виждане и изказ, което пък е двигателят на "иманентното" самодвижение на литературата (автоматизация/деавтоматизация);

- откроявайки "обратните ходове" в творчеството на Андрич, исках само да посоча един от творческите механизми, които правят творчеството му така оригинално и като екзистенциална художествена философия, и като историософия, и като художествена философия на балканското историческо битие. Защото като творец и мислител Андрич разкри нови битийни аспекти на взаимоотношението човек-история.

 

 

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.06.2008, № 6 (103)