МИМОЛЕТНО ВИДЕНИЕ

Светлозар Игов

web

Миналата година, след една международна конференция за Иво Андрич в Херцег Нови, написах и публикувах разказа "Котор". Енергичният организатор на тези конференции реши през тази година поредната научна среща да се проведе в Москва.

Имах подходяща тема и бързо написах доклада си за предстоящия форум през октомври 2019. Изкушаваше ме и мисълта отново да посетя Москва, където съм ходил няколко пъти и откъдето имам хубави спомени. Най-ценният сред тях е гостуването ми при Виктор Шкловски, един от създателите на школата на руския формализъм ОПОЯЗ, родоначална за модерното иманентистко литературознание. Никога няма да забравя как Шкловски, пъргаво, като маймунка се покатери по лавиците на огромната си библиотека, за да ми свали от един висок рафт тома на Платон с пасажа за неговото неписано учение. Както и ред фрази от разговора ни при тази първа среща. И дори изненадата, когато ме помолиха при тръгването ми след полунощ да изпратя до дома ѝ сестрата на съпругата му Серафима Густавовна, която в таксито ми подаде ръка за запознанство с думите "Олеша". Оказа се, че Шкловски, Едуард Багрицки и Юрий Олеша са били женени за три сестри.

Мислех за голямо постижение при този разговор, че заедно със Шкловски съставихме избор на негови ранни творби, които Петър Алипиев със сигурност щеше да издаде в бялата библиотека "Есета" във Варна. Самият Шкловски обеща да напише предговор към изданието. А аз го поканих да гостува в София, тъй като бях сигурен, че Павел Вежинов ще осигури това гостуване чрез списание "Съвременник". Списанието изпрати покана на Шкловски, той написа писмо, че ще дойде със съпругата си (запазил съм това скъпоценно писмо). Но не би. Службите, нашите, може би съвместно с техните, осуетиха това гостуване и съответно излизането на том с ранни негови работи на български. Канеха какви ли не посредствености, ченгета и чиновници, назначени за писатели, а направиха кал на големия литературовед. Такива ми ти работи.

Понеже споменах, че бях сигурен, че Павел Вежинов ще се съгласи да поканим Шкловски, искам да го спомена с добро още веднъж. Тъй като на мен ми беше забранено да пътувам в чужбина, именно той като главен редактор на "Съвременник", където работех, на няколко пъти ме праща по линията на списанието да пътувам зад граница, макар и отсам желязната завеса.

И тук ще разкажа един от тези случаи. След едно от заседанията на списанието в "Тихия кът" на писателското кафене Вежинов ме задържа и каза: "Светльо, в Германия са издали "Нощем с белите коне" и бях обещал да отида за премиерата. Но не ми се пътува в тези студове и те моля ти да отидеш. Имам обаче и една молба. Превели са на немски и "Бариерата", но вече няколко години бавят издаването. Затова те моля да кажеш и няколко думи за "Бариерата". И спомени, че в Съветския съюз тя е издадена в "Роман-газета" в милионен тираж". Разбрах за какво става дума и се съгласих, още повече че не бях ходил в Берлин. А в онези години студовете не ме плашеха.

И така - след няколко дни отлетях за Източен Берлин. Настаниха ме в хотел на "Унтер ден Линден". Не успях да видя нищо от Берлин, защото освен сибирски студ, над Берлин бе паднала и гъста мъгла. Залата, май на посолството, бе наблизо в някакъв сутерен, вътре бе претъпкано. Представих в словото си издадения роман, но не забравях и поръчението - започнах да говоря за "Бариерата" и доста се разпалих - Да прелетим над бариерата! И т.н. в тоя дух. Забелязах обаче, че присъстващите някак се смутиха, залата утихна. А след представянето някак набързо всички си отидоха, включително и неколцината журналисти и преводачи, които ме помолиха да разговаряме след представянето. Останаха само група студенти-българисти, дошли от Лайпциг, които искаха да разговарят с мен, но и те някак странно се подхилкваха. Разбрах защо едва когато излязохме на булеварда.

Мъглата се беше вдигнала, остро студеният въздух бе кристално чист.

И я видях. Бариерата!

Само на стотина метра, ярко осветена от силни прожектори се извисяваше Бранденбургската врата.

Едва сега си обясних каква глупост съм извършил със своето пламенно слово за "Бариерата".

Което не ми попречи при това берлинско пътуване да извърша и втора глупост.

Самолетът ми за връщане бе на по-следващия ден, следващият бе свободен и за да не скучая, приех поканата на един колега, редактор от списание "Септември", да посетя заедно с него редакцията на списанието, на което гостуваше, май че "Зин унд форм". Прие ни в кабинета си главният редактор и в присъствието на двама-трима свои колеги разказа нещо за списанието. След което моят колега информира за работата на своето списание. Реших и аз да проявя някакъв интерес, но тъй като имената на немските редактори не ми говореха нищо, запитах главния редактор "Вие какво пишете?", имайки предвид в какъв жанр. Никакъв отговор. След малко пак зададох въпроса. Пак никакъв отговор. След като си тръгнахме, моят български колега ми се скара: "Ти не знаеш ли, че тука главните редактори не са писатели". Всичко ми стана ясно.

Но не ми е ясно кое е по-добре - да правят редакторите ченгета или да назначават ченгета за редактори.

А сега да се върна към Русия.

Най-впечатляващият от моите руски спомени е свързан не с литературните ми срещи, а с една друга среща и запознанство, ако може въобще да се нарече запознанство и дори среща. Не си спомням през коя година точно е било, много епизоди от моите спомени, ярко съхранени в паметта, съществуват някак отвъд календарното време. Но си спомням добре кои бяха българските ми спътници при това пътуване, защото играят известна роля в следващия разказ. Единият беше директорът на писателското издателство, който се отнасяше с голяма благосклонност към мен. Той бе издател на първите ми книги, които излязоха при него добре оформени, с твърди корици и обложки, за разлика от книгите на други млади писатели, които обичайно излизаха в младежкото издателство с меки корици и доста неугледни. В литературата, разбира се, са важни не кориците, а написаното между тях. Ранните книги на Шкловски и сборниците по поетика на ОПОЯЗ, с които в течение но времето успях да се снабдя, са издадени с меки корици и на много лоша хартия, но това не пречи да са събитие в световното литературознание. Другият от нашата група беше главен редактор на младежко литературно издание, с когото също бях в много добри отношения. И третият, най-младия, аз - редактор в списание "Съвременник".

Та, връща се нашата група от Ленинград и се настаняваме в нощния влак за Москва. Щедрите домакини ни бяха купили билети за първокласен спален вагон, а в Ленинград бяхме настанени в най-луксозния хотел - "Европейская". Луксозен спален вагон ще рече, че спалните купета бяха двуместни, а не четириместни, на два етажа. Моите по-стари колеги се настаниха в едното купе, а, аз - сам, в съседното.

Руските спални вагони са едно от най-приятните битови преживявания при пътуване. Една от несбъднатите ми мечти, на каквито съм богат, е да пътувам в такова спално купе от Москва до Владивосток, пътува се май десетина дни. Лежиш си в такова купе, зяпащ прелитащите край прозореца пейзажи, четеш си, като ти омръзнат гледките , пийваш си чай или кафе с цигарка, въобще кеф! Много отдавна някой ми бе разказал, че писателят Светослав Минков като дипломат в Япония е бил вербуван от съветското разузнаване. Вербовката станала по време на пътуването му с влак от България през Москва до Япония. Макар че сам съм разказвал тази история на свои приятели, понякога съм се съмнявал в нейната достоверност. В своите късни мемоари обаче Богомил Райнов също говори за Минков като съветски разузнавач, макар че според него вербовката не е станала във влак, а при престой в СССР по време на пътуването на Минков към Япония. Богомил Райнов е бил близък с Гарвана, какъвто е прякорът на писателя, а е и спец по шпионските работи, тъй че би могло да му се вярва. Но кой знай! Затова нека се върна към своята мечта за дълъг път с луксозно спално купе през Русия, още повече, че опасността да ме вербуват за каквото и да било никога не ме е заплашвала.

И така - разположих се удобно в уютното спално купе, щях да изчакам "проводницата" (тогава още не знаех, че тези служители се наричат шафнери), която ни беше посрещнала във вагона, да донесе чай, вече знаех, че това е постоянният ритуал в руските спални вагони, да седна с книга край масичката до прозореца с малка нощна лампа със зелен абажур, да запаля цигара, да почета и постепенно да потъна в обятията на Морфей, както се изразяват поетите.

Но не ми било писано нито да попуша, пийвайки чай, нито да почета, нито дори да заспя.

На вратата се почука и още преди да реагирам, т.е. да кажа нещо или да отворя вратата, в купето влезе онова, което наричам "мимолетно видение".

По-точно е обаче да го определя не в среден, а в женски род. Защото Видението беше красива млада жена, толкова красива, че ме зашемети - не само изгубих ума и дума, но и като че нещо ме тласна физически. Всъщност, в същия миг, в който младата жена влезе в купето, влакът потегли. Не зная дали жената забеляза моето вцепеняване, тя просто каза спокойно:

- Добрий вечер...

Аз продължавах да бъда без ума и дума, стоях зашеметен. Всъщност бях седнал на леглото си, когато влезе, и продължих да седя. Тя, като че без да забелязва реакцията, която появата ѝ предизвика у мен, остави неголямата си чанта на незаетото легло. В този момент вратата отново се отвори, появи се "проводницата" с чайник в ръка, но влязлата млада дама ѝ каза, че не иска чай. Аз не казах нищо, а "проводницата", помислила навярно, че младата дама е отговорила и за двама ни, затвори вратата и си отиде. Все още вцепенен от появата и красотата ѝ, мълчах и за да се освободя от вцепенението, излязох от купето. Коридорът беше празен, нямаше я и "проводницата". Зяпах безмислено в тъмното огледало на прозореца и през смътното си отражение виждах как отлитат назад светлините на града. Може би престоях така няколко минути и отново влязох в купето. Красивата непозната беше вече изгасила осветлението и легнала под завивката, преместила възглавницата до вратата на купето, както бях направил и аз. Легнах и аз, без да се събличам, по дънки, с пуловер, не си свалих дори обувките. Не се и завих.

Влакът вече беше оставил назад предградията на Ленинград и летеше из безкрайните руски гори. Гледах как те прелитат през екрана на прозореца. Призрачната светлина на нощта осветяваше и купето. Отместих поглед от прозореца встрани към спящата край мен непозната. Виждах лицето ѝ в профил, леко озарено от здрачната светлина на заспалите гори, през които летеше влакът. И голата ѝ ръка като че от слонова кост (друго поетично клише), изпружена върху завивката. Тази изящна ръка сякаш изразяваше красотата на цялото ѝ тяло.

И така, през цялата тази магична нощ - ту вгледан в сънните гори зад прозореца, ту отместил скришом поглед към магнита на красивото ѝ спящо лице. Но дали наистина спеше? В един момент, когато отново насочих поглед към нея, лицето ѝ се бе обърнало към мен и видях, че очите ѝ ме гледаха. Няколко мига и аз се взрях в очите ѝ, без да разбера дали настина ме вижда, или просто спи с широко отворени очи. И като засрамен отново вперих поглед в призрачната гледка зад прозореца.

Когато отново насочих леко очите си към нея, лицето ѝ пак се бе обърнало в профил. Но ръката, ръката ѝ бе паднала встрани от тялото ѝ под завивката. Това кой знай защо ме смути и отново вперих поглед към прозореца.

Но след малко, не зная колко, времето сякаш бе изчезнало, моята ръка също се отпусна край тялото ми и без да гледам към нея, започнах незабележимо да я насочвам към нейната. Не зная колко я приближих, защото неусетно съм задрямал. А когато се сепнах и отворих очи, нощта си бе отишла и видях в рязката и неподкупна светлина на деня, че моята непозната вече е станала, облякла е светлото си манто, а през прозореца вече се виждаха предградията на Москва. Пристигахме.

Бързо се изправих, облякох якето си и отново седнах.

А младата дама впери поглед в мен и каза:

- Мы так и не познакомились. - И след кратка пауза - Лана!

И тъй като не ми беше подала ръка, аз само се поизправих леко и казах името си.

Седяхме така един срещу друг, вече почти запознати и аз гледах красивото ѝ спокойно лице, но неговата магия като че ми пречеше да започна разговор. Не зная и какъв би бил той, защото влакът вече бе влязъл в гарата и в коридора се чуваше глъчката на приготвилите се да слизат пътници. Ако моята вече позната непозната имаше куфар, веднага щях кавалерски да го грабна, но тя бе преметнала неголямата си пътна чанта през рамо и излезе в коридора, а след нея и аз. Моите спътници от съседното купе изгледаха с възхищение красивата жена, а мен с някакво изумление и може би завист. Какво ли си мислеха и дали и двамата не съжаляваха, че не са били на мое място.

Едва ли бих споменал тук двамата си спътници, но в този разказ те имат важно функционално присъствие, тъй като са единственото доказателство, че красивата млада жена не е нито художествена измислица, нито сън, нито естетическо видение, породено от еротичен мистицизъм.

- Мне было очень приятно - погледна към мен Лана. - Досвиданья!

И бързо тръгна към изхода. А след нея аз и моите спътници.

Докато ги изчаквах на перона, видях как тя се изгуби сред множеството от пътници и посрещачи.

В таксито към хотела нашата малка писателска делегация мълчеше, красивата непозната бе смутила обичайната ни комуникация. В хотела двамата ми спътници се уговориха да се видят след половин час и да се разходят из Москва на пазар. Аз отказах. Нямаше какво да пазарувам. Вече си бях купил няколко книги, но отдавна знаех, че важните съветски издания могат да се намерят по-лесно в Париж, Ню Йорк или София, отколкото в Москва. Помнех това от времето, когато трябваше да купувам в София за мои познати руснаци изданието на Пастернак с предговора на Андрей Синявски, защото в Москва не можеха да го намерят.

Бяха ни настанили в хотел "Пекин". Не знам защо, но в Москва винаги са ме настанявали в този хотел, само веднъж в "Россия". При първото си идване в Москва, именно в "Пекин" имах ресторантско приключение. След като ме настани в хотела и ми даде полагаемата се на гостите сума пари, преводачката от Съюза на писателите каза в колко часа ще ме вземе от хотела на другия ден и си тръгна. Аз оставих багажа си в стаята и реших да се разходя. Около час се мотах из близките улици, но оставих разглеждането на града за следващите дни и тъй като бях огладнял, трябваше да вечерям. Влязох в огромния ресторант на хотела и ме смая това, че бе почти празен. След малко церемониално тържествен келнер ми донесе огромно меню и аз се задълбочих в него. Признавам си, че и до днес имам може би просташки балкански вкус и не обичам кулинарните екзотики. Но тогава изпитвах леко любопитство и си поръчах някаква супа с риба и след известно колебание между котлет по московски и Бьов Строганов избрах второто. Същият келнер тържествено прие поръчката ми, леко напомняйки ми келнера от обяда на Стива Облонски и Константин Левин в "Анна Каренина". След десетина минути в дъното на ресторанта се появи цяла кавалкада. Най-напред вървеше келнерът приел поръчката ми, но този път с преметната през ръка бяла кърпа. След него количка, претоварена с тенджери и чинии, бутана от човек в бяла престилка и с голям бял калпак на главата. И отстрани две млади келнерчета. Накъде ли е тръгнала тази процесия, си помислих. Но след известно лавиране между масите процесията се насочи и спря пред мен. Ще спестя описанието на всички церемониални действия на келнерския колектив около моята маса и се съсредоточавам върху главното. Едно от келнерчетата бръкна с огромен черпак в казана с вряща течност и я изсипа в дълбоката празна чиния, поставена върху широката плитка чиния пред мен. Очаквах да видя най-сетне рибената супа, но в чинията беше сипана само вряща гола вода. След което другото келнерче бръкна с нещо като сито в друг казан и видях как в него се премятат живи пъстропери рибки. Те бяха изсипани във врящата вода и почти мигновено обърнаха коремчетата си нагоре. След като келнерската процесия се оттегли, няколко минути се колебах дали да ям тази сварена пред мен супа, но се отказах, пощадих горките пъстроперки или себе си. Поутолих донякъде глада си с второто ястие, отказах се от кафе и десерт и се прибрах в стаята. На другия ден разбрах, че никой нормален човек не яде в ресторанта на хотела, всички се хранят в бюфетите на етажа, където цари човешка атмосфера, вдига се весела глъчка и дебели усмихнати тьотки предлагат по-човешки храни и то на съвсем хуманни цени.

Тъй че похапнах малко в бюфета и - вече познаващ Москва - реших да прекарам деня в някое кафене.

Така и направих, но вече съм забравил името на кафенето.

И през цялото време мислех за магичната среща с красивата млада жена и нощта с нея. Най-напред жестоко съжалих, че пропуснах да говорим по-дълго, че не поисках адреса и телефона ѝ. И дори да я поканя да се видим и сега - вместо да си скубя косите от яд - да седим заедно в някое кафене и т.н. И какво - "и т.н.". Да станем добри приятели, да изкараме една любов, дори да се оженим, а после да се разведем или да доживеем щастливо с куп деца до старини. Това ли? Но тогава тя не би била мимолетно видение, защото, ако се запознаеш и сближиш с едно видение, както и да се развият отношенията ви, то престава да бъде видение.

Иво Андрич има един чудесен разказ - "Байрон в Синтра". Там говори за срещата на поета с едно португалско момиче, за спомена за нея, който го крепи и предпазва в живота. Но споменът за нея постепенно гасне, Байрон се чувства "осиротял, отчаян, безсилен" и му се струва, че "жестоките закони на живота протягат своята мощ и в царството на въображението и че човек не може нито да се спаси, нито да избяга от тях". Това е така, но не мисля, че самият спомен може да угасне съвсем. Навярно може да угасне неговата целебна сила, но не и самият спомен. Поне не беше така с моето "мимолетно видение". Не че непрекъснато съм живял с него и мислил за него. Но той не е изчезнал. Щом си го спомням и днес, толкова години след появата му.

Наистина много конкретни подробности вече съм забравил. Не помня дори сезона, през който видението се появи, и само косвено си спомням, че не беше нито люта зима, нито жежко лято. Може би защото помня лекото ѝ манто. То беше светло, но пък не помня точно цвета му - светлокафяво, сиво или кремаво. Помня тъмнорусите ѝ коси, но не помня цвета на очите ѝ, сини или сиви.

Помня само, че беше изумително красива.

Представите за красота наистина са променливи - и в различни исторически епохи, и в различни цивилизации и култури, дори за различни човешки индивидуалности. Но аз тук не говоря нито за някаква обективна красота, нито за субективни вкусове. А за една реакция пред красотата, за някакво стъписване пред нея, за онемяване. За възхищение, в което липсва жажда за притежание, за покоряване.

Красотата е неподатлива на покоряване, тя покорява.

Дълго време мислех - и без да имам предвид името ѝ, което ми изглеждаше някак неруско, а по-скоро от балтийските републики - че красотата ѝ е някак неруска, макар и северна. По-късно, от "Руся" на Бунин, което е съкращение от Маруся, се досетих, че Лана може да е съкращение от Светлана, както Рита е от Маргарита и пр. А и независимо от това, че расите и етносите имат и доминиращи физически типове, нерядко у различни народи ще срещнем нехарактерни като че за тях различни физически типове хора.

Припомняйки си не само красотата, но и елегантността ѝ, понякога съм се питал каква професия би могла да има. И макар че първото, което в такива случаи минава през ум, е манекенка или актриса, аз си мисля, че може да е била учителка, продавачка, лекарка или просто студентка. Но какво значение би имала професията ѝ. Кой знай защо -макар че оттогава са минали толкова десетилетия - никога не съм се питал какво ли прави сега.

Споменът ми сякаш иска да я съхрани завинаги изтръгната от времето.

Казах, че при стъписването пред красотата ѝ бях изгубил ума и дума, но когато по-късно си спомнях за нея, я описвам чрез литературни сравнения, най-често чрез прочутото Пушкиново "Я помню чудное мгновение". А спомняйки си безсънната нощ в купето на влака Ленинград-Москва, в главата ми се завъртява стихът на Багряна "ето минахме сънни гори".

Лидия Гинзбург, с която също се запознах в Ленинград, разказва в спомените си, че Шкловски казал за Лили Брик "Не женщина, а сплошная цитата". Обградено от цитати, описано с цитати, моето "мимолетно видение" обаче не е цитат.

Споменът за нея ми дава и познание за това, че може би най-важните неща в нашия живот са онези, които не са се случили.

А на любителите на въпроса "що е литература" предоставям да помислят защо съм нарекъл този спомен - "разказ".

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.10.2019, № 10 (239)