Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РОМАН ЗА БЪЛГАРСКОТО RISORGIMENTO

Светлозар Игов

web

Хайдук и хайдутин - чловек, излезъл в гора
с оръжие да пресреща людето да ги обира...

Найден Геров, Речник

Поет и разбойник под съща премяна...

Иван Вазов, „Раковски”

Батак - това име и като собствено, и като нарицателно
характеризира нашата революция

Иван Вазов, „Под игото”

Истинският бай Ганю, българинът с накърнено
национално честолюбие, който се бори да го защити,
за да го освободи от неправдите, които са му нанасени
и който не познава методът на борба...

Милко Ралчев

Най-сетне! Милен Русков написа роман с българска тема. И то какъв!

Третият му роман - „Възвишение”.

Още първата му книга, романът „Джобна енциклопедия на мистериите”, го открои като едно от най-значимите имена на най-новата българска литература. Не само ярък повествувателен талант, но и напълно зряло изграден писател, който освен силна разказваческа дарба притежава и богата културна ерудиция, съсредоточена творческа воля и абсолютна всеотдайност в писателската си работа.

И вторият му роман „Захвърлен в природата” бе с чуждестранна тема и герои, но и тук универсалната проблематика бе относима и към български проблеми. А майсторството на един писател се изявява независимо от темата. Димитър Димов не е по-малко добър романист в „Осъдени души”. Но не е случайно, че именно „Тютюн” го превърна в безспорен класик на националната литература. Както и неслучайно в рецензията си за втория роман на Милен Русков „Захвърлен в природата” го свързах с Димовия „Тютюн” - не само поради общата „тютюнева” тема.

Тематично и двата първи романа на Милен Русков бяха изградени върху чуждестранен исторически материал, но проблемите, които разглежда, са универсални, еднакво валидни за всяка човещка общност. Като не говоря за това, че Милен Русков разглеждаше твърде актуални за годините на българския преход проблеми.

В катастрофичните времена винаги са се развихряли тенденции към обяснение на нещата с мистериозни причини, тайни движения, конспиративни теории, окултни и ясновидски гадания и прорицания, лов на вещици, очакване на месии. Българското общество, което възприе своя „шок от бъдещето” апокалиптично, също загъмжа от врачки и ясновидци, долетяха разни кашпировци и копърфийлдовци, предишните слухове какво казала Ванга се превърнаха в медийна индустрия на злоупотреба с феноменалната жена, мутри и ченгета се обединиха в масонски ложи, шарлатани завилняха в политиката и бизнеса. Затова в първия роман на Русков „Джобна енциклопедия на мистериите” българското общество не четеше любопитно само истории и легенди за лова на вещици и раждането на масонството и тамплиерството, то оглеждаше и самото себе си.

А историите за първите европейски тютюнолечители и тютюнотърговци от вековете на откриването на Америка и европейския ренесансов кипеж ни представят първоначалното натрупване на капитала, отново актуално в първите десетилетия на посткомунистическа България, като комичен епос. В днешна България сходна историческа ситуация се представя от печелившите като рискована авантюра, от губещите като социална трагедия, а за дистанцирания наблюдател тя е трагикомичен фарс.

Искам да кажа, че макар и с чуждестранна тематика, първите два романа на Милен Русков съвсем не бяха чужди на актуалната българска социално-историческа проблематика. Но не просто проблематиката ги направи събитийни книги на новата българска романистика, а повествувателното им майсторство, умението да се твори смисъл чрез увлекателен разказ.

Но ако за един писател е достатъчно да се докаже като майстор и в чуждестранна тема, за една национална читателска аудитория е необходимо да открие своя автор и в националната проблематика. Поне така са смятали българските писатели и критици. Затова и българското общество не се е задоволило да се приобщава към световната култура само с преводи на Юго и Дюма - Вазов написал „Под игото”, а Димов запушил с „Тютюн” устата на онези, които смятали, че е епигон на европейския булеварден буржоазно- психологически роман. Така първият български буржоазен роман станал и първия роман на новата „социалистическа” класика.

„Възвишение” е точно такъв роман - един нов художествен поглед към националната революция, към тематика, в която Ботев, Вазов и Захарий Стоянов са създали своите шедьоври. Колкото и да мислим, че те са казали всичко, Милен Русков показва, че може да се каже не просто „още”, а и „повече”. Защото сътвореното след едно „минало” „бъдеще” обогатява смислово-ретроспективно това „минало”. Но и „новото”, и смисловото богатство на новия роман на Русков не е само „българската тема” и герои, а сложният художествен синтез на родно и чуждо, на национално и универсално - българските проблеми са видени като универсални екзистенциални и исторически поблеми, в персонажните и събитийни конфигурации на „Възвишение” са заложени множество архетипни - митологични, исторически и литературни - образни инфрактруктури.

Новият роман на Милен Русков проследява съдбата на един български националреволюционер от Котел в аванюрите му с четата на Димитър Общи преди и след обира в Арабаконак, който води до провала на вътрешната революционна организация. Романът представя разказ в първо лице ед.ч., нещо като житейска изповед, вътрешен монолог и поток на съзнанието на главния герой Гичо.

„Аз”-разказът на главния герой обаче не е само изповед на собствения му живот, преживявания и личен опит; в тях е втъкан и опитът и преживяванията на различни „общности”, към които е съпричастен - и родното му място Котел, и четата на Димитър Общи, и голямата революционна организация, създадена от Левски, и всичко онова, което е научил от чутото за и написаното от ред други личности, които са се превърнали в негови кумири и пътеводители из света - от Паисий, Софроний и Берон до Левски, Каравелов и най-вече Раковски. „Възвишение” е една „джобна енциклопедия” на българското възраждане, която сам сътворява и носи в любопитния си, жаден за живот дух главният герой. „Възвишение” е и роман за това как в индивидуалното съзнание се сътворява онова, което наричаме и историческа, и национална памет.

„Сказовата” изповед на героя представя смесица от котленския му диалект, колоритен личен идиом и преплитане на архаични възрожденски езици, близки до този на кумира на героя - съгражданина му Г. С. Раковски. Първите страници представят същински езиков шок за читателя със своя архаизъм, но усещането за странност бързо изчезва в увлекателното четиво, което заставя напълно да се потопиш в потока на разказа за перипетиите на героя и размислите му. Едновременното „вживяване” във и дистанция към разказа създават увекателната авантюра на самото четене.

Чрез емпатията на четенето, чрез вживяващото „влизане” в езика на героя, читателят като че „влиза” и в погледа му и като че непосредствено „вижда” възкресената в разказа възрожденска действителност, постига идеала на зрелия реализъм - съвършена илюзия за „жива действителност”.

Но несъзпадението на езика на разказвача с по-сетнешните и днешни книжовни норми създава и дистанцията към разказвания свят, което има две еднакво важни художествени функции - и на формалистичното „остранение” (остранностяване, очудняване на погледа към света, правещ го като че видян за първи път), и на четенето на „света” на „Възвишение” с историческия опит на модерния човек, който знае какво е станало с българската история през последвалия век и половина след станалото във „Възвишение”.

Защото финалното „възвишение”-просветление на героя не е само в патетиката на саможертвата, като скок от „земното” в „небесното” битие, то е и в знанието за амбивалентността на историята и на историческата памет - екзистенциалният подвиг на неговия просвет за трансцендентното би могъл да не остане в историческата памет, да изчезне в анонимността и безпаметството, би могъл да бъде запомнен като героичен жест, но би могъл да бъде оценен и като безсмислен жест или дори като предателство.

„Историята”, не само българската, се пълни много повече със слухове и легенди, лъжи и измислици, отколкото с „факти”.

През 90-те години българската литература като че откри своята езиковост, но тогавашните литературни тенденции - въпреки словесната шумотевица - не отидоха отвъд бунта срещу изхабените езикови клишета и табута и пародирането им, деструктивната им мощ бе по-голяма от конструктивната.

„Възвишение” е голям, може би най-големият езиков експеримент в българската литература. Да се каже, че си служи с възрожденски език обаче ще е не само недостатъчно, но и неточно. Защото българското Възраждане няма един език, то е многогласно съжителство на множество езици и езикови норми - отломки от старобългарски, църковнославянски, рускославянски, православноцърковен и „илирийски” език, смесици от църковнославянски и новобългарски, различни диалектно новобългарски, както и лични „книжовни” езици, като този на Раковски.

Езикът на Раковски се възприема като архаичен още по времето, за което разказва „Възвишение”, когато вече се очертават книжовните норми на новобългарския език. Но книжовният Вазов е вече архаичен за модерния Пенчо Славейков, Пенчо става архаичен за символистите, символистите - за авангардистите. Това е архаизация на книжовни и литературни стилове и норми.

Архаичността на езика във „Възвишение” не е от този тип, защото никога не е била книжовна или художествена норма. Елин-Пелиновата пародийна употреба на извънкнижовен език (шопския диалект ) като че блокира задълго употребата на некнижовна реч за друга, освен хумористична и пародийна, употреба. Това разкрива опасност „Възвишение” да бъде четен само като хумористичен роман. Но творящият комични ефекти език на разказвача Гичо размишлява и върху съвсем некомични теми, разказва и дълбоко трагични епизоди, езикът невинаги звучи комично. И в може би най-комичния епизод (с „инджинерина-френец”) дори хуморът съвсем не е само езиков ефект.

Когато свързваме романовото време на „Възвишение” с българското Възраждане, ми се струва необходима една уговорка за самия термин Възраждане. Макар че представя точен превод на Rinascimento, Възраждането в България не е закъснял Ренесанс (от европейски тип), а типологически сходно с онова, което италианците наричат Risorgimento - борба за национално освобождение и обединение в една обща национална държава. Което ще рече, че Българското възраждане няма антропоцентрично-хуманистичен, а има етноцентричен характер. Не индивидуалната човешка личност, а „отечеството” е мярка за всички неща. Не Петрарка, Микеланджело и Леонардо са образците на нашенските възрожденци, а Гарибалди. Героят на „Възвишение” Димитър Общи е бил гарибалдиец. Личностно-хуманистичните тенденции са ако не липсващи, то поне силно потиснати в българското национално възраждане.

Но, макар и да имат етноцентрично-общностен идеал, борците на българското възраждане бавно и мъчително израстват до революционната саможертва в името на идеала - не защото са изградени като хуманистични личности, а защотото още не са се обособили от „оцеляващото” физически човешко „стадо”. Също както бавно думата „отечество” постепенно разширява обхвата си от обозначаване на „родно място” и „бащин дом” („Котел е мое отечество”) до родина на отците на всички българи.

В Речника на Найден Геров липсва и думата „революционер”, върху която размишляват героите на „Възвишение”, има я думата „хайдутин” - и то само в първото й значение на разбойник. Но не само Стоян Заимов е знаел това, знаели са го и Вазов, и Йовков.А и Раковски, и Левски, и Ботев не само са го знаели, но са го и практикували с „идейни” - и национални , и социални - мотивировки.

Най-важната художествена инвенция на творбата, според мен, е че главният герой, разказвачът Гичо, е представен не сам, а в персонажна двойка с другаря си Асенчо. Персонажните двойки са доста чести в литературата, в славянските литератури са импулсирани от Гогол, най-често като комичен персонаж, включително и в българската литература - дядо Либен и хаджи Генчо, Митрофан и Дормидолски... Милен Русков следва този персонажен модел, но го преобръща от хоризонтално комично равнопоставен във вертикално ценостно противопоставен, следвайки модела Санчо Панса - Дон Кихот (Гичо и Асенчо също имат своя Росинант - Дядо Юван), а от българската литература - много сложната опозиция Бай Ганю - Алеко. Въпреки че смисловото разделение между Гичо и Асенчо във „Възвишение” започва още в началото и трае по протежение на творбата, едва в края те се раздвояват напълно в противоположни посоки до ценностни полюси. В началото те са почти огледално симетрично сдвоени като двама санчопансовци или двама байганювци в хайдушките им скитни. Във финалните сцени Гичо вече се освобождава и извисява над байганювщината си, отделя се от „телесната долница”, от тежкото си материално санчопансовско тяло, от „Асенчото” в себе си, за да извиси спасително душата си към небесата.

В края Гичо и Асенчо са вече пълни нравствени антиподи. И не само нравствени. Любопитния дух на Гичо насища, както казах по-горе, своето индивидуално съзнание с опита и познанието на наученото и прочетеното за други български и световни личности и събития, личното му съзнание се насища с историческа и културна памет. Асенчо не се издига до съзнание, той остава в инстинктите на „телесната долница” или на „зооегото”, ако си послужа с Иван-Мешековото определение на Бай Ганю.

Без раздялата от „Асенчото” в себе си, „извисвяването” на Гичо във финала на творбата като нравствена „метаноя”, като духовно преображение, не би било така художествено ярко, както без контекста на Гичовото откриване на „нравствения закон” провалът на Асенчовия келепирджийски спасителен блян не би бил така смислово богат и поучителен като философия на българската история и народопсихологически манталитет. „Възвишение” е един нов ключ към философията на българската история и към смътната ни „народопсихология”.

Огромното смислово богатство на новия роман на Милен Русков е заложено още в полисемията на заглавието. В първото си и и буквално значение „възвишение” значи част от земната повърхност, която се извисява немного над околната повърхност, невисока планина, хълм. В романа на Русков това е лобното място на героя, географски локализирано в ниските предпланини. Показателно е, че макар и героите на романа да сноват из Балкана, превърнал се в български символ на хайдушките подвизи и героична смърт, авторът е избрал за лобно място на героя си не традиционното високо баладично място на подвига, „там, на Балкана”, а по-скромна височина, сякаш за да покаже колко далеч са още българите от „висотите” на българската хайдушко-революционна митология, а всъщност по-близко до нейната реалност. Но в семантиката на романа на Русков „възвишение” значи и „възвисяване” - мъчителните опити на героя да се извиси над мрачната и жестока земна действителност, което в акта на смъртта му в края на романа се превъръща и във „възнесение” като преход от земната към отвъдната, небесна действителност, от civitas terrenа към civitas dei.

Знам, че някои интерпретатори ще се изкушат да прочетат финалната „метаноя” на героя във „Възвишение” в христинско-религиозен дух, но „новото християнство” след краха на комунизма ми се струва твърде нелепа симулация-заместител на идеите и идеологията в един свят след „смъртта на Бога”, без трансцендентен просвет. И не защото самоубийството на Гичо в края на романа не е християнски жест, нито защото манастирския му отдих е епикурейски-езически, но не религиозно оцветен, а защото открива „нравствения закон” в себе си напълно самородно, без посредството на Бога.

Не мисля, че е нужна дистанция във времето, за да разчетем във „Възвишение” една нова класическа творба на българската литература. Но една творба се сътворява като „класика” не просто чрез съществуването си, а и чрез „отекването” в определена аудитория. Шекспировите творби са същестували, но няколко века са тънали в тъмнината на забвението, преди да бъдат прочетени и осъзнати като „класика”.

Въпреки или може би именно защото някои творби са попаднали в образователния канон, българите знаят заглавията им. Но е съмнително не само дали са ги разбрали, а дали са ги и прочели, след като дори и критиката не ги и прочела до „край”. („Докрай” впрочем е неточно казано, защото класиката изисква не „краен”, а „безкраен” прочит, поне от гледна точка на нашите смъртни и крайни мерки.)

Възхищаваме се от „Изворът на Белоногата”, но четем в нея не нея, а „Балканджи Йово”. Прочели сме „Под игото” в най-добрия случай като „Пиянството на един народ”, но не и като „Пробуждане”. Преструваме се, че се отвращаваме от бай Ганю, но тайно, а и не само тайно, му се възхищаваме. От политическа коректност към Запада българските политици не почетоха паметтта на Тодор Живков (Бай Ганюто, изучвал марксизма по „Въпросите на ленинизма”), но свято хранят у себе си култа към Тато (самото това фамилиарно-умилително прозвище сочи, че българите мислят себе си не като модерна гражданска общност, а като родово-общинно племе).

Българските провали са не само в „кривото” разбиране на западната цивилизация, но и в кривото разбиране на собствената ни история, култура и литература, а тези „криворазбирания” са взаимосвързани. Който не разбира „другото”, не разбира и себе си, който не разбира себе си, не разбира и другото.

Но да се върна към „Възвишение”, който неслучайно нареждам до класически български творби, и то не само онези, от които Милен Русков е черпил „материала” си. Неговият роман завършва не само с „извисяването” на главния герой до „моралния закон” в себе си, но и с „провала” на Асенчовия опит за „спасение”:

- Сичко съм уредил. Говорил съм лично с каймакамина... Ще ни пуснат, ще земем парите от Злостен и ще отворим някое предприятие, и ще си живейм наший си живот. Таз работа пропадва. Па и тез хора не струваха. Кой иска Дело, да си го прави. А ний ще си живеем наший си живот...

Този Асенчов „блян” се проваля, Асенчо е погубен от своите „покровители” още преди самоубийството на другаря си.

Този келепирджийски план за „спасение” - и като ляв, и като десен байганювски résentiment - се е провалял много пъти, но и се е възраждал много пъти отново и отново като единствен „държавен проект” на българските „политически елити” от асенчовци и байганювци. „Телесната долница” и келепирджийските земни идеали са постоянно регенерираната „база” на българската държавност, дотам се простират и теорията и практиката на българската „държавност”.

Но държавата, както казва един философ, е „кораб, чиито котви са в небето”.

Искам да кажа, че от „политическа коректност” критиката сигурно ще похвали „Възвишение” за финалното „извисяване” на главния герой Гичо като „спасение” в Бога, но „асенчовския” „спасителен” блян ще си остане и идеал, и практическо ръководство за действие на доминиращите ментални нагласи на българските „елити” и „народ”, славещи своя Батак като собствено, и затънали в своя батак като нарицателно име.

Ако „Възвишение” стане не само почетена, но и четена книга, в „асенчовска” България я чака рецептивната съдба на „Бай Ганю”. И това - да бъде неразбирана и извращавана - ще е най-високото й признание.

 

 

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.10.2011, № 10 (143)