КОТОР

Светлозар Игов

web

На път за летището в Тиват, спряхме в Котор.

Връщахме се от симпозиум за Иво Андрич в Херцег Нови. Напоследък не обичам да пътувам и все по-рядко участвам в научни форуми, но пожелах да отида в Херцег Нови, за да видя вилата, която Андрич си построява през 1963 година и в която умира съпругата му Милица Бабич. Когато писах дисертацията си за него в Белград, го видях съкрушен след смъртта й през март 1968 година. След нейната смърт Андрич никога не посещава Херцег Нови. А вилата днес е превърната в музей.

Строго погледнато, научните конференции нямат много общо с науката. Научните текстове се подготвят и пишат в тишината на библиотеките и кабинетите и също се четат в уединение и тишина. А научните конференции са по-скоро конферентен туризъм и са част от бизнес сферата, което ще рече - принадлежат повече на икономиката, а не толкова на науката. Всичко значимо за науката може да стане и без тях. Което не значи, че те нямат някакъв социален и човешки смисъл. А този смисъл е в това, че дават възможност на хората, които работят в една област да се срещнат и общуват помежду си, а и да опознаят местата, където се провеждат научните форуми. Може, разбира се, в разговорите между учените да се родят нови идеи, да бъдат импулсирани нови научни текстове. Но това може да стане и без конферентния туризъм. Включително и разговорите между заинтересованите от тях учени - те могат да се осъществят и чрез писмовна или интернет връзка.

За превръщането на научните форуми в туристическа атракция допринася и една важна тенденция на нашето време, което Ги Дебор нарича "общество на спектакъла". Нашата наука, литературознанието, е посветена на писменото слово, което след Гутенберг става и печатно и в което са важни писането и четенето. Конферентните форуми обаче са място на слушането, пишат и четат само докладчиците. А публичното слово, говорено и слушано, е вече спектакъл, за да не кажа и - шоу. Това превръщане на научните форуми в спектакли и шоута е характерно за нашето време и за инвазията на спектакуларността в науката. Неслучайно най-голям успех на тези конференции имат не авторите на най-задълбочените научно доклади, а най-зрелищно ефектните публични говорители. Което не значи, че понякога и най-задълбочените учени не се държат, тоест - не са принудени да се държат като шоумени зад катедрите. Но не всички от големите учени имат тази възможност. Някои от големите учени на нашето време - например Стивън Хокинг или Михаил Бахтин - не биха имали успех, ако се появяха в инвалидните си колички на такава конференция. Макар че биха получили искрени аплодисменти, те биха били не за мъчителната гледка на инвалидните им тела, а за невидимите в присъствието им научни приноси.

Има и още една причина за не особено доброто ми мнение за научно-конферентния туризъм. Кариерното израстване на съвременните учени до голяма степен се измерва квантитативно - освен по броя публикации и по участието им в конференции и въобще - по измерими показатели. А измеримо е именно количеството, качествените критерии са не само неизмерими, но и неясни. Същото е не само с научните книги. И художествените книги днес се измерват по топлистите, които публикуват медиите. В тях се правят класации на най-продавани книги, но най-продавани рядко значи и най-хубави. Шедьоврите не винаги са бестселъри. А и митологията за търсенето и предлагането отдавна е развенчана. Не вече търсенето определя предлагането, а предлагането заменя търсенето. Живеем в свят на рекламата, която по различни пътища прониква и в най-чистата наука и изкуство.

Самото кариерно израстване на учените впрочем има по-скоро административно-бюрократичен, а не строго научен характер. Съставянето на проекти и отчитането им, количеството отчетена научна дейност, хорариуми, заемани длъжности, брой на студенти, дипломанти и докторанти, участия в научни форуми, като че оставя на заден план качеството на научната продукция, за което също няма ясни критерии. Общо взето развитието на науката все повече води до създаването на онези научни общности, които Томас Кун нарича "нормална наука". А важните нови идеи се раждат именно чрез научните революции, които взривяват "нормалната наука".

В полза на това разбиране за туристическия характер на научно-конферентните форуми говори и следното - на тях докладите биват слушани, но и със слушането работата не е съвсем наред, защото, ако не всички, то поне повечето от участниците следят не особено внимателно докладите, дори когато ги слушат. В това отношение всеки от участниците на такива форуми преминава през два етапа - първия, до прочитането на своя доклад, дори когато е вече написан (а знайно е, че мнозина пишат докладите си в нощта преди да им дойде реда да ги прочетат), e изпълнен с напрежението, предхождащо всяка публична изява, и втория, когато - вече освободени от това напрежение - голяма част от участниците бягат от конферентните зали, за да се отдадат на отдих или разговори из околните заведения или в някоя хотелска стая, където вербалните общения преминават в телесни. Да, не е тайна и това, че на такива форуми възникват и интимни връзки, някои от които преминават и в брак. Аз лично не смятам връзките и особено браковете между хора от една специалност за подходящи, защото не мисля, че интимната връзка трябва да бъде съперничество или сътрудничество, ако въобще между тях има ясна граница.

Както и да е, работната част на нашата конференция беше преминала и всички свободно можехме да се отдадем на туристическата.

А градът, в който бяхме спрели на път към летището, Котор, бе един от най-впечатляващите световни туристически обекти.

Льороа Гуран разграничава два основни вида пространство - линейно и радиално, първото присъщо на културите на номадските народи, второто - на уседналите народи. Заселеността в залива Бока Которска показва пълната зависимост на историята и културата, в случая - на градоустройството, от географията. Селищата на уседналото тук население имат линеен характер определен от географията и по-точно от разположеността им покрай брега. Поради стръмните планини, спускащи се почти отвесно над залива, градчетата тук са могли да се разрастват единствено по бреговата линия и днес те представят едно дълго селище, разположено по ивицата на брега и свързано от един общ крайбрежен булевард/магистрала. В скоро време и малкото останали незаселени места ще бъдат линейно застроени по крайморската ивица.

Тези селища днес имат изцяло курортен характер и местното население е заето единствено в курортната индустрия - хотелиерство, ресторантьорство, производство и продажба на сувенири.

Котор и Херцег Нови са градчета в залива Бока Которска на черногорското адриатическо крайбрежие. Но различна е тяхната красота. Херцег Нови е хоризонтално селище - хотелите и обслужващите курортистите заведения, както и множеството частни вили, потънали в пъстра тропическа зеленина, са изцяло разположени край брега. За разлика от тази хоризонтална проснатост, Котор е един уникален вертикален град - малкото хоризонтално триъгълно пространство на старинния град в ренесансов италиански стил, разположено зад крепостните стени между водите на Которския залив и канала Шкудра, е оградено на югоизток от почти вертикалния склон на варовиковите планини, и този отвесен склон е също обграден от крепостни стени, по дължината на които на известни интервали има крепостни фортове, църкви и манастири. Така градът е изцяло обграден, затворен в себе си и напълно непревземаем.

Компанията ни влезе през централната порта на Оръжейния площад, където се намира часовниковата кула от 1602 година. Оттук всички посетители на града се разпръсват по тесните лабиринтови улички в различни посоки, водени от гидовете или от удобните карти с макет на градчето, на който бяха изобразени всички негови сгради - църкви, манастири, дворци, музеи, фортификационни съоръжения, арсенали, крепости, кули...

И тук се разделих с компанията.

Избрах да седна в най-близкото кафене, срещу часовниковата кула. Трите ми по-млади колежки вече знаеха навиците ми и с почтително - поне така се лаская да мисля - разбиране ме оставиха сам. Нито годините, нито здравето ми позволяват уморителни разходки. Но, да си призная, не са само те. И когато бях по-млад и напълно здрав предпочитах да седя в някое кафене вместо да препускам из "туристическите обекти". В това отношение напълно споделям възгледа за кафенетата, който развива романистът Адалберт на Лизавета Ивановна в новелата на Томас Ман "Тонио Крьогер".

Човек трябва да пътува докато е млад, а на мен още през 1968 година ми забраниха да пътувам зад граница. А когато вече можех да посетя Париж или Флоренция, не ги посетих. А и да ги бях посетил, нямаше да разгледам нито Лувъра, нито Уфици. Пък и да бях влязъл в тях, нямаше да търча из залите заедно със стадата туристи. Скърцането на паркета и тропота на хорските тълпи ме дразнят, а мисля дори и че шедьоврите в музеите изглеждат някак жалки в сравнение с копията им при равнището на днешната репродуктивна техника. Общо взето всичко, което можеш да научиш и видиш в музеи, галерии и всякакви други туристически обекти, които днес е модно да се наричат места на паметта, може да се научи, и то по-добре, от книги, пътеводители, албуми и други източници, които може да ползваш, излегнал се на дивана у дома или пред писалището в кабинета.

И така - седнах до една маса в най-близкото кафене, дори не запомних името му, ако въобще го научих (ако пиша пътепис или някакъв друг faction текст, не е трудно да го проверя, но аз не пиша документалистика), поръчах си кафе и минерална вода и се отдадох на любимото си dolce far niente, което обикновено не е правене на нищо, а правене на много и най-различни неща. Дори при най-кратко пътуване, вземам със себе си поне три книги. Имам, освен пълните им съчинения, и малки джобни издания на любими поети - Хьолдерлин, Блок, Ахматова, Рилке, Христич, Сеферис, афористика или фрагменти - Пол Валери, Андрич, Канети, Камю, Чоран, и роман - сред тях по-често са поредните криминалета или политически трилъри и ги чета в превозното средство, в хотелската стая или по кафенетата.

Този път бях решил да не вземам нищо за четене, само една от книгите, свързани с доклада ми. И на път, и не на път, редовно купувам нови или антикварни книги, и този път бях накупувал вече доста, но бяха опаковани в багажа ми. А сега имах в плика, който носех, разни карти, и разбира се - местни вестници. Предстояха ми три часа кафеджийско безделие и след като позяпах малко, се отдадох на четене на вестници и разглеждане на карти.

Картата на стария музеен Котор всъщност беше изрисуван макет на града с точното име и хронология на всяка отделна сграда от ІХ до началото на ХХ век. Имаше няколко сгради от времето на Шекспир и Сервантес. След четенето отново се зазяпах - туристическият поток пред мен не секваше. Макар че големи групи, семейства и самотни туристи се сливаха, все пак внимателният поглед различаваше отделните малки общности. Имаше най-много японци, те бяха напълно вестернизирани не само в облеклото, но и лицата им изглеждаха евроизбелени, издаваха ги само тесните наклонени очи. Групите от бялата раса бяха почти неразличими, с еднакви облекла и неизменни - като при японците - фотоапарати. Така и не разбрах от какви народности са, защото не чувах езика, на който говорят, най-вероятно повечето бяха германци. По някое време забелязах, че азиатците не са само японци. Особено ме впечатли един, който не беше така буржоазно облечен като японците и имаше спечено като теракота лице - в очите му видях накаква завинаги застинала смърт, навярно още като дете я е срещнал очи в очи.

Въпреки пейоративните конотации на думата "стадо", не намирам друга дума за сравнение на тези групи, още повече че на няколко пъти виждах не само да ги предвождат хора с някакви вдигнати знаменца в началото, но подбутвани и отзад от хора с вдигнати тояжки, досущ както овчарите подкарват стадата си. И по какво се отличаваше този "втълпен народ", ако си послужа с една фраза на Йовков, от тълпите, които помня от манифестации, паради, митинги и събрания от идеологизираните тоталитарни времена?

По някое време си помислих дали тези стада не са също участници в някаква незнайна нам конференция? Интересно колко ли конференции се провеждат в един и същи ден в целия свят. А под конференции разбирам всякакъв вид научни и обществени форуми, наричани и "симпозиуми", "срещи", "кръгли маси", "конгреси" и какво ли още не. Нашият форум също бе обявен като "симпозиум", чието Платоново значение е угощение, пир. Този гастрономичен аспект на конферентния туризъм също не бива да се подценява. Някои ходят по такива места главно, за да похапнат и пийнат. И не само учени. През 90-те години виждах на няколко коктейла някакъв непознат, който определено не беше литератор, по-късно разбрах от двама приятели, един отдал се на политиката литературовед и един лекар, че го виждали по коктейли на техни мероприятия. Човекът явно бе решил проблема с прехраната си с ходене по коктейли. А как бе решил въпроса с поканите и пропуските ли? С Румяна Узунова и неколцина приятели бяхме решили и това още през 70-те години - важното е да влизаш и където не си поканен с важен и самоуверен вид.

Реших все пак да направя малка разходка из музейното градче и поех по една тясна уличка, където хората едва се разминаваха, някъде високо висеше пране, съвсем като в италиански неореалистичен филм. Дори по-пустите тесни улички бяха пълни със сувенирници, но и с бутици за маркови дрехи и златни накити. Продавачките гледаха да придърпат всеки минувач към магазина си, но щом отминеха, започваха да си говорят привични махленски клюки. Беше приятно да слушаш славянска реч в този град, който е бил под какви ли не власти, а тази реч тече тук още от осми-девети век. И ние сме стара страна, но при нас старините са под земята, археология, а тук са видима архитектура. В Черна гора впрочем е първата славянска печатница, само няколко десетилетия след Гутенберг, в Цетинйе.

Разходката ми не бе дълга, открих бързо видяната на плана църква на Свети Трифун и влязох в нея. За разлика от тълпите вън, тук нямаше никой и постоях няколко минути в утихналия прохладен здрач. Обичам да се уединявам така в тишината на отдалечени църкви...

В уречения час колежките се завърнаха от разходката си и компанията се отправи на обяд, оживено коментирайки анекдотите от своето пътуване из града. След което излязохме през централната порта на крайбрежната улица към пиацата за таксита, за да тръгнем към летището. Посещението ни в Котор бе приключило. Потоците от хора се движеха в странен танц в часа на най-топлото, почти тропическо слънце под рехавите палми на алеята между синьото море и патинираното сиво на крепостните стени, опасващи града. Макар че по крайбрежната улица почти не минаваха коли, хората търпеливо чакаха обратното броене на червените цифри на светофара - "осем... седем... шест". Престоят ни вече бе приключил, но имах чувството, че нещо още не се е случило.

Нулата щеше да отбележи края на един етап от пътя ни, а зелените цифри началото на новия, на завръщането. Още малко - "три... две... едно... ну...".

И тогава ги видях.

Винаги ги виждам.

Най-напред погледът ми спря върху тънко изрязания помургавял глезен под бледите ленти на леките сандали. Момичето бе опряло пръстите на краката си о каменната настилка и погледът ми се вдигна по очертаните под окъсаните избелели дънки стройни нозе към яркоцветната почти прозрачна блуза без ръкави към лицето й, закрито от гъст тъмнорус кичур. С изящно движение тя го отметна и видях светлите й очи върху почернялото от слънцето лице. Сякаш очакваше с поглед някого. И той се появи. Момчето беше на нейната възраст, около петнайсет-шестнайсетгодишно. С тъмни очи и коса, още по-мургаво лице, със слаби, мускулести нозе в къси панталони. Очите му засияха радостно, когато я видя. Изглежда, се бяха изгубили в тълпата, но щом се намериха, натиснаха здраво педалите на велосипедите си и изчезнаха отново в тълпата покрай алеята с палми на крайбрежния булевард, из Адриатика ги наричат "рива". Лицата и на двамата сияеха от щастие, което още не осъзнаваха. Тяхното щастие озари и мен, но аз ги бях видял поради някаква тревожна тръпка, защото усетих по лицето на момчето нещо, което още не беше станало.

То бе белязано от близка смърт. Не от естествената смърт, която дебне всички ни, а от военна смърт, която също дебне всички ни, но не е естествена, а причинена от човешка ръка, от куршум или бомба.

Спомних си множество романи, филми, стихове, спомени от навечерието и на първата, и на втората световна войни. Колко щастливи и безгрижни са били хората в последните дни, месеци и дори часове, преди да започнат кървавите касапници, в които загиват милиони, и даже в първите дни на войните, когато всички са мислели, че ще приключат ако не за дни, за седмици. Мнозина и днес мислят, че третата световна война е започнала. Макар и не като формално световна, а като поредица от локални войни, терористични актове и дори неща, които не приличат на войни. Но дебнат всички. Днес е актуален въпросът за бежанците. А те бягат от войни, от лош живот, от преследвания. И най-простото решение е не да бъдат принудени да бягат от местата, в които живеят, а просто местата, от които са прокудени, да станат удобни за живот, за да няма нужда да се бяга от тях. Но това не става. Защо? Мнозина смятат, че войните са предизвикани от исторически териториални претенции, политически съперничества за надмощие, етнически омрази, битки за енергийни суровини и пр. Но това са само поводи и то изкуствено създавани. Истинската причина за войните е производството на оръжие. Защото то носи не само най-големи, но и най-бързи печалби. Дори у нас, уж незасегнати от войните, когато в Розовата долина бяха почти унищожени розовите насаждения, фабриките за оръжие продължаваха да работят. За да живеят, хората трябваше да произвеждат оръдия за смърт.

И неочаквано спомних един епизод от Андричевата проза. Спомних си го не тогава, в Котор, а сега, когато пиша това. След победоносното завършване на една местна война ходжата съобщил от минарето колко са убитите от противниковата страна. И когато някой запитал "а колко са убитите от нашата страна", му отговорили, че това ще каже ходжата от другата страна. Днес вестителите не са ходжи, а медиите. И ако четете, гледате или слушате различни медии, ще научите съвсем различни неща, при това, казани с убеденост в собствената правота. Като не говорим за това, че навярно има събития, и може би по-важни, за които никои медии не уведомяват.

Момчето и момичето, които бях видял, се изгубиха сред тълпата в мига, когато светофарът светна зелено и аз, заедно с компанията, пресякох улицата към таксито, което щеше да ни отведе към аерогарата на Тиват...

През нощта в хотела се пробудих внезапно от нещо тревожно.

И отново ги видях.

Момчето и момичето бяха същите, в същия жест на разменени погледи. Но напълно отделени от околния свят, като статуарна група, която може да се пренесе и в друг пейзаж.

Не бяха част от някакъв прекъснат сън, защото имах чувството, че ги видях след като се пробудих. Видях ги така живо, както и първия път през миналия ден. Но тогава бяха част от околния свят, а сега? Ако не са сън, какво са? Запалих светлините и станах. В стаята, разбира се, нямаше никой.

Защо се появиха отново? Не са остатък от някакъв сън и защото за пръв път ги видях посред бял ден. Или имах дневни сънища? И какви бяха - местни юноши или летовници? Реални хора или привидения? Ако бяха истински живи хора не проектирах ли върху тях някакъв свой спомен или мечта, което ще рече - не ги ли епифанизирах в смисъла, в който Джойс употребява това понятие. А ако не бяха живи хора, то от кой свят бяха дошли? Не вярвам в пришълци от други светове. Но тогава - откъде? Може би се появяват само на границата между два свята, видимия и невидимия?

Но какъв смисъл има да се питам за неща, които никога няма да разбера. Не казва ли поетът да почитаме онова, което не можем да разберем?

И дали наистина бях дошъл на тази конференция в Херцег Нови, за да видя вилата на Андрич, която той бе построил на старини и бе идвал само няколко пъти за пет години? Но аз не вярвам, че да видиш местата, където е живял един писател, помагат да разбереш, обикнеш и тълкуваш творчеството му. Няколко от най-добрите - както аз смятам - критически есета за писатели, за които съм писал - Чехов и Кафка - нито съм могъл да познавам, нито съм виждал местата, където са живели.

Или бях дошъл на Адриатика заради спомена от далечните ми млади години? По едно време в Херцег Нови дори помислих дали да не отида до Дубровник и Цавтат, където преди половин век бях преживял щастливи мигове, беше на по-малко от 20 километра.

Казват, че престъпниците се връщали винаги на местопрестъплението. Но дали човек се връща и на местата на някогашното си щастие? В есето "1968", което Тончо Жечев публикува в своите "Летописи" (Септември) в августовската книжка за 1990 година, припомням един мой слънчев ден в Цавтат, който прекарах на брега на морето с "Лятото" на Камю и "Морското гробище" на Пол Валери.

Тогава мислех, че щастието ме очаква някъде напред, а след години разбрах, че щастието е било в онова очакване, което от мечта се бе превърнало в спомен.

Или бях дошъл под медитеранското слънце, несъзнавано надявайки се, че ще ги видя отново.

И ги видях.

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.12.2018, № 12 (229)