|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
КНИГА ЗА И НА ЛИТЕРАТУРОВЕДСКАТА ЗРЕЛОСТ Светлозар Игов
Васил Пундев е първият специализиран върху поезията български литературовед, а тази специализация е свидетелство и за вече зрял и диференциран литературен процес и литературна мисъл. Не че Пундев е писал само за поезия. Но за пръв път вниманието на един български критик е така съсредоточено върху поезията с една професионално специализирана изследователска и интерпретаторска апаратура. Пундев е автор на първото антологично представяне и изследване върху началото на новобългарката поезия - “Първи стихотворци”. Автор е и на книга за съвременните му поети - “Днешната българска лирика”. Този обхват вече е свидетелство, че е подготвял труд върху цялото развитие на българската поезия, което остава само с начално-финалната рамка. Забележително е у него и рядкото въобще и до днес съчетаване на изследователската добросъвестност на историка с модерен вкус към най-новата поезия. От всички свои съвременници Пундев е имал и най-добър усет за модерната чувствителност, а и по-голяма осведоменост за тенденциите в модерната световна поезия. А жестокото му убийство в кървавите български междуособици превръща смъртта му в неоценима - неоценена и до днес - загуба за българската критика. След краткия портрет все имах намерение да напиша и нещо по-голямо за него, но неосъществените ми планове са неразумно големи, за да бъдат цялостно осъществими. А когато след 1989 година едно ново поколение литературоведи се втурна да търси нови неща в литературната история, си отдъхнах, защото нямаше начин да не стигне и до Пундев. И такъв автор се появи. Още докато подготвяше докторската си дисертация, подтиквах Антония Велкова-Гайдаржиева да се заеме и с Васил Пундев, към което са я насочвали и други. Така и стана. След работата си върху тримата класици на критиката, без да изоставя вниманието си и към текущата литература, Антония се вглъби в делото на Пундев, плод на което е излязлата неотдавна монография “Васил Пундев и българската литература. История. Критика. Класика” (Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий”, Велико Търново, 2006). Не бих искал да подценявам нито критическите й текстове върху съвременната литература, нито докторската й дисертация, но мисля, че именно монографията за Пундев е свидетелство за литературоведската зрелост на авторката. Не само защото е първият солиден монографичен труд за един забележителен автор, чието дело е било не само недостатъчно оценено, но и доста непознато, а защото сътворява впечатляващ образ на един голям български литературовед с трагична съдба в историческия и културен контекст на неговото време като разглежда и ред важни проблеми на българската културна и литературна история с един модерен хуманитаристки поглед. Монографичните работи върху отделен автор, без да липсват, не са много на мода в най-новото българско литературознание. Предпочитани са работи, подчинени на сюжет, в рамките на който се разглеждат един или повече автори. Не само защото съм писал и много такива текстове, не смятам, че сами по себе си те са лоши. Но когато една интелектуална мода започне да доминира, тя се превръща в обратното на това, срещу което уж се противопоставя - унификацията и нивелирането на духовния пейзаж. Модерните идеи обаче могат да бъдат изразявани не само в считани за модерни жанрове и форми, но и в традиционните. При това именно обновяването на традиционни форми и жанрове е по-голямо предизвикателство за истинския новатор. За разлика от дисертационния си труд, в книгата за Васил Пундев авторката е избрала именно изглеждащата традиционно монография. Само че не я е разгърнала по обичайния начин, който условно можем да наречем “живот и творчество”, а я е структурирала по напълно нов начин, което е и голямата й интерпретаторска инвенция. Вместо да подчини разглежданото име на един сюжет, тя е разгледала творческата личност на Васил Пундев чрез множество сюжети и в множество интерперсонални отношения, които в крайна сметка представят творческата личност Васил Пундев като сложно и противоречиво смислово единство, чрез което се открояват и разработват и ред важни за разбирането на българската и културна, и обществена история проблеми, тенденции и нагласи - като се започне от отношението “учител-ученик” и се стигне до “фаталната” за българите Македония. Монографията на Антония Велкова няма за цел да даде нови изследователски приноси из биографията и творчеството на Пундев като търсене и откриване на нови данни и факти. Тя обаче прави нещо по-сложно и трудно - като събира и избира “фактите” на натрупания биографичен материал и творчеството на Пундев, книгата създава впечатляващото единство на една културна и обществена личност чрез изградения от авторката образ на литературоведа Васил Пундев. Защото в центъра на вниманието на книгата е не Пундев като множество от социални роли - литературовед, революционер, журналист-публицист, - а само литературоведът. Което не значи, че е пренебрегнато делото му на журналист и революционер, но то е подчинено на доминиращото значение на Пундев в историята на българската литература. Мисля, че най-оргиналното в книгата на Антония Велкова като портрет на литературоведа Пундев е начално-финалната й рамка, уводната (”Кратък опит на тема Учител и Ученик”) и заключителната глава (”Диалогът между Поета и Критика”). И уводната глава, посветена на ученичеството у и съперничеството на Пундев с Боян Пенев, и заключителната глава, посветена на предсмъртното общуване между поета Яворов и критика Пундев, обединени от трагичната тема Македония всъщност заместват по-обстоятелственото изложение на “биографията” на Пундев, като я вписват в два основополагащи сюжета не само на личната му биография, но и на биографията на всеки Литературовед като обобщена културна фигура - образователно-възпитателния сюжет на “ученичеството”, който прераства в сюжета за съперничеството и изграждане на творческия суверенитет на значимата културно фигура, и диалогът между интерпретатора и неговия обект - Поета, което в случая с отношението Яворов - Пундев е нещо повече от литературоведски и дори “културен” сюжет, а се превръща и в нещо като “ключ” към трагичната съдба и на Поета, и на Критика - Македония. Авторката е могла да започне и с друг биографичен и възпитателен сюжет - Бащата и Синът, например, но изборът на сюжета Учителя и Ученика, включил под нейното перо и едиповския мотив, се е оказал не по-малко релевантен за изграждане образа на главния герой. Драматичните отношения между учителя Боян Пенев и ученика му Васил Пундев са били ясно експлицирани и от двамата антагонисти, както са били и забелязани и коментирани от съвременниците им - почтителното, но и бунтовно отношение на ученика към учителя, неговото еманципиране и съперничество с професора-естет, арбитър на вкуса, литературоведската им полемика. Известно е и вписването на другия Пенев ученик в този сюжет - Борис Йоцов, когото Учителят е предпочел за свой асистент. Още съвременниците са забелязали и различните същности и роли на двамата ученици, които представят и един вечен модел не само в академичния и литературен свят. По-добър и истински ученик се оказва всъщност “лошият”, бунтовника и съперника, а “добрият” е всъщност по-посредствения кариерист и чиновник в науката. (Като казвам това за Борис Йоцов, съвсем не искам да отрека неговите - макар и по-скромни - приноси и не случайно бях инициатор за излизането на негова книга в библиотека “Език и литература” през 1992 година. А като славист знам добре и злата шега на съдбата с него - един от учените с принос към изследване на славянските литератури - става министър в прогерманско правителство по времето, когато Хитлер унищожава славянството.) Антония Велкова е анализирала великолепно и многоаспектно интелектуалния и психологически роман на взаимоотношенията Пундев-Пенев-Йоцов в контекста на българския духовен живот между двете войни, проявявайки при това и чувство за мяра и деликатност, доста чужди на днешния не само публичен, но и “интелектуален” живот. Същата мяра е проявила тя, засягайки и друга тема - “всичко, до което Б. Пенев се е домогвал на младини, В. Пундев го е притежавал като дете”. Става дума за - експлицирайки го, го заострям - плебейската основа на Боян-Пеневия духовен аристократизъм и свързаното с това авторитарно поведение и естетски догматизъм на Пенев. Затова и така силно се стреми той да институционализира официално авторитарната си надпоставеност като естетически арбитър. В противовес на него Пундев отказва да се официализира и институционализира, което изглежда социална маргиналност, бунтарство и авантюризъм. Това обаче е съхраняване на вътрешната свобода и независимост, включително и в естетическите оценки. И тази тема Велкова засяга с мяра, като се насочва към най-важното - самата литературоведска дейност на Пундев и Пенев в светлината на тяхното благородно научно съперничество. Така драматичният епизод от българската културна история за прехода от почитта на ученика към научния дебат с колегата е видян не като суетна битка “кой да води дружината”, а в неговите духовни измерения - в споровете за това кой - Чинтулов или старият Славейков - е родоначалник на българската поезия, по темите “просветители и революционери” и “нашата интелигенция”, чието значение е не в това кой е прав, а в по-диференцирания поглед към смисловата противоречивост на литературния процес. Така уводната глава се превръща в перфектно начало на един труд, който не само очертава образа на един литературовед, но и дава по-богата картина на развойната динамика на българската литература. Същото се отнася и до финалната глава, разглеждаща отношенията между Яворов и Пундев като диалог между Поета и Критика. Преди много години бях силно впечатлен от добре известния от документалните свидетелства, но недостатъчно осмислен факт, че сред малцината останали верни на ослепяващия поет в предсмъртната му година след смъртта на Лора, редом с д-р Кръстев, Тодор Александров и Владимир Василев е и младият критик Васил Пундев, когото Яворов като че заветно инициира в един трагичен път. (Вмъкнал съм тази среща като епизод в още непубликувания си роман “Там, на Балканите”.) Антония Велкова чете “литературната личност “В. Пундев” през призмата на Яворовото творчество и личност”, но и Яворов през призмата на Пундевите критически интерпретации като “мистически взрени в съдбата на родното и в енигмата на универсалното” и вижда трагичната жертвена и мъченическа смърт на Пундев като потенциално съдържаща се в Яворовата трагична съдба. Тази заключителна глава не само проницателно интерпретира отношението Яворов - Пундев, но и представя великолепно смислово “затваряне” на книгата. Вече отвъд книгата на Антония Велкова искам да добавя още нещо за този сюжет - и Яворов, и Пундев следват модела на Ботев, модел, който трябва да бъде разбиран не само в национален, а преди всичко в универсален смисъл, като героично екзистенциално поведение на “рицари на честта”. Защото така както Ботев знае, тръгвайки с четата си през Дунава, че жестът му няма да има никакъв практически смисъл след вече неуспялото въстание, така и Яворов - и след Илинден и смъртта на Гоце, и след войните - знае, че историческата кауза е изгубена. Най-добре е знаел това младият Пундев, по времето на чиито последни години македонското движение е дегенерирало до братоубийствена терористична организация. Но Пундевата саможертва за Македония е именно екзистенциален жест на честта. Не национално-героичен, а именно личен морален подвиг. Васил Пундев е героична личност, но вече не на общностна историческа борба, а на индивидуално екзистенциално и морално извисяване. Отстоявал е да бъде и остане Личност, а не репрезентант на общностна институция. А ако е и представител на такава институция, то тя е Литературата, но не Академията или Университетът. Искал е да остави Име, а не титла. (И тук е място за едно отклонение. Пундев, както и Шишманов, е имал интуиция за това, че българското Възраждане не е сходно с европейския Ренесанс, но не достига до артикулирането на същинската разлика - етноцентризма на българското и балканските Възраждания, за разлика от антропоцентризма на европейските Ренесанси. Кой знае защо не искат да я забележат и мнозина днешни автори, пишещи за Възраждането, дори и когато употребяват понятия като “етноцентризъм”.) Между чудесните като наративна инвенция уводна и заключителна глава във вместените между тях три части - “Историкът”, “Критикът” и “Ние и другите” - е разгърната интерпертацията на литературоведското дело на Пундев като литературен историк, критик и компаративист. Макар че Пундев започва пътя си на литерататор с критика на съвременни литературни явления и постепенно се насочва към литературната история, авторката не започва с “Критикът”, а с “Историкът”, следвайки не “хронологията” на творческата биография на своя “обект”, а по-скоро “хронологията” на разглежданите от него “обекти”. Не защото е капитулирала пред “линейността” на “обективния” литературно-исторически процес, а защото е видяла в самото преориентиране на критика Пундев към литературната история неговото зряло разбиране, че оценка на съвременната литература без опора в традицията, също както и интерпретация на традицията без модерна апаратура нямат голяма стойност. И в тези три части често е използван плодотворно заработилият още в уводната глава метод на открояване на възгледите, позицията, методите и тълкуванията на Пундев чрез съпоставка с други критици, с които Пундев спори или има големи различия в критическите им концепции. Пенчо Славейков и критическите езици на модерността са видени през призмата на отношението Димо Кьорчев - Васил Пундев, поезията на Димитър Бояджиев чрез съпооставка Владимир Василев - Пундев, Лилиев - през призмата Мешеков - Пундев и пр., като още в главата “Историкът” се разглежда от друга гледна точка спорът Пенев - Пундев за първенството на стария Славейков или Чинтулов в началото на българската поезия. Антония Велкова, разбира се, не е търсила на всяка цена и във всеки разглеждан от Пундев автор или проблем съпоставката му с друг критик, нейният съпоставящ метод е използван само там, където наистина “работи”. Там, където липсва подходящ антагонист, са потърсени други начини на поставяне и разглеждане на проблемите. А самите съпоставки не само открояват интерпретаторските и методологически приноси и особености на Пундев като тълкувател на българската литература, те казват значими неща и за критиците антагонисти, а и градят една визия за българската литературна история, в която освен приноса на Пундев и съвременните му литературни историци и критици се вплита и визията и гласа на съвременния литературовед - историк и критик. Съвременната авторка, която знае още много оценки и интерпретации на разглежданите от Пундев и неговите съвременни критици писатели, не страда обаче от прогресистката илюзия на мнозина днешни модернизатори, които кой знай защо смятат, че всичко ново е по-добро от старото само защото е по-ново. Новото само по себе си е само по-друго от старото и в много редки случаи - и по-добро. Като отбелязва, че дори тесни специалисти “забравят” класически текстове на Пундев, не само за да го припомни на тях, Велкова разглежда внимателно всичко направено от Пундев в изследването на Възраждането (”Историкът”, Как Васил Пундев мисли Възраждането) и за оценка и интерпретация на съвременната литература (”Критикът”, Историзиращият поглед на критика). А по-нататък посочва неговата способност да съчетава “емпирическата строгост с историко-художествено въображение, “темпоралната локация” на хората и нещата с наративна увлекателност на научното изложение”, както и неговата забележителна способност да създава впечатляващи портрети на разглежданите писатели. Авторката не случайно е казала “наративна увлекателност на научното изложение” - най-новото литературознание все повече се осъзнава и като “изящно изкуство” и “повествувателно знание”, все повече се осъзнава, че писането за литературата трябва да бъде също литература и то добра литература. Васил Пундев е един от първите български литературоведи - при това имайки великолепна школовка в стандартите на тогавашната литературоведска “научност” - който създава литературоведските си текстове, особено портретите, като “творби”. Авторката на книгата за Пундев не само вглъбено проследява как авторът на “Първи стихотворци” и “Днешната българска лирика” гради българският литературен канон, но и припомня, че именно Пундев пръв, заедно с Михаил Арнаудов, концептуализира в българското литературознание понятието “канон”. За разлика от мнозина днешни автори, които превърнаха “канон” (както преди това “дискурс”) във всеядна модна дума, Антония Велкова добре знае, че “канон” не е обикновен синоним на понятия като традиция, класика, наследство, норма и пр., и прецизно ги разграничава (например “канон” и “класика”). При това тя не просто възкресява интерпретаторските концепции на Пундев в съвременния им контекст, но и вплита в тях най-значимото от писаното по-късно и днес за разглежданите автори и заема ясна собствена интерпретаторска позиция. Така - реконструирайки Васил-Пундевата “история на българската литература” - Велкова пише и историята на българската критика, а - бих казал - и една своя “история на българската литература”. Пундев впрочем е оставил своята “история” не само с нейното начало (”Първи стихотворци” и др.) и край (”Днешната българска лирика”), а е дал - макар и в по-кратки статии - своята макроисторическа визия. Защото литературен “историк” е не просто този, който пише за автори и творби от “миналото”, а който има визия за “цялата” литература. Пундев е имал тази “визия”. Има я и неговата съвременна изследователка и интерпретаторка, създала в своята монография не само впечатляващ портрет на литературоведа и личността Васил Пундев, но и вплела в неговия житейски и литературоведски роман множество важни за българската литература - и не само за литературата - сюжети. Защото книгата на Антония Велкова има не само литературоведски, но и антропологични и културологични измерения. Както и самата критика е не само литературо-знание, а и човеко-знание. Не за да изглеждам “обективен” в оценката си (защото се смята, че демонстрацията на критичност значи и “обективност”), ще отправя и две забележки към книгата. Първата е техническа - библиографията на текстовете на самия Пундев е било редно да се обособи от останалата. Втората изглежда по-сериозна - едва ли е било нужно за всяко въведено понятие (термин, проблем), например “нация”, “памет” и др. да се цитират пространни дефиниции от модни или считани за модни автори. Книгата притежава достатъчно субстанция, за да има нужда от чужди подплънки, а модерното мислене не се нуждае от прекаляване с ерудитски демонстрации. Макар че тази бележка в много по-голяма степен би могла да се отнесе до други автори, позволявам си да я изкажа и по повод на разглежданата книга именно защото литературоведската зрелост на тази книга дарява на авторката й свободата да бъде самата себе си.
Антония Велкова-Гайдаржиева. Васил Пундев и българската литература. История. Критика. Класика. Велико Търново: Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий”, 2006.
© Светлозар Игов |