Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КНИГА ЗА И НА ЛИТЕРАТУРОВЕДСКАТА ЗРЕЛОСТ

Светлозар Игов

web

Антония Велкова-Гайдаржиева. Васил Пундев и българската литература. История. Критика. Класика. Велико Търново: Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий”, 2006През 1973 година трябваше да пиша доклад за Добри Чинтулов и за пръв път прочетох студията на Васил Пундев за автора на “Вятър ечи...”. И за втори път - след “срещата” с Иван Мешеков - бях смаян от откриването на един критик, за какъвто не подозирах, че съществува в българската литература. Макар че в онези години и д-р Кръстев, и Боян Пенев, и Владимир Василев бяха сред официално недолюбваните имена, за тях все пак се знаеше кои са. Но дори сред критиците името и делото на Васил Пундев бяха почти непознати. И слeд “новия” Чинтулов, който ми разкри Пундев, се заех да открия и прочета всичко писано от критика, за когото преди това имах доста фрагментарни и бегли познания. Така изчетох всичко писано от него и за него. А двата броя на “Литературен глас” от1930 и 1940 година ми разкриха и образа на една уникална човешка и творческа личност с трагична съдба - станал жертва на кървавите междуособици сред македонстващите. По-младите литератори въобще не го знаеха, а по-старите, които са го знаели - поради забрана или страх (което е почти същото) - не го припомняха. И започнах - както е ставало и след други мои “открития” - да говоря за Пундев сред колеги и приятели. В един разговор с Ефрем Каранфилов споменах нещо за Пундев и критикът, който по това време беше главен редактор на “Литературен фронт”, предложи да напиша нещо за него. Щом предпазлив човек като Ефрем (предпазлив, защото го рекетираха, че бил “царски офицер”) предлагаше това, помислих, че или нещо в конюнктурата се е променило или забравата на Пундев е била плод само на “умственое небрежение”. Статията ми “И критиците умират рано” (промениха само заглавието й в “И критиците умираха рано”: Литературен фронт, бр. 18 от 1 май 1980) има широк отклик, обадиха ми се мнозина, доволни, че съм припомнил една забравена значима личност от българската история, макар че малцина от тях разбираха действителното му значение за българската критика и литература. Обади ми се и синът на Васил Пундев Марин, професор по история в САЩ, с когото при няколкото му идвания по-късно в България имахме хубави срещи.

Васил Пундев е първият специализиран върху поезията български литературовед, а тази специализация е свидетелство и за вече зрял и диференциран литературен процес и литературна мисъл. Не че Пундев е писал само за поезия. Но за пръв път вниманието на един български критик е така съсредоточено върху поезията с една професионално специализирана изследователска и интерпретаторска апаратура. Пундев е автор на първото антологично представяне и изследване върху началото на новобългарката поезия - “Първи стихотворци”. Автор е и на книга за съвременните му поети - “Днешната българска лирика”. Този обхват вече е свидетелство, че е подготвял труд върху цялото развитие на българската поезия, което остава само с начално-финалната рамка. Забележително е у него и рядкото въобще и до днес съчетаване на изследователската добросъвестност на историка с модерен вкус към най-новата поезия. От всички свои съвременници Пундев е имал и най-добър усет за модерната чувствителност, а и по-голяма осведоменост за тенденциите в модерната световна поезия. А жестокото му убийство в кървавите български междуособици превръща смъртта му в неоценима - неоценена и до днес - загуба за българската критика.

След краткия портрет все имах намерение да напиша и нещо по-голямо за него, но неосъществените ми планове са неразумно големи, за да бъдат цялостно осъществими. А когато след 1989 година едно ново поколение литературоведи се втурна да търси нови неща в литературната история, си отдъхнах, защото нямаше начин да не стигне и до Пундев. И такъв автор се появи. Още докато подготвяше докторската си дисертация, подтиквах Антония Велкова-Гайдаржиева да се заеме и с Васил Пундев, към което са я насочвали и други. Така и стана. След работата си върху тримата класици на критиката, без да изоставя вниманието си и към текущата литература, Антония се вглъби в делото на Пундев, плод на което е излязлата неотдавна монография “Васил Пундев и българската литература. История. Критика. Класика” (Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий”, Велико Търново, 2006).

Не бих искал да подценявам нито критическите й текстове върху съвременната литература, нито докторската й дисертация, но мисля, че именно монографията за Пундев е свидетелство за литературоведската зрелост на авторката. Не само защото е първият солиден монографичен труд за един забележителен автор, чието дело е било не само недостатъчно оценено, но и доста непознато, а защото сътворява впечатляващ образ на един голям български литературовед с трагична съдба в историческия и културен контекст на неговото време като разглежда и ред важни проблеми на българската културна и литературна история с един модерен хуманитаристки поглед.

Монографичните работи върху отделен автор, без да липсват, не са много на мода в най-новото българско литературознание. Предпочитани са работи, подчинени на сюжет, в рамките на който се разглеждат един или повече автори. Не само защото съм писал и много такива текстове, не смятам, че сами по себе си те са лоши. Но когато една интелектуална мода започне да доминира, тя се превръща в обратното на това, срещу което уж се противопоставя - унификацията и нивелирането на духовния пейзаж. Модерните идеи обаче могат да бъдат изразявани не само в считани за модерни жанрове и форми, но и в традиционните. При това именно обновяването на традиционни форми и жанрове е по-голямо предизвикателство за истинския новатор.

За разлика от дисертационния си труд, в книгата за Васил Пундев авторката е избрала именно изглеждащата традиционно монография. Само че не я е разгърнала по обичайния начин, който условно можем да наречем “живот и творчество”, а я е структурирала по напълно нов начин, което е и голямата й интерпретаторска инвенция. Вместо да подчини разглежданото име на един сюжет, тя е разгледала творческата личност на Васил Пундев чрез множество сюжети и в множество интерперсонални отношения, които в крайна сметка представят творческата личност Васил Пундев като сложно и противоречиво смислово единство, чрез което се открояват и разработват и ред важни за разбирането на българската и културна, и обществена история проблеми, тенденции и нагласи - като се започне от отношението “учител-ученик” и се стигне до “фаталната” за българите Македония.

Монографията на Антония Велкова няма за цел да даде нови изследователски приноси из биографията и творчеството на Пундев като търсене и откриване на нови данни и факти. Тя обаче прави нещо по-сложно и трудно - като събира и избира “фактите” на натрупания биографичен материал и творчеството на Пундев, книгата създава впечатляващото единство на една културна и обществена личност чрез изградения от авторката образ на литературоведа Васил Пундев. Защото в центъра на вниманието на книгата е не Пундев като множество от социални роли - литературовед, революционер, журналист-публицист, - а само литературоведът. Което не значи, че е пренебрегнато делото му на журналист и революционер, но то е подчинено на доминиращото значение на Пундев в историята на българската литература.

Мисля, че най-оргиналното в книгата на Антония Велкова като портрет на литературоведа Пундев е начално-финалната й рамка, уводната (”Кратък опит на тема Учител и Ученик”) и заключителната глава (”Диалогът между Поета и Критика”). И уводната глава, посветена на ученичеството у и съперничеството на Пундев с Боян Пенев, и заключителната глава, посветена на предсмъртното общуване между поета Яворов и критика Пундев, обединени от трагичната тема Македония всъщност заместват по-обстоятелственото изложение на “биографията” на Пундев, като я вписват в два основополагащи сюжета не само на личната му биография, но и на биографията на всеки Литературовед като обобщена културна фигура - образователно-възпитателния сюжет на “ученичеството”, който прераства в сюжета за съперничеството и изграждане на творческия суверенитет на значимата културно фигура, и диалогът между интерпретатора и неговия обект - Поета, което в случая с отношението Яворов - Пундев е нещо повече от литературоведски и дори “културен” сюжет, а се превръща и в нещо като “ключ” към трагичната съдба и на Поета, и на Критика - Македония.

Авторката е могла да започне и с друг биографичен и възпитателен сюжет - Бащата и Синът, например, но изборът на сюжета Учителя и Ученика, включил под нейното перо и едиповския мотив, се е оказал не по-малко релевантен за изграждане образа на главния герой. Драматичните отношения между учителя Боян Пенев и ученика му Васил Пундев са били ясно експлицирани и от двамата антагонисти, както са били и забелязани и коментирани от съвременниците им - почтителното, но и бунтовно отношение на ученика към учителя, неговото еманципиране и съперничество с професора-естет, арбитър на вкуса, литературоведската им полемика. Известно е и вписването на другия Пенев ученик в този сюжет - Борис Йоцов, когото Учителят е предпочел за свой асистент. Още съвременниците са забелязали и различните същности и роли на двамата ученици, които представят и един вечен модел не само в академичния и литературен свят. По-добър и истински ученик се оказва всъщност “лошият”, бунтовника и съперника, а “добрият” е всъщност по-посредствения кариерист и чиновник в науката. (Като казвам това за Борис Йоцов, съвсем не искам да отрека неговите - макар и по-скромни - приноси и не случайно бях инициатор за излизането на негова книга в библиотека “Език и литература” през 1992 година. А като славист знам добре и злата шега на съдбата с него - един от учените с принос към изследване на славянските литератури - става министър в прогерманско правителство по времето, когато Хитлер унищожава славянството.) Антония Велкова е анализирала великолепно и многоаспектно интелектуалния и психологически роман на взаимоотношенията Пундев-Пенев-Йоцов в контекста на българския духовен живот между двете войни, проявявайки при това и чувство за мяра и деликатност, доста чужди на днешния не само публичен, но и “интелектуален” живот. Същата мяра е проявила тя, засягайки и друга тема - “всичко, до което Б. Пенев се е домогвал на младини, В. Пундев го е притежавал като дете”. Става дума за - експлицирайки го, го заострям - плебейската основа на Боян-Пеневия духовен аристократизъм и свързаното с това авторитарно поведение и естетски догматизъм на Пенев. Затова и така силно се стреми той да институционализира официално авторитарната си надпоставеност като естетически арбитър. В противовес на него Пундев отказва да се официализира и институционализира, което изглежда социална маргиналност, бунтарство и авантюризъм. Това обаче е съхраняване на вътрешната свобода и независимост, включително и в естетическите оценки. И тази тема Велкова засяга с мяра, като се насочва към най-важното - самата литературоведска дейност на Пундев и Пенев в светлината на тяхното благородно научно съперничество. Така драматичният епизод от българската културна история за прехода от почитта на ученика към научния дебат с колегата е видян не като суетна битка “кой да води дружината”, а в неговите духовни измерения - в споровете за това кой - Чинтулов или старият Славейков - е родоначалник на българската поезия, по темите “просветители и революционери” и “нашата интелигенция”, чието значение е не в това кой е прав, а в по-диференцирания поглед към смисловата противоречивост на литературния процес.

Така уводната глава се превръща в перфектно начало на един труд, който не само очертава образа на един литературовед, но и дава по-богата картина на развойната динамика на българската литература.

Същото се отнася и до финалната глава, разглеждаща отношенията между Яворов и Пундев като диалог между Поета и Критика. Преди много години бях силно впечатлен от добре известния от документалните свидетелства, но недостатъчно осмислен факт, че сред малцината останали верни на ослепяващия поет в предсмъртната му година след смъртта на Лора, редом с д-р Кръстев, Тодор Александров и Владимир Василев е и младият критик Васил Пундев, когото Яворов като че заветно инициира в един трагичен път. (Вмъкнал съм тази среща като епизод в още непубликувания си роман “Там, на Балканите”.) Антония Велкова чете “литературната личност “В. Пундев” през призмата на Яворовото творчество и личност”, но и Яворов през призмата на Пундевите критически интерпретации като “мистически взрени в съдбата на родното и в енигмата на универсалното” и вижда трагичната жертвена и мъченическа смърт на Пундев като потенциално съдържаща се в Яворовата трагична съдба. Тази заключителна глава не само проницателно интерпретира отношението Яворов - Пундев, но и представя великолепно смислово “затваряне” на книгата.

Вече отвъд книгата на Антония Велкова искам да добавя още нещо за този сюжет - и Яворов, и Пундев следват модела на Ботев, модел, който трябва да бъде разбиран не само в национален, а преди всичко в универсален смисъл, като героично екзистенциално поведение на “рицари на честта”. Защото така както Ботев знае, тръгвайки с четата си през Дунава, че жестът му няма да има никакъв практически смисъл след вече неуспялото въстание, така и Яворов - и след Илинден и смъртта на Гоце, и след войните - знае, че историческата кауза е изгубена. Най-добре е знаел това младият Пундев, по времето на чиито последни години македонското движение е дегенерирало до братоубийствена терористична организация. Но Пундевата саможертва за Македония е именно екзистенциален жест на честта. Не национално-героичен, а именно личен морален подвиг. Васил Пундев е героична личност, но вече не на общностна историческа борба, а на индивидуално екзистенциално и морално извисяване. Отстоявал е да бъде и остане Личност, а не репрезентант на общностна институция. А ако е и представител на такава институция, то тя е Литературата, но не Академията или Университетът. Искал е да остави Име, а не титла.

(И тук е място за едно отклонение. Пундев, както и Шишманов, е имал интуиция за това, че българското Възраждане не е сходно с европейския Ренесанс, но не достига до артикулирането на същинската разлика - етноцентризма на българското и балканските Възраждания, за разлика от антропоцентризма на европейските Ренесанси. Кой знае защо не искат да я забележат и мнозина днешни автори, пишещи за Възраждането, дори и когато употребяват понятия като “етноцентризъм”.)

Между чудесните като наративна инвенция уводна и заключителна глава във вместените между тях три части - “Историкът”, “Критикът” и “Ние и другите” - е разгърната интерпертацията на литературоведското дело на Пундев като литературен историк, критик и компаративист.

Макар че Пундев започва пътя си на литерататор с критика на съвременни литературни явления и постепенно се насочва към литературната история, авторката не започва с “Критикът”, а с “Историкът”, следвайки не “хронологията” на творческата биография на своя “обект”, а по-скоро “хронологията” на разглежданите от него “обекти”. Не защото е капитулирала пред “линейността” на “обективния” литературно-исторически процес, а защото е видяла в самото преориентиране на критика Пундев към литературната история неговото зряло разбиране, че оценка на съвременната литература без опора в традицията, също както и интерпретация на традицията без модерна апаратура нямат голяма стойност.

И в тези три части често е използван плодотворно заработилият още в уводната глава метод на открояване на възгледите, позицията, методите и тълкуванията на Пундев чрез съпоставка с други критици, с които Пундев спори или има големи различия в критическите им концепции. Пенчо Славейков и критическите езици на модерността са видени през призмата на отношението Димо Кьорчев - Васил Пундев, поезията на Димитър Бояджиев чрез съпооставка Владимир Василев - Пундев, Лилиев - през призмата Мешеков - Пундев и пр., като още в главата “Историкът” се разглежда от друга гледна точка спорът Пенев - Пундев за първенството на стария Славейков или Чинтулов в началото на българската поезия. Антония Велкова, разбира се, не е търсила на всяка цена и във всеки разглеждан от Пундев автор или проблем съпоставката му с друг критик, нейният съпоставящ метод е използван само там, където наистина “работи”. Там, където липсва подходящ антагонист, са потърсени други начини на поставяне и разглеждане на проблемите. А самите съпоставки не само открояват интерпретаторските и методологически приноси и особености на Пундев като тълкувател на българската литература, те казват значими неща и за критиците антагонисти, а и градят една визия за българската литературна история, в която освен приноса на Пундев и съвременните му литературни историци и критици се вплита и визията и гласа на съвременния литературовед - историк и критик. Съвременната авторка, която знае още много оценки и интерпретации на разглежданите от Пундев и неговите съвременни критици писатели, не страда обаче от прогресистката илюзия на мнозина днешни модернизатори, които кой знай защо смятат, че всичко ново е по-добро от старото само защото е по-ново. Новото само по себе си е само по-друго от старото и в много редки случаи - и по-добро.

Като отбелязва, че дори тесни специалисти “забравят” класически текстове на Пундев, не само за да го припомни на тях, Велкова разглежда внимателно всичко направено от Пундев в изследването на Възраждането (”Историкът”, Как Васил Пундев мисли Възраждането) и за оценка и интерпретация на съвременната литература (”Критикът”, Историзиращият поглед на критика). А по-нататък посочва неговата способност да съчетава “емпирическата строгост с историко-художествено въображение, “темпоралната локация” на хората и нещата с наративна увлекателност на научното изложение”, както и неговата забележителна способност да създава впечатляващи портрети на разглежданите писатели. Авторката не случайно е казала “наративна увлекателност на научното изложение” - най-новото литературознание все повече се осъзнава и като “изящно изкуство” и “повествувателно знание”, все повече се осъзнава, че писането за литературата трябва да бъде също литература и то добра литература. Васил Пундев е един от първите български литературоведи - при това имайки великолепна школовка в стандартите на тогавашната литературоведска “научност” - който създава литературоведските си текстове, особено портретите, като “творби”.

Авторката на книгата за Пундев не само вглъбено проследява как авторът на “Първи стихотворци” и “Днешната българска лирика” гради българският литературен канон, но и припомня, че именно Пундев пръв, заедно с Михаил Арнаудов, концептуализира в българското литературознание понятието “канон”. За разлика от мнозина днешни автори, които превърнаха “канон” (както преди това “дискурс”) във всеядна модна дума, Антония Велкова добре знае, че “канон” не е обикновен синоним на понятия като традиция, класика, наследство, норма и пр., и прецизно ги разграничава (например “канон” и “класика”). При това тя не просто възкресява интерпретаторските концепции на Пундев в съвременния им контекст, но и вплита в тях най-значимото от писаното по-късно и днес за разглежданите автори и заема ясна собствена интерпретаторска позиция. Така - реконструирайки Васил-Пундевата “история на българската литература” - Велкова пише и историята на българската критика, а - бих казал - и една своя “история на българската литература”. Пундев впрочем е оставил своята “история” не само с нейното начало (”Първи стихотворци” и др.) и край (”Днешната българска лирика”), а е дал - макар и в по-кратки статии - своята макроисторическа визия. Защото литературен “историк” е не просто този, който пише за автори и творби от “миналото”, а който има визия за “цялата” литература. Пундев е имал тази “визия”. Има я и неговата съвременна изследователка и интерпретаторка, създала в своята монография не само впечатляващ портрет на литературоведа и личността Васил Пундев, но и вплела в неговия житейски и литературоведски роман множество важни за българската литература - и не само за литературата - сюжети. Защото книгата на Антония Велкова има не само литературоведски, но и антропологични и културологични измерения. Както и самата критика е не само литературо-знание, а и човеко-знание.

Не за да изглеждам “обективен” в оценката си (защото се смята, че демонстрацията на критичност значи и “обективност”), ще отправя и две забележки към книгата. Първата е техническа - библиографията на текстовете на самия Пундев е било редно да се обособи от останалата. Втората изглежда по-сериозна - едва ли е било нужно за всяко въведено понятие (термин, проблем), например “нация”, “памет” и др. да се цитират пространни дефиниции от модни или считани за модни автори. Книгата притежава достатъчно субстанция, за да има нужда от чужди подплънки, а модерното мислене не се нуждае от прекаляване с ерудитски демонстрации. Макар че тази бележка в много по-голяма степен би могла да се отнесе до други автори, позволявам си да я изкажа и по повод на разглежданата книга именно защото литературоведската зрелост на тази книга дарява на авторката й свободата да бъде самата себе си.

 


Антония Велкова-Гайдаржиева. Васил Пундев и българската литература. История. Критика. Класика. Велико Търново: Университетско издателство “Св. св. Кирил и Методий”, 2006.

 

 

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.10.2007, № 10 (95)