Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СЛИЗАНЕТО ОТ БАЛКАНА
(Интенционалната заблуда на Йордан Йовков)

Светлозар Игов

web

Спиридон Казанджиев е успял да разговори мълчаливеца Йордан Йовков и да запише разговорите им и благодарение на това българското литературознание разполага - след работите на Иван Д. Шишманов за Вазов и психографията на Михаил Арнаудов за Яворов - с третата си класическа анкетна книга - "Срещи и разговори с Йордан Йовков". Тези три книги импулсират анкетното литературознание и в по-ново време и са репрезентативни за дълго доминиращите "външни" подходи в българската литературна наука, общи и за т.нар. буржоазно-позитивистично, и за т.нар. марксическо литературознание. А тези "външни" подходи акцентират върху пред-текстовите генетични фактори като основна каузално-детерминистка смислообразуваща инстанция в литературата.

Макар че още през междувоенния период някои писатели имат интуиция за непълноценност на генетичните подходи (Г. П. Стаматов например иронизира "методите" на Михаил Арнаудов с фразата "Мирише цветето откъм корените"), а се появяват и своеобразните "иманентистки" студии на Иван Мешеков, едва през 60-те години на ХХ век с книгата на Искра Панова за "майсторите на разказа" Вазов, Елин Пелин и Йовков се полага началото на един по-модерен иманентистки подход.

Традицията на разглеждане на генетичните аспекти на литературата е видима и в множество книги и студии, които изследват "изворите" и "прототипите" в Йовковото творчество, връзките с фолклорни и библейски източници. За особено сигурна основа на този тип изследвания се приемат изказванията на самия Йовков за литературата и за собственото му творчество.

Но - като изключим "разприказването" му с Казанджиев - Йовков не е обичал да говори много нито за собственото си творчество, нито за литературата въобще. Написал е твърде малко и съвсем кратки статии, а в тях казва доста общи, бих казал дори тривиални или тривиализирани по-късно истини.

За една своя книга обаче Йовков ни е оставил повече документални свидетелства - това са "Старопланински легенди". И тези свидетелства обаче не са много - няколко писма до Данаил Константинов, Николай Лилиев и Владимир Василев. За разлика от по-голямата част от останалата му кореспонденция (също не особено обилна, особено на фона на писатели като Тургенев, Флобер, Чехов, Кафка, които имат многотомни писмовни съчинения), която води главно от Добрич и Букурещ и поставя предимно въпроси около служебни и битови затруднения и неприятности (безработица, опасения да не изгуби службата, квартирни неприятности и финансов недоимък), писмата до Данаил Константинов, Николай Лилиев и Владимир Василев са посветени главно на подготовката и издаването на цикъла разкази "Старопланински легенди". Дължим тези писмени документи най-вече на това, че - поради отдалечеността си от мястото, където се е издавала книгата му (по това време е дребен дипломатически чиновник в Букурещ), Йовков не е имал възможност пряко да участва в издателската и печатна поготовка и - поверил я на най-близките си приятели - строго контролира всичко около оформлението, коригирането и отпечатването на книгата, проявявайки даже дребнав на пръв поглед педантизъм. Тревогите му около издаването на книгата обаче са свидетелство за писателски перфекционизъм в изработката на своя продукт до формалното съвършенство на печатния текст - грижил се е за качеството и формата на хартията, за вида и големината на шрифта, безпокоял се е да не бъде допусната нито една печатна грешка и пр.

Като имаме предвид епистоларната сдържаност на Йовков и въобще неохотата му да говори за своето творчество, многократните напомняния до приятелите му за оформлението и коригирането, самата тревожна загриженост за печатната съдба на писателската му рожба - като тревожната грижовност на квачка за своите пиленца - не може да не прави впечатление. (Сравнението на писателя с квачка заех от самия Йовков.) И не случайно един от кореспондентите на Йовков, критикът Владимир Василев, посвещава на тази тревожност на писателя за книгата му специална статия, публикувана в "Златорог" (г. ХVІІІ, 1937, кн. 9, с. 343-351) по повод смъртта на писателя - "Йовкови тревоги около "Старопланински легенди".

Освен тревогите около оформлението и отпечатването на книгата, писмата на Йовков съдържат още две важни сведения. Писмото до Данаил Константинов дава богат материал за "изворите", които е ползвал Йовков за написването на "легендите". Но ако не се взрем внимателно в начина, по който ги е ползвал, рискуваме да останем в плен на някои от разпространените изследователски и интерпретаторски клишета за Йовков от рода, че изобразява реалистично (в случая с "легендите") историческата действителност, че представя нравствените добродетели на българския народ (днешните патриоти биха казали - националната идентичност) и пр. Тук ще оставя настрана множество аспекти на злоупотребата с неясното понятие "реализъм", но изобразяването на историческата действителност "такава каквато е" (тоест "реалистично") е невъзможно, тъй като миналото (историческата действителност) е по дефиниция нереконструируемо, то представя подбор и интерпретация на останалите от "миналото" "следи" и в най-добрия случай може да бъде вероятен или правдоподобен художествен модел на това, което е било. В случая с Йовковите извори трябва още да отбележим, че те са фолклорни (песни, предания, легенди, митове), които вече сами по себе си представят художествена стерилизация, естетизация и стилизация на "миналото" и определено не са "реализъм". А и Йовков ясно подчертава, че "мотивите, заети от тия песни и разкази, са използвани МНОГО СВОБОДНО". Освен това Йовков отбелязва, че важното за него в изворовия материал не е "неговата правдоподобност или възможност", а "всеки елемент, който съдържа в себе си нещо ПОЕТИЧНО И ХУБАВО". Тези изказвания ясно показват, че Йовков не се интересува особено от историческата достоверност на случилото се, а от "поетичното и хубавото" (каквото и да значи това), а дори и това "заето" от фолклора се използва от писателя "много свободно".

Много по-важно от това сведение за "изворите" и работата с тях е другото, върху което ще се съсредоточа повече. То - в писмото до Владимир Василев от 1 януари 1927 година - вече съдържа данни за това как Йовков разбира смисловата структура на книгата си. Ето този пасаж:

"...като епилог, като заключителен мотив е 10-ият разказ - "На Игликина поляна". На тая стр. свършва цялата книга и последните редове като се прочетат, трябва да се затвори. Защото там има юнашка смърт, умира възкресеното в книгата минало и "Балкана пее хайдушка песен..."

И веднага след това Йовков добавя:

"Никога не съм имал точна представа за стойността на моите работи, след като ги напиша. Една по-вярна и обективна преценка иде по-късно."

Важен в този автокоментар на книгата му е цитатът от Ботев, с който авторът като че подчертава връзката си с Ботевата традиция, с "хайдушката песен" на Ботевия "Балкан".

Само че - въпреки това изявление на Йовков - Балканът в книгата му съвсем не пее "хайдушка песен", смъртта на Йовковите герои в "Старопланински легенди" не е Ботевата "юнашка смърт", Йовков дори спори с Ботевата хайдушка концепция за смъртта "там, на Балкана". Ето това несъвпадение на Йовковия експлицитен автокоментар на книгата му "Старопланински легенди" с нейната имплицитна смислова структура наричам "интенционалната заблуда" на Йордан Йовков, ползвайки прочутото неокритическо понятие "intentional fallacy".

Ако трябва най-просто да обясним това понятие, ще кажем, че става дума за несъвпадение на авторовото намерение с рецепцията на творбата. Забележителен пример на такова несъвпадение в българската литература е първото отпечатано Вазово стихотворение "Борът", чието поваляне при една буря бива възприето от българската аудитория като исторически символ, а самият автор определя като описано от него природно събитие, без каквито и да било символични импликации. Нищо наистина в иманентната смислова структура на текста на Вазовото стихотворение не подсказва, че се правят исторически алюзии. Но в годината на появата на творбата (1872) такъв е бил хоризонтът на историческите очаквания на българите и е разбираемо защо - като Иванчо от анекдотите - те са могли да видят във всичко - желаното.

Но в случая с "Борът" става дума по-скоро за рецептивна, а не за интенционална заблуда или просто за несъвпадение на интенционалния и рецептивния смисъл. Което въобще поставя въпроса може ли да се говори за интенционална или за рецептивна заблуда без взаимното оглеждане на интенционален и рецептивен смисъл. Още повече, че трудно можем да говорим за каквито и да било авторови интенции, без да притежаваме авторов коментар на собствената му творба, при който също е трудно да се разграничи първоначалното смислово намерение от автокоментара на написаната вече творба, който представя авторецептивен, а не интенционален смисъл. Но това е друг, доста важен впрочем, теоретически въпрос, на който заслужава да се посвети повече внимание.

В случая с Йовковите "Старопланиннски легенди" обаче имаме ясно заявено от автора свързване с Ботевата "хайдушка" традиция за "юнашка смърт" на Балкана. Но смисловата структура на "Старопланински легенди" не потвърждава Йовковия автокоментар. Което предстои да видим.

Затова нека се взрем по-внимателно още в първия разказ на книгата.

Ето поредицата от действия на героя Шибил:

1) отива да се срещне с любимата си;

2) слиза от планината;

3) отива да се предаде;

4) сваля от себе си въоръжението;

5) загива, прострелян заради своята любов към Рада.

Тук ще повторя и конкретните места в разказа "Шибил", където Йовков описва тези действия, като подчертава ключовите фрази:

"Шибил, страшният хайдутин, когото заптиета и кърсердари търсеха под дърво и камък, СЛИЗАШЕ ОТ ПЛАНИНАТА и ОТИВАШЕ ДА СЕ ПРЕДАДЕ..."

"...А Шибил се разпасваше и СВАЛЯШЕ ОТ СЕБЕ СИ пищови с позлатени дръжки, кулаклии и ножове, работени със сребро паласки - всичко това, което за него беше вече ТЕЖКО И НЕПОТРЕБНО БРЕМЕ."

"Припукаха пак пушки. Падна Шибил, падна най-напред на лицето си, после възнак. Падна до него и Рада."

И за да не остане все пак никакво съмнение, че всички тези действия не са "хайдушки", Йовков пише и директно: "НЕ БЕШЕ В ХАЙДУШКИТЕ ПРАВИЛА да се задяват жени, нито имаше място за жени в сърцето на хайдутин".

Интерпретацията на иманентната смислова структура на разказа "Шибил" показва, че действията на героя не са според "хайдушките правила", но едва интертекстуалната съпоставка на "Шибил" с "хайдушко-юнашката" концепция на Ботевата поезия, ще ни покаже, че действията на Шибил са противоположни на действията на лирическите герои в Ботевата поезия.

В противовес на отиването на СРЕЩА с любимата в "Шибил", и Ботевият лирически герой (в "На прощаване"), и самият Ботев (в предсмъртното си писмо до жена си) предприемат РАЗДЯЛА с любимата жена.

Ако Шибил СЛИЗА от планината, лирическият герой на Ботев се КАЧВА на планината, отива към високото баладично лобно място, "там, на Балкана"; Ботевият път НАГОРЕ у Йовков става път НАДОЛУ, слизане от Балкана.

Героят на Йовков "отива да се предаде", в Ботевата поезия "предателството" е най-страшното престъпление за хайдутина и заслужава най-суровото наказание.

Ботевата поезия възпява "ВЪОРЪЖАВАНЕТО" (спомнете си любовното отношение към всички видове оръжия и военни знаци - от пушките бойлиии и сабите френгии до лъвчетата златни на чело в "На прощаване"), героят на Йовков се РАЗОРЪЖАВА, смъква от себе си всички оръжия и бойни "такъми", превърнали се в "ненужно бреме".

Ботевият герой отива да умре в името на ОТЕЧЕСТВОТО, Йовковият герой умира в името на ЛЮБОВТА. (А и кое ли е "отечеството" на Шибил?)

Така още в първия разказ на "Старопланински легенди" виждаме, че действията на Йовковия герой са противоположни на действията на лирическия герой у Ботев, че ценностите и нормите на живот у персонажите на Йовков и Ботев са не само различни, но и антиетични. И за да откроя тази антитеза по-ясно, ето и една бинарна таблица:

у Ботев:   у Йовков:
РАЗДЯЛА с любимата СРЕЩА

КАЧВАНЕ

на Балкана СЛИЗАНЕ

НАГОРЕ

път НАДОЛУ

ВЪОРЪЖАВАНЕ

метод на действие РАЗОРЪЖАВАНЕ

ОТЕЧЕСТВОТО

смърт в името на..., мотвировка на действията ЛЮБОВТА

Вече съвсем ясно се вижда, че още в първия разказ на "Старопланински легенди" се пее съвсем не Ботевата "хайдушка песен", че Йовковият персонаж слиза от Балкана като място на българската юнашко-хайдушка митология, че се утвърждават индивидуални (антропоцентрични) човешки ценности, а не общностни (национални, етноцентрични), както е у Ботев. И че всичко това е по-скоро дискретен спор с Ботев, а не следване на неговия ценностен "хайдушко-юнашки" образец.

Но нека видим и следващите разкази в "Старопланински легенди". В последвалите "Шибил" осем (от общо деветте, без "Шибил") разказа на "Старопланински легенди" няма "юнашка смърт" в името на Отечеството, както у Ботев. Има много смърти, но всички те са най-често в името на любовта. В "Кошута" няма смърт, има само една любовна история, преплетена с ловната страст на главния герой. В "Най-вярната стража" в центъра на повествуванието е битката за една жена, дъщерята на Димчо Кехая Ранка, между двама мъже - покалугерилият се (когато Ранка е взета за жена от Хаджи Емин) Драгота и станалия хайдутин Косан, в която двамата - в една "страшна, яростна и бясна" борба помежду им - намират смъртта си. В разказния епилог виждаме Ранка, за която Хаджи Емин вече не се страхува, че може да избяга или да му бъде отнета, защото му е родила двама сина, които са най-вярната му стража. Този разказ може да бъде прочетен в интертекстуален диалог като (още по-дискретен от този с Ботев) спор с друга класическа творба на българската литература, където взаимоотношението между българката и турския везир е решено не като в "Най-вярната стража" според парадигмата "господар - робиня", а като диалог между равнопоставени и равноправни партньори. Досегашното възприемане на "Изворът на Белоногата" впрочем е най-характерният пример на рецептивна заблуда - и от страна на "масовата" публика, и от страна на интерпретаторите (от Боян Пенев до Тончо Жечев) - които четат отношението Гергана - везира като отношение българка - турчин, робиня - господар, родно - чуждо, традиционно - модерно, село - град, без да забележат, че доминиращото отношение между героите на поемата е на напълно равнопоставени като суверенни личности партньори. Господарите не водят морално-етични диспути с робините, а още по-малко ги оставят да победят в спора, че пък и да ги пуснат по живо и здраво да си вървят, за да се оженят за своите избраници; господарите постъпват така, както у Йовков постъпва хаджи Емин с Ранка в "Най-вярната стража". Но това е друг проблем. "Божура" е разказ за трагичната любов на циганката Божура към Василчо в съперничеството й с богаташката дъщеря, русокосата красавица Ганаила, завършила със смъртта на Василчо и обвитото от легенда самоубийство (удавяне) на Божура.

В "Постолови воденици" (предвещаващи донейде "Албена") демонично стилизираната Женда, занемарила грижата за осакатения си съпруг, изкушава мъжете към грях и престъпление и разказът завършва с убийството на Женда и поредния й любовник от обзетия от дива ревност козар Марин. В "Индже" героят е хайдутин, тласкан от страстите си от кърджалия-насилник до "крило на сиромасите". В насилническото си всемогъщество Индже отвръща от себе си дори другарите си, осакатява сина си, но неочаквано у него настъпва нравствено преображение, което го превръща в защитник на слабите. Но тази метаноя, която променя социалната роля на Индже, не завършва щастливо - Индже е убит от осакатения си и изоставен син. Пак смърт, различна от Ботевата "хайдушка смърт".

И в първата написана (публикувана още през 1910 година) "легенда" "Овчарова жалба" има трагична любовна история. Друга трагична житейска история е разказана в "През чумавото".

Тези схематични, бегли и елементарни преразкази имат за цел не да ни разкрият смисловото богатство на творбите, а само да посочат, че в нито една от тях - дори когато героите са или стават "хайдути" - няма "юнашка смърт" в името на народа или отечеството, всички смърти са обикновено свързани с трагични любовни истории.

Единственият разказ от "Старопланински легенди", в който има "юнашка смърт" е - и неслучайно може би наречен - "Юнашки глави", поместен като пети по ред в цикъла между "Божура" и "Постолови воденици". В този разказ виждаме сина на дядо Руси Сапунджията Милуш "с хайдушка премяна", "на главата му калпак с лъвче и в ръцете му сабя". Това са напълно ботевски одежди на героя, който и загива с юнашка смърт. В "Юнашки глави" е даден като че целият цикъл на хайдушкия път от "На прощаване" - тук са представени и бунтовното настроение на "младите", и тяхното въоръжаване, и всенародната надежда за освобождение, и любима, която героят изоставя заради "отечеството", и празничен победен час, "пиянството на един народ", обхванало и дядо Руси. Но разказът, както и визираният в него български бунт през Април 1876 година, не завършва с мимолетните победни часове на бунта, а с погрома му. Като лоша поличба сняг завалява през пролетта ("зима през пролетта") и дядо Руси е обзет от тревожни предчувствия за съдбата на сина си и другарите му, побегнали на Балкана. Потушителите на бунта превземат селото и донасят забучени на върлини отсечените "юнашки глави" на бунтовниците, сред които дядо Руси разпознава главата на сина си, но публично не го признава, за да не навреди на селото. Идва нова пролет, съсед прошепва на дядо Руси, че са разрешили да погребат "юнашките глави" в гробищата, където заптиетата обаче не допускат жените да палят свещи, но станало чудо - от небето върху гробовете на юнаците се спуснали кандила "като звезди". И макар че момичето на загиналия Милуш съучастнически поздравява осиротелия баща на любимия си, а символния двойник на дядо Руси - старата столетна топола "като че събудена от сън ...раздвижва листата си, разклаща вейките си и зашумява" - това не е финален разказвачески оптимизъм, тревожният въпрос "Защо беше всичко това?" се е родил у стареца и бащината скръб едва ли може да бъде утешена. Не патетиката на смъртта в името на родината, а безутешната бащина скръб по загиналия син е доминиращото внушение на творбата.

Особено внимание заслужава и последният разказ, в който наистина един хайдутин, Крайналията, облича хайдушката си премяна, и - за разлика от Шибил - не слиза от, а се качва навръх Балкана. Където и умира. Но не с юнашка смърт "в бой за свобода", а от старост, защото му е "дошъл часа". Умира на мястото, където някога е издъхнала любимата му Курта. Убита от войводата Гълъб, защото предпочела Крайналията. Две смърти, никоя от които не може да се нарече юнашка смърт в името на отечеството. В разказа старият хайдутин си спомня и някои от акциите на хайдутите, но тук ще спестя преразказа им, защото нямат нищо общо със създадената от Ботев хайдушко-юнашка романтика и смърт в името на народа и мога да събудя гнева на и без това гневните български патриоти. Тук си припомням битката около "случая Батак", когато се учудих, че никой от двете страни на - доста асиметричната впрочем - барикада, не се досети да цитира мнението на един съвременник, комуто не може да се отрече патриотизъм - Иван Вазов. Точно по повод на Батак и то в романа "Под игото", който се изучава уж и в училище, Вазов е казал: "Батак! Това име и като собствено и като нарицателно характеризира нашата революция. Съдбата понякога прави тия каламбури.". Безпокоя се, че това може да се каже не само за националната революция, но и за социалистическата, както и за "демократическата", за българския социализъм, както и за българския капитализъм, а и за много още "български" неща.

И така - в десетте разказа на "Старопланински легенди" има много смърти, но всички те не са "в името на народа и отечеството", а плод на екзистенциални човешки драми и трагедии - любовна похот и съблазън, ревниви съперничества, лични и семейни отмъщения и пр. Единствената "юнашка смърт" в "Юнашки глави" е представена през призмата на безутешната бащина скръб, а не както патетизация на смъртта "в името на отечеството и народа". Самото хайдутство е представено не като национално-освободително движение, както в Ботевата поезия, а като проявление на множество индивидуални човешки бунтове, плод на любовна мъка и отчаяние, лични отмъщения и саморазправи, много повече като разбойничество и хайдутлук (с негативни оценъчни конотации). Дори когато е обвито от аурата на някаква дива красота, то е разбирано като личен порив към свобода, като копнеж по волен живот, като своеволие и неподчинение, но не и като общностно освободително движение. С други думи - Йовковата концепция в "Старопланински легенди" е антропоцентрична, за разлика от доминиращата у Ботев и до края на ХІХ век етноцентрична концепция. Йовков утвърждава една индивидуалистична ценностна система, следвайки насоката на Пенчо Славейков. "Слизането от Балкана", така отчетливо подчертано още в първите фрази на първия разказ от цикъла, е дискретен спор с Ботевото "качване на Балкана", с неговата юнашка смърт в името на народа.

Подобно "сваляне" на героя от пиедестала на легендарно-героичното амплоа в балканските литератури осъществява по това време и Иво Андрич, представил своя "юнак" Алия Джерзелез не на легендарния му кон, а слязъл на земята, не в митологичната му роля, а с екзистенциалната му драма. И в "Шибил", където представя героя си не като "юнак", а като уязвим влюбен, и в "Кошута" и "Постолови воденици", където демистифицира митотворческото въображение, разомагьосва "легендата", Йовков всъщност - макар и дискретно - демитологизира и десакрализира фолклорни сюжети и образи, представяйки в екзистенциално-психологически аспект породилите ги човешки истории, драми и трагедии.

Новата антропоцентрична литературно-историческа епоха не само заменя старите общностни ценности, с нови личностни ценности, но и променя доминиращия средищен топос на етноцентричната епоха - Балкана, с нови топоси, у Йовков те са Равнината, Ханът и Чифликът. Още в "Старопланински легенди" започва Йовковото "слизане от Балкана" към Равнината, Хана и Чифлика.

Йовковият младежки приятел Димчо Дебелянов точно отбелязва тази промяна в средищните "терени" на старата и новата епоха. Като говори за Ботев и Алеко, той казва, че "тогавашното време ги е издигнало високо, защото са били преди всичко борци за свобода, от която то се е нуждаело... а днес писателят у нас има особено място и борбата за "правда и свобода" е пренесена на друг терен". Димчо неслучайно си служи с топологичната метафора "високо", говорейки за Ботев и вижда новото литературно място като "друг терен", очевидно по-нисък. У Димчо също има "слизане", като у Йовков, но то се изразява като слизане от високите пиедестали на Поета, говорещ отвисоко към аудиторията си - било като Герой на революционния подвиг като Ботев, било като Народен пастир като Вазов, било като Герой на индивидуалния културен подвиг като Пенчо Славейков, било като трагичен Герой на избранническото страдание като Яворов. Димчо пръв заговаря не-надпоставено, а равно-поставено с аудиторията, "където всички са един и всеки все пак сам". Това "слизане" от надпоставената позиция на Твореца се извършва от Йовков като "слизане от планината", като дискретен спор с Ботевото високо баладично пространство на подвига - Балкана. "Старопланински легенди" са книгата на това "слизане", а "Вечери в Антимовския хан" и "Ако можеха да говорят" (заедно с "Песента на колелетата" и "Чифликът край границата"), са книгите на неговото пристигане в Равнината.

И още нещо - ако Ботевият Път нагоре е моделът на създаване на "пътно" линеарно пространство (espace itinerant), Йовков във следващите си циклични книги създава едно друго, "радиално", както го нарича Льороа Гуран, пространство (espace rayonnante). Дали първото - като пространствения модел на номадските военни племена, а второто - на уседналите земеделски народи - е валидно и за пространствените модели на Ботев и Йовков, е въпрос, който заслужава отделно внимание.

Любопитно е, че в приведения по-горе пасаж от писмото на Йовков до Владимир Василев, след цитата от Ботев авторът на "легендите" добавя: "Никога не съм имал точна представа за стойността на моите работи, след като ги напиша. Една по-вярна и обективна преценка иде по-късно". Дали това доста особено изказване точно след цитата от Ботев не подсказва, че Йовков много добре съзнава, че не следва Ботевия модел и ни намеква, че казаното е "грешка", което означава, че то не е "интенционална заблуда", а съзнателна писателска стратегия, която иска да скрие Йовковия спор с Ботев, като отдаде почит на неговата "хайдушка песен". Или Йовков наистина не е съзнавал разминаването на своя автокоментар на "Старопланински легенди" с иманентния смисъл на книгата? Или пък просто неговата авторефлексия не надмогва традиционалисткия критически дискурс на времето, което художникът стихийно е надмогнал? А може би "интенционалната заблуда" на Йовков е просто съобразяване с доминиращите рецептивни нагласи на българската публика, които Йовков не е искал да провокира с модернистки дързости? Във всеки случай "Старопланински легенди" са много силен, макар и завоалиран спор на Йовков с етноцентризма на българската литература, олицетворен от Ботевата юнашко-хайдушка поетика, колкото и това ми твърдение да модернизира Йовков, архаизирайки Ботев. Защото Ботев съвсем не е толкова етноцентричен в своята поетика. И ако се взрем внимателно в Ботевата поезия, ще видим ясно изразеното му амбивалентно отношение към Народа - и върховна сакрална ценност, но и позорно мълчащо робско стадо, - което Йовков - като един по-друг темперамент (а и като познавач на "народопсихологията") не се е осмелил да изкаже експлицитно, но което присъства имплицитно на много места в творчеството му (при представянето на ирационалната инертност и манипулируемост на "втълпения народ" в "Албена" например). Защото - не само архаизирайки Йовков - Ботев може да бъде прочетен модернизирано в по-голяма степен и от Йовков.

Но не са ли "архаизиращите" и/или "модернизиращи" прочити - които са и чара, но и риска на всяка интерпретация - "насилени" тълкувания, извращаващи иманентния смисъл на творбата? Така би могъл да помисли само някой, все още вярващ в илюзията за "адекватен прочит", която предполага и илюзията за "иманентен" смисъл.

 

 

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.07.2008, № 7 (104)