Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МАГИЯТА НА НЕОБЯСНИМОТО
Увод в поезията на Иван Хаджихристов с мемоарен пролог и епилог

Светлозар Игов

web

Когато като студент прочетох Гео-Милевата антология на българската поезия, най-много бях впечатлен от стихотворението "Анна" на Иван Хаджихристов. Странната магия на тази творба е необяснима - изглеждаше ми, че гъмжи от макабристични, символистични и сецесионни клишета и безвкусици, от логични недоумици, от образна и смислова неяснота. И въпреки всички несъответствия спрямо разума и добрия вкус, творбата не губи нищо от поетическата си магия, бих казал дори, че именно неяснотата я прави така очарователна. Тъй като по онова време не се замислях много за авторите, всички те живееха за мен в някакво класическо безвремие, името "Иван Хаджихристов" се сля с името "Анна" в това пространство извън времето. Затова отново бях смаян, когато разбрах, че авторът на "Анна" е жив и здрав и живее в родната си Стара Загора. И тутакси предприех една авантюра, на каквато само ентусиазираната младост е способна.

В ранното утро на един ясен летен ден поех по обичайния за онези години начин - автостоп - към Стара Загора. В жаркия следобед поредният камион ме стовари в самия център на града, под сенчестите липи на главната улица. И веднага зададох на първия срещнат въпроса къде мога да намеря поета Иван Хаджихристов. Той ме изгледа странно и отмина по пътя си, поради което изчаках малко, вече преценявайки кой от редките минувачи в горещото пладне би могъл да ми отговори. И веднага улучих - следващият, когото попитах, бе добре облечен възрастен човек, който веднага им отговори: "А, те, поетите, се събират в градината на "Верея". Представителният хотел-ресторанат на Балкантурист се оказа съвсем наблизо и под една сянка веднага съзрях онова, което търсех - една екзотична компания от шест-седем души, достолепни старци, неколцина от тях със старомодни костюми, с връзки и меки шапки или панамени капели, поставени на столовете край тях.

Изтъпанчих се малко нелепо пред тях, поздравих ги с добър ден и казах, че търся Иван Хаджихристов.

Старците ме изгледаха малко учудени, а най-младият сред тях, мъж в зряла възраст (както по-късно разбрах - управителят на ресторанта и в същото време - приятел и участник в компанията), ме запита кой съм и защо търся Иван Хаджихристов.

Казах, че съм млад литератор, харесвам много поезията на Иван Хаджихистов, разбрал съм, че живее в Стара Загора и съм дошъл да го видя.

Същият мъж каза, че Иван Хаджихристов в момента не е в Стара Загора, а при дъщеря си в София, но мога да се запозная с друг поет - посочи го - "Иван Мирчев" и ме покани да седна сред тях. Разположих се сред артистичната компания - вече съм забравил кои бяха останалите, помня само един, когото по-късно неизменно виждах с двамата поети - художника Димитър Караджов. До късно вечерта прекарахме в разговори за литературата, театъра, живописта, за старозагорски дейци на културата. След което изпращах надълго Иван Мирчев, унесен в разказите му за Николай Лилиев и Гео Милев, накрая той ме покани и в дома си, където ми подари куп свои книги и прекарах цялата нощ в стаята си в хотела да ги чета. Така се запознах с един нов чудесен поет. Но и разбрах, че съм постъпил нетактично, проявявайки невежеството да не познавам другия от двойката старозагорски поети "Иванчовци", както по-късно ги е наричал в разтовори с мен Атанас Далчев.

На сутринта се видяхме на кафе с Иван Мирчев във "Верея", аз вече знаех с кого разговарям, а след това поетът, продължавайки сладкодумните си разкази, ме заведе на разходка из "Аязмото", показвайки ми японската роза и сребристия кедър, виреещи най-добре в микроклимата на този целебен парк. През следващите дни продължавах старозагорските си разходки с поета, изчетох и останалите книги, които ми подари, слушах с удоволствие разказите на артистичната компания в градината на хотела, разглеждах с интерес кореспонденцията на Иван Мирчев с Лилиев и Гео Милев.

Скромните ми парични средства обаче скоро свършиха и макар че една доброжелателна сервитьорка ме подхранваше тайно, нямаше с какво вече да си плащам нощувките. Нуждаех се от спешна помощ. Знаех, че университетският ми колега Здравко Чолаков е журналист в местния вестник и го посетих. Предложих да му напиша статия срещу аванс и Здравко незабавно отиде да го уреди. А аз седнах пред редакционната пишеща машина и в пристъп на вдъхновение написах статия със заглавие - цитат от един от любимите ми по това време поети Пиер Жан-Жув - "Вашите тъмни пръсти сочат слънцето" (целият стих гласи - "Не, кипариси, вие не сте гробищни дървета, вашите тъмни пръсти сочат слънцето"). Статията представяше кратък портрет за поезията на Иван Мирчев, по която бях станал специалист през последните дни, навярно от гузно чувство при запознанството ни. Отидох в Стара Загора да се запозная с Иван Хаджихристов, а се запознах и написах статия за Иван Мирчев. По време на престоя си в Стара Загора обаче и Иван Мирчев, и цялата артистична компания от "Верея" толкова много и с толкова обич говориха за отсъстващия си приятел, че когато наскоро след завръщането си в София се срещнах и запознах с него, имах чувството, че виждам отдавнашен и близък познат.

Така започна приятелството ми с двамата старозагорски поети.

Виждах се и разговарях с Иван Хаджихристов и когато пътувах до или минавах през Стара Загора, и когато поетът гостуваше в София на дъщеря си, актрисата Маринана Хаджихристова (и в новия им дом), слушах разказите му за пътуването му в Америка, където бе гостувал на дъщеря си, живееща там със съпруга си дипломат, написах по негова молба предговор към книгата му за Америка, писах още няколко пъти за него. Случи се така, че бях в Хисаря, когато Иван Хаджихристов, малко преди смъртта си, бе там на лечение в санаториума "Аугуста", посещавахме го заедно с други писатели и още помня гласа му със шеговитото обръщение към мен "Под игов", което е употребявал и в писма до приятели. Иван Хаджихристов беше не само чудесен поет, но и мъдрец с усмивка на дете, един от нравствено най-чистите и добри хора, които познавам.

Винаги когато съм искал да пиша и съм писал за него, съм чувствал недостига на думи пред необяснимата магия на неговата поезия. Тази трудност изпитавм и сега, когато едно издателско начинание дава възможност за нова среща на българските читатели с избор от поезията му.

 

Нека започнем пътя си към странната поезия на Иван Хаджихристов с тази фасцинирала толкова изкушени читатели, пръв сред които е Гео Милев, творба - "Анна".

Да се спрем на заглавието - Анна, едно женско име, чийто удвоен сонор "н" придава не само изисканост на обикновеното "Ана", но и някакво камбанно звучене на творбата, особено със седемкратното повторение на името "Анна".

Това подчертаване на името на любимата жена е обичаен похват в литературата, така - от античната и ренесансова класика до съвременния на Хаджихристов символизъм в историята на литературата са останали обезсмъртени много женски имена - от античните Делиа, Цинтия, Диотима, Лесбия, Неера... през ренесансовите музи на Данте и Петрарка Беатриче и Лаура до харема от женски имена, с който обогатява българската поезия иначе свенливия Емануил Попдимитров - Ирен, Ема, Лисхен, Лаура... Персоналните заглавия са характерни и за романовата традиция (за семантиката на персоналните заглавия писах в "Четири етюда по поетика на заглавията) - от "Мадам Бовари" до "Анна Каренина". Романът на Толстой е бил твърде популярен в България още в края на 70-те години на ХІХ век, тоест, непосредствено след написването му, за което свидетелства Иван Вазов в романа си "Нова земя", като авторът на "Под игото" се осмелява дори да укори лошото нравствено влияние, което оказва Толстоевият роман върху българските жени, подтиквайки ги към публично греховно поведение. Не мисля обаче, че изборът на името Анна у Хаджихристов трябва да се търси в тази посока - не семантиката, а фонетиката на името "Анна", според мен, е било решаващо за избора на името на заглавието и героинята на творбата на български поет. Това е типично символистичният избор - Верленовото De la musique avant toute chose, музиката преди всичко. Защото "Анна" впечатлява преди всичко със своята перфектна стихова организираност - седем седемстишни строфи с повтаряща се строга римна схема - а б а б в б в. Поетът не се е стремял към оригинални, а към пълни рими, в името на музикалностота на стиха си позволява дори да използва в римна позиция едни и същи думи - безверие-безверие, в първата строфа, лъчисти-лъчисти в шестата, и птица-птица в последната, седма строфа. Неповтарящите се като лексеми рими не са особено оригинални - скъп-скръб, химери-безверие, жажда-ражда-ограждат, Анна-странна, квартал-карнавал-опал, грях-тях, брат-хлад, пречисти-лъчисти-листи, блед-обзет, иконостаса-расо-маса, лъчисти-аметисти, птица-ресници, смърт-път. В името на звучността поетът като че пренебрегва смисловостта, смисълът като че се движи в образните клишета на символизма. Какви са тези лъчисти аметисти, опали, химери, ридаещи жени?! Спомних си дори една безвкусица - "Жени, жени! съдбата ви под моя гневен крак лежи" от първата - и за щастие, останала последна - стихосбирка "Катафалки" на един мой професор по сравнително езикознание, виден български лингвист, която с пакостническа ирония четяхме като студенти. Ридаещите жени и химерите в стихотворението на Хаджихристов ми изглеждаха подобни безвкусици.

А клишетата?! "Опалът" в Хаджихристовата "Анна" е явен цитат от Яворовия "Пръстен с опал".

Търсейки и други литературни връзки на Хаджихристовата "Анна", се запитах дали е познавал една друга "Анна", тази от едноименното стихотворение на Пол Валери, публикувано няколко години преди Хаджихристовото стихотворение. И творчеството на Иван Хаджихристов и Иван Мирчев, и разговорите с двамата поети, както и делото на още ред български творци - от Николай Лилиев до Константин Константинов и Атанас Далчев, показват, че те живо са се интересували и следели френската литература и литературен живот. Така че е напълно възможно Хаджихристов да е познавал едноименното стихотворение на Пол Валери, макар и да е малко вероятно. Не само защото творбата на Хаджихристов има малко сходства с тази на Пол Валери. Уви, вече не мога да попитам автора на българската Анна познавал ли е творбата на френския поет. Много по-голямо обаче е едно друго сходство на Хаджихристовата "Анна" с една друга творба - стихотворението "Носталгия" от Иван В. Лалич, чиято лирическа героиня е също Анна. Стихотворението на Лалич е преведено и включено от мен в книгата "Концерт византийска музика" (изд. "Захарий Стоянов", 2003), но се изкушавам да го цитирам и тук:

Носталгия

Може би беше вятър, който пада
Чуто, като натрупан сняг, от клоните.
А може би е трепетът на пламъка,
Лизващ листата на платана,
Или е дух, залутал се през
Заключена врата във стая празна,
Или далечно лято се помръдва в гроба си -
А може би това бе - Анна.

И звук, и образ, малко асинхронно
На фона на августовско злато;
Глас отдалече - мъничка камбана,
Бръмбар, жужащ на нарциса във чашката;
Движение, едва започнало, което чезне
Като разпаднала се светлина, като фата моргана.
Видима пяна на ръба на празнината -
Да, може би това бе Анна.

Анна от книгата, която вятърът прелиства,
В тревата, край заспалия читател;
Анна от рая, който после блесва
Отдалечен зад пламъка на меча;
Анна, княгинята над парапета на балкона,
Над езерото, във дантелата на охлюва,
Анна във пяната дантелена на свойте фусти
На изреченията си във прозата бъбрива.

Случайностите в спомена се слягат като
Захар на дъното на неизмита чаша;
Дреболиите сякаш равновесие дават
В тази забързана преходност наша.
Може би беше вятърът. Или дъждът,
Останал в спомените на платана;
Или смъртта почука на вратата ми,
А може би то беше само - Анна.

Разликите между двете творби са очевидни, но именно те открояват и сходствата (сходствата и различията са корелативни, те могат да бъдат забелязани само чрез единството в противоположността си). И за да бъде коинцидентността по-смайваща - и в творбата на Лалич името Анна се повторя седем пъти, колкото и при Хаджихристов, Лалич дори е експлицирал "камбанния" ефект на името "Анна" с удвоения му сонор - "глас отдалече - мъничка камбана."

Въпреки очевидните сходства, "Анна" и "Носталгия" не са се познавали взаимно - Хаджихристов не е могъл да знае Лаличевата "Носталгия", защото тя е написана четиридесет години след Хаджихристовата "Анна", а Лалич е могъл да знае, но не е знаел Хаджихристовата "Анна", защото българските и сръбските поети са престанали да се четат и превеждат взаимно. Но вече написани, "Анна" и "Носталгия" могат да се четат и осветляват взаимно, да четем не само "Носталгия" през "Анна", но и "Анна" през "Носталгия". Прочетете ги така (За това повече съм писал в есето "Носталгия по Анна".).

Преди да видим какво скрива фонетиката от семантиката, ще обърна отново внимание върху стиховата структура на "Анна". Не върху магичната звучност на творбата, а върху структурата й като стихотворение. Прави впечатление, че малката поема има не само седем стихово симетрични строфи, но и че строфите са седемстишни, не особено честа строфичност, поне в българската поезия. Този тип строфа е всъщност половин сонет. Сонетът съдържа два катрена плюс две терцини, строфата в "Анна" слива катрен и терцина, което всъщност е разполовен сонет. Но не само тези строфи представят разполовени сонети, фактът, че творбата съдължа седем строфи не повтаря толкова цифрата седем, колкото превръща цялата творба в разполовен сонетен венец. Тази симетричност и на равнище строфа, и на равнището на цялата творба придава своеобразна структурна симетричност и завършеност на творбата. А ролята на магистрала, последния сонет на сонетния венец, който събира в един сонет всички стихове от различните сонети на венеца, играе събирането на името "Анна" в последната строфа. Така - на още едно равнище, чрез повторението на името "Анна" творбата придобива структурна симетричност. Името "Анна" се повтаря шест пъти в творбата, но не във всяка строфа. В първите две строфи "Анна" липсва, появява се едва в третата строфа, и то два пъти. В следващите две строфи, четвъртата и петата, "Анна" отново липсва, появява се пак в следващата шеста строфа, но само веднъж. И вече седмата, заключителна строфа, повтаря отново, вече три пъти името "Анна", изпълнявайки по този начини - но на друго равнище - събирателните функции на магистрала. И за да подчертае тази повторителност на името, като събирателност, седмата строфа е симетрична на местата на употребата на името в предходните строфи - 2+1 - двете употреби на името в третата строфа се повтарят в първите два стиха на заключителната седма строфа, а единичната употреба в шестата строфа се повтаря едва в края, в предпоследния, шести стих на последната строфа. Тази симетричност в повторителността усилва стиховата организация на творбата, подчертава нейната ритмика като структурен компоненет на нейната търсена музикалност, върховния принцип на символистичната поетика.

Че фонетиката засенчва семантиката в прочита на "Анна", свидетелства и един мой ранен прочит на поезията на Иван Хаджихристов в увода към едно интервю, което направих с поета през юни 1967 година и което трябваше да излезе успоредно с излизането на новата му книга през 1968 година, в списание "Пламък". След агресията в Чехословакия това не беше единственият ми текст, спрян от печат - не бяха публикувани и рецензиите ми за стихосбирките на Драгомир Петров и Николай Кънчев, но в списание "Септември". И не е трудно да се разбере какво в текста ми е събудило подозрението на изплашените редактори и на тогавашните ментори на литературата. Идеологическото предизвикателство на моя кратък тогавашен портрет на Хаджихристовата поетика (той бе публикуван без каквито и да било промени седем години по-късно в старозагорското списание "Хоризонт", 1974, кн. 2, откъдето също без каквито и да било промени се препечатва в приложението на настоящето издание) бе не само в напомнянето за живостта на неотишлото си догматично скудоумие, но и в подчертавеното на "неяснотата" и "необяснимата магия" на поезията като нейно суверенно право. Но поезията на Иван Хаджихристов съвсем не е само разпиляна огърлица от блестящи образи и дълбоки прозрения в тъмните тайни на битието, както подчертавах тогава, воден и от наблюдението на Джон Кроу Ренсъм за лириката като открояваща единичното за сметка на цялото, за разлика от прозата, която откроява цялото. Затова сега ще продължа прочита на "Анна" отвъд магията на нейната музика, която като че замъглява съвсем нескритата й картинност, и отвъд единичните и гениални образи към свързването им в цялото на една наративност и сюжетност, дори към пробива на символистичната смътност, към една реалистична конкретност, която в онези години можеше да се разбира и като идеологическо алиби за "преодолелите символизма" (ако си послужа с фразата от прочутата статия на Блок, когото Лилиев не случайно цитира във връзка с Хаджихристов, виж пак цитираното интервю).

Не само музикалноста на фонетиката, разбира се, заслонява семантиката на образите в лирическия шедьовър на Иван Хаджихристов. Първите две строфи на "Анна" са изцяло под знака на символистичните образи клишета - и обезумелите химери, и ридаещите в безумна жажда жени. Но вече третата строфа променя напълно образната абстрактност на началото, вписвайки я в една реална житейска ситуация. Някога загадъчната Анна е била любима на младия поет, сега - от некролога разбираме, че Анна е мъртва. Смъртта на любимата е екзистенциален потрес за всеки влюбен, така разбираме неговата "скръб" и "изуменост", а е съвсем естествено един "млад поет", какъвто е лирическият "аз" в творбата, да вижда и мисли тази смърт и своята скръб през езиковата решетка на своите поетически четива. Но в новата ситуация - на потрес от смъртта на любимата - и "пръстенът с опал", който "тъмнее", вече придобива значение не на "цитат" от Яворов, а на знак за прекъснатата от смъртта годежна обвързаност на влюбените. Следва нова картина - на опечалените близки - най-малкия й брат, баща и майка - вече озарени от "печал лъчиста" и "светлини пречисти", чрез която младият поет и близките са вече свързани. В този контекст - на влизащия в дома на починалата Анна млад поет - стихът "и ида тъмен като грях" може би не трябва да се чете като поетическо клише, а като загатване за може би необявената в "стария квартал", тайна за близките, "греховна любов" между Анна и "младия поет". След първите две картини на реална житейска ситуация - некролога за Анна, който известява смъртта й, и картината на опечалените близки в дома - идва и трета картина - "край иконостаса", където "стои свещеник в тъмно расо". Това вече е картината на обичайния християнски ритуал по опяването на мъртъвците преди погребението им. Тук за "свещеника в тъмно расо" се казва:

А там, от тайните обзет,
стои свещеник в тъмно расо.

Подчертаната в тези стихове фраза веднага отпраща любителя на поезията към едно от най-хубавите стихотворения на "принца на поетите" от началото на века, Александър Блок "Девушка пела в церковном хоре" (1905):

...И голос был сладок, и луч был тонок,
и только высоко, у царских врат,
причастный тайнам, - плакал ребенок
о том, что никто не придет назад.

Ерудитът, деликатният Николай Лилиев, неслучайно, ще повторя пак, говори за присъствието на Блок в поезията на Хаджихристов. Не за да посоча "влиянията" в литературата обаче, подчертавам тази връзка. А за да изтъкна познанието на съвременната поезия и литературната ерудиця като задължителни именно за създаване на зрелостта и оригиналността на една лирическа индивидуалност. И общата за двете творби картина в църковния храм, и образите на "причастния към тайните" са недвусмислено отпращане на Хаджихристовата "Анна" към творбата на Блок, превръщайки я в смислов ключ към собствените й тайни. Така една подчертано затворена, пълна с тайни, херметична творба подчертава своята "затвореност" чрез "отворянето" си към друга затворена, "причастна към тайните", поетическа творба. Поезията е явен диалог за взаимна съпричастност към тайните.

След картината със "свещеника в тъмно расо" в "Анна" идва още една, четвърта и последна картина на конкретна житейска ситуация:

Лежат на писмената маса
портретът, старите писма.

Традиционната критика би нарекла тези образи "реалистични детайли", но това съвсем не значи "реализъм", не само защото в поезиата въобще трудно може да се говори за "реализъм". А защото жизнената правдоподобност в литературата няма нищо общо с миметичния реализъм. Вещите, останали като единствено материално свидетелство за любимата, в тази картина не са "реалистично отражение", а материален знак за връзката между двамата любими след смъртта на единия, който вече преминава в нови, отвъдни измерения. Първото от тези измерения е споменът, който се появява - не просто като образ - още в началото на стихотворението, преди то да стигне до вестта за смъртта на Анна. Във втората строфа Хаджихристов казва:

и споменът ми, що се ражда,
не мога аз да утеша.

Тук виждаме, как - още преди да се разгърне в и като спомен, - творбата се самонаблюдава, наблюдавайки собственото си раждане в спомена.

Райнер Мария Рилке, друг от великите съвременници на младия Хаджихристов, считаше поезията родствена на спомена. Иван Хаджихристов не само е изказал някои от най-ценните лирически афоризими за спомена - "недосегаемата близост на спомена" например - но и е показал в много свои творби спомена не просто като извор на поезията, но и като степен на преживяване в самата поезия. Още в началото на "Анна" със забележителна авторефлексивност и рационална самонаблюдателност той разгръща спомена в лирическа творба. Към чийто край споменът преминава в блян за любимата, в "чисти лъчисти блянове". Защото двете последни строфи на "Анна" са всъщност една екстатична прослава на любимата, нейна глорификация, беатификация и сакрализация.

...И Анна в блянове лъчисти,
и колко е прекрасна тя...

Това преминаване на жалбата в химн има далечни традиции още в старобългарската литература, където се сливат "прослава и поплак", както и в европейската литература, чийто парадигматичен модел е Дантевият младежки любовен роман "Vita Nuova". На лирическите функции на тази глорификация, беатификация и сакрализация се спирам повече в портрета си за Емануил Попдимитров "Блян и благослов", публикувана като предговор в няколко издания на неговата книга "Сънят на любовта" след 2002 г. Тук няма да говоря повече и за сливането на спомена и бляна в поезията на Хаджихристов, ще обърна внимание само на още две важни неща в поетиката на "Анна". Не само за да римува "квартал" и "опал", в "Анна" се появява "карнавал". Образът на Карнавала - разбиран и като маскарад, празник на маскирани, и като дионисиевско вакхическо буйство, като "пиршество", "диво хоро" и "сладострастна игра", се появява и на други места в творчеството на Иван Хаджихристов. В предходната - спрямо "Анна" - малка поема на Хаджихристов "Гибел" думата "карнавал" дори не се споменава, но "Гибел" ни дава именно образа на карнавала, именно оттук взех синонимните образи на карнавала като "пиршество", "диво хоро" и "сладострастна игра", които преди малко цитирах. В "Анна" "карнавал" се споменава два пъти, но образът на карнавала липсва, той се споменава само като "преминал" и отсъстващ. Естествено, не трябва да си мислим, че е "взет от живота". И то не само в смисъл, че "младият поет" едва ли е научил за смъртта на Анна насред някакъв карнавал в "стария квартал" или в смисъл, че българите не са имали своите "пиршества" и "диви хора", имали са. Но у Хаджихристов "карнавалът" не е дори цитат от явно любимия не само на него, но и на мнозинството млади български поети от времето на Хаджихристовия дебют Яворов (дори най-критичният към Яворов сред тях, Атанас Далчев, признава, че демонстрираната му неприязън към Яворов е била плод на любовна омраза, аз я свързвам със "страха от влияние"), този образ е свързан с традиционното за европейската традиция разбиране за карнавала. Визиите за карнавала обаче са амбивалентни, от една страна, той е израз на плодоносни, витални жизнени сили, от друга страна - в смисъла му на маскарад - е разбиран и като прикриваща грозотата на живота маска. У Хаджихристов, карнавалът не е еднозначен образ. От една страна - като контрапункт на смъртта, той е символ на самия живот. Но от друга страна, и за Хаджихрисотов карнавалът е маскарад, скриващ грозните тайни на живота. В "Анна" се прославя вече мъртвата любима, но живее и споменът за нея от "ярък карнавален ден".

Карнавалът е обичаен образ в европейската традиция, ще го видим от Рабле (като не говорим за гръцката и римска античност, където се е родил) до Фелини и Антониони. У Фелини и Антониони ще видим обаче именно амбивалентността на образа. За Фелини това е вечен символ на неунищожимия живот, на живота като "безкраен празник". У Антониони, имам предвид финала на "Фотоувеличението", карнавалът е маскарад, маска която скрива жестоките истини на живота, символ на фалшивите социални конвенции. В романтичната и новоромантична (каквато е близкият на Хаджихристов символизъм) традиция карнавалът е също чест образ, дори особено чест, разкиваащ естетическото им съзнание като раздвоено, с усет за двойствеността на живота. В "Анна" смъртта е прекъсване на карнавалния ден, но този карнавален ден - в "Гибел" - е видян не толкова като празник на живота, а като празник на греха. Карнавално-игровата визия за живота продължава и в по-новата поезия на Хаджихристов и е почти уникална със своето гротескно свързване на мотива за карнавала и маскарада с тематични клишета на "новата" литература. (Подобни тенденции в новата поезия има и у Христо Фотев, "Венецианска нощ").

В контекста на карнавалния маскарад живее в спомена на лирическия герой - младия поет - неговата вече мъртва любима. Но нейната "живост", спомнена у Хаджихристов в карнавален контекст, е твърде характерна за един популярен в поезията образ - образът на Мъртвата любима. Според изследователите в поезията на европейския модернизъм от края на ХІХ и началото на ХХ век образът на мъртвата любима иде от Едгар Алан По и Шарл Бодлер. По-интересното обаче е не откъде идва, а какъв нов смисъл придобива в нови контексти - на различни национални култури и на различни лирически индивидуалности. Може би поради факта, че Яворовата любовна поезия е била четена в биографичните контексти на неговите житейски любовни романи, не е било обръщано достатъчно внимание на доминиращия в неговата поезия образ на мъртвата любима. Ако образът на любимата у Димчо Дебелянов, другия класик на българската любовна поезия, живее между спомена и мечтата, в трепетния миг на раздялата - "И любовта ни сякаш пò е свята, защото трябва да се разделим" - образът на жената у Яворов е раздвоен между жената ангел, серафическата жена и демонизираната греховно-плътска жена. Релната жена у Яворов чезне в образа на някакава отвъдна, умъртвена, мъртва любима.

Според критиката, не българската, образът на мъртвата любима в късния декадентски романтизъм, какъвто е и българският символизъм, е израз на отказа от любовта, на невъзможносттта на любовта в еснафско-клюкарската атмосфера на "махалата", ако си послужа с метафората на един, вече български, поет. Мъртвата любима е проекция на безизходността на индивида, потопен в баналността на провинциално-махленския "ред". Яворовият устрем към покоя на неживата природа ("Нирвана"), "отвъд принципа на удоволствието", трансформира и образа на желаната любима в образ на мъртвата любима, като любима в "нирваната".

Чрез "пръстена с опал" най-вече, Хаджихристовата "Анна" се свързва с Яворовата поетика на "мъртвата любима". Но ако у Яворов любовната тема и образът на любимата жена са пределно социално дестилирани в поезията му, пределно абстрахирани от всякаква конкретна жизнена и социална реалност (за разлика от драмате, особено "В полите на Витоша", където те са дадени в социален конткест), в "Анна" на Хаджихристов любовната тема и образът на любимата жена са вписани в реален житейски и социален конткест (на "стария квартал" в провинциалния град).

Това "приземяване" на абстрактната - у Яворов - "мъртва любима" придава особеното очарование на Хаджихристовата творба. То разкрива и хибридната поетика на Хаджихристов - у нея символизмът не е докрай "опредметен" като у Далчев, а само е преплетен с квазиреализма на "предметността", което още повече подчертава именно морномеланхолното му самотничество.

"Анна" е най-популярната творба (ако може да се употреби думата "популярен" за един поет, който поне засега остава "поет за поети") на Иван Хаджихристов, защото в много отношения е средищна като поетика за цялото му творчество - тя е между полюсите на най-енигматичната му творба "Гибел" и някои по-късни стихотворения, които могат да бъдат помислени за чиста пейзажна лирика. Но не са. Защото всички стихотворения на Хаджихристов имат в себе си един обрат, който ги отвежда отвъд онова, за което можем да ги помислим.

Затова може да четем поезията на Хаджихристов и като сбор от впечатлили ни отделни образи или лирически афоризми, и като отгатваме смисловата енигма на "цялата" творба. Но не като я "анализираме", както се опитах да направя тук, а като се отдадаем на "наивния" й прочит. На необяснимата й магия!

За мен това ново издание на отдавна непреиздаваната поезия на Иван Хаджихристов е един духовен празник. Не защото ме накара отново да препрочета и интерпретирам поезията му или защото ме върна към спомена за един човек, който по удивителен начин - не само в поезията, а и в живота - съчетаваще дете и мъдрец. На мен ново издание не ми е нужно, за да го чета и препрочитам. Това ново издание е нужно на българската култура като една проява на онова, което културата трябва да бъде, като памет за един великолепен творец на българското слово. Но то е нужно най-вече за новата читателска аудитория, за която дори името на Иван Хаджихристов е непознато, а книгите му липсват в книжарниците и са трудно намираеми дори в библиотеки (а и само неговото име и книги ли?!). Не съм жертва на илюзията, че тази поезия и поезията въобще, ще има огромна аудитория, и не само защото тиражите на поезията никога не са били големи. Не мисля дори, че читателите ще бъдат колкото е и скромният тираж. Но знам едно - че винаги ще има поне един юноша, който ще открие книгата, която да му разкрие света на красотата, разкрита - или създадена - от поезията. И този юноша е за мен по-важен от огромните тълпи по стадионите, които слушаха поезията на евтушенковци. Кой знае защо поезията не предотврати криминализацията на тези милионни маси "любители на поезията".

А си мисля и друго, понеже стана дума за карнавала и маскарада, за фалшивите красиви маски, които скриват злото лице на ужаса. Мисля си, че хората не само си слагат добронамерени маски, за да скриват лошите си намерения. Изглежда е настъпило време, в което и не съвсем лоши хора си налагат плашещи маски, мислейки си, че така ще успеят повече в суровата дарвинистка битка за оцеляване и в Хобсовата "война на всеки срещу всеки".

Започнах този текст за поезията и маскарадите със спомен за това, как тръгнах да търся автора на "Анна", затова и ще го завърша със спомен.

 

И пак от ранните години, когато открих - след "Анна" - и автора й. По това време нашият приятел критикът Йордан Т. Христов, тогава редактор във вестник "Средношколско знаме", канеше често поета Николай Кънчев и мен на срещи с литературния кръжок към вестника. На една от тези срещи, говорейки на пишещите столични гимназисти за литературата, споделих, че е трудно да се обясни поезията, че никакви рационални аргументи не могат да докажат защо една поезия е добра, а друга - лоша, че поезията е "отвъд логиката" и има "необяснима магия". И като пример дадох "Анна" на Иван Хаджихристов. Едва споменах заглавието и един от кръжочниците изрецитира наизуст цялото стихотворение. Което доста ме впечатли, защото малцина в онези години подозираха за същестуването на този забравен, сенчест кът от българската поезия. Стана ми ясно, че това момче има дълбока и съкровена връзка със словото и ако продължи пътя си в литературата, ще се открои в нея. Така и стана. Това беше запознанството ми с Виктор Пасков, което прерасна в добро приятелство. Споменавам го тук, защото нерядко при по-късните ни срещи Виктор обичаше да рецитира Хаджихристовата "Анна" - тя стана нещо като таен знак на нашето приятелство. Така беше и на последната ни среща с Виктор, може би година преди смъртта му. Видяхме се в Пловдив на някаква литературна вечер, а след това избрана компания отидохме на гости в дома на издателката. Десетината гости, като в стихотворението на Елиът за Пруфрок "ходеха нагоре надолу", но говореха не за Микеланджело, на групички се събираха и разпръскваха. По някое време Виктор почука по чашата си, за да призове към мълчание, и в настъпилата тишина започна да рецитира "Анна". Не зная дали всички присъстващи и дори дали въобще някой знаеше кое е това стихотворение. Но по настъпилата тишина и съсредоточените лица на неволните слушатели усетих, че всички са почувствали магията на истинската поезия. След като свърши, Виктор вдигна чашата си, погледна ме и даде знак за наздравица, вдигнах чашата си и аз, паролата бе разменена, отново си бяхме казали всичко.

Истинската поезия - "скъпоценни книжа, които не се котират на борсата на живота" - може да живее и в познати на милионни маси хора стихове, и в разменяни като пароли редове за "посветени".

Поезията на Иван Хаджихристов, дори и когато остава непозната за мнозина, е от онези скъпоценни бисери, които озаряват с тайната си светлина и с магията на необяснимото цялото българско слово.

 

 

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.07.2013, № 7 (164)

Други публикации:
Иван Хаджихристов. Животът, който ми хрумна. Почти събрано. Библиотека "Българска сбирка". София: Литературен форум, 2013.