СЛОВО И СПОМЕН ЗА ХРИСТО ФОТЕВ

Светлозар Игов

web

Поетът, или слово за Христо Фотев
1984

Не само за мен, но вярвам и за мнозина, чиято младост съвпадна с творческото оживление от 60-те години, името Христо Фотев е един от синонимите на думата "поезия", на думата "море", на думата "Бургас"... Не зная български литератор, заминаващ за Бургас, да не е получавал от своите приятели поръка да занесе много здраве на Христо Фотев, който седи някъде там, пред сладкарница "Куба" или "Малина", в Клуба на културните дейци или на писателите, на някое явно място или в тайна квартира, или просто витае нейде като добрия дух на този град, който и благодарение на неговото присъствие е едно от най-одухотворените места сред урбанистичните пейзажи на съвременна България. Тази среща с Фотев може и да не стане, както не се сбъдват много наши срещи, но копнежът по нея винаги съществува, както копнежът по щастието. А какво друго е Поезията, ако не обещание за щастие в този наш живот, в който няма трайно щастие. На всички ценители на българската поезия Христо Фотев е подарил поне мъничко от това щастие, наречено Поезия.

Христо Фотев е наистина олицетворение на стихията на Поезията. С това не искам да кажа, че той е единственият талантлив днешен поет, нито дори, че е единственият певец на морето и родния Бургас. Нашата литература днес има немалко талантливи поети. Но Христо Фотев е най-яркият образец на един тип поет, едва ли не последният от една бохемско-романтична кохорта, чиято щафета пое от своя по-стар събрат Иван Пейчев. В безкрайното царство на литературата има различни видове поети, от нелюдимите кабинетни ерудити до патетичните естрадни рецитатори. Всички те имат свое място и функция в литературата, важното е да бъдат "добри и различни". Но няма да скрия, че питая особена симпатия към типа поети, който днес най-ярко въплъщава Христо Фотев. Една литература няма да опустее много, ако се лиши от някои от другите разновидности на поета. Но ако в нея не е останал нито един поет като Христо Фотев, тази литература би изглеждала лишена като че от самия дух на поезията.

При това имам предвид съвсем не или поне - не толкова битовия поведенчески модел на поета-бохем, а самия дух и същност на една поезия. Не зная, пък и не ме интересува - макар и да сме прекарали доста време заедно, кои са любимите му питиета, какви любовни авантюри и преживял, с какви жестове и слова е тероризирал и забавлявал жадното за сензация еснафство - все неща, които създават митологията на един поетичен живот, която може би има смисъл, ако с нещо увеличава интереса към поезията му.

Впрочем сам - и пръв! - Христо Фотев застана срещу подобни митологии, които едва ли обогатяват с нещо поезията, ако тя сама не е духовно богатство:

И ето - аз вървя срещу легендата за себе си.
(Прости ми ти, провинциална митологийо.)
Над спомените и над думите е мойта биография -
в агонията на мечтата ми за щастие.

Поезията на Христо Фотев наистина е достатъчна като ценност и без прибавките на една романтична житейска биография. А тази поезия е изповед на един живот, който се е превърнал в инструмент на поетическото познание. Най-трагичното и самоубийствено призвание. Най-опасната и рискована професия.

Да съхраняваш в себе си своите човешки любови и омрази, възхищения и отчаяния, надежди и покруси, за да ги превърнеш в един-едничък поетически миг, твърд като диамантен кристал, който разсича най-страшното - нахлуващо в живота ни небитие, миг, който превръща повторяемото в неповторимо, а неповторимото във вечно. Да живееш не само своя опасен, но и опасния живот на думите.

Да ги събличаш от наслойката на обезсмислилата ги всекидневна употреба до голата им, трептяща първородна плът и - вече новородени - да ги бракосъчетаеш така, че от тайнственото докосване помежду им да се ражда ново и непознато значение, което е самата поезия. Бих нарекъл тази поезия поезия на екстаза. А това е екстазът на вдъхновението, на онова движение по ръба на битието, на онази надвесеност над бездната, на онази надоблачна извисеност във възприятието на живота, която се постига само в изключителните мигове на човешкото съществуване и която само поетите са способни да съхранят в Слово.

Бях на самия връх на свойта младост.
Бях див - несъразмерен и красив.
Обичах те без милост аз - със ярост -
и се учудвам, че останах жив.
Бях млад - красив и неправдоподобен.
Как падах аз над тъмния ти глас.
Виновен съм - от твоя скръбен спомен
не справедливост - милост искам аз.
И пак сънувам оня светъл хаос...
(Не подозирах, а съм бил щастлив!)
Обичах те без милост аз, със ярост.
И съжалявам, че останах жив.

Малко са стихотворенията, писани на български език, в които да срещаме така остро усещане за върховите моменти в битието, може би защото са и малцина хората, надарени с така остър сетивен и духовен усет за тяхната висота.

А ето и едно друго стихотворение, в което този екстатичен усет за висотата като висене над бездна е дадено и в по-пряк образ:

И там - от седемхилядния метър.
Там, до самия рай - от самолет

видях аз Киев, отразен във Днепър
и на архангел златния тромпет.

Това движение по вертикала на пространствените измерения - от сияйната надоблачна висота до тъмната земна паст на гроба, това движение от райските висоти на душевното блаженство до пъклените подземия на тялото, тези шеметни извисявания и отчайващи падания, висенето в бездната между небето и земята, между духа и тялото, между спомена и копнежа, между неистовата радост и безнадеждната мъка, този непрекъснат опасен живот във върховете на човешкия порив е основната характеристика на Христо-Фотевата поезия. Тя постоянно ни внушава чувството за главозамайващо извисяване и опасност от сгромолясване, за делфинов скок във въздуха на щастието и внезапен изстрел, който прекъсва този блажен миг, за щастие, в което ни дебне опасност, и за рискове, замайващи като щастие. По повод "Тържествената литургия за делфините" съм се питал какво точно е привлякло поета към тези най-прилични на човека обитатели на морето. Загадката на техния непонятен език ли, който така прилича на загадката на самата Поезия? Аеро- и хидродинамичната красота на техните подобни на живи стрели тела ли? Печалната им съдба на унищожавани от хората себеподобни? Или красивият им скок във въздуха - между морето и небето - някъде, който така прилича на самото опасно-вертикално битие на Поета. Навярно всичко, но най-много тази тайнствена прилика на делфина със самата същност на Поета - човекът, живеещ над бездната.

У Александър Блок срещнах мисъл, която ще помогне да обясня какво значи "човек на бездната". "Зная, че преставам да бъда човек на бездната - пише Блок, - и бързо се превръщам в съчинител." Доколко руският поет е справедлив в този свой самосъд, е друг въпрос, още повече че след тези думи добавя: "Не завинаги съм изгубил бездната. Винаги я чувам с един крайчец на ухото."

Когато говорех за бездната - а едва ли може да има по-осезателно и едновременно по-екстатично усещане за нея от стиховете на Фотев, които вече цитирах - имах предвид едно усещане, което е самата същност на поетическия акт и без което поезията е онтологично невъзможна, както биха казали философите. Поетът винаги се движи по опасния ръб на битието, той самият е напрежението между света, такъв, какъвто е и какъвто би могъл да бъде, висящ над бездната между тези два свята, над бездната на думите, над собствената си бездна. Защото човекът, посветил се на словото, е сам една бездна.

Тази сюблимна динамика във възприятието на битието - уловено само във върховите мигове на извисяване и пропадане - придава и трепетната структура на Христо-Фотевия - най-екстазен и като стилов изказ в съвременната ни поезия - стих. Стих, в който експресивната - удивителна, въпросителна, ритмично-повторителна - интонация е внезапно разкъсвана от неочаквани паузи, от онези христофотевски анжанбмани, които могат да се ползват като христоматиен пример не на формално словесно структуриране, а на кристализирал в словото душевен опит, в който внезапните тихи пропасти между думите са не по-малко смислово натоварени от самите звучащи думи. И в които тишината е все пак пределно сгъстена, защото тя е синоним на небитието (макар че може да бъде не само това), от което поетът се отблъсква непрекъснато. Небитието, не разбирано просто като смъртта, а като мъртвия живот. Защото според Христо Фотев

Най-страшното
не е в смъртта ни, може би ужасното
е, че сме приживе във тъмната й пластика.

Поезията на Христо Фотев е непрекъсната съпротива срещу този мъртъв живот, срещу изхабения живот, живота в смъртта. Тя може да се нарече и "носталгия по празника", както сам той определи поезията на един свой по-стар събрат. И не е трудно да открием това празнично възприятие на живота навсякъде в тази поезия.

Вижте колко закономерено подчинени на това романтично-празнично възприятие на битието са всичките му ерудитски предпочитания, които Фотев е вплел символно в една поезия, която - дори и когато заема образи от книгите - няма нищо книжно. Какво друго бе "Венецианска нощ", ако не възкресяване на един романтичен празник, какъвто Фотев би искал да бъде животът ни. И не са ли любимите образи на Фотев все символи на празничното, химеричното - Ромео и Жулиета, Дон Кихот и Ван Гог и оня апокалиптичен Ной, който трябва да спаси и пренесе най-ценното. (А тези образи са все символните двойници на поета Христо Фотев.) И когато пренася Ромео и Жулиета в сивата рамка на съвременното всекидневие, и когато усеща с печал края на празничния карнавал - това са все контрапункти, които трябва да подчертаят, че животът трябва да бъде празник, радост, щастие, любов, свобода.

Този поет, който изрази най-ярко своето отчаяние от думите, страха от обезценяването им, всъщност никак не се страхува да употребява най-патетичните думи - Свобода и Любов, Щастие, Живот и Смърт - и без да ги лиши от патетиката им, да ги направи новородени. У него дори думата "другарю" звучи с първоначалния си смисъл. Този поет не се срамува да бъде романтичен, патетичен, сантиментален, старомоден, възмутителен, отчаян, дори влюбен сред този делови, несантиментален, модерен и съвсем не изпълнен с обич век.

Малцина са българските поети, у които така да личи функцията на поезията като обновител на словото и очуднено възприятие на битието.

Тази, учудващо скромна по обем в нашето изпълнено с поетическо свръхпроизводство съвремие поезия е твърде богата на теми, образи и мотиви - морето и любовта, свободата и революцията, родителите и сина, делфините и дърветата, въздуха и луната, жените и пристанищата, спомените и думите, детството и смъртта, облаците и вълните; в нея има пейзажи от Венеция и Ленинград (северната Венеция), карнавални и революционни поеми, оди и елегии, вживявания в античността и реактивни скорости, плуват весели кораби и тъжни влакове, има спомени за приятели и разходки с деца, писма и некролози, възхвали и етюди, портрети на дървета, животни и хора, сантиментални посвещения и патриотични отчаяния. Цяла една образна и емоционална вселена. И все пак тази богата на образи поезия притежава удивително поетическо единство. Най-напред - единството, което й придава христофотевския поетически стил, който понякога може да изглежда монотонен с екстатично-каскадните си епитетни конструкции и ритмични интонации, но е по-точно да се нарече единогласен. Сетне - единството, което идва от дълбоко личния изповеден характер на тази поезия, чийто богат образен свят е съсредоточен в един познат поглед и осмислен от съдбата на един познат лиричен герой без маска, защото никога не се срамува да се самоназове. Лиричният герой Христо Фотев, който е един от най-интересните образи на съвременната ни поезия. Яркият отпечатък на личното поетическо възприятие личи дори върху обективните поетически образи, които Христо Фотев създава - на майката и бащата, на сина и любимата, на морето и делфините, на родината и революцията. Без да бъдат огледала на суетно самолюбуване, тези образи оглеждат и изграждат образа на самия поет.

Навсякъде в тази поезия - във всички природни пейзажи, човешки образи, картини, емоционални състояния, мисловни абстракции, присъства лирическото отношение, наречено Христо Фотев.

В съвременната ни поезия са редки по художествена изразителност образите от покрития като че с иконна патина портретен диптих на родителите, както в стихотворението "На майка ми" и "На баща ми". Но и тези портрети са повече лирически автопортрети. Защото в тях доминира не образът, а субективното лирическо отношение към него. Христофотевското отношение. Защото никой друг не би могъл да възкликне така страстно:

Мамо,
Не остарявай, моля те - и никога
не вярвай през деня на огледалото.
В очите ми се вглеждай непрекъснато.
Съпротивлявай се срещу тъгата си.

А кой друг би могъл да се обърне така към България в едно от най-хубавите посветени ней стихотворения:

Благодаря ти за голямото търпение
и за голямото мълчание, Българийо!
В прозорците на тъмните ти влакове
душата ми се радваше на себе си...
В прозорците живота ми приличаше
на истински - приличаше на щастие!

Нито един образ в този поетичен свят не живее друг живот и не прилича на друг, освен на своя създател. Христо Фотев притежава поетическата сила да вдъхва на всичко, до което се докосне, своя образ, своята същност. Дори няколко по-важни образи на тази поезия - Любовта, Морето, Родината, Бургас, Думите - са не обективни лирически образи, а субективно одухотворени христофотевски представи за любовта, морето, родината, Бургас, думите.

Макар никъде да не деформира иманентната им същност на обективни стихии, Фотев превръща всички тези лирически обекти в одухотворени и осмислени чрез собствената му лирическа същност образи на красотата. Защото в поезията на Христо Фотев всички те заживяват един нов живот - по-траен, по-богат, по-красив.

Морето!
Най-голямото събитие!
Как ме издига към върха си - целия
отново ме зазижда във кристала си.
В блестящото съжителство със люспите
на рибите - с крилете на комарите...
Как ми тежаха дрехите - и тялото,
зазидано във паметта ми... Името!
След оскърбителното, страшното във навика
да се живее - приеми ме!
Никога
аз няма да те принизя до своите
печални средства за очовечаване.

От всички по-чести образи в тази поезия нарочно избрах Морето, и то точно където е наречено "Най-голямото събитие", т.е. най-голямата обективна ценност. И то точно където поетът му се моли да го приеме, готов да се подчини на могъщите му стихийни и надчовешки закони, да се откаже от всичко свое. И пак не е станал чист поетически пейзаж на морето. А морето е станало част на пейзажа на душата на поета, която е изповядала себе си, вгледана в морето. Забележете - тази хоризонтална синя стихия тук изведнъж е направила делфинов скок и е променила своите пространствени изменения по вертикала на лирическото душевно движение. Отвесно море - такова още не се среща в природата. Но - нека ме извини творецът на мирозданието - създаденото от Христо Фотев море ми харесва повече. Защото е по-хубаво.

Това е магията на истинската поезия!

А така е преобразил в своята поетическа вселена и със своята лирическа мяра Христо Фотев всичко.

Когато изтъквам това пределно субективно облъхване на обективните образи - майката, родината, морето, делфините и пр. - съвсем не твърдя, че Христо Фотев ги накърнява, а още по-малко, че ги унищожава. Този поет не е самодоволник, превърнал поезията си в пиедестал на въображаемото си величие. Той сам се е превърнал в инструмент за лирическо познание на света. А това познание никога не може да бъде нещо друго освен страдание, саможертва, себераздаване, щедрост и накрая - изпепеляване в думите на собствената поезия.

И именно поради това, облъхнал образите на околния свят със страстния трепет на своето сърце, превърнал ги в своя същност, Христо Фотев отново ги обективира във висшата реалност на изкуството. Казах, че за Фотев тези образи не са огледало за суетно самолюбуване. Напротив, сам Фотев - спомнете си стихотворението за майката - превръща очите си, ръцете си, самия себе си в огледало, т.е. в онова, което нарекох лирически инструмент за познание на света. А в това огледало всички образи са и по-истински, и по-красиви от своите първообрази.

В самото начало на това слово нарекох Христо Фотев певец на морето и родния му Бургас. Мнозина ще сметнат навярно, че съм изневерил на жизнената правда, защото едва ли има почитател на съвременната българска поезия, който да не знае наизуст поетическата визитна картичка на този поет.

Роден в Истанбул. Тридесетгодишен.
Но българин.
И жител на Бургас.

Не бих желал да оспорвам екзотичната достоверност на Христо-Фотевото рождение в живописния световен град на Босфора, още повече че неговата поезия наистина съдържа една рядка за нашата литературна традиция левантийско-средиземноморска чувствителност, случаен гост у родените сред поля и балкани. Но когато нарекох Бургас негов роден град, едва ли съм сбъркал, и то не защото поезията на Христо Фотев е свързана с пейзажа на този град така, както поезията на малцина българи е свързана с тяхното "малко отечество".

В бургаските покрайнини,
                                          където са тръстиките
посечени от вятъра, във къщата единствена
баща ми се завръща и престава майка ми
да се страхува - както винаги от залеза.

* * *

В Бургас, на края на града,
в Бургас - ний, бежанците, някога живеехме.

* * *

Единствено в Бургаското пристанище
живота ме изпълва с възхищение!

* * *

Как ще забравя аз нощта - най-светлата,
най-дългата - в бургаското пристанище!

Не зная много ли са българските градове, които могат да се похвалят, че са обезсмъртени в толкова хубави стихове. А и не зная дали е правилно да нарека Бургас родното място на поета Христо Фотев, а не Христо Фотев - родина на поетическия Бургас. Поне за мен Бургас винаги е присъствал такъв, какъвто го е създал в поезията си Христо Фотев. Защото не градовете създават поетите, а поетите - градовете.

Но това е, така да се каже, битийната връзка на Поета и Града. Христо Фотев обаче е свързан с този град и в един друг, литературно-исторически аспект. Бургас е стар културен център, но той заживя в поезията, струва ми се, едва с Христо Фотев. Става дума за "Бургаската школа" в поезията, за която съм говорил доста отдавна и чието съществувание в литературната карта на България продължавам да отстоявам, без да искам да внасям в това излишен патос. Дълг на по-прецизните литературни летописци е да утвърдят в каква степен неколцина връстници на Христо Фотев са съдействали за литературното оживление в Бургас през втората половина на 50-те години, когато в този град настъпи едно важно за националния ни театър артистично оживление. Зная приноса на поети като Кръстьо Станишев, Никола Инджов и Иван Теофилов в създаването на Бургаската школа. Но когато говоря за тази школа, имам предвид не само принадлежността, която дава временното или постоянното местожителство някъде, а нещо общо с поетическия дух, което ми е трудно да определя, но което усещам, че присъства у бургаските поети. След Христо Фотев в Бургас се появиха нови поети - от изтъкнатия днес не само като поет Недялко Йорданов до малката Петя Дубарова. Мнозина от поетите на Бургаската школа си отидоха от Бургас, някои си отидоха и от живота. Христо Фотев остана и в Бургас, и в живота. И той днес е и някогашният юноша, приел някакви тайнствени послания от старината, и ветеранът, изпращащ свои послания към по-младите и към неродените. Той е несъмненият стожер на Бургаската школа. Приказният поетичен гном на този град.

Днес Бургас има и други талантливи певци - нека не изброявам добре известните им имена. Но ако ги има, то е, защото преди тях е имало и други. А най-важният извор на поетическото движение в Бургас бе дори самото присъствие в него на поета Христо Фотев. Поетите се раждат от други поети. От някакво тайнствено докосване, от някакви неизречени благослови, от една невидима щафета на духа. Поезията е и самота. В авантюрата на думите всеки е сам, както и в авантюрата на живота. Но поезията е преди всичко общение. Защото е послание. Но и защото е приемане на посланието на другите. Тя е невъзможна без приемственост и солидарност. Поезията е тайно братство, незрим сбор на съобщници в царството на духа.

Не случайно наблягам на поезията като общение. Живеем във време, когато мрачната оргия на дехуманизацията и дезинтеграцията на човеците е достигнала небивали размери. Единствената форма на човешко единение днес изглежда едва ли не престъпното сдружение на "жадната за облаги сволоч", която се стреми да унищожи всякакви форми на човешка солидарност - дори най-светите малки съюзи на приятелството и любовта. И поезията като една от най-реалните форми на човешко сдружение е в самия център на мишената, наречена човешко единение.

Не случайно именно по повод на Христо Фотев правя тази възхвала на поезията като общение. Не само защото сам Христо Фотев бе нарекъл при друг повод поезията - "печално обещание за братство". А защото, като стожер на бургаската поетическа школа, със своя човешки и творчески пример, дори ако щете - със своите братски сантиментални посвещения на мъртвите и живите приятели, съратници, със самото си присъствие, е пример за поезията като човешко братство.

И ми се ще да кажа - приятели, запазете и съхранете своето поетическо братство! Това общение е не само условие на поезията, то е една от основите на самия живот. Без него животът се превръща в своето отрицание. Толкова за Христо Фотев като поет на Бургас, което всъщност беше и размисъл за присъствието на Бургас в българската литература и за функциите на поезията като общение.

А сега - за още една важна тема в поезията на Христо Фотев - редом с другите теми на тази поезия - Бургас, Море, Любов, Театър. Става дума за революцията. Достатъчно е да прочетем само "Изпълкомът заседава" и "Книга за свободата", за да се убедим, че за Христо Фотев революцията не само не е "външна" тема, но дори и не е една от темите на неговата поезия, а интимна същност на неговото битие. Такива, каквито са Морето, Любовта, Свободата. Революцията е другото име на тези единосъщи стихии. Тя е в историческото измерение на битието същото, което е любовта в интимното и Морето - в природното. Революцията е върховният миг на историята, нейната млада същност, отрицание на безвремието и безветрието. Тя е любовният миг на Историята. Най-красивият й спомен.

Сигурен съм, че ако запитаме тази стара сводница Историята какво е за нея Революцията, затлъстялото й лице би се оживило от неочаквания спомен за нещо хубаво и светло и тя би ни отговорила с думите на поета:

Бях на самия връх на свойта младост...

Така би ни отговорила Историята, ако можеше да говори. Но вместо нея говорят поетите. За които революцията е споменът за онова сладко чувство за свобода и радост от живота, което Вазов наричаше "пиянството на един народ", а Христо Фотев римува с Любов, Море, Свобода...

Христо Фотев притежава удивителната способност да владее думите с такава виртуозност, че не е случайно, дето стига до отчаяние от тях. Отначало изглеждаше почти неочаквано, че този най-органичен и спонтанен, едва ли не пееща птичка, поет - се докосна до една изпълнена с критическо самосъзнание проблематика, каквато е размисълът върху самите думи:

Защото тъй безпомощни са думите.

А тази проблематика се оказа все по-обсебваща вниманието на поета:

Убива ме жестокото насилие
над думите... И няма ли наистина
аз да заслужа тяхното доверие.

Или:

И никакво спасение във думите!
И думите, безсмислени са думите!

* * *

Сред думите, приведени под бремето
на оскърбената си красота.

Не беше ли възкликът "Здравей, мълчание" със своето откровено отчаяние от словото една заплаха за самата поезия, която - както знаем - се прави с думи, дори и когато е заредена с мълчание.

Христо Фотев не прегърна мълчанието и не потъна в него. Но неговото съмнение в ефикасността на словото, неговото чувство за вина пред думите бяха и творчески закономерни, и поетически необходими. Най-малко поет като Фотев, който никога не е словоблудствал, имаше основание да изпитва вина пред думите. Но истинският поет не можеше да не изпитва и за себе си тревога, когато замърсяват словото. Проблематиката на словото обаче възникна у този поет не само като тревога пред словесната инфлация, която се появи и продължава да бъде все по-страшна опасност за съвременната ни литература. Тънкият и опасен ръб между словото и мълчанието не можеше да не бъде зрееща отвътре тема на един поет, за когото движението по опасния ръб на битието е съдба. Бездната, над която вечно живее поетът, е и бездната на мълчанието под словото.

Но този, който е казал, че животът му е неговото призвание, знае, че животът за поета има смисъл само тогава, когато става поезия. Затова поетът винаги - след проклятия и отчаяния - отново и отново ще се завръща при думите, при словото, така както Яворов се завръщаше при своята "блудница несретна" - Песента.

Кой предизвика моето мълчание?
Страхувам се да не насиля думите...
Търпение, не ме напускай никога.
Не ме напускай никога - изпълвай ме
със старото прекрасно подозрение,
че може би принадлежа на думите...
Аз трябва да се осезая целия,
за да забравя себе си - във името на
другите.

Поетът е така отдаден на думите не заради самите тях. А защото те са пътят му към хората. Път, който поетът извървява заради хората, но затруднява неговия живот. И в тази затрудненост е неговият жребий да бъде еднакво в спор и с живота, и с думите.

Благодаря ти, щастие, за твоята
жестока съпротива, невъзможно си.
Каквото да направя, ти си винаги
почти... зад милиметъра, секундата
там някъде зад думите, зад дните ми
и нощите ми... Как сияй животът ми
през гарите, летищата, квартирите.
Не мога да си го представя иначе!
В средата на живота си аз, смешният,
съм между мойто щастие
и себе си.

Другояче не може да се създава поезия. Не може да дадеш другиму щастие, ако не го отнемеш от себе си. Но и не можеш да даваш другиму щастие, ако сам не го притежаваш. И поетът е в правото си да ни запита:

Щастливи ли сте вий без мен наистина?

Ние, разбира се, можем да бъдем еднакво щастливи или нещастни и без да познаваме този поет. Но мога да свидетелствам само за мястото, което заема в моето сърце.

И точно тук самият аз изпитвам отчаяние от думите. Още повече че критическото слово е далеч по-несъвършено от поетическото.

Бях на почивка край морето миналото лято, една от онези почивки, които не ни доставят много радост, защото по причини, които всеки си има и сам си ги знае добре, сетивата му са затворени за красотата на света и радостта да живееш и са се втренчили мрачно навътре, в някаква своя болка. Но болката си е болка, а всекидневието си е всекидневие и иска своите битови ритуали. Трябваше да заведа сина си на разходка. Заведох го на пристанището. И детето - като всички деца - изумя от възторг. И така радостно ме дърпаше да гледаме заедно в тези мигове, нима не се е родила от това поезията - че изведнъж сетивата ми се разтвориха, въздухът изми от душата ми болката и аз видях живота в цялото му тържество:

Движение на влакове по релсите -
издигай ме със своята експлозия!
Чудесно електричество - обичам те!
В хилядата ти крушки е душата ми...
Гласът ми пропълзява по въжетата
и ужасява корабните плъхове!
Аз разковах сандъка с портокалите!
Наистина ли съществува Африка,
Америка, Австралия -
о, блясъци
в кристалите на каменните въглища!
Как искам да отида аз във Индия,
в Япония, в Италия -
навсякъде...
И никъде да не отида - никога
да не напусна своето пристанище!
... Ще изгоря във въздуха - а слънцето
ме вдига със металните си челюсти!
Към ноздрите ми се надига сярата!
Желязото във всичките си образи
отново ме притиска до ребрата си...
А корабите - толкова изтънчена
и женствена е формата им,
толкова са благородни тънките им профили -
че ме изпълва тъмно отчаяние!

Пристанище, благодаря за твоето
пространство - за голямата ти работа!
В която и най-малките подробности
са пълни със огромно самочувствие!
Благодаря ти, весело движение!
Издигай ме със своята експлозия!
Чудесно електричество - обичам те!
В хилядата ти крушки е душата ми,
открила и обикнала
света!

Това видях аз, и не в бургаското пристанище, но какво значение има къде. Важното беше, че отново го бях видял и почувствал. Детето ми беше помогнало да дораста до това стихотворение, написано в съавторство от пристанището и Христо Фотев. С това не искам да кажа, че ние сме слепи за света, ако поетите не са го видели и изразили преди нас. А защо не - след като е в известен смисъл така. Нима не са имали предвид това древните, като са казвали, че "не знаем какво сме сторили, докато не ни го разкаже опитен певец".

Трябва погледът на поета да освети нещата на живота, природата и историята, за да добият те своята красота и одухотвореност. Преди да бъде видяна от поети, Природата не е била нищо друго освен първичен хаос. Преди да бъде възпята от поетите, и любовта не е била нищо друго освен акробатика някаква странна на докосващи се с причудливи движения животни. Звездите, естествено, са греели все така и преди човек да съществува на тази мъничка угаснала звезда Земята, но едва след като Данте ни разходи из ада на душата, ние видяхме истински звездите над нас. Балканът, естествено, е съществувал и преди нашите предци да се заселят край него, но той стана за българите онова, което е днес, едва след като запя Ботевата песен. Поетите са родени, за да откриват и изразяват нещата на хората.

Кой от нас не е изпитвал трепетите на това прадревно човешко чувство, за което събратът на Христо Фотев - Недялко Йорданов, казва: "Та има ли по-вечно от любов?" Кой не е изпитвал страшната тръпка на удивление пред красотата на онези жени, които само за миг са затаили дъха ни и завинаги са отминали по своите неведоми пътища, или на онези, които са хубави, защото такива ги прави нашата любов. И все пак нещо сякаш е липсвало на самата човешка любов, преди да съществуват стиховете:

Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.
Не ме измъчвай повече - обичай ме!
Не се щади - обичай ме!
Обичай ме...

Дори и разкъсано от цитирането - колко е хубаво това стихотворение! Едно от най-хубавите любовни стихотворения, писани на български език. А най-хубавите любовни стихотворения съвсем не са много. И това не е само любовно стихотворение. Това е поезия за самото чудо на битието, разкрито тук чрез одухотворената хубост на обожествената - и така битово реална в същото време - любима.

И неочаквано си спомних други стихове, на един от големите средновековни световни поети, живял преди повече от половин хилядолетие по нашите земи:

Затова облажавам, о Петко, твоето тяло,
                                                            съсъд свещен.
Облажавам и твоите честни членове!
Облажавам твоя благозвучен език.
Облажавам твоите очи,
                                    защото не дремнаха от сън,
който води към смърт.
Облажавам ти ръцете, които се подвизаваха
                                                                        в труд и не
се обмениха.
Облажавам ти и нозете,
                                  защото не отслабнаха при
всенощно бдение.

Това впрочем не са стихове, а нарочно избрани и подредени от мен откъси из житието на света Петка от Патриарх Евтимий, които и до днес са известни само на малцина специалисти. Но именно стихотворението на Христо Фотев ме накара да ги видя с нови очи, да почувствам у тях - отвъд религиозните конвенции - едносъщния човешки порив - преклонение пред женската красота. Само че ако модерният поет обожествяваше една съвременна грешница, превръщайки я в мадона, средновековният поет - патриарх на българите - очевидно е гледал с грешна помисъл една светица. Или по-точно - поетически е сюблимирал едно живо човешко чувство. Но колко удивително е това екстатично и дори стилистично сходство, свързващо през вековете един древен и един съвременен поет в едно от най-висшите прозрения за битието, до които е достигнала българската поезия. Удивлението пред вечното чудо на красотата!

Поезия на екстаза - това ми се стори най-точното определение за поезията на Христо Фотев, която винаги живее в сюблимните, във връхните мигове. Бих я нарекъл още поезия на любовта. (Нали този поет бе изповядал, че една от неговите мисии е да помири "живота с любовта"). И не просто защото Христо Фотев е автор на едни от най-хубавите любовни стихотворения на българската лирика, а защото поетическият акт у този поет е единосъщ с любовния по своя усет за върховост в преживяванията, по пределното сетивно и емоционално напрежение, по интензивността си, по обещанието за щастие, което дава и което е може би самото щастие.

Поезията на Христо Фотев е поредица от вълшебни мигове, които подари на българската литература този творец. И не само на литературата - на живота ни и на живота на онези, които идат след нас, като го прави по-красив и одухотворен, по-смислен и по-богат. А аз наистина съм убеден, че късчетата поетическо щастие, които ни даде този поет, няма да останат достояние само на нас, които бяхме съвременници на тяхното раждане, а ще отекнат и в сърцата на онези, които идат след нас - докато има българско слово, нашата най-истинска родина.

Слово, четено на тържеството за 50-годишнината на поета,
първа публикация в "Море", 1984, кн. 4.

Послепис

Поместеното по-горе слово, вдъхновено от и посветено на поезията на Христо Фотев е произнесено и публикувано през 1984 година. Тридесет години по-късно, по повод 80-годишнината от рождението на вече покойния поет, реших да публикувам не ново слово, а спомен - и то не за приятелството ни, а за диктата в литературния живот, който се опитваха да наложат някои властимащи. А случаят с 50-годишнината на Христо Фотев не е нито случаен епизод, нито единичен. Той е само един от многото примери за злоупотребата с власт от страна на някои писатели и писателски среди в битката им за отстраняване или маргинализиране на връстници и съперници в полето на литературата. Нечестна битка, която продължава и днес и която не е израз само на лоши нрави и разбираеми съперничества, защото е престъпна злоупотреба с власт.

Спомен за Христо Фотев
2014

Христо Фотев още с първата си книга "Баладично пътуване" (1961) стана всеобщ любимец на читателите на поезия. На мен ми направи особено силно впечатление с един малък цикъл, публикуван в забранения по-късно вестник "Литературни новини". А книгата му "Лирика" от 1965 година окончателно ме убеди, че този поет ще има трайно и високо присъствие в българската поезия.

Мисля, че се запознахме и сприятелихме иманно през тази 1965 година в София, на една конференция на млади писатели. И оттук насетне всяка година сме се виждали поне по няколко пъти, когато посещавах или минавах през Бургас. За мен тази среща с Христо Фотев стана нещо като ритуал, личен празник на поезията. Всички приятели знаехме къде да го намерим, лете - в сладкарница "Малина" или "Куба", зиме - в Интерклуба или в "Приморец". А през последните десетилетия - най-често в помещението на дружеството на бургаските писатели на улицата, чието име съм запомнил, защото така се казва и улицата на софийския ми дом - "Милин камък".

На няколко пъти съм го заварвал там с най-близкия му приятел сред актьорите - Досьо Досев. А веднъж имахме и интересно приключение. Бяхме тримата - Христо, Досьо и аз - на сладки приказки с чаша в ръка, когато внезапно запъхтян пристигна Николай Искъров и каза, че веднага трябва да тръгваме, за да не закъснеем за литературно четене в Поморие. В микробусчето ни чакаха вече Недялко Йорданов и Борис Христов и потеглихме към близкото градче. По пътя Недялко предложи - "Зарко, прочети и ти свое стихотворение", но аз не обичах да се изявявам като поет и се уговорихме да представя с по няколко думи поетите. В някаква канцелария зад сцената, където ни въведоха, една тържествено облечена читалищна деятелка нетърпеливо очакваше гостите. Тя познаваше бургаските поети, непознати й бяхме само двамата с Борис Христов. Когато понечих да й се представя, Николай изпревари и ме посочи - "А това е поетът Николай Кънчев". Не зная дали това бе моментна импровизация на младия поет или подготвена с другите шега, но трябваше да изиграя ролята, която ми бе предоставена, пред претъпканата с курортна лятна публика зала. На първия ред Досьо едва сдържаше смеха си, защото единствен разбра кой изигра ролята на "поета Николай Кънчев".

Мястото на епилога на тази артистична шега не е в този спомен.

Тук няма да разказвам и други случки - някои весели, други не съвсем - от срещите ми с Христо Фотев, ще се спра само на един сюжет, който има последствия в живота и на двама ни.

В началото на 1984 година Христо ми се обади по телефона от Бургас и ме помоли да произнеса слово на тържеството за 50-годишнината му.

За всеки критик би било чест да говори за един от най-популярните български поети, но аз бях особено поласкан, че Христо е избрал именно мен. В онези години за произнасяне на юбилейни слова се канеха обичайно мастити и официални критици, а аз още минавах за млад и определено не бях "официален".

Винаги се подготвям грижливо за литературни тържества, но когато говоря, обикновено не държа писмен текст пред себе си. Тогава обаче реших да напиша словото си, за да го дам веднага за публикуване в алманах "Море". Още повече че това щеше да бъде първият ми цялостен портрет за любимия поет. Исках не просто да зарадвам приятеля, а да напиша достойно за поезията на Христо Фотев слово.

Рядко съм бивал доволен от критическите си текстове, но мисля, че в случая успях. И с нетърпение зачаках тържеството.

Рожденият ден на поета - 25 март - наближаваше, мина и отмина, но никой от Бургас не ми се обаждаше.

По това време, вече няколко години бях в открити лоши отношения с председателя на писателския съюз, бях изолиран, а и сам се отчуждих от официалния литературен живот. Бях забелязал, че въпросният председател трудно скрива неприязънта си и към мен, и към ред от съвременните поети, за които пиша. По онова време още не бе известно това, което стана явно едва наскоро от публикувания в книгата "Инкриминираният Иван Динков" протокол от заседание в писателския съюз през януари 1971 година по повод повестта на Иван Динков "Хляб от трохи". От този протокол става ясно, че клеветническата кампания с груби идеологическии дисквалификации срещу автора на повестта и подкрепилия творбата му критик е организирана именно от въпросния председател, по онова време - главен редактор на литературния официоз. Предположих, че юбилеят на Христо закъснява, защото върху поета е бил оказан натиск да се откаже аз да говоря на тържеството му. Но не бих се разсърдил, ако някой друг представи юбиляра вместо мен. Защото юбилярът е по-важен от докладчика.

Ала не се оказах съвсем прав в предположението си. Разбрах го през лятото.

От средата на 70-те години не ходя на море, за да почивам, а за да се лекувам - псориазисът, който имам, се повлиява благоприятно само от слънце и море. Обикновено отивахме със семейството ми на писателската станция край Варна през юли или септември - още много писатели предпочитаха да не ходят на море през август, когато т.нар. "първи" гостуваше в писателската станция. През лятото на 1984 година единственото възможно време да отидем на море за семейството ни се оказа август и затова се записахме за станцията в Созопол, като платихме съответната такса и получихме т.нар. настанително писмо. В деня, в който започваше смяната, заедно с жена ми и сина ми пристигнахме в Созопол. Оказа се обаче, че за нас няма места нито в почивната станция, нито в наетите от писателския съюз квартири, които били пълни с чуждестранни гости и преводачи, близки на съюзното ръководство, евфемистично казано. Служителите от станцията също бяха притеснени от случилото се, заеха се да ни помогнат да намерим квартира поне за една нощ. Уви, бе разгарът на сезона, Созопол бе претъпкан с курортисти и вечерта, уморени и изнервени, се оказахме без подслон за нощуване.

Тогава се сетих, че Христо Фотев има къща в Равадиново, за което знаех само, че е нейде близо до Созопол. Христо много пъти ме бе канил да му гостувам, но аз по принцип не съм любител на гостуванията, не обичам да смесвам литературното приятелство с битовата фамилиарност. Сега обаче това беше единственото спасение и в късната вечер семейството ни се натовари заедно с багажа в едно такси и поехме към Равадиново.

Случаят стана известен в литературните среди и двама от близките ми писатели - те бяха известни с критичното си отношение към официалния литературен живот, затова мога да спомена имената им - Радой Ралин и Борис Делчев - коментираха, че това е безпрецедентен случай в историята на писателския съюз и дори писатели в немилост никога не са били лишавани от профсъюзните права - да се хранят в писателския стол и да ходят със семействата си в почивните станции. И до днес не са ми ясни нито механизмите, нито целите на този "случай" - най-вероятно са искали да провокират моя реакция, която да бъде обявена за скандална. Аз обаче не реагирах.

Христо много се зарадва на пристигането ни в Равадиново, вечеряхме, после Уляна заведе Вили и Атанас да спят и ние с поета останахме сами. Едва сега му казах за случилото се в Созопол, но много повече ме интересуваше какво става с тържеството за 50-годишнината му. Христо ми обясни, че наистина, когато разбрали кой иска да говори на годишнината му, от писателския съюз се опитвали по заобиколен начин да го убедят да се откаже от мен. Казах му, че не бива заради мен да проваля юбилея си, но той се разгневи - "Това е повече обида за мен, бе, Светльо, да не позволяват на един поет сам да реши кой да говори за него".

Наистина не ставаше дума само за едно приятелство, ставаше дума за погазване на избора на самия поет и за творческата свобода въобще.

Повече не говорихме за това, прекарахме до зори под едрите звезди на лятното небе, край искрящите чаши.

На другия ден, въпреки увещанията на Христо и Уляна да останем, се върнахме в София.

Лятото ни се бе провалило, но аз бях благодарен на Христо за отстояваното приятелство.

Каквито и трудности да среща човек в живота си, такива мигове те карат да разбереш кои са ценностите, придаващи смисъл и стойност на живота.

Ценности, които Христо Фотев отстояваше не само с поезията, но и в живота си.

За Христо се е говорило и писало много, повечето мемоаристики създават образа на романтичен бохем, птичка божия, на която прощават любовни лекомислия и граждански грехове, колоритен чудак като спомен от курортни спомени. Не, Христо Фотев бе преди всичко поет, твърд като диамант в отстояването на своята човешка и творческа свобода и достойнство.

В края на годината - най-сетне! - ми се обадиха от Бургас за тържеството по случай 50-годишнината от рождението на поета. В самолета пътувахме с Петьо, синът на Иван Пейчев, той бе комай единственият от софийските приятели на Фотев, който присъства на тържеството. Оказа се, че Съюзът на писателите, който пълнеше цели автобуси с писатели за да посещават празненствата по повод прослужените години на какви ли не посредственици, дори не бе уведомил за юбилея на Фотев. Ако знаеха за него, цели влакове с почитатели на Христо от София и страната щяха да тръгнат за Бургас.

Но и без тях онова, което видях в Бургас, бе изумително. А съм виждал много и многолюдни литературни празненства. Никога обаче не бях и до днес не съм присъствал на такава спонтанна демонстрация на обич на хората към един поет. Сякаш целият Бургас се бе стекъл в стария театър - претъпкана беше залата, фоайетата, дори улицата пред театъра. Множеството извън залата наблюдаваше тържеството по монитори. Недялко Йорданов бе подготвил прекрасен спектакъл по стихотворенията на Христо Фотев. Развълнуван до сълзи, прочетох и аз словото си за поета, което наскоро сред това излезе в бургаския алманах "Море" (1984, кн. 4). Прочетете го, то казва много - не само за поезията и личността на поета, но и за атмосферата, в която се раждаше легендата за него.

Легенда, която в онези години имаше и важен граждански, а не само литературен смисъл и бе насочена срещу социалния фалш на обществото, в което живеехме.

И за да приключа с това тържество, ще разкажа още нещо, случило се след близо две десетилетия. В началото на новия ХХІ век бях поканен да направя преглед на литературната продукция в Бургас. Прочетох всички книги, излезли в предходната година, но в една от тях имаше неприятна изненада. Книгата бе от местен журналист, кореспондент на столични вестници и бе посветена на бургаския театър. Какво бе изумлението ми да прочета как авторът си спомня от този юбилей на Христо Фотев как бил слушал доклада на литературния критик... Михаил Неделчев. Въпросният "историк" на бургаския театър не само фалшифицираше юбилея на поета, но ми отнемаше и едно от най-скъпоценните преживявания.

Наистина и преди десети ноември, и след това съм чел и слушал за себе си какви ли не небивалици от най-различен характер. Но колкото и да е свикнал на подобни неща, човек все пак реагира - ядосва се, огорчава се, гневи се, иска по някакъв начин да опровергае лъжите и хаби не само нерви, но и енергия, която би могъл да употреби за по-важни неща.

В случая със словото ми на Фотевия юбилей имаше хиляди свидетели, мнозинството от тях сигурно още живи. Затова умът ми не побираше как може един журналист в уж сериозна документална книга да твърди една неистина. И макар че от дълго време - още от времето далеч преди Фотевия юбилей - срещу мен да се водеше и съвсем целенасочена дезинформаторска кампания, по някое време дори си помислих дали журналистът не се е предоверил на предишна дезинформация. Затова реших да проверя дали още в дните на тържеството през декември 1984 година в пресата не е била пусната грешна информация, въпреки че, ако такава е имало, още тогава някой от множеството на тържеството би я забелязал и би ме уведомил. Затова отидох два дни преди прегледа в Бургас и проверих в библиотеката пресата от онези дни. В деня след тържеството "Черноморски фронт" бе посветил огромно място за посещението на един партиен функционер в града. Но на вътрешните страници имаше и малка информацийка за истински голямото градско събитие - годишнината на любимия бургаски поет Христо Фотев. И в съобщението нямаше грешка - слово за поета е произнесъл литературният критик Светлозар Игов.

Затова на прегледа изразих учудването си от неистината в книгата на въпросния журналист. Той обаче не си даде труд да даде каквото и да било обяснение. Не споменавам името му, защото разбрах, че е вече покойник. Но книгата му не е покойник и продължава да носи към бъдещето своята лъжа. И още колко такива книги и писания!

Но да се върна към онези години. Защото "случаят" не бе приключил.

На 28 февруари 1985 година открих със слово карикатурна изложба на Георги Чаушов. Не съм художествен критик и почти не съм писал за художници. Но карикатурите, които Георги Чаушов публикуваше през 70-те и 80-те години бяха изумително сатирично изобличение на тоталитарния режим, в тях се показваха неща, които не можеха или трудно можеха да се кажат с думи. И тъй като моите похвали за неговите творби навярно бяха стигнали до ушите му, той ме бе поканил да произнеса слово на откриването на изложбата му. Което и направих, а словото ми "Сатиричната графика на Георги Чаушов" бе публикувано на 8 март в "Отечествен фронт". По обичая след подобни събития, решихме с Жоро да се почерпим. И тръгнахме към писателския ресторант, който иначе в онзи период рядко посещавах. Ресторантът се оказа затворен, но писателското кафене бе препълнено с хора, които внимателно слушаха по високоговорителите изказвания, които се произнасяха в салона. Оказа се, че се провежда годишно-отчетно събрание на т.нар. Литературен фонд. Разбрахме се с Георги да се видим в една от следващите вечери, а аз приседнах в Тихия кът сред приятелска компания, която ме покани при себе си.

Повечето български писатели не обичат да слушат скучни отчетни или литературни доклади, но всички обичат да гледат сеир, когато колегите им си отправят взаимни нападки. И точно това ставаше в салона на събранието - не мога да си спомня кой вече се оплакваше от това как някой го прередил за получаването на нов апартамент, как някои получили нещо, а други нищо и защо и кой уреждал това.

Пет-шест години преди това се бях зарекъл да не се изказвам по писателски събрания, но... моят daimon отново кацна на рамото ми и пошепна да се изкажа. Излязох от Тихия кът и приближих към отворената врата на салона, където се провеждаше събранието. Поисках след поредното изказване думата и се отправих към трибуната. Имах намерение да запитам защо писателският съюз бойкотира юбилея на Христо Фотев и защо върху поета е оказван натиск кой да говори на този юбилей. Но още преди да довърша първото си изречение "През миналата година..." от първите редове започнаха да крещят "свалете го от трибуната". Забраната да летуваме в Созопол, както казах, бе станала известна сред писателските среди и предполагайки, че ще говоря за нея, бяха подготвени да осуетят изказването ми. Разбрах, че се готви скандал, веднага слязох от трибуната и се отправих към изхода. Преди още да изляза обаче, чух как седящия в президиума председател на фонда, кроткият детски поет Николай Зидаров изрича по мой адрес кръвожадните думи, че ако имал пистолет, щял да ме застреля.

Прибрах се у дома, където по-късно ми се обади един от присъствалите на събранието приятел и ме уведоми , че съм бил изключен от писателския съюз. На другия ден ми се обадиха още неколцина и ми разказаха какво се е случило на събранието, как било предложено да ме изключат от съюза и кои били гласували против, или се въздържали. Освен чутите и от мен думи на Николай Зидаров, от президиума гневно реагирали срещу мен и Орлин Орлинов и Костадин Кюлюмов. В разказите имаше и някои противоречия - главно за това кои са гласували против, но това е разбираемо като се има предвид настъпилата суматоха. Единствено беше ясно това, че съм изключен почти единодушно от писателския съюз.

Може да изглежда странно, но тази новина ми подейства някак облекчаващо и успокоително. Това успокоение обаче не трая дълго. След няколко седмици получих телеграма с покана да се явя еди кога си в секретариата на СБП. Помислих, че ще стане дума за някои административни формалности по изключването ми и си взех членската книжка, за да я върна. И в уреченото време отидох в СБП, където в кабинета на главния секретар ме очакваха членовете на секретариата. Поканиха ме да седна, след което главният секретар се изправи зад бюрото си и започна да чете с тържествен прокурорски глас Решение на Секретариата на СБП - че отдавна и по-точно винаги съм имал нездрави идейни възгледи, бил съм привърженик на буржоазни теории, формалист и естет, не съм признавал соцреализма и априлската линия и още ред подобни модни и актуални в онези години идеологически и политически обвинения, каквито бях чел и в отдавна публикувани ругателски статии срещу мен. (Би било интересно този документ да се публикува, ако не е унищожен.) Какво бе обаче учудването ми, когато след всички тези обвинения наказанието ми бе определено като... "последно предупреждение за изключване".

След което ми беше казано, че съм свободен, а главният секретар ме настигна в коридора и с ехидна усмивка ми заяви "Ние тебе герой няма да те правим!"

През пролеттта на 1989 година, когато вече беше ясно накъде вървят нещата, получих наградата на СБП за книгата "Призори" и поздравителна телеграма по този повод от Николай Зидаров. Той може би смяташе това за извинение. А в един от броевете на "Литературен фронт" след 10.11.1989 година се появи съобщение, че управителния съвет на СБП е отменил наказанието ми "последно предупреждение".

През 1995 година обаче аз сам напуснах и двете писателски организации, в които членувах, поради партийно-политическото им инструментализиране.

След 10.11.1989 година назначените от живковските тайни служби бургаски "демократи" принудиха и Христо Фотев, както и Недялко Йорданов, да напуснат града, с който бяха съдбовно свързани. Поетите се преместихаа в София.

Веднъж ми се обади Виолета, новата му съпруга, и ми каза, че Христо иска да се видим. Посетих го в новия му, софийски дом. Бяха решили да създадат собствено издателство и в него да публикуват събраните му съчинения. Христо ме попита дали бих се съгласил да ползва като предговор към първия том словото, което бях произнесъл на годишнината му в Бургас. Знаех от общи приятели, че той смята моя текст за най-доброто от писаното за него и не се учудих на предложението му.

Отбележете, че поетът помоли за разрешение, а през тези години ред издатели публикуваха в различни книги и сборници това слово не само без да ми искат разрешение, но и без да ме уведомят за публикацията. Запитах Христо има ли нужда от някакави поправки или добавки. Той каза "Не!" и аз само написах в края на публикацията в "Море" датата, на която е било прознесено словото.

Въпросът ми за поправките не бе случаен. В своя текст пиша и за революцията като негова поетична тема. А в онези години се намериха недостойни люде, които обявиха Христо за казионен комунистически поет. И сочеха като пример такива негови творби като поемата "Изпълкомът заседава". Едва ли има нужда да казвам нещо по този въпрос. Но ще го кажа, защото негодниците, нагаждачите и глупците не са се свършили.

Не е тайна, че ред от големите световни поети на ХХ век са били увлечени от комунизма и революцията. В тях те са виждали олицетворение на борбата за социална справедливост, а в революцията - библейския Dies Irae и необходимия Страшен съд. И не са и подозирали как революцията ще завърши със Сталиновите концлагери. Ред от тези поети-комунисти са репресирани от сталинистките компартии, други, разочаровани, се оттеглят.

Христо знаеше, че аз именно така разбирам неговата поема и нямаше нищо против това ми тълкувание, нито пък имаше намерение да се отказва от творбата си, както направиха мнозина други поети-нагаждачи.

Дойде денят на премиерата на първия том от събраните му съчинения. Тя трябваше да се състои в стария театър "София", зад канала. Христо ме бе поканил да говоря на премиерата. Пристигнах малко преди да изляза на сцената и едва успях да разгърна за пръв път току що излязлата от печат книга. И отново бях неприятно изненадан. Книгата бе издадена от друго издателство и в началото с огромни букви бе написано, че се издава с финансовата помощ на Мултигруп. А в края на моя предговор липсваше датата, на която е произнесен като слово. "Мултигруп" имаше мрачна слава на ченгеджийска организация. И когато излязох на сцената да произнеса новото си слово за поета, бях доста ядосан. И напрегнатото ми слово беше за вечния конфликт между земната власт и властта на духа, между "божия град" и "земния град", между поетите и властниците. И докато аз бълвах своята апология на поетите срещу затъмнената зала, на осветената сцена до мен седеше като на трон върху един реквизитен театрален стол крехкият поет.

След края на представянето Христо остана да раздава автографи на извилата се в салона огромна опашка от почитатели, а някой от организаторите зад кулисите ме покани на коктейла след тържеството, организиран от Мултигруп. Още по-разгневен от тази покана, полетях към изхода, но спрях във фоайето да изчакам семейството си, което беше се задържало при гардероба на разговор с приятели. В този момент край мен премина президентът Петър Стоянов и с кисела усмивка ме попита "Ти мене ли имаше предвид?". С Петър се познаваме още от Пловдив, брат му Емил е мой студент. Не го бях забелязал в затъмнената зала, където е бил сред публиката. Ако го бях видял, едва ли бих произнесъл гневното си слово против земните властници. Не защото бих се изплашил, а защото ставаше дума за властниците въобще, а не за конкретни лица. А Петър присъства и на премиерата на книгата на Христо в Балабановата къща в Пловдив, бил е на премиери на Константин Павлов, както и на ред други литературни тържества, на които съм говорил.

Както и в случаите с други приятели, за чиято смърт в тези объркани и хаотични години научавах със закъснение, и за смъртта на Христо узнах след погребението му. Знам, че е погребан в София. Понякога си мисля, че истинското място на тленните му останки е в неговия град, край неговото море.

Но пък и какво значат тленните останки, духът на поетите не е в тленното, той е навсякъде, където е словото им, а тяхното слово е във всичко, което са одухотворили.

Родителите, Децата, Делфините, Бургас, Думите, Жените, Красотата, Любовта, Поривът към по-справедлив свят, Свободата, Морето...

Тук е мястото този спомен да свърши. Но аз бих искал да кажа още нещо. Приятелствата са едно от най-хубавите неща в човешкия живот. Но приятелството не значи само споделени общи радостни, весели, приятни и щастливи мигове и часове. Приятелството се проверява повече в преживените заедно изпитания.

И когато става дума за приятелство между хора на словото, най-важното в него е отстояването на творческата им свобода.

А не е възможно да отстояваш свободата за себе си, ако не я отстояваш и за другите.

Затова и разказах не за приятните и весели часове на нашето общуване с Христо, споделяно нерядко и с други приятели, а за трудните изпитания, в които отстояхме висшата ценност, без която са невъзможни поезията, литературата, изкуството, достойния живот - свободата.

Поезията на Христо Фотев не е просто редене на красиви думи, които творят красиви неща, тя е отстояване на ценностите, които правят тези неща наистина красиви.

Публикация в "Море", 2014, кн. 1.

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.05.2014, № 5 (174)