ЙОВАН ХРИСТИЧ - КОНСТАНТИНОС КАВАФИС
Един балканско-медитерански интертекстуален сюжет

Светлозар Игов

web

1.

Преди години ми се стори странно, че в една прочута антология на стихотворения от световни автори, вдъхновени от поезията на Константинос Кавафис, липсваше може би най-значимата поетическа "реплика" на известното стихотворение на Кавафис "В очакване на варварите" - стихотворението на сръбския поет Йован Христич "Варварите".

Това очебийно отсъствие на Христичевите "Варвари" можеше да има само едно обяснение - по времето, когато е създавана и публикувана тази антология, Йован Христич е по-популярен в родината си като театрален критик, отколкото като поет. Защото от 1963 година, когато излиза третата му стихосбирка "Александрийската школа" до 1988 година, когато излиза четвъртата - "Стари и нови стихотворения", Йован Христич не издава поезия, но за сметка на това се утвърждава като първокласен есеист, театрален и литературен критик и драматург.

През 1993 година Йован Христич издава още една стихосбирка - "Нови и най-нови стихотворения". Но едва след излизането на "Събрани стихотворения", съставени и предговорени от поета Иван В. Лалич през 1996 година, когато Христич получава (1997) и престижната национална награда "Змай" и на поетическото му творчество е посветен симпозиум, чиито материали излизат в сборника "Поезията на Йован Христич" (1997), поетът Йован Христич ще бъде равнопоставен на есеиста, критика и театрала. Макар че и след това представата, че Христич е повече голям критик и есеист, отколкото голям поет, ще има доста привърженици сред сръбската критика и литературна общественост.

Една от причините за сравнително бавното канонизиране на Йован Христич като голям поет (първокласен поет, поет-класик) е съществуващият и в сръбската култура предразсъдък, че "истински" поети са стихийните и органични таланти, обладаните от thea mania, боговдъхновените "птички божии", противопоставяни на ерудитите, на талантите с култивирана интелектуална дисциплина. В сръбската литература този мит е поддържан и от поетическата практика на романтизма от Бранко Радичевич до Йован Йованович Змай, и от новоромантичните експресионизми на междувоенния авангардизъм от Милош Църнянски и Раде Драйнац до сюрреалистите Марко Ристич, Оскар Давичо и др.

Йован Христич, който още от младите си години има удивително ясно критическо самосъзнание за своето творчество, винаги говори за себе си с някаква сократическа самоирония, която е и скрита ирония към социокултурния контекст на неговото съвремие. Той много добре знае предразсъдъка към поетите-ерудити и на няколко места в своята автобиографична изповед "Моят елемент е водата. Скица за фотобиография" (вж. Поезия 1997) говори за това как е бил възприеман като поет.

Ето какво например пише Христич за отношението на един от най-авторитетните и меродавни сръбски критици през 50-те и 60-те години Борислав Михайлович-Михиз:

С Михиз имам едно странно отношение още от 1954 година. Когато излезе книгата ми "Дневник за Улис", Михиз написа рецензия, която се наричаше "Четири нови гласа". Ставаше дума за нас четиримата, чиито книжки излязоха. Той написа за моята книга, че в нея има конвенционални неща, че аз съм човек, който очевидно много чете, но че нямам някакво кипнало вдъхновение. Завършваше горе-долу така: "Но аз мисля, че той скоро ще стане отличен есеист." И когато след няколко години излезе първата ми книга с есета "Поезия и критика на поезията", изпратих я на Михиз с посвещение. Оттогава изпращам всяка своя книга с есета на Михиз с почти същото посвещение "Изпълнявам ли добре пророчеството?" Винаги му изпращам. Ето това е моето приятелство с Михиз.

"Пророчеството" на Михиз се сбъдва - още с първите си критически книги "Поезия и критика на поезията" (1964) и "Формите на модерната литература" (1968) Йован Христич се откроява като първокласен есеист. Но иронията на Христич се отнася и до неказаното в казаното от и за Михиз - Михиз смята, че Христич ще се развие като есеист, а не като поет. Но още през 1963 година Христич издава стихосбирката "Александрийската школа", приета изключително ласкаво от ред проницателни критици и станала негова емблематична поетическа книга. Макар че - не само поради дългото му, четвъртвековно мълчание като поет от 1963 до 1988 година и популярността му като театрален критик - преобладаващото мнение в сръбската литературна общественост е, че Христич е "повече критик-есеист, отколкото поет". Христич добре знае това "общо мнение" и говори за него почти без ирония:

След няколко години Иван (Лалич) веднъж ми каза: "Имам един текст за теб. Той би бил отличен предговор. Хайде да ти направим една книга събрани стихотворения." Казах му "Добре". В издателство "Просвета" има една библиотека за избрани стихотворения. В нея бяха излезли стихотворенията на Иван и той предложи аз да стана един от авторите на тази библиотека. Но това не стана, защото "Просвета" не ме смяташе достатъчно значим за тази библиотека. Добре, всеки има право на свое мнение.

По-нататък Христич разказва как е направил за друго издателство, "Матица сръбска", по предложение на главния му редактор Светозар Петрович книга с есета, след което редакторката Юдита Шалго му предлага да издаде и друга книга. И едва тогава Христич "набира смелост" и предлага книга събрани стихотворения, която имала и готов предговор от Иван В. Лалич. Именно тогава Христич и Лалич подготвят "Събрани стихотворения", които излизат през 1996 година:

За съжаление, нито излизането на книгата, нито тази Змаева награда бяха дочакани от Иван Лалич и Юдита Шалго, и много ми е жал за това, защото те сигурно биха се радвали на успеха на тази книга. Тя е толкова тяхна, колкото и моя.

По същия начин, като за не само свое дело, Христич говори и за начина, по който е написал "новите" си (след "Александрийската школа") стихотворения:

Малко по-рано, Джорджие Вукович, с когого също обичам да дружа и разговарям, веднъж ми предложи: "Слушай, би ли могъл да направиш една книга с избрани стихотворения". Отговорих му: "Мога, Джоко, но нямам нищо ново". А той: "Сядай тогава и напиши десет стихотворения." Тогава се случи да пътувам за Америка. Имах престижната Фулбрайтова стипендия - трябваше да работя в библиотеката и да чета мъдри книги. Наистина правих това, но и нещо непредвидено: пишех стихотворения по поръчката на Джоко. Не знам какво би казала Фулбрайтовата фондация за това, че парите й отиват за писане на стихотворения, но това и не е важно. Така излезе моята книга "Стари и нови стихотворения" с послеслов от Джорджие Вукович и в негов избор. Тези нови стихотворения, които са в книгата, и днес наричам "Джорджовите стихотворения".

Но дори и след получаването на престижната Змаева награда и състоялия се научен симпозиум, посветен на поетическото му дело, през 1997 година, Христич знае, че предубеждението към поетите-ерудити в родината му продължава да има свои меродавни застъпници. Затова до края на живота си говори с някаква ведра самоирония:

Михиз изглежда беше прав: есето е формата, която ми е най-присъща.

Че това е така, показва самото - голямо и по обем, и вътрежанрово многообразно - есеистично творчество на Христич. (За него пиша повече в българския превод на есетата му "Пътувания из Средиземноморието", 2002.) Но това не значи, че е по-малко значим като поет. За което свидетелства и все по-големият критически интерес към поезията му, изразен в нов научен симпозиум, чиито материали са събрани в сборника "Модерни класициста Jован Христић", издаден в Белград през 2009 година. Достатъчно е само да изброим деветимата сръбски поети от традицията и съвремието, на които са посветени сборниците от състоялите се досега симпозиуми, за да разберем новото равнище, на което вече се чете поезията на Христич в родината му - Йован Дучич, Милан Ракич, Владислав Петкович-Дис, Сима Пандурович, Растко Петрович, Момчило Настасиевич, Васко Попа, Бранко Милкович, Иван В. Лалич. Тази поредица от имена, сред които в първото десетилетие на ХХІ век е вместен Йован Христич, показва по-високия ранг, който вече се отрежда на поезията му. Макар че и в този сборник има някои автори, които дават предимство на есеиста пред поета, това е вече нюанс. Важното е, че и в родината му като поет Христич вече е равнопоставен на големия критик-есеист, каквото признание никога не му е липсвало от 60-те години насам.

А това критическо признание играе роля и за по-пълноценното издателско представяне на поезията на Христич и в родината му, и по света - поезията на Христич в родината му вече излиза в популярни издателски библиотеки, където включват само класиците, а в Лондон през 2003 година излезе и книга с поезия на Христич в превод на Бернард Джонсън, която е второто чуждестранно издание в отделна книга след българското издание на "Александрийската школа" в мой превод през 1996 година, по повод на което Христич със съпругата си гостува в София и Пловдив през октомври същата година.

За мен е голямо творческо удовлетворение, че като преводач и критик изпреварих това високо признание на поета Христич и в родината му, и по света. Защото считам Христич за голям поет още след прочита на "Александрийската школа" през 1964 година, към което по-късно - след прочита на "Поезия и критика на поезията" и "Формите на модерната литература" - се прибави и възхищението от критика. И от 1968 година работя над един проект по представянето на петима модерни сръбски поети - Васко Попа, Миодраг Павлович, Иван В. Лалич, Йован Христич и Бранко Милкович, първото свидетелство за което е представянето им в мой превод в списанието на българите в Югославия "Мост" през същата 1968 година. Още през 1965 година в бюлетина на изд. "Народна култура" "Книгите по света" (кн. 5) излезе малък мой критически портрет на Бранко Милкович. През 1972 година в бюлетина на СБП в рамките на написаното в съавторство със Сийка Рачева и Ганчо Савов изследване "Литературният живот в Югославия" излезе мой критически преглед на сръбската поезия, в който основният акцент е върху споменатите поети. През 1989 година в изд. "Народна култура" се появи антологията на петима модерни сръбски поети "Нощен полет", а отделни стихосбирки: на Йован Христич "Александрийската школа", на Иван В. Лалич "Концерт византийска музика" и на Васко Попа "Далеко във нас", излязоха съответно през 1996, 2003 и 2005 година. Търсят издател и останалите две преведени от мен стихосбирки - на Бранко Милкович "Орфическо завещание" и на Миодраг Павлович "Потомците на Перун".

Забавянето на издателското осъществяване на моя проект "Петима модерни сръбски поети" се дължи на две причини - в края на 60-те и през 70-те години тези поети - въпреки някои направени издателски пробиви с представянето на модерни гръцки, полски, италиански и испански поети в България - изглеждаха на меродавните нашенски издателски фактори прекалено "модерни". Когато пък през 80-те години, след пробива, който направи сп. "Съвременник" към модерните чужди литератури, издателските политики станаха по-широки, нещо друго затрудни представянето на модерните сръбски поети - антологията "Нощен полет" бе представена в изд. "Народна култура" още през 1983 година, но издаването й бе забавено до 1989 година. Причината за това бе гонението, което тогавашният председател на писателския съюз бе предприел срещу мен и в което му пригласяха негови приятелско-издателски кръгове. А когато антологията излезе, нейното публично отекване бе заглушено от настъпилата политическа шумотевица на "промяната". Специализираната критика все пак успя да забележи значимостта на антологията - в статията "Поетическа антология "Нощен полет" Людмила Миндова (2004: 316-320) нарича антологията "виртуозно преводаческо и съставителско творение", "истински шедьовър в областта на поезията и преводаческото майсторство".

Когато казвам, че съм изпреварил признанието на Христич като "голям поет" в родината му, съвсем не мисля, че съм бил единственият, който е смятал така още през 60-те години. Напротив, интерпретирането на Христич като голям поет може да се забележи в критически текстове, които са му посветили своевременно такива ценители като Никола Колевич, Иван В. Лалич и Джорджие Вукович, чиито мнения бяха важна опора и за мен като читател, ценител и интерпретатор на поезията на Христич. Но повечето критици в сръбската литературна общност като че споделяха до голяма степен мнението на Михиз, че Христич е критик, а не поет.

2.

Дори като изключим многобройните критически отзиви и статии за театрала - драматурга и театралния теоретик, историк и критик - и за литературния критик и есеист, писаното от критиката за поезията на Йован Христич от дебютната му стихосбирка "Дневник за Улис" (1954) до научния симпозиум, посветен на поезията му през 2009 година, представя един солиден корпус от критически текстове, които очертават самобитната му лирическа поетика и различни аспекти от неговата поетическа визия за света.

Първите две стихосбирки на Христич - "Дневник за Улис" и "Стихотворения 1952-1956" (1959) - не са приети обаче с онзи шумен интерес, който предизвикват книгите на предшествениците му от първата вълна на "модерните" Васко Попа и Миодраг Павлович, както и на връстниците му от втората вълна Бранко Милкович, Иван В. Лалич и Любомир Симович. Но и не всички са скептични към поета за сметка на есеиста, като Борислав Михайлович-Михиз - с интерпретаторска проницателност за ранната поезия на Христич пишат Светлана Велмар Янкович, Александар Петров, Раша Попов, Предраг Палавестра и др.

Но вече третата стихосбирка на Йован Христич - "Александрийската школа" (1963), се превръща в литературно събитие и задълго определя представата за поета Йован Христич - и този път не липсват скептични към модерния интелектуален лиризъм на Йован Христич, но много повече са критиците, които приемат александрийската му поетика като значим принос в съвременната сръбска поезия. От това време е и първият задълбочен портрет на поета Христич от Никола Колевич "Стихове за човешкото съществувание" (1963).

Четвърт век след тази книга Христич не публикува нови стихотворения. През този период се отдава изцяло на театъра и критическата есеистика и си спечелва името на най-добрия съвременен театрален критик и на блестящ есеист. Не бих казал, че е забравен като поет, но в контекста на динамичния сръбски литературен живот през 60-те, 70-те и 80-те години образът на поета Христич донейде избледнява за сметка на театрала и критика.

Едва през 1988 година издава книгата "Стари и нови стихотворения" (1988), подтикнат, както сам разказва, от Джорджие Вукович, който е автор и на публикувана като предговор критическа студия, която значително обогатява представата за поезията на "александриеца" Христич. След пет години Христич издава в обща книга своите "Нови и най-нови стихотворения". А през 1996 година, съставени и предговорени от Иван В. Лалич, излизат и "Събрани стихотворения". С тези три книги Йован Христич отново привлича внимание към себе си като поет. А в двата проведени през 1997 и 2009 година научни симпозиума, поезията му все повече бива откроявана като средищно ядро на "полиграфското" му творческо дело с първостепенна значимост в сръбската литература от втората половина на ХХ век. След трите етапни портретни критически студии за поета (на Никола Колевич, 1963, Джорджие Вукович, 1988 и Иван В. Лалич, 1996) пред последните петнайсет години се появиха множество нови интерпретаторски текстове за поезията и поетиката на Йован Христич от автори като Любомир Симович, Александар Петров, Йован Делич, Радивойе Микич, Александар Йованович, Михайло Пантич, Иван Негришорац, Саша Радойчич, Васа Павкович, Леон Коен, Светлана Шеатович-Димитриевич, Боян Чолак, Тихомир Брайович, Боян Йович и др., които очертават цялостно или различни аспекти от поетиката на Йован Христич. През 2002 година, съставени и придружени с послеслов от Саша Радойчич, излязоха в отделен том окончателните "Събрани стихотворения" на Йован Христич. През 2008 година излезе в отделна книга - "Лято и цитати" - и монография на Драган Хамович, посветена на "поезията и поетиката на Йован Христич".

Като изхожда от една ранна статия на самия Христич, Иван В. Лалич точно ситуира литературно-исторически появата на поезията на Йован Христич в разгара на битката между модернисти и традиционалисти, подчертавайки нерадикалния характер на Христичевата "модерност", която не е отрицание на традицията, а "търсене на собствена традиция". Като приема вече популярното определение на Джорджие Вукович за Йован Христич като "умерен класицист", Лалич разглежда творчеството на Христич като "специфичен неокласицизъм" в "търсенето на една друга традиция".

Още през 1963 година Никола Колевич вижда рамката на Христичевата поезия като "медитеранска, казано географски, и платоновска, казано философски". Джорджие Вукович отбелязва, че в поезията на Христич се прави "аналогия между гръцката култура и медитеранската природа". Иван В. Лалич, чиято собствена поетическа "традиция" е Византия, отбелязва привързаността на Христич към културата на Елада и към пейзажите и духа на Средиземноморието. Като откроява "цитатността" като важен момент в поетиката на Христич, Лалич смята, че поетиката на Христич е плод на "асимилирания опит на модерната поезия, особено англоезичната, който Христич в един значим сегмент на своята поезия ще кръстоса с традицията на античната епиграма и стимулативното четене на Кавафис."

Тук ще спестя връзките, които интерпретаторите на Христич правят със сръбски поети като Йован Стерия Попович и Душан Матич, и ще посоча само чуждестранни поети от класиката и модерността, които според критиката са оказали влияние върху формирането на Христичевата поетика - Омир, Шекспир, Бодлер, Т. С. Елиът, Пол Валери, Константинос Кавафис са най-често споменаваните имена. Освен поети често са споменавани и досократическите философи и Платон, античните трагици, Албер Камю.

Ще оставя обаче и всички останали поети, философи и есеисти, за да се съсредоточа само върху връзката Йован Христич - Константинос Кавафис.

Когато репрезентативната стихосбирка на един поет се нарича "Александрийската школа", както е при Христич, едно от първите имена, които се натрапват като възможни образци е името на поета от Александрия Константинос Кавафис. А когато разтворим книгите им и дори само прочетем някои заглавия на стихотворения - "Мнесарх", "Данайците", "Сократ на бойното поле", "Калимах при пирамидите" "Александър, син на боговете", "Изгнаник, Лахес дълго бродеше по чуждите земи" у Христич, "Нощното пътуване на Приам", "Свитата на Дионисий", "Конете на Ахил", "Краят на Антоний", "Александрийски царе", "Битката при Магнезия" у Кавафис - ще помислим за сходен тип "историческо вдъхновение". По-внимателното вглеждане в избраните от двамата поети исторически личности и събития и прочита на творбите им ще покаже обаче и особено важни разлики в предпочитаните личности и събития и в лирическата им интерпретация. Много повече прилики ще видим между двамата поети не в "историческата" им поезия, а в стихотворенията, посветени на "стаите". (Тази връзка между "стаите" на Кавафис и Христич направих обаче чрез стихотворенията за "стаите" на други двама поети - Атанас Далчев и Драгомир Петров.) "Стаите" ми помогнаха да откроя и една съществена разлика между Кавафис и Христич. Кавафис в непосредствено изповедната си поезия е камерно-интериорен поет, Христич не остава само в "стаите" - той е и поет на морето и лятото, на сетивното докосване до природните "елементи" - водата, въздуха, земята. "Средиземноморското" у Кавафис е културно-историческо, цивилизационно, "средиземноморското" у Христич е самото Море и неговото пейзажно поднебие като сетивно възприемана материална конкретност.

Очевидните - александрийски и медитерански - сходства между Христич и Кавафис са забелязани и подчертани от всички писали за поезията на Христич.

Вече отбелязах казаното от Иван В. Лалич за "стимулативния" за Христич прочит на Кавафис. Не пропуска близостта между двамата поети и друг поет, Любомир Симович, който в краткото си слово за Христич "Между боговете и варварите" така очертава главните Христичеви "традиции":

Традицията, на която се осланя Христичевата модерност, са, от нашите поети Стерия, а от чуждите Елиът и английските "поети от тридесетте", както и Бодлер и Валери и, особено, Кавафис.

Друг от най-проницателните читатели на Христич, Иван Негришорац, свързва двамата основни за Христич чуждестранни поети с прехода от екзистенциално към митично:

В началото съсредоточен върху индивидуалната екзистенция и нейното отчуждение в модерния свят, Йован Христич по-късно все повече се свързва с есенциалността на мита и неговата парадигматичност. Тази промяна предполага и по-дълбоки сътресения на поетическия дискурс: все повече се губи символната дисперсивност на изказа и вместо нея се появява чистата структурираност на митичната притча и нейното значение. И макар Елиът да остава важен поетически референт, ключово предизвикателство става опитът на Константинос Кавафис, поет, който се опитва да пренесе пламъка на духовната съсредоточеност от античността в модерния свят. С този дял на своето творчество Христич, като Кавафис, се опитва да открие на нашето хаотично време някои отдавнашни, вече забравени, но винаги ефикасни образци. Този опит - да го наречем митографски поетически модел - със своята неокласицистичност въздейства доста дисонантно спрямо доминантите на модерността, но представя и несъмнена целебна и терапевтична сила.

Авторът на първата критическа книга за поезията на Христич, Драган Хамович, обръща внимание на един още по-нов обрат в поезията на Христич (ако въобще за неговата спокойна и плавна поезия може да се употреби смела дума като "обрат") - от Кавафис към Омир:

Интересно е да се проследи развойния път от Христичевия инфантилен "блян по море" и нагона за пътуване - до мита за Медитерана по следите на "средиземноморските вдъхновения" на Валери и тематичните ресурси на елинистичната антика, от които черпи Кавафис. Христич е развил своето отношение към началното пространство на европейската култура, променяйки смисловите акценти в рамките на обширната антична основа, като започва от визията на "постмодерната" Александрия като аналог на съвременната духовна ситуация, за да се обособи накрая светът на Омировата фикция, която му се привижда в реалния приморски, адриатически пейзаж, където поетът може да се озове като в някакво приказно убежище за образования и зрял индивид, който търси утеха от преходността на живота.

Връзката Христич -.Кавафис изглежда толкова очевидна, че се е превърнала в "общо място" за всички писали за поезията на Христич. Цитирах обаче само онези критици, които са видели нещо повече от общо сходство - импулсите от Кавафис в прехода от индивидуално-екзистенциално към общностно-митично и след това "оттласкването" от "постмодерната" Александрия на Кавафис назад, към Омировата Елада.

Съпоставителният прочит между творби - от един и същ или различни автори - обичайно се основава върху техните сходства, но търси различията. Това е ползотворния, смислотворчески критически "метод" - да търси различията на "сходното" и сходствата у различното.

3.

И така - и като "александрийски" поет, поет-ерудит, и като "исторически" поет, черпещ от класическата античност, и като поет на Средиземноморието Христич има общ свят с поетическия свят на Кавафис.

В поезията на Йован Христич обаче има и няколко творби, които могат да бъдат четени и като по-пряк интертекстуален диалог с поезията на Константинос Кавафис, Иван В. Лалич ги нарича "Кавафис серия".

На първо място това е стихотворението "Варварите", което представя не ехо от прочутото "В очакване на варварите", а директен спор с тази - една от най-популярните, ако не и най-популярна - творба на Кавафис. Връзката на Христичевото стихотворение е открито подчертана от самия Христич, който е поставил като мото, и то на оригиналния гръцки език, заключителните два стиха на Кавафис.

Поезията на Христич е подчертано ерудитска, изпълнена с множество цитати, но повечето от тях са скрити, и то не само защото цитират познати стихове. Нерядко се цитират обаче и не особено познати стихове, макар и от познати поети. Понякога Христич използва цитати, дадени в кавички, като заглавия на свои стихотворения. Стихотворението със заглавие "Непрекъснатата свежест на света" например е цитат на дефиницията на един от любимите му сръбски поети, Душан Матич, за поезията. А "Познай самия себе си" (цитирано на сръбски, а не в гръцкия му оригинал) e прочутия надпис на Аполон в Делфи. (Любопитно е, че при една от срещите ми с Андрич, той също цитира това прочуто изречение в показателен контекст, вж. моя "Спомен за Иво Андрич".)

Доста гъсто цитатната поезия на Христич обаче има изключително рядко стихотворения с мота. Те всъщност са само две. Едното е стихотворението "Александрия", с цитат от Дион Хризостом, но в сръбски превод: "По някакъв начин във връзка с целия свят". И другото - "В очакване на варварите", чието мото Христич е дал в гръцкия оригинал.

И тази подчертана връзка с Кавафис, и особено двойното й подчертаване чрез заглавието и чрез мотото, ясно подсказва търсения от самия, иначе дискретен в литературността си, Христич, спор с финалното внушение на творбата на Кавафис. За да разберем в какво е същността на този спор, ще цитирам най-напред двете творби.

Ето творбата на Кавафис в българския превод на Стефан Гечев.

В ОЧАКВАНЕ НА ВАРВАРИТЕ

Какво очакваме, стълпени на площада?
Днес варварите ще пристигнат тук.

Защо това бездействие в народното събрание?
Защо народните избраници закони не създават?

Защото варварите ще пристигнат днес.
Какви закони да създават народните избраници?
Когато дойдат варварите, ще ни донесат закони.

Защо ли императорът е станал толкоз рано,
пред най-големите врати тържествено е седнал
на трона си, замислен, със корона на главата?

Защото варварите ще пристигнат днес.
И императорът очаква да приеме
водача им. Дори му е приготвил
да му даде държавен пергамент. Във него
му е написал много титли и названия.

Защо и преторите са излезли днес
с червените си златоткани тоги?
Защо са гривни сложили със много аметисти
и пръстени с блестящи, лъскави смарагди?

Защо са взели своите най-скъпоценни жезли,
със злато и сребро прекрасно украсени?
Защото варварите ще пристигнат днес,
а заслепяват ги такива скъпи накити.
Защо прочутите оратори не идват като други път,
за да изложат свойте мисли в красиви дълги речи?

Защото варварите днес ще дойдат.
А те се отегчават от сложни красноречия.

Защо започна изведнъж такова неспокойствие,
обърканост (лицата как станаха сериозни!)?
Защо внезапно улици, площади опустяха
и всички се прибират, умислени дълбоко?

Защото падна здрач, а варварите не дойдоха.
Завърнаха се пратениците от границата
и казаха, че варвари не съществуват вече.
Сега какво ще стане с нас без варвари?
Та тези хора бяха някакво си разрешение.

А ето и стихотворението на Йован Христич в мой превод:

ВАРВАРИТЕ

Kai tora tha genoume horis barbarois
Oi anthropoi autoi esan mia kapoia lysis.

Кавафис

Най-сетне вестителите дойдоха и казаха:
                                                        Варварите идват.
В града се готвят да ги посрещнат:
Въодушевени юноши вече викат техните имена
И бързат да прославят новите богове.
Не казваха ли поетите, че те са някакво разрешение?
Сега пишат стихотворения във тяхна чест
И чакат деня, когато гласно ще ги четат,
Докато удивените варвари
Ще ръкопляскат и ще ги учат наизуст.
Виждат вече своите стихове, изписани с големи букви
И окачени по арките на храмовете
От които ще прогонят изнемощелите божества,
Виждат библиотеките, препълнени със своите книги
От които ще изхвърлят приказките, които вече никому
                                                                        нищо не казват.

Но поетите не знаят, че те първи ще бъдат обесени
                                                            на градския площад
Заедно с юношите, които побързаха да отворят портите
И да пуснат в града онези, които така жадно чакаха.

Защото варварите са си варвари и не са никакво решение.

За да разберем не само същността на лирическия спор на Христич с Кавафис, но и смисловата структура на двете творби, е необходимо да се вгледаме в историческия контекст на възникване на творбите.

Поезията на Кавафис, колкото и да изглежда чужда на историческия контекст на своето време, все пак носи известен отпечатък от историческата атмосфера по времето на поета. А това е времето на европейския fin de siecle, на буржоазната belle époque, но и на известна декадентска умора от нея. Тези настроения са най-добре изразени в изключително популярната в периода между двете световни войни книга на Освалд Шпенглер "Залезът на Запада". Усещането за "залез" на западната цивилизация подхранва след Първата световна война и барбарогенизма у някои "по-млади" народи, и радикални движения, които вярват, че по-младите народи и новите съсловия ще влеят нова, прясна, освежаваща кръв в уморената европейска цивилизация. Това ще почувстваме в "скитството" и евразийството в руската култура, в авангардисткия барбарогенизъм през 20-те години в някои балкански литератури, то присъства и в левите, и в десните тоталитарни идеологии и по-точно - у някои интелектуалци, които се опитват с тази цивилизационна "теория" да оправдават неизбежната кървава стихия на навдигащия се "бунт на масите", на революциите.

Не бих казал, че "В очакване на варварите" (писано и публикувано преди Първата световна война) е съзнателно вдъхновено от тези апокалиптично-месианистични барбарогенетични настроения от края на ХІХ и началото на ХХ век, нито че в творбата на Кавафис се чувства лично авторово отношение към напразното "очакване на варварите". Дори последният стих, че "варварите" са били "някакво разрешение", не е израз на лична позиция, което се проявява не само от лирическата конвенция на първото лице множествено число, чрез която авторът като че се идентифицира с някаква колективна общност, напомняща донейде Лилиевото "И тръгнах гузен след тълпите, безсилен да ги отрека". Писал съм, че въпреки този си стих самият Лилиев никога не е тръгвал "след тълпите" и мисля, че и "ние-то" у Кавафис не е идентифициране с общността на това "ние".

В този смисъл и стихотворението на Христич не е в прекия смисъл на думата "спор с Кавафис". То е само израз на един нов, и друг - не само екзистенциален, а исторически - опит. Опитът на човека от втората половина на ХХ век, на човека преминал през кървавата касапница на две световни войни и "бесовщината" на различни диктаторски и тоталитарни режими. Стихотворението на Христич, публикувано за пръв път през юни 1988 година в белградските "Книжевне новине", е синтез на един богат исторически опит на човека и човечеството през ХХ век. И за да дам още един "вход" към смисловата структура на творбата на Христич, ще припомня един епизод, намерил място във вече цитираната му изповед.

В един доста пространно разказан епизод Христич си спомня една конференция за драмата в Единбург през 1963 година, където се събрали доста значими имена - Йонеско, Макс Фриш, театралният доайен Пристли, театралният наблюдател на "Обзървър" Бамбер Гаскойн, великият актьор Лорънс Оливие, авторитетният театрален критик Кенет Тайнън. От Източна Европа, освен Христич, бил и Ян Кот, с когото заедно обикаляли различни места в Единбург и коментирали видяното. Посетили една програма на Брендън Биен, след която отишли в някаква стара къща, по чиито стръмни стълби Ян Кот изповядал, че едва сега разбрал Джойс. Накрая попаднали в бунтовна компания на леви интелектуалци:

Искаха да вдигнат във въздуха някакъв единбургски замък и революция срещу англичаните. Ян Кот и аз се спогледахме и леко се усмихнахме - какво знаят те за революциите. Разбира се, шотландците не вдигнаха единбургския замък във въздуха, но вече имат свой парламент.

Не е трудно да разберем съзаклятническите усмивки на Ян Кот и Христич по повод на западняшките "революционери". Какво ли знаят наистина те за революциите! Но източноевропейците знаят.

И тъй като все така фриволно-анекдотично Христич ми бе разказал този "случай" още през 1968 година в Белград, тогава не можех много да го разбера - за един млад българин през 1968 година Белград със своите книжарници приличаше повече на "дивия запад", отколкото на Източна Европа. През последните три десетилетия обаче картината рязко се промени - последното писмо от Христич до мен дойде през Будапеща, защото, както ми съобщава в това писмо - нямал вяра на югославските пощи (беше времето на Милошевич). Разбрах го много добре, защото от десетината писма и пратки, изпратени от мен до Иво Андрич в периода 1968-1975, до него е достигнало само едно.

Разказвам този епизод като свидетелство за това, че никой по-добре от източноевропейците през втората половина на ХХ век не знаеше по-добре защо "варварите са си варвари и не са никакво разрешение". Христичевите "Варвари" не са толкова спор с Кавафис, те са израз на историческия опит на човечеството, преживяло ужасите на ХХ век.

Другата творба на Христич, която може да се чете като интертекстуален диалог с Кавафис, е "Отново посетената Итака", ще я цитирам пак в мой превод.

ОТНОВО ПОСЕТЕНАТА ИТАКА

Приятелю мой, трябва най-сетне да се сбогуваме
Със всички страни, които се разстилаха под светлината
                                                                        на тази лампа,
С онова, което ще остане в мрака, когато пак я запаля,
Със всичко онова, което другата светлина ще донесе,
                                                                  когато тази угасне.

Тази напразна умора нека остане умора завинаги,
Докато лягам в бившата си кръв, за да реша най-сетне -
Победих ли, или съм победен.

О, сладка наслада на поражението, тъга на случайните победи,
Сред тези четири стени
Не се добива нищо, празни шепите остават.

И светлините гаснат, а от мойта маса
В мъглата на някакви пътувания се отдалечават ничии
                                                                                    земите
На това море
За пръв път му е все едно крие ли се земя под него
Или само слънце, още едно докосване под пода,
Мъртъв е този ден без слънце и без отдих.

За разлика от "Варварите", където диалогът с Кавафис не само не е скрит, а е и особено подчертан, в тази творба на Христич нищо не указва, че може да бъде свързано с "Итака" на Кавафис, друга от най-прочутите творби на александрийския грък, която ще цитирам отново в превода на Стефан Гечев:.

ИТАКА

Когато тръгнеш нявга за Итака,
моли се пътят ти да е далечен,
изпълнен с перипетии и знания.
От листригоните и от циклопите,
от Посейдон сърдития не бой се -
такива в пътя нивга не ще срещнеш,
ако възвишена остава мисълта ти,
ако отбрано чувство
душата и телото ти докосва.
Ни листригоните, нито циклопите,
ни Посейдона разгневен ще срещнеш,
ако ги сам в душата си не носиш,
ако душата ти пред теб не ги възправя.

Моли се пътят ти да е далечен.
И много да са пролетните сутрини,
когато с толкоз радост и любов
ще влизаш във невиждани пристанища.
Да спреш край финикийски градове
и много пъстри стоки да закупиш -
седеф, корали, кехлибар, и абанос,
и всевъзможни тънки аромати,
колкото можеш повече прекрасни аромати.
В египетските градове да спреш,
да учиш и да учиш от учените.

Недей забравя никога Итака.
Да стигнеш там - това е твойта цел,
ала по пътя никак да не бързаш,
че по-добре години да пътуваш
и остарял на острова да спреш,
богат, с каквото в пътя си спечелил,
без да очакваш нещо той да ти даде.

Итака те дари с прекрасното пътуване.
Без нея нямаше да можеш в път да тръгнеш.
Но нищо друго няма тя да ти даде.

И ако бедна я намериш, не те е тя излъгала:
тъй мъдър, както си сега, със толкоз опит,
навярно вече си разбрал Итаките що значат.

Повече от очевидно е, че Христичевата "Итака" няма голямавръзка не само с Кавафис, но дори и с Омировия Одисей. Още повече, че ранният Одисей на Христич, както вече са забелязали повечето интерпретатори на Христич, има повече връзка с Джойс, отколкото с Омир. И Омировия, и Кавафисовия Одисей са хора на морето.Морето не липсва и в Итаката на Христич, но много повече в тази Итака присъства стаята, а и самото стихотворение на Христич по временаписване и в собствения си книжен контекст е свързано много повече с "Пътуване по моята стая" от Ксавие де Местр. За книгата на де Местр Христич публикува през 1954 година есе, а стихотворението "Едно сантиментално пътуване по моята стая", за пръв път публикувано през 1956, в книжната подредба предхожда "Отново посетената Итака" и е част от "стайната" авантюра на Христич, в която дори морето е видяно през "стаята" и под лампата на писалищната маса. В този смисъл Христичевата "Отново посетена Итака" може да се чете най-добре през друго негово стихотворение от този период - "Непрекъснатата свежест на света":

Ние, които никога не сме били млади, които не сме
Откривали постепенно неизчерпаемите светове
                                                            на своите сетива,
А винаги и отново само сме разпознавали
Отдавна откритите земи, които всичко си припомняхме
                                                                        чрез старостта
На наизуст научения опит...

С други думи - Христичевата Итака не е "одисеевска", тя не е първичната свежест на света, а един ерудитски блян по тази свежест на хората, които никога "не са имали своето първи път". Копнежът на Христич по "свежестта на света" е вторичен.

Но макар и по-близка до де Местровото "Пътуване из стаята", Христичевата Итака не е лишена от връзка с Кавафис. И основание за това ми дава не толкова прочитът на "Отново посетената Итака", колкото една друга творба на Христич, писана във времето на "Едно сантиментално пътуване по мойта стая" и "Отново посетената Итака" - "Свещи".

Макар че в късните си стихосбирки Христич включва своите "Свещи" в последните си цикли, "Свещи" са ранна творба, за пръв път публикувана през 1962 година, много по-близо до "Отново посетената Итака", отколкото по- късните стихотворения от края на 80-те и 90-те години. А Христичевите "Свещи" са вече пряко свързани със "Свещи" на Кавафис, написани през 1893, публикувани през 1899 година.

Стихотворението на Христич започва с пряко цитиране на едноименната творба на Кавафис:

Написа: "Дните на нашето бъдеще стоят пред нас
Като редица от малки запалени свещи"

Преводът на Стефан Гечев на това място от "Свещи" на Кавафис е:

На бъдещето дните са пред нас
като редица от горящи свещи -
златисти, топли, живи свещи.

Предпочетох да не използвам вече готовия превод, а да преведа по-лаконичния Христичев превод на Кавафис (сръбският превод на Слободан Благоевич е сходен в по-голямата си дословност до този на Гечев). Защото още в следващите цитата от Кавафис стихове на Христич става ясна същностната разлика между двете творби:

Написа: "Дните на нашето бъдеще стоят пред нас
Като редица от малки запалени свещи". Дали това е
Само наша съдба, която трябва да приемем, или са ги запалили
Някакви богове, чиято благосклонност изненадващо сме спечелили?

Във неговите стихове аз гледам тази блестяща алея,
Чийто край трепти - чака ли ни там пламък,
Или това е може би лъчът на някоя отдавна угаснала звезда
Която още пътува към нашите жадни очи?

За разлика от образа на свещите у Кавафис, които създават една проста, сетивно възприемаема картина с ясна символика - горящите свещи като оставащ бъдещ живот и угасналите свещи, останали назад като мъртво минало, стихотворението на Христич представя интерпретация на визията на Кавафис. Един от най-добрите интерпретатори на това Христичево стихотворение, Васа Павкович, го нарича "рефлексивен диалог с Кавафис" (1997).

Съпоставката на човешкия живот с поредица от свещи у Кавафис според Маргарит Юрсенар е вдъхновена от гледките в православните храмове. Запалените свещи, разбира се, се ползват като декор и обредно средство не само от православието и не само в религиозни култове. По-важното е, че поетът от Александрия е освободил творбата си от религиозна оцветеност и използва горящата светеща свещ като знак и символ на живота - горящите свещи са символ на бъдещия живот, изгорелите - на изминалия, на миналото, което се възприема като мъртво минало.

Едноименното стихотворение на Христич - като интерпретаторски прочит на творбата на Кавафис - проблематизира тази еднозначна визия за живота и смъртта на Кавафис. Може би, казва Христич, това което мислим за живо светло бъдеще е "лъчът на някоя отдавна угаснала звезда, която още пътува към нашите жадни очи?" Или е "дар от боговете"?

Въвеждайки образа на боговете Христич обаче само привидно използва религиозна конвенция. В неговата поезия боговете са винаги в множествено число, това са боговете на езическия политеизъм, на античния пантеон. А когато "бог" у Христич е в единствено число, това е само името на някой от боговете на старите гърци. И Христич, както и Кавафис - без да го експлицират и демонстрират - изглежда споделят неприязънта на Ницше към християнството като "платонизъм за народа".

За Христич животът - като бъдеще - е "дар от боговете". Но - както звучи финалът на творбата му

                             ...а и боговете, знайно е
Не подаряват нищо току-тъй:
Но кой знай, кой знай?

Този финален скепсис спрямо "бъдещия живот" в творбата на Христич проблематизира вече и собственото му лирическо проблематизиране на "горящите свещи" на Кавафис. Дали животът като дар от боговете е дар заради някаква "заслуга" на човека, или е само игра на случайността, каприз на боговете?

През 1995 или 1996 година, след като повече от четвърт век не бях писал стихове, неочаквано за себе си, написах няколко стихотворения, които по-късно влязоха в цикъла "Стихове от роман", включен към романа "Елените", а по-късно и в книгите "Tragelaphos" и "Там". Сред тях беше и далото име на третата ми стихосбирка:

ТАМ

Там
Където отиваме
Няма нищо

Нищо
Само в дъното
Една свещ

Гори
Аз я гледам
Гледам я

Дълго
И затварям
Очи

В това стихотворение, за разлика от редицата от "свещи" у Кавафис и Христич, има само "една свещ". Ред мои стихотворения са били вдъхновявани от други творби, но при написването на "Там" и през ум не ми мина за Кавафис или Христич.

Но кой знай, кой знай?

4.

Дори само трите двойки разгледани дотук творби на гръцкия и сръбския поет показват несъмненото, но бих го нарекъл по-скоро въздействие, отколкото влияние, на поезията на Кавафис върху поезията на Христич. Несъмнено вдъхновен от три емблематични образа на Кавафис - Варварите, Итака и Свещите - Христич нито повтаря, нито допълва и следва лирическата интерпретация на тези образи у Кавафис, а влиза в диалог с тях, който до голяма степен оспорва вложения в тях от Кавафис смисъл. Но не само диалогичната равнопоставеност, може да се каже дори - противопоставеност, на творбите на сръбския и гръцкия поет говори в полза на това, че "цитатното", литературно-ерудитско вдъхновение на Христич не може да бъде основание за ценностно омаловажаване на творбите му като "книжни" и "вторични".

Творбите на Кавафис също имат вторичен, "цитатен" характер, макар че ние като че по-трудно забелязваме това. Фактът, че едно творчество дава импулс на друго творчество, не означава, че самото то е първично.Импулсивното за по-нови поети творчество също може да бъде импулсирано от по-стари поети, да възкресява по-ранни литературни, исторически или митологични образи и теми. Стихотворението на Кавафис "Итака" е очевидна лирическа интерпретация на Омировата Итака. Не така очевиден е първообразът на "варварите" у Кавафис, но неговият барбарогенизъм е типичен за настроенията на ръба между ХІХ и ХХ век - от Шпенглеровия "Залез на Запада" до авангардисткия барбарогенизъм в руската и балканските литератури през първите десетилетия на ХХ век. (За това пиша повече в студията "Авангардизъм и барбарогенизъм".) Дори и Свещите да не са пряк "цитат" от византо-православния храмов амбиент у Кавафис, те са "културен" образ, екзистенциално преосмислен у него и вече лирически интерпретиран у Христич.

Подчертавайки лирическия диалог Христич - Кавафис и насочвайки към "вторичността" на лиризма на самия Кавафис не само искам да откроя първостепенната, класическа значимост на поезията на Йован Христич в нейния национален, южнославянски, балкански и европейски контекст, но и да посоча неплодотворността на разграничаването между органично-стихийна и литературно-ерудитска поезия. Литературно-ерудитското вдъхновение на Кавафис и Христич не само не намалява автентичната лирическа сила на тяхната поезия, а още повече като че изостря сетивната свежест на тяхното лирическо възприятие на света.

Книгите не притъпяват, а повишават остротата на сетивното ни възприятие на света.

Като пример за това ще цитирам една от късните творби на поета Йован Христич, с което и ще завърша:

ТРИ ПЕСНИ ЛЮБОВНИ

(1)

Сега не му остава нищо друго освен да напише стихотворение
За докосванията, за целувките, за шепотите,
И с думи някак да ги съхрани да не потънат в зева на забравата.

Лъже се. Думите не съхраняват нищо и отнасят всичко
Като вятъра, който е влязъл през прозореца и е отнесъл всичко,
Когато за последен път се прегръщаха.

(2)

След целувките, след прегръдките, след любовта,
Той протяга ръка към книгите на масата край постелята.

Взема първата, на която се натъква, и почва да чете.

Сега още веднъж заедно тръгват към някакви други брегове,
Носени от звука на стиховете, чиито думи не са съвсем разбираеми.

(3)

Дъждовни капки върху едва раззеленилите се листя,
Пяната на вълните, които идват от откритото море,
Кожа, изсушена от вятъра, в клоните на боровете,
Докосването на гърдите до камъка, топъл от обедното слънце,
Устни солени от морето смирено в предвечерието,
Кажи, моя душо, нима това не ти стига
За цял един живот, за цял един живот?

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Поезия 1997: Поезиjа Jована Христића. Нови Сад: Матица Сръбска, 1997.

Христич 2002: Христич, Йован. Пътувания из Средиземноморието. София: Балкани, 2002.

Модерни 2009: Модерни класициста Jован Христић. Белград, 2009.

Миндова 2004: Миндова, Людмила. Поетическа антология "Нощен полет". // Балкански литератури. Т. VІ. Поредица "Преводна рецепция на европейските литератури в България". София: БАН, 2004, с. 316-320.