РОМАН ЗА БЪЛГАРСКИЯ НОБЕЛОВ СИНДРОМ

Светлозар Игов

web

Обичайният въпрос, който са ми задавали български журналисти е защо България няма Нобелов лауреат за литература. Мислех, че ме питат това, защото съм автор на книга за първия балкански нобелов лауреат Иво Андрич. Но причината за задаването на този въпрос няма връзка с моите литературоведски Нобелови интереси - тя произтича от българския ressentiment - понятие, като съм заел от Ницше, преосмисляйки го, за да обознача доминиращото в българските ментални нагласи накърнено национално и социално самочувствие, част от което е и българският Нобелов синдром, още повече изострян от факта, че съседните ни балкански народи вече имат Нобелови лауреати.

Започвам с този увод своя размисъл за най-новия роман на Елена Алексиева „Нобелистът”, защото в него става дума и за Нобелов лауреат, и за българския Нобелов синдром.

Вече прочетох някъде да наричат романа „сензационен”. Това обаче е обичайна издателска или медийна реклама, но не литературна оценка. А ако трябва да започна с оценката, ще кажа, че това е поредният много добър роман на Елена Алексиева.

Твърде млада тя се утвърди като едно от най-зрелите пера на съвременната българска проза, написа впечатляващи книги с разкази и новели като „Читателска група 31” и „Синдикатът на домашните любимци”. Но тук бих искал да обърна повече внимание на романите й, които я откроиха като едно от водещите имена в новата романова вълна в българската литература. Бих нарекъл романа й „Рицарят, дяволът, смъртта” психоаналитичен. Не само защото прониква майсторски в глъбинната психология на индивида, а защото превръща самата психоаналитична ситуация психотерапевт-пациент в структурообразуваща за романовия сюжет. В „Рицарят...” психотерапевтът и пациентът оглеждат взаимно житейските си истории като познанието за себе си се постига чрез познанието за другия. А „Тя е тук” може да бъде наречен криминален роман, защото тръгва от загадката на едно престъпление. Всеки добър криминален роман е и социален роман, защото престъпленията имат и социален смисъл, и социален ефект. Такъв е и „Тя е тук”. В него мотивът за престъплението не се крие само в индивидуалната психология, но и в социалната ситуация на обществото. Любителите на „чистите” жанрове могат и да бъдат смутени от романа - достигането до престъпника като че минава през много отклонения, а криминалният случай изглежда прекалено ексцентричен, за да бъде социално репрезантативен. Но всеки истински добър роман е уникален жанров синтез и Елена Алексиева го е постигнала.

Такъв уникален романов жанров синтез е и „Нобелистът”. В романа наистина има нещо „сензационно”, но не като оценка на качествата му, а като елемент от романовия сюжет. Посещението на Нобелов лауреат в България вече може да не изглежда сензационно, но отвличането на Нобелов лауреат определено е сензационна новина, където и да се случи. А в новия роман на Елена Алексиева се случва в България.

И тук искам да отбележа едно от най-важните литературни достойнства на прозата й.

Границите между литературните норми в днешния свят и особено в България са силно размити, което релативизира оценъчните критерии (това е и една от темите на романа). Включително и границите между фикционално и реално. Гладът за истински неща става доминираща рецептивна нагласа и затова читателите се нахвърлят върху „истински” биографии и истории. С тази рецептивна нагласа спекулират медии, издатели и автори, пробутвайки като „истински” биографии дори зле скалъпени легенди. Но и сред авторите на художествена литература се вдигна цената на аз-изповедното разказване. Не само шоу-звезди и политици се помислиха за писатели и ни предлагат автобиографиите си. За писатели се помислиха и хора, които представят като романи своите житейски истории. Това е един от начините за обновяване на литературата, но по неизменните й иманентни закони и тук ще настъпи засищане и нов обрат от истинното към фикционалното. Ако въобще може да се каже, че в литературата процесите са еднопосочни, а и не само в литературата процесите са многопосочни и противоположни.

„Модерността” в прозата на Елена Алексиева има различни измерения, но в едно тя остана вярна на класическата проза - тя твори fiction, няма претенцията да разказва действително случили се неща. Онези, които ще търсят и разпознават в творбите й действителни лица и събития, ще сгрешат. Което не значи, че не постига силни и безпощадни внушения именно за съвременната социална действителност.

„Нобелистът” спазва ред от конвенциите на криминалния роман. Има престъпление, по чиито следи тръгва някой, който иска да разкрие извършителя му и да разкрие мотивите. В случая престъплението е отвличане на видна личност, Нобелов лауреат. По следите на престъплението тръгва българската полицайка Ванда Беловска. Едно от клишетата, което има за цел да разруши клишетата на класическия криминален роман, е ексцентричността на следотърсача - детектив, полицейски комисар, журналист, близък на пострадалия, заинтересован от разкриване на престъплението. Ванда не прави изключение с клишето за ексцентричността. И то не е толкова в личната й самота и битов неуют, нито в ексцентричното й хоби - отглеждане на домашен любимец игуана и писане на кратки хайкуподобни стихотворения.. В нейната самота са подчертани враждебните им взаимни отношения с майката. Тези ексцентрични детайли от бита на полицайката Ванда обаче нито са само традиционното клише за детектива от класическия криминален роман, нито са само желание образът да бъде индивидуализиран. Те подчертават нейната самота не толкова като индивидуална особеност, а като отчуждението на модерния човек. Отношенията с майката не са само израз на репресивност в междуличностните отношения, а и представят функция на социалната репресивност.

За любителя на класическия криминален роман съсредоточаването върху личността и житейската история на Ванда би могло да изглежда ненужно отклонение от криминалната интрига. Но именно то придава по-богатия социален смисъл на творбата, въвеждайки я в болезнената социална проблематика на съвременното българско общество. На първо място - чрез вписването на интимния живот на Ванда в професионално-служебния й живот. И то не чрез мрежата й от лични и професионални отношения с колеги и началници - Ясен Кръстанов, Шефа и Министъра. А представяйки тези отношения като осъзнаване на ситуирането й в Системата, която не е само системата на полицията, а Системата като цялостна властова структура на обществото. Полицейската система е само метафора, умален модел на Системата като структура от социални отношения и правилата на тяхното функциониране.

В търсене на отвлечения Нобелов лауреат Едуардо Гертелсман, Ванда и колегите й се натъкват на второ престъпление - край затънтеното село Малиново е намерен убит непознат, който се оказва неособено известен провинциален писател. Търсенето и откриването на връзката между убийството на писателя Асен Войнов и отвличането на Гертелсман дават нова смислова насока на романа. Чрез образа на убития писател читателят навлиза в света на нов персонаж - сред жителите на селото, в чиито околности е открит трупът му и сред близките на писателя в провинциалния град - жена му, любовницата и колегите му. Така от по-високите етажи на Системата навлизаме към социалните низини на обезлюдяващото, заселено с цигани село и различните начини, чрез които се мъчат да оцелеят в провинциалния град. Тези фрагменти от различни социални среди на съвременното българско общество очертават един по-цялостен негов художествен модел, представящ доста безотрадна социална картина. Не бих казал, че представянето на тази картина е откритие на истината за българската социална действителност. Но за разлика от мелодраматичните ламентации, манипулативно използвани от медиите с различни спекулативни цели, в романа на Елена Алексиева социалните истини са поднесени някак неутрално, като функция на една художествена обективност, поради което са и много по-ефективни като репрезентация на една историческа действителност.

Елена Алексиева е направила още едно важно отстъпление от традиционните криминални клишета - връзката между двете престъпления и истината за мотивите му е разкрита не благодарение на детективската гениалност на българската полицайка, а от полицейския доносчик, престъпника Бегемота, с когото полицайката е сключила сделка. Едва от неговото признание се разбира, че отвличането на Нобеловия лауреат е извършено от българска криминална групировка по поръчение на чуждестранната издателска агенция на Гертелсман, а убийството на българския писател е станало почти случайно.

Това отстъпление от обичайните клишета на криминалния роман също разширява жанровия обхват на романа към по-силни социални внушения, отвеждайки ги и към проблемите на глобалния съвременен свят и по-точно - към механизмите на съвременната културна и литературна индустрия. Отвличането на Нобеловия лауреат Гертелсман е било поръчано от издателската му агенция, за да създаде сензация, която да увеличи тиражите на книгите му и има за цел повишаване печалбите на издателската агенция, ръководена от съмнителен международен авантюрист. Именно с този сюжетен ход романът навлиза още по-смело в демистифицирането на движещите механизми в съвременния глобален свят, разкривайки навлизането на жестоките изисквания на печалбата и в сферите на духа. В областта на литературата това е подмяната на естетическите критерии с критериите на пазара, изтласкването на шедьоврите за сметка на бестселърите.

Фактът, че българска криминална групировка е приела поръчката за престъплението от чуждестранна издателска агенция със съмнителна дейност би могло да накара някои медийни манипулатори на криминализацията на българското общество да потрият доволно ръце с внушението, че не само „ нашите” са „маскари”, че нашите се учат на „престъпност” от „там” и от „тях” и по байганьовски да се самооправдават с „Те малко ли ни скубят!?”. Но финалният сюжетен ход на Елена Алексиева, разкриващ престъпната дейност на чуждестранната издателска агенция, съвсем няма за цел да оправдае „нашенската” криминалност с „тяхната”, нито пък „патриотично” да възвеличи българската полицайка като разобличител на международна престъпна мрежа. Подобни спекулативни прочити, които, за съжаление, доминират не само в медийните манипулации, са присъщи и на масови български рецептивни нагласи, а и на част от т.нар. литературна и художествена критика. Книгата на Елена Алексиева, напротив, със своята художествена обективност и неутралност, показва един нов начин на художествено представяне на родното в контекста на чуждото без ресантиманните реакции било на комплекси за провинциална малоценност, било на комплекси на патриотарска свръхценност.

Един от най-интересните образи в романа на Елена Алексиева е на жената на убития български писател - красивата весела вдовица Евдокия Войнова. Решила още на младини да се омъжи за прочут писател, „сладката Дочка” сбъдва мечтата си, макар и да се оженва само за скромно провинциално писателско величие. Неговата смърт дори подпомага сбъдването на мечтата й - тя може да организира и пищно погребение, да направи музей. Не е е случайно и това, че именно тя успява да сключи сделка с издателската агенция на Гертелсман да издадат в чужбина творби на мъжа й, а самият той се съгласява на сделката, коствала живота му, за да спечели пари, които дава на любовницата си. Най-голямата победа на амбициозната вдовица е посмъртното издание на последната творба на Асен Войнов, която алчната за печалби издателска агенция се готви да превърне в международен бестселър, улеснена от източноевропейската екзотичност на убития писател, чиято смърт може допълнително да захрани рекламната й кампания.

Така преплитането на жанровите стратегии на криминален и социален роман, както и вместването на българската тема в международен контекст обогатяват смисловата структура на „Нобелистът”.

Но романът на Елена Алексиева далеч надхвърля и внушението за социалната недъгавост на съвременната българска историческа действителност, и внушението за пораженията на пазарните изисквания в областта на изкуството. Той става и роман за съдбата на писателя и на литературата в съвременния свят с разколебани ценности и норми.

Въпреки че романът е наречен „Нобелистът”, Нобеловият лауреат за литература Едуардо Гертелсман изглежда като че изместен от мястото си на „главен герой” на творбата, с него се срещаме само в няколко начални и финални страници. Те обаче дават достатъчна представа за драмата на сполетяния от славата писател, попаднал в лапите на безжалостната издателска индустрия. Преживял трагедията на диктатурата в своята страна, Гертелсман успява да избяга от нея и като емигрант да издаде шедьовъра си „Кръв и зора”, който му донася и Нобелова награда не без значението на факта, че е жертва на една политическа диктатура. Наградата му донася и слава, и пари, и съпътстващия ги комфортен живот, но го лишава от творческа свобода. Защото издателската индустрия започва да иска от него нови и нови бестселъри и той заживява в мъката на усилията да ги произвежда. Затова и в края на романа го виждаме почти щастлив от свободата, с която го е дарило отвличането, освободен от бремето на задължаващия успех.

Но основното, макар и не така директно и видимо, внушение, което постига романът, не се изчерпва с внушението за несвободата на твореца като цена на славата и успеха. Полицайката Ванда Беловска неслучайно заема мястото на главен герой и то съвсем не само в качеството си на детектив, предприел разследването на „случая Гертелсман”. Нейната основна функция не е и да покаже трудността да се отстоява професионалният дълг да се бори срещу престъпността в една корумпирана и дори криминализирана Система. По-дълбокото и дискретно внушение на образа й е друго. И е свързано - именно чрез литературата - с трудността да се съхранят определени ценности и норми в един свят на релативизирани ценности, норми и правила на живот, който води и до разколебана идентичност на индивиди и общности. (Мимолетният хомоеротичен порив на Ванда към „сладката Дочка” съвсем няма за цел да ни разкрие героинята като латентно хомосексуална, за да внесе пикантност в творбата, а именно за да подсили внушението за кризите на човешката идентичност в един свят с релативизирани ценности.)

Ванда живее в свят, в който Системата е на път да я изхвърли именно защото се справя с професионалните си задължения да разкрива престъпността - тя вече е била наказана за това, че е разобличила престъпленията на един митничар, над когото „отгоре” е спуснат чадър на закрила. Така служителката на закона се убеждава, че нейните началници, за да запазят властта си, служат не на закона, а закрилят престъпниците. Самата Ванда се принуждава да сключи сделка с един престъпник, Бегемота, за да залови по-големи от него престъпници. А пък неприятният й физически и духовно Бегемот се оказва - не от благородство, нито от чувство за вина - по-ефикасен за разкриването на разследваното престъпление отколкото министъра, който някога й е бил симпатичен и духовно, и физически. В опустяващото село Малиново Ванда се среща с два свята, чиито „истини” се оспорват взаимно, но от това не престават да бъдат валидни за всеки от „световете”. Прави са и младите цигани, когато смятат, че властта априорно ги подозира при всяко престъпление, прави са и старците-българи, които подозират властта, че има далавера от заселването на циганите в опустяващото им селце.

Кризата на един излязъл извън контрол свят/светове е представена в „Нобелистът” не само чрез релативизирането на истината. А и чрез представянето на релативизираните ценности на изкуството.

Ценността на творбите на изкуството поне доскоро се смяташе за независима от политически, идеологически и пазарни конюнктури. Дори след като и изкуствознанието призна, че няма никакви точни научни мерки за определянето на това какво прави една художествена творба особено ценна, шедьовър, продължаваме да смятаме, че има някакъв усет, някаква интуиция за ценността на художествените творби. И че никаква пазарна реклама или идеологически натиск не могат да превърнат една художествена творба в шедьовър, ако тя не притежава и иманентни художествени качества. Но все по-често издателските практики и режисираните пазарни успехи карат хората да смятат, че само успехът придава ценност на творбите на изкуството.

Ванда Беловска е главният герой на „Нобелистът” не само в ролята й на полицай, който трябва да разкрие едно престъпление. Тя става главен герой на творбата в ролята си на читател. И то именно на читател-дилетант. Човек, който не се смята за специалист по изкуството и дори няма голям опит от общуването си с него. Дават й да прочете две книги на Нобеловия лауреат, чието мистериозно отвличане трябва да разкрие, с надеждата, че в книгите има нещо, което може да подскаже мотивите на отвличането. Но Ванда пренебрегва този инструментален полицейски прочит не само защото не открива в книгите такива полезни за разследването следи. Тя зачита книгата на нобелиста от някакво чисто човешко любопитство, както четат неизкушените, „обикновените читатели”. Не са много ясни читателските й мотиви - да запълни с някакво занимание досадата на безсънието, да научи нещо за човека, чието отвличане разследва, да избяга от самотата си в някакъв друг свят, да изпита някакава наслада от самото четене? Или да разкрие някаква истина за себе си в огледалото на творбата? По-важното е, че изпитва някакъв шок от срещата си „Кръв и зора”, считания за най-добър роман на Гертелсман. Знак за какво е този шок - за автентичната художествената сила на творбата ли? Ванда не си й поставя този въпрос, приемайки съзнавано или не, авторитетната награда и световната слава (която тя дори и не е подозирала в своето скормно полицейско битие) за значимост на творбата..

Но този въпрос се поставя, ако не пред полицайката, поне пред читателя на нобелиста, когато в „играта” влиза не особено популярния и считан за посредствен от „експертите” български писател Асен Войнов. Прочетеното от него не предизвиква шок у Ванда. Но очевидно е, че съпругата му Евдокия ще може да произведе от автора му местно величие и да оползотвори доколкото може и за себе си режисираната от нея негова посмъртна слава. Не е обаче ясно ще може ли издателската агенция на Бертелсман да произведе - макар и посмъртно - от непопулярния дори и в родината си Асен Войнов писател с международно значение и признание. И дали „петнайсетминутната” сензационна слава, която рекламата на едно голямо издателство може да създаде, наистина би могла да превърне писанията му в „шедьовър”. С други думи - съществуват ли иманентни художествени ценности и норми или те могат да се променят под натиска на извънхудожествени институции и ценности - политически, идеологически, пазарни?

Това е големият и съкровен въпрос, който повдига новият роман на Елена Алексиева отвъд другите основни рецептивни жанрови стратегии на прочит, които предлага - като нов жанров синтез на криминален и социален роман.

Послепис. След като написах рецензията, се поколебах дали не трябва да променя поставеното в началото заглавие, но реших, и аз като Елена Алексиева, да запазя по-„сензационното” като обичаен заглавиен похват. Макар че „българският Нобелов синдром” има и не толкова дискретна връзка с проблематиката на разколебаните глобално норми за художествена ценност. За мен Европа значи имена като Данте и Шекспир, Гьоте и Флобер, Пол Валери, Томас Ман и Албер Камю. Но напоследък „европейски” ментори са ни хора като Берлускони и не съм сигурен дали и Шведската академия няма да падне до тяхното ниво от „политическа коректност” към петимните за задгранично признание нови свои „съюзници-разбойници”.

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.12.2011, № 12 (145)