ДВЕ КНИГИ ЗА РОМАНА

Светлозар Игов

web

РОЛАН БАРТ: ОБСАДАТА НА РОМАНА

Ролан Барт дължи авторитета си в елитните академични среди на работи от типа "Що е критика", "Критика и истина", "От науката към литературата", "Смъртта на автора", "От произведението към текста", "Удоволствието от текста". Но винаги съм предпочитал есетата му от "Митологиии" или от типа "Имената на Пруст", където не теоретизира, а интерпретира конкретни културни и литературни явления. Не защото първият тип работи не съдържат някои наистина оригинални и импулсивни за литературознанието идеи, а защото конкретно-обектните му интерпретации са написани много по-леко и свободно от онези, в които иска да бъде "теоретик". Не е трудно да видим, че - дори когато желае да създаде антисциентистки концепции - Барт е в плен на сциентистката илюзия за някакъв научен метаезик, какъвто се опитва и да създаде, макар че в някои случаи резултатът граничи с претенциозни езикови плетеници.

Знаеше се, че се подготвя издание на последните лекционни курсове и семинари на Барт и ето че не много след излизането им във Франция те се появяват (в превод на Галина Меламед) и на български. Мен лично ме заинтересуваха, защото са посветени на романа. Още повече, че Ролан Барт изпитва не само интерпретаторски и теоретичен интерес към романите и романистите, но и сам е искал да напише роман.

Грамадата от писания за романа може да се подели в две основни групи - едната е създадена от специализирани върху романа теоретици (от абат Юе до Георг Лукач, Михаил Бахтин, Волфганг Кайзер, Франц Щанцл и Хенрик Маркевич, ако изброим само няколко имена от задръстения с романологии ХХ век), другата е от размисли за романа на самите романисти, практиците на романа (от Сервантес през Стендал, Флобер, Толстой и Зола до Джойс, Хенри Джеймс, Марсел Пруст, Мишел Бютор и Милан Кундера). С Ролан Барт сред пишещите за романа се появява още една, трета, междинна фигура - на теоретик, който желае да напише роман и иска да мисли за романа като романист, тоест - "отвътре".

Двата лекционни курса на Барт, издадени под заглавие "Подготовката на романа", се занимават с проблеми, които преди половин-един век са били разглеждани от т.нар. "психология на литературното творчество". Казаното от Барт обаче не е такава "психология" не само защото след Фройд и Лакан се психологизира по друг начин (а Барт нерядко и "психологизира", едно престъпване спрямо предишните му методологически принципи), и не само защото освен "психологически", Барт разглежда и - дори много повече - "технологични" проблеми на писането на литература. А най-вече затова, че Барт се опитва да разглежда "писането" не като обект на анализ, а от мястото на субекта, нещо, право противоположно на неговата концепция от "Смъртта на автора", която не елиминира автора, както може да се помисли, а превръща читателя в автор, тоест - в основна смислообразуваща инстанция. В "Подготовката на романа" Барт се опитва да мисли романа не откъм читателя и интерпретатора, а откъм автора.

Затова в "Подготовката на романа" Барт се позовава не толкова на теоретици и историци на романа (а и тези, на които се позовава, са от типа на Бланшо, Башлар, Мишле, Киркегор, Валери, Бенямин, които не са теоретици от традиционен тип, а някои са - или могат да бъдат разглеждани и като - романисти), а на поети и романисти - от Данте до Бодлер и Маларме, Флобер и Пруст, Балзак и Джойс, Шатобриан и Стендал, Толстой и Кафка... Не е случайно също, че - с изключение на Данте, Толстой, Кафка и още неколцина - Барт се позовава най-вече на френскоезични автори - всичко в писането се случва ВЪВ и СЪС езика, Барт не обича да борави - и с право - с преводи. А и на френски език е създадена една богата традиция на литературна авторефлексия - и като документация на това, как се създава литературата, и като размисъл за това, как се създава.

И така - поставил се на мястото на автора, който желае да напише роман (а за Барт Романът е метафора на Творбата въобще) - авторът на "Смъртта на автора" започва своята поредна - оказала се последна - интелектуална авантюра с интерпретация на желанието да се пише като усещане за оскъдността на времето, като изтичащо, последно време, в което трябва да се направи нещо, като надежда за нов - което значи друг - живот, което е и желание за промяна. Желанието за роман, желанието за писане е фантазъм - за една истинска родина, еротичен рай, социално безгрижие и енергия за нов живот, отказ от това, което Е, и живот в това, което желаем, блян за радикална другост, самата радикална другост. Не случайно в тази своя книга за Романа, най-обемния повествувателен жанр, Левиатана на литературата, Барт посвещава и много страници на най-сгъстените, миниатюрните - нероманови - жанрове - хайку-то и фрагментът, видяни като зародиш и израз на самия фантазъм за писане, като мълнийно кратко видение на онова, което Романът, работата над романа ще превърне в протяжността на разтегнатия миг. А онова, което Барт разглежда чрез "хайку", е твърде сходно с "епифанията" на Джойс.

Дългото задържане на Барт върху желанието за писане, върху фантазма за роман не е случайно - то представя един опит традиционното разглеждане на генеалогията, произходът на романа да се отмести от историцистично във феноменологично измерение, да се създаде една, бих я нарекъл, феноменологична генеалогия на романа. Но след това задържане (в частта "От живота към творбата") върху желанието за писане, в частта "Творбата като воля" Барт разглежда и самото писане на Романа, разнищвайки всички перипетии на това писане, на работата с думите - от проблема за началото - като избор и "потегляне" - през съмненията, отстъпленията, спиранията и отказите по време на работа, до последното - "третото" - изпитание - "раздялата" с творбата. Междувременно в многобройни "отклонения" (кой казваше, че отклоненията от темата са най-интересното и важното във всеки размисъл?) Барт промисля още ред проблеми - от различни типологии на книгата и творбата (обикновената книга и антикнигата, книгата и албумът), животът като творба и писането като живот, прави дори хапливи социални критики на съвременната действителност в духа на "митологиите". И всички те се вписват в огромната тема за "подготовката" на Романа, а според Барт, казах, Романът е синоним на Творбата, защото самият Роман е Протей на литературата, поглъщащ като че всичките й форми. Неслучайно Барт обича да цитира изказвания за романа като това на Новалис: "Не трябва ли романът да обхване всички видове стилове в последователност, свързана по различен начин с общия дух?" А Филип Лаку-Лабарт и Жан-Люк Нанси отбелязват, че именно у немските романтици откриваме идеята, че и "самата теория за романа трябва да бъде роман". Очевидно е, че Ролан-Бартовата "Подготовка на романа" е един опит да осъществи именно тази мечта - да превърне теорията на романа в роман.

Но това ли е наистина "теорията като изкуство" на Лиотар и "изящната наука" (Beautiful Science) на Артур Данто?

Впрочем, протеичната "всеядност на романа", която така привлича Ролан Барт, е една от причините и за отвращение от романа, изразено например в есето "Отвъд романа" на Емил Чоран. Но мисля, че и отблъскването от романа у Чоран, и "завръщането" (ако думата е точна) към романа у Барт, са двете страни на един и същ медал и имат своя извор в усещането за "край" и "криза" - на романа, на литературата, на историята, на човека - на което бе така богат отминалият ХХ век.

Книга като "Подготовката на романа" може да бъде четена като учебник по писане - както могат да бъдат четени и книги като "Алхимия на словото" на Ян Парандовски или "Тайната" на Богомил Райнов - макар че писането не се учи нито от учебници, нито в московски литературни институти, нито в американски семинари по творческо писане, което не значи, че подобен тип книги и образования не могат да са и полезни, дори на кандидат-писателите.

Но "Подготовката на романа" е по-добре да бъде четена като един нов тип "теория на литературата", която е "отвъд" и нормативните "теории", и по-модерните "теории" като "история на теориите" - една "теория" като опит за феноменология на писането и творбата, съдържаща и други интересни "попътни" размисли, не само за литературата. За светския живот например, за егоизма, за фотографията (макар че фотоалбумът "на" Пруст остави у мен тягостно чувство, слава богу, че съм чел Пруст, преди да видя физиономиите на "прототиповете"), за поликарпизма (на Флобер)...

Ролан Барт не успява да напише роман и следователно "Подготовката на романа" не е нито поетика, нито технология, нито теория, нито дори феноменология на романа, споделена от практик-романист. Ролан Барт остава само при желанието за Роман, за Творба, при фантазма за Роман, което го кара да пише от мястото на Автора. Но мястото на Автора не е самият Автор, защото самото желание за писане още не прави някого Автор. Мястото на Автора още не значи влизане "вътре" в Автора, защото по дефиниция "вътре" в субекта не може да се влезе "отвън". Но това не значи, че начинанието на Барт е неуспяло, защото "Подготовката на романа" е чудесна книга. Не само защото е добавила към досегашните размисли по проблема как се прави литература нов материал, не само защото го осмисля по нов начин, а и защото наистина го осмисля от ново място. То споделя позицията на Автора само в желанието за писане, във фантазма за роман, но това е вече нова гледна точка към мисленето за романа и литературата, не тази на романистите, написали романи, но и не гледната точка на традиционните, а и на модерните "теоретици". Самият ход в противоположна посока от тази на "Смъртта на автора" е вече обогатяваща, радикално нова перспектива на мисленето за литературата.

Но най-важното в "Подготовката на романа" е не толкова новото, а по-скоро носталгията по старото - не по старите теоретизирания за литературата, а по добрата стара литературна класика, към която отдавна вече принадлежат някогашните бунтовници срещу нея, превърнали се в модерни класици. С това не искам да кажа, че Барт препоръчва да пишем като класиците. Искам да кажа, че - сред ламентациите за края на литературата (които искат дори да минат за нова теория на литературата и нова литература) - Ролан Барт все пак е разбрал, че задачата, смисълът, и ако щете - целта на литературата и литературознанието е не да рушат, а да създават литература.

ВЛАДИМИР САБОУРИН ЗА ИСПАНСКИЯ ПИКАРЕСКОВ РОМАН

Владимир Сабоурин написа една от най-значимите стихосбирки на 90-те години - "Sex shop", която мнозина - стресирани от Тофлъровият "шок от бъдещето" (помислили го за "край на историята") - възприеха като "порнография", макар че това бе виртуозна езикова игра, освобождаваща поезията от нормативната й втвърденост. Освен поезия, Сабоурин написа и много критически текстове, които също смущаваха консерваторите със своя концептуален и дискурсивен радикализъм.

На този фон новата му книга - "Произход на испанския пикаресков роман" (Университетско издателство "Св. св. Кирил и Методий", В. Търново, 2006) - би могла да изглежда прекалено традиционна и академична. А тя е и такава, и не е. Академична - да. Но не традиционна, макар и да се обръща към една отдалечена - и във времето, и в пространството - традиция.

Разглеждана като принос към произхода и историята на романа, книгата на Сабоурин е значима с това, че обръща по-голямо внимание на предходниците на считания от мнозина за родоначален модерен роман "Дон Кихот" - "Селестина" (1494), "Ласарильо де Тормес" (1554) и "Гусман де Алфараче" (1599). Не че историците на романа са пренебрегвали испанския пикаресков роман, макар че ред от тях силно подценяват и дори смятат за щастие отпадането на "Селестина" от "историята" на романа. Владимир Сабоурин - опирайки се, естествено, на досегашни изследвания на испанския пикаресков роман преди Сервантес - осветява внимателно генеалогията му като подчертава социално-психологическата и политическа атмосфера, в която се ражда, и особено ролята на конвертитите за възникването на фигурата на picaro-то и на самия жанр и неговия "главен герой".

Но - без да престава да бъде изследване за ранната история на испанския и европейския модерен (след-античен, след-средновековен и дори след-ренесансов) роман - книгата на Сабоурин, която има и подзаглавие "Към генеалогията на реализма", е по-скоро книга за проблематиката на самата генеалогия (и би могла да има още едно подзаглавие - "Понятието за произход"), както и за проблематиката на "реализма". Едва чрез солидното раглеждане на "генеалогията" и "реализма" - в светлината на "нихилизма" на Ницше (четен през Хайдегер и Льовит) като криза на европейската метафизика, като криза на идентичността на модерния субект, които са и генетични фактори на романа като жанр - книгата на Сабоурин може да бъде четена и като изследване за произхода и жанровото конституиране на романа.

Вторият основен комплекс от проблеми, които разглежда в книгата си Сабоурин, е свързан с понятието "реализъм". Албер Камю не без основания нарича реализма "неясно понятие", а Роман Якобсон е проследил и различните му и дори противоположни употреби. Една от големите беди на традиционното българско литературознание е злоупотребата с понятието "реализъм" (не само от т.нар. "марксическа" критика), превърнало се в единствено мерило за художественост и "висш метод", което като реакция доведе и до противоположната крайност. Някои теоретици - сред тях и Ерик Ауербах в забележителната си книга "Мимезис" - разглеждат реализма в синхронно-типологически аспект, други го разбират като диахронно-историческо явление, като "период" и "етап" в историческото развитие на литературата с определени хронологически граници (главно като антитеза на предходния романтизъм). Разбиран от типолозите като "отражение" (на "натурата"), без винаги да се има предвид заложената още от времето на Платон и Аристотел възможност "мимезисът" да бъде подражание не само на "натурата", но и на "идеите", което превръща всяка литература и изкуство в "реализъм", реализмът се превръща по-скоро в гносеологическа категория и става възможен във всички исторически епохи. Обикновено не се държи сметка и за това, че самата "действителност" е мисловен конструкт и може да има различни понятия за "действителност".

Владимир Сабоурин приема като основополагаща за понятието "реализъм" (на което е посветена втората част на книгата му и особено теоретико-методологическата четвърта глава "Нихилизъм, реализъм, роман") концепцията за реализма на Хуго Фридрих от книгата "Три класика на френския роман: Стендал, Балзак, Флобер", изхождаща от едно "променено понятие за действителност", разгърнато четвърт век по-късно от Ханс Блуменберг в студията "Понятие за действителност" (1964). (Книгата на Хуго Фридрих за модерната лирика преди години беше сред настолните ми четива, но едва чрез Сабоурин се запознах с инспиративната концепция на Фридрих за "реализма" и "романа".) Тази концепция снема опозицията романтизъм-реализъм, а по отношение на романа разрешава кофликта между романа, разбиран като нещо недействително, фантастично, и романа като истина в полза на романа-истина, като истината е разбирана като "радикално понятие на действителното", а самата действителност е налице само като съпротива срещу действащия. (Именно травматичният опит на конвертитите ги прави изразители на едно така радикално разбиране за действителността, което поражда и съответния жанр - пикарескния роман.) Освен Хуго Фридрих и Ханс Блуменберг в полза на тази концепция за "действителността като съпротива" като генеричен модел и на реализма, и на романа работят и основополагащите за книгата на Сабоурин концепции на Бахтин и Льовит, на Ауербах (реализмът като "сериозно отношение към низката действителност") и Адорно (изкуството като "обществена алтернатива на обществото") - всички възхождащи към радикалния нихилизъм на Ницше, от когото Сабоурин е фасциниран (което споделям и аз). Не, разбира се, Ницше на Лукач като "предтеча на фашизма", а Ницше като критически мислител. И вече в светлината на разбирания като съпротива срещу действителността реализъм, чието порождение е романът, Сабоурин разглежда същинските пикарескни романи "Ласарильо" и "Гусман".

Модерният роман, според Сабоурин, е породен от травматичния опит на сблъсъка на героя с действителността, "епос на самотата и фрустрацията" на модерния човек.

Зачетох книгата на Сабоурин поради интереса ми към поетиката и произхода на романа, но положителното ми отношение към нея се усили в хода на прочита именно поради провокирането на още ред размисли - от загатванията за травматичния опит на съвременното общество до актуални теоретически и методологически проблеми на съвременното българско литературознание. Дори само отрезвяването след еуфорията на 90-те, когато думите се разбираха само като плъзгания между означаващи, а се оказа, че не само правят неща, но и произтичат от неща, е достатъчно, за да се види в тази книга един добър знак за бъдещето на съвременното ни литературознание. Но далеч не е само това.

За мен, естествено, книгата бе най-удовлетворяваща с това, че промисляйки много сериозно един от не много осветените въпроси за испанския пикаресков роман като един от генетичните модели на модерния роман (и свързаните с това проблеми на "произхода" и "реализма"), Сабоурин обогатява разбирането, което отдавна споделям - за полигенезиса (в противовес на моногенезиса) на романовия жанр. А това означава - вписване в българския литературоведски хоризонт на едно мислене за литературата (а чрез нея и за човека и обществото) върху по-широк езиков, цивилизационен и теоретико-методологически опит. Но книгата е много по-важна отвъд приносите към теорията и историята на романа като жанр - и не само с размислите върху "нихилизма", "произхода" и "реализма", а с актуалните поуки за травматичния опит на съвременния човек и общество като извор на кризите на неговата идентичност, особено на посткомунистическия свят и общество като нашето.

За разлика от мнозина съвременни автори, които - в желанието си да бъдат "в крак" с онова, което бе наречено "смяна на парадигмата" - изпадат в дискурсивни симулации на повърхностно усвоени или зле разбрани концепции, Владимир Сабоурин не само зряло и творчески е усвоил обширни - традиционни и най-нови - области на хуманитарното знание, той и твори такова знание чрез съответен и неповторимо индивидуален теоретико-интерпретаторски език, който удивително умело синтезира академична солидност и духовна освободеност, аналитична вглъбеност в "обекта" и дискретни субективни изповеди, вживяване в отдавна отминали времена, видяни като непосредствена даденост, защото в тях се оглеждат актуални поуки и остри реплики към нашето съвремие. Книгата на Сабоурин показва как научното познание може да бъде актуално, живо и вдъхновяващо, когато се гради върху дълбоко осмислен екзистенциален (което не значи само интимен, а и социален и исторически) опит.

Напрегнатият, дори трагично-сериозен размисъл, започващ от Ницшевия "генеалогизъм" и "нихилизъм", от неяснотата и тъмнината на произхода, от смесванията и разривите, от хетерогенността и хетеротопията на историята кристализира в духовния синтез на една книга с бизарни мисловно-словесни блясъци, трептяща между сциентистка ригидност и изповедна съкровеност. В нея смесицата от испански литературен (а не липсва и теоретически, да си спомним дори само дон Америко Кастро) материал, немска - но не Хегеловата, а на Франкфуртската школа - теоретичност, и български травматичен опит се излива в богата на светлини и сенки, на сладострастие и мизерия, на грях и изкупление, на еротично и сакрално, на елегантна ученост и изтънчена ироничност интелектуална проза, брилянтно сливаща казваното и казването. Сред мрачно-бляскавата пищност на Барока проблясват и ренесансови светлинки, зад фанатичната жестокост на Инквизицията се долавят трагикомичните гърчове на конвертитите, преплели страх и смях, болка и познание. А в иберийското огледало - над Омировия блясък на Медитерана - се оглеждат и балкански травми и трагизъм, в испанския пикаресков роман - и балканската пикареска без роман. И във всичко - едно екстатично ликуващо пладне, не това на Камю, а Ницшевото.

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.12.2007, № 12 (97)