Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДВА НОВИ СТАРИ РОМАНА

Светлозар Игов

web

ПОКРИВЪТ
или как надстройката се сгромолясва върху базата

Георги Марков. Покривът. София: Сиела, 2007Изглежда невероятно, но е факт. Един български роман, написан преди 44 години, едва сега вижда бял свят. Не защото ръкописът му е открит едва сега. Забранен за издаване през 1964 година, той не би могъл да излезе и до 1989 година, докогато и издадените до емигрирането през 1969 година книги на Георги Маорков бяха инкриминирани в родината му. Но от 1989 година досега изминаха вече близо две десетилетия, а романът "Покривът" не беше публикуван. Не е издаден още на български и "английският" му роман.

Отдавна са се превърнали в библиографска рядкост и издадените през 1990 година в България два тома на "Задочните репортажи" и на "Литературни есета", в малкотиражни скромни томчета излязоха само някои от избраните стари творби на Марков, публикувани преди емиграцията му. Не е направено нищо за издаване на многотомни събрани съчинения. Почти е изключен от образователния канон.

Достатъчно е да сравним издателската съдба на творчеството на политически емигранти като Чеслав Милош, Александър Солженицин, Милан Кундера, Йозеф Шкворецки, Йосиф Бродски след падането на Берлинската стена в родината им, с тази на творчеството на Георги Марков в България, за да видим, че определени среди у нас упорито саботират пълноценното му присъствие в българската литература. Краткотрайната еуфория от "завръщането" на Георги Марков след 1989 година угасна до постепепно елиминиране на присъствието му в българската култура. Случи се дори най-позорното - официалните български власти осуетиха разследването по убийството на писателя. Голяма част от писателската общност бързо "охладня" към новото присъствие на Георги Марков в родината си. А се появиха и писатели, които в мемоарни книги или отделни публикации се включиха в двусмисленото медийно отразяване на "случая Георги Марков" с нелепи намеци или открити нападки било срещу личния живот на писателя-емигрант, било срещу обществената му позиция - и преди, и след емигрирането, било с усъмняване в писателската му значимост, сякаш оправдавайки убийството му. Само една съвсем малка група литератори продължи да отстоява и достойния граждански и морален лик на писателя, и литературното му дело, и да назовава открито добре известните му убийци.

Най-големият принос в отстояването на Георги Марков, като отстояване на ценностите на демократичното общество и творческата свобода, е изследването на журналиста Христо Христов "Убийте Скитник", което не само разкри неподозирано съхранили се архивни материали за убийството на писателя и изпълнителя на "мократа" поръчка, но и хвърли обилна светлина върху репресивните действия на българските тайни служби по време на Живковия режим и саботирането на работата по разследването на случая в годините на "демокрацията". Определено смятам книгата на Христо Христов за най-забележително постижение не само на българската раследваща журналистика, но и за едно от най-значимите разследвания от този род в световен мащаб. Не защото липсват такива разследвания по света, а защото разследването на Христов е осъществено в една обществена среда с притъпен инстинкт и усет към търсенето на истината.

Ако като житейска съдба и гражданска позиция (той е единственият получил високо литературно признание в България писател, който успява да емигрира, да продължи творчеството си и да изрази публично пред света гражданската си позиция) Георги Марков е уникален, то като писател неговото творчество се вписва изцяло в художествените търсения на българската литература от 60-те години. Това може да се каже и за непубликувания му тогава роман "Покривът" - ред от поставените в романа проблеми бяха продължени от други писатели, различни от Георги Марков като житейска съдба, творчески натюрел и поетика и степени на официално признание.

Три години след "Покривът" се появява повестта "Пътища за никъде" от Богомил Райнов, в която има сходни на двамата главни герои от "Покривът", въплъщаващи твърдокаменния сталинист-догматик и пострадал от сталинистките репресии творчески мислещ човек. И - колкото и странно да изглежда - у Богомил Райнов, за разлика от Георги Марков, победител в двубоя между двамата антагонисти е сталинистът-догматик, финалната визия на "Пътища за никъде" е много по-мрачна, трагична и песимистична от финала на "Покривът". Богомил Райнов обаче остава в рамките на един личен двубой и камерно-психологически сюжет, не разгръща творбата си до социален роман (какъвто е "Покривът"), единствено заглавието му - "Пътища за никъде" - е по-откровено песимистично.

През 1971 година се появява още един роман, за който може да се каже, че има нещо сходно в проблематиката си с "Покривът" - "Лавина" на Блага Димитрова. И тук има една малка, макар и не строителна, а спортна, общност, в която се открояват различни социални типажи, но онова, което свързва романа на Блага Димитрова с този на Марков, е заглавието "Лавината", което също представя символ - на дебнещата "отгоре" и сгромолясвайки се върху хората унищожаваща ги опасност. Дали подтикът за символното внушение за грозящата общността гибел иде от Георги Марков - макар че Блага Димитрова единствена прави по-късно споменно признание за съдбата на "Покривът" през 1964 година - не е ясно, но търсенето на обобщаваща метафора на заплахата и катастрофата като социално предупреждение е сходно с това на "Покривът" на Георги Марков, а и вече се разгръща като ясна тенденция в поетиката на заглавията в българската литература, достатъчни са в това отношение само Радичковите заглавия "Свирепо настроение", "Суматоха", "Опит за летене".

Третата творба, продължаваща в известен смисъл повдигнатата в "Покривът" проблематика, е романът на Васил Попов "Низината", посветен на съдбата на хората на един "социалистически строеж", което свързва не само тематично, но и концептуално "Покривът" с "Низината". Макар че ред критици и до днес не желаят да го забележат, "Низината" е фина пародия на производствен роман (каквато е и "Жените на Варшава"), представящ разминаването между официалната пропаганда и действителните мотиви и съдба на строителите.

Тези три творби определено продължават и доразвиват смислови насоки, заложени в "Покривът". Към тях могат да бъдат добавени още две - "Бариерата" и "Измерения" на Павел Вежинов, който след неплодотворния си период в края на 40-те и през 50-те години, от 60-те насетне става все повече духовно разкрепостен, за да постигне във и след "Бариерата" пълна освободеност на художественото си мислене. В "Бариерата" също има покрив, от който започва магичния полет, но главният герой е захлупен от него, не успява да се извиси, а момичето полита и трагичния му край е и светла освободеност от похлупака, под който живеят другите. А в "Измерения" не само предчувствието, но и очакването на катастрофата са напълно прозрачни символи за предстоящото сгромолясване на едно общество.

Всички тези творби изглеждат художествено по-успешни от "Покривът", защото зрялата кристализация на повествувателния си стил и жанр Георги Марков постига в следващите "Покривът" творби през втората половина на 60-те години - "Санаториумът на доктор Господов", "Портрет на моя двойник" и "Жените на Варшава". И ако тук свързвам творбите на други автори от 60-те и 70-те години с "Покривът", то не е само за да посоча някакво влияние на романа на Марков върху тях (макар че то - съзнавано или не - не е изключено), а за да отбележа как още в "Покривът" Георги Марков е открил и въвел в българската литература социална проблематика, която други автори продължават да поставят и разгръщат в течение на две десетилетия след него. Това не само компенсира неосъществената все още докрай нова повествувателна поетика на "Покривът", а и откроява пионерското значение на концептуалните търсения в подготовката на новите поетики. Защото "Покривът" впечатлява именно с концептуалната си зрелост да погледне по нов начин една идеологизирана преди това социална проблематика.

Георги Марков се е опрял в романа си върху действителен случай - падането на покрива на прокатния цех в металургичния завод "Ленин" в Перник през 1959 година. Изборът на действителна производствена трагедия за основа на романа не е само "алиби" за достоверността на романовата история. Сама по себе си случилата се в живота трагедия има обобщаващ символен смисъл за сгромолясването на една идеологическа конструкция. Защото Покривът е смислово богат образ не само чрез реалната си материална тежест, предизвикала човешка трагедия, а чрез символните си импликации. Трудови злополуки и производствени катастрофи, разбира се, се случват не само в тоталитарните общества. Те могат да бъдат предизвикани и от жаждата за бърза печалба, могат да бъдат и необременени от социален смисъл трагедии - и природата, и обществото са пълни с "безпричинни" случайности. Но в романа на Георги Марков трудовата злополука не е просто израз на типичното за социализма форсиране на човешките сили в името не на производството, а на идеологията и превръщането дори на производствените проблеми в идеологически. "Покривът" е демистификация на идеологизираното разбиране на икономиката не като производствен и технологически проблем, а като идеологическа реализация. През 50-те години пропагандата изисква на строежа да се гледа не като на икономически феномен, а като на "плод на българо-съветската дружба", "постижение на социалистическото строителство", "партийна грижа". Най-богатият смисъл на творбата е в демистифицирането и на други идеологически митове като "работническа класа", "народ", "партия", "интелигенция". Демистификация, постигната чрез откриването на прости житейски истини - хората работят не в името на възвишени "идеали", в името на "светлото бъдеще", а за днешния хляб, работят за пари, за да изучат децата си, да си построят домове, да получат жителство...

Персонажният смислов драматизъм на творбата се създава от образите на главните герои Донков и Димшин, чиито житейски съдби са преплетени още преди да се срещнат отново на строежа. Донков е въплъщение на фанатичен комунист, сталинист-догматик, организатор и екзекутор в "лова на вещици". Димшин е бивш партизанин, жертва в лова на вешици, обвинен и репресиран като народен враг. Житейският му опит го освобождава от идеологическите заблуди, прави погледа му реалистичен. Във финала Донков става жертва на собствения си фанатизъм, неговият "героизъм" е самоубийствен.

Но "финалната" победа на репресирания от "своите" комунист Димшин в "Покривът" не е идеологическо съобразяване с времето, нито наивен оптимизъм (в сравнение например с песимистичния финал на споменатата по-горе творба на Райнов), той е израз на иманентния драматизъм на комунизма, на вътрешния му разпад под натиска на живота и реалността.

Макар и неиздаден в своето време, "Покривът" е показателен и за концептуалното съзряване на Георги Марков като подготовка за следващите му творби и особено "Репортажите" (където във "Великият покрив" са коментирани събитията, провокирали "Покривът"), и за постепеннното и бавно "пробуждане" на цялата българска литература.

"Покривът" - дължим изданието на "Сиела" - е текстологично обработен, редактиран и подготвен за печат от неуморната изследователка на репресираната литература Цвета Трифонова, която е написала и задълбочен предговор и приложила документи за съдбата на забранения български роман на Георги Марков.

 

ГРЪЦКИЯТ БЪЛГАРСКИ РОМАН

Христос Хартомацидис. Китарист в таверна. София: Балкани, 2007"Китарист в таверна" от Христос Хартомацидис е поредната книга на Балканска библиотека, където се публикуват творби на писатели от балканските страни. Авторът Христос Хартомацидис живее в гръцкия град Комотини, заглавието на романа звучи "гръцки". Но романът е български (не е преведен от гръцки, защото е написан на български) и неговият автор е български писател (роден през 1954 година в Казанлък в семейство на гръцки политемигранти, завършил медицина в София и живял до 1980 година в България), без да престава да бъде грък и независимо от това, че е издал няколко книги на гръцки в Гърция.

В уводните думи "към българския читател" авторът съобщава, че през 1990 година романът му е получил наградата на изд. "Христо Г. Данов" и пловдивската община, но не е бил издаден по "неизвестни причини", а година преди това е бил върнат от софийското младежко издателство с аргумента, че е "повлиян от упадъчната американска литература".

Знам много добре това, защото бях в журито, което присъди наградата на романа, сам аз бях възхитен от неговата недебютантска повествувателна зрелост. Подозирам и много добре известните "неизвестни причини", поради които издаването на наградения роман бе осуетено, защото и моята "Антология на българската поезия - том втори" не беше издадена пет години след това, макар да получи субсидия от Министерството на културата.

За мен бе истинско удоволствие да прочета за втори път - вече след 18 години - романа на Христос Хартомацидис - и защото най-сетне с българското му издание е поправена една несправедливост (и спрямо автора, и спрямо читателите, и спрямо наградилото го жури), и защото изтеклото време с нищо не е отнело от достойнствата на творбата, но е прибавило и една допълнителна перспектива към прочита му.

Въпреки "гръцкото" заглавие, "Китарист в таверна" е изумително български роман, "български, наистина български" (ако парафразирам леко Цветан Стоянов). Не просто защото житейският материал е българската действителност и български персонаж от годините на късния, презрелия социализъм. А защото дава една впечатляваща и проницателна картина на социално-психологическата действителност на българското общество от това време.

Тази картина може да се интерпретира и като социална критика на комунизма. Но не защото творбата е социален, а още по-малко социално-критичен роман. Напротив, романът е съсредоточен върху екзистенциалната проблематика на героя (разказът се води в първо лице, като автобиографично повествувание, което не значи, че е автобиографичен), потопен в един принизен битов контекст. Битовата реалност на късната социалистическа действителност. Не само защото най-суровите години на репресии и идеологически патос са отминали, социалното в романа е редуцирано до всекидневно-битовото, където дори политическите позиции на някои от героите са се утаили в безобидни прякори, битови навици и сантиментални или горчиви спомени. Родителите, несъмнено бивши политически конформисти, са се превърнали в битови конформисти, техният идеал е синът им "да се уреди добре" и да живее според нормите на приличие на средата. А тази "среда" е точно "средната" (на едно място дори се казва "средната класа") и точно тази "усредненост" на персонажите и техните социални позиции прави творбата художествено репрезентативна за състоянието на цялото общество.

Бунтът на героя - ако приемем за "бунт" нежеланието му да участва в спектакъла на живота - не е социален бунт, не е бунт срещу някакви социални прегради или въобще срещу някакви външни пречки. Той е много по-дълбок, защото е вътрешен и защото е всъщност бунт срещу самия себе си, срещу "непосилната лекота на битието", в края на романа се говори за "неочакваната лекота". Героят не е приет за студент, защото сам се е отказал - не чрез демонстративен жест - от "лекотата" на препятствието, от удобствата на привилегиите и на порядъчния живот. Но в същото време много добре се справя с този живот. И именно тази "неочакваната лекота при изпълнението" се оказва същинската екзистенциална трудност на битието му.

В края на творбата героят избягва от собствената си сватба и се скрива в един "клозет", размишлявайки, "че понякога бягството е може би единственото противостоене" и в същото време съзнавайки, че това е измислено от самия него "голямо оправдание". Този незавършен и "отворен" финал е всъщност достойният "завършек" на творбата като смислова структура. Тя би могла да завърши и с хепиенд, но това би било еднозначно затваряне на сюжета. Би могла да завърши и с истинско, тоест успяло бягство. Но авторът ни оставя точно там, където героят е хем избягал от сватбата си, хем е и възможно да го открият и да се върне под сватбения венец. И именно тази неопределеност на самото желание на героя е художественото достойнство на романа, защото разкрива флуидността, амбивалентността и неяснотата на желанията на самия герой като същностна характеристика на човека. А този финал е подготвян и от самата творба, която като всеки разказ измъчва читателя с въпроса "какъв ще бъде краят?", "как ще се развие съдбата на героя?" Какво представя връзката на героя с първата жена, Юлия, доста по-стара от него разведена инженерка с голям син, почти на възрастта на любовника й - удовлетворяване на сексуално желание, страстна любов, необходимост от домашен уют отвъд родителското гнездо (и ролята на вечно дете)? Може би героят сам не знае. А какво представя връзката на героя с връстницата му Камелия ("която май дори обичах"), след като не е съвсем сигурен и в това си чувство. Човек е загадка преди всичко за самия себе си - до тази битийна проблематика българската литература не е стигала често и вече самото навлизане в нея е голямото достойнство на първия роман на Христос Хартомацидис.

Амбивалентно е поведението и мисленето на героя не само на финала, а и в целия ход на постъпките и оценките му в романа. Той се проявява и като нежен, и като груб, и като загрижен, и като безгрижен, и като бунтовен, и като конформист, като беглец и като завръщащ се, различен не само в различни ситуации и към различни герои, но и към едни и същи хора. По същия начин са представени и останалите персонажи - главният герой ги вижда като че по различен начин в различни ситуации, а и те самите са представени многообразно не само през погледа на главния герой. Каква е Юлия - сладострастна сексуална хищница или просто жена, желаеща човек до себе си, грижовна майка или безгрижна лекомисленица, влюбена жена или коварна хитруша, желаеща на всяка цена да се омъжи? Или всичко това в някаква противоречива, но жива смес? Писателят има усет за противоречивата динамика на човешката природа, за множеството роли на социалната личност и за множеството желания на "голия" човек. Така виждаме - дори през погледа на сина им - и родителите, видяни ту с досада към педагогическото им усърдие, ту с нежност към човешката им крехкост, ту с ирония към социалните им предразсъдъци, ту с гняв, ту с разбиране за деформациите им от социално-историческото време. А чрез това е предадена и динамичността на оценъчния поглед и поведенческите реакции на сина им.

И цялата тази пъстра мозайка от различни човешки персонажи и ситуации, битовата среда и историческия фон дават много точна картина на българската действителност от последните десетилетия на социализма. Не като натурно точно (макар че бих нарекъл похвата на писателя битов реализъм и дори натурализъм) описание на тази действителност, а като художественото й моделиране в достоверни образи и ситуации.

Не зная какво са имали предвид отреклите романа като "повлиян от упадъчната американска литература", защото и не долавям някакви преки образци на влияние. Ако са имали предвид по-свободното описание на сексуалния живот на героите, извън стандартите на тогавашната българска литература, не съм усетил това при тогавашния прочит на творбата нито като особено художествено предизвикателство, нито като "порнография", защото е вплетено в повествуванието с мярка, лекота и известна ирония. Като не говорим за днешното възприятие, когато всяка подобна дързост в изкуството не само изглежда невинна, но е и ненужна като предизвикателство на фона на порнографски разюзданата действителност. А ако трябва да се ситуира творбата в някакви литературни координати на 80-те години бих я поставил между метафизическата ригидност на Златомир Златанов и артистичните фриволности на Янко Станоев, не в смисъл на някакви влияния. Христос Хартомацидис още в първата си книга ни демонстрира личен почерк, напълно адекватен на изобразявания житейски материал. Българската действителност - като социум, персонаж, манталитет - е представена с великолепна изобразителна пластика и социално-психологическо и народoпсихологическо проницание на всички повествувателни равнища - от най-дребни битови детайли (нали наричат романа изкуство на титаничния миниатюризъм) до психологията на отделни човешки личности и микрообщности (например - прекрасния колективен образ на кръчмарския "трудов" колектив, на оркестъра или на стандартното чиновническо соцсемейство, на ритуалите "българска сватба" или "сватосване"). Но - повтарям - това е само втората, фонова линия на повествуванието, в чиито център е екзистенциалната проблематика на човека, хванат в "капана на живота". Ако въобще тези неща могат да се разделят, защото едно от внушенията на романа е именно неразчленимото им битие. Този акцент върху екзистенциалното придава на романа универсално значение отвъд документално-художествената му стойност за българската и социалистическата действителност. Драмата на героя е преди всичко универсална екзистенциална драма.

Това, че един от най-българските романи идва с осемнайсетгодишно закъснение в "родния" си език като представяне на един гръцки писател в Балканска библиотека е един нов урок за нашия литературен живот - нещо като завръщане на един образ в огледалото, и в същото време - като огледало, в което не сме пожелали да се вгледаме.

 


Георги Марков. Покривът. София: Сиела, 2007.

Христос Хартомацидис. Китарист в таверна. София: Балкани, 2007.

 

 

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.04.2008, № 4 (101)