МАЙСТОР НА РАЗКАЗА

Светлозар Игов

web

След християнската книжовна общност през Средновековието всички европейски народи създават светска литература на национален език с жанрове в трите, познати от Античността, литературни рода. Не прави изключение в това отношение и българската литература след Паисий, където постепенно се разгръщат лирически, епически и драматичeски жанрове. Най-напред до класически върхове в българската литература достига лириката. А в повествувателните жанрове, след епизодични успехи в повестта ("Българи от старо време", "Чичовци"), трима майстори на разказа - Вазов, Елин Пелин и Йовков - довеждат до художествени върхове жанра на късия разказ. Едва след това, и то в най-неблагоприятно за литературата време - през 50-те години на ХХ век - побеждава като цялостна жанрова формация романът, който преди това е имал само епизодични успехи.

Не може да се каже, че след Йовков късият разказ няма свои постижения, особено през и след 60-те години, но повечето разказвачи имат свои силни успехи и в повестта и романа, а някои преминават и към други изкуства - театъра и киното. Макар че в областта на късия разказ от Г. П. Стаматов до Константин Константинов се навлиза и в урбанистичната тема, класическият български къс разказ - у Елин Пелин и Йовков - е в селската тематика, която запазва своята доминация до 60-те години на ХХ век в едно общество, което бавно се урбанизира. Дори у Радичков раздялата със селото се осъществява най-вече върху терена на селото, гротескно-митотворчески преобразено.

След рязкото скъсване с всички традиции при политическия обрат през 1989 година, новите художествени тенденции доминираха през 90-те години в поезията, а през новото хилядолетие най-големи са очакванията в областта на романа, където настъпи оживление, включително и чисто количествено. Никога преди това в българската литература не се бяха появявали толкова романи. И в това време на литературен кипеж във всички жанрови формации вече цели три десетилетия един писател остана верен на и твори само в областта на разказа - Деян Енев. Всички по-стари негови съвременници - от Ивайло Петров, Йордан Радичков и Васил Попов до Георги Мишев и Станислав Стратиев - въпреки успехите си като разказвачи - преминаха към романа и драмата, към театъра и киното. Това важи и за по-младите му съвременници - от Алек Попов и Здравка Евтимова до Георги Господинов и Елена Алексиева. Единствен сред съвременните автори вече повече от трийсет години Деян Енев пише само разкази. Тук, разбира се, оставям встрани журналистическо-публицистичните му изяви, както и ексклузивната му изява като поет заедно с приятеля му поета Бойко Ламбовски, който пък се изяви като прозаик.

Тази вярност към жанра на късия разказ у Деян Енев е до голяма степен уникална и заслужава да се замислим над нея. Когато става дума за късия разказ, винаги си спомням есето на Томас Ман за Чехов, написано 50 години след смъртта на великия руски писател. В него Томас Ман самокритично отбелязва, че е възприел смъртта на Чехов равнодушно, защото в своите млади години - увлечен от монументалността на романа, е бил снизходителен към късата проза, към писателите на "краткия дъх". (В началото на ХХ век, а и в средата му, когато Томас Ман пише своето есе, Чеховият триумф като драматург по световните сцени все още не е настъпил, той идва със - за да не кажа и след - Бекет.) "Кои са били причините за това? - пита се Томас Ман и си отговаря: - Лично при мен трябва да е изиграло известна роля обаянието от "голямата творба", от "дълбокия вдъх", от "епическия паметник", изграждан и завършван с велико търпение, сигурно е играло роля преклонението ми пред големите творци като Балзак и Толстой, да подражавам на които беше за мене мечта. А Чехов, както и Мопасан, беше майстор на кратката форма, на късия разказ, за това не бе необходим героичен, търпелив труд в течение на много години или на десетилетия, такъв разказ можеше да бъде написан от всеки среден талант в изкуството за няколко дни или седмици. До известна степен аз недооценявах тази кратка форма, без да съзнавам какви вътрешни размери могат да добият благодарение на гения краткостта и стегнатостта, тук - със заслужаващата всяко възхищение сбитост - се обхваща понякога цялата пълнота на живота, тази форма е в състояние да се издигне до епична висота и по художествено въздействие тя може дори да надмине голямата, гигантската творба, която неизбежно довежда някой път до умора, до почтителна скука."

Верността на Деян Енев към кратката повествувателна форма произтича от осъзнаването на това "какви вътрешни размери могат да добият благодарение на гения краткостта и стегнатостта", както казва Томас Ман. Но и не само на осъзнаването на тези възможности. А и на осъществяването им в собственото творчество. Още в първите си книги от края на 80-те и началото на 90-те години Деян Енев успя да създаде впечатляващи творби и всяка нова книга го утвърждаваше като майстор на късия разказ. Забележително е единодушието, с което го приеха и читатели, и критика, колеги от всички поколения и критици от различни направления, у нас и в чужбина. Подчертавам това забележително единодушие, защото то бе изявено в десетилетията на т.нар. преход, когато и българското общество, и писателската гилдия бяха - и продължават да са - зловещо разединени и раздирани от партийни страсти и политическо озлобление, когато разделението рушеше семейства и приятелства, когато се разпадаха всички човешки връзки и комуникативният разум на обществото. Изгубеното единство, не онова на "изборите" преди 1989 г., а на родовата същност на човека, продължаваше да съществува само в някои художествени светове. Като този на Деян Енев.

Преди години съставях антология на българския разказ. И нямах никакво колебание коя Деян-Енева творба да избера - "Мария"! Този разказ ме покори не само с чудното си обаяние, но и като жанров модел на разказваческата поетика на автора. Затова ще се опитам чрез него да очертая някои особености на Деян-Еневата разказваческа поетика. Ако сравним "Мария" с разказите на старите майстори, ще видим, че творбата на Деян Енев има няколко пъти по-малък текстов обем в сравнение с разказите на Вазов, Елин Пелин и Йовков. Деян Енев наистина има доста разкази и с по-голям обем, какъвто имат традицонните български разкази. Има и няколко творби, от типа на "Морга", които са още по-дълги, имат по няколко десетки страници. Но предпочитаният обем на разказна форма у Деян Енев е съвсем кратката, с размер като този на "Мария". На няколко пъти Деян е събирал тези си съвсем кратки разкази в отделни книги с подзаглавия "къси разкази". Такива съвсем стегнати форми са познати и от по-рано - като "стихотворения в проза" или като прозаически скици и миниатюри. Но разказите на Деян Енев са съвсем различни от тези форми, те са именно "разкази", а не къса лирическа проза, нито миниатюри и скици. Не са и "фрагменти". Станислав Стратиев в последните си години написа доста кратка проза, но това бяха сатирични миниатюри, а не разкази, каквито той събра в книгата си "Лице от Греко". Късите разкази на Деян Енев са уникална разказна форма, чийто майстор, а бих казал и създател, е той.

По какво друго се отличават разказите на Деян Енев от тези на тримата стари майстори? Героите на Елин Пелин се идентифицираха като селяни, дистанцирани и дори враждебни към държаватамащеха. У Деян Енев също има немалко разкази, чието действие се развива на село и героите му са всъщност селяни, а и държавата е враждебна. Но героите на Деян Енев не се идентифицират като селяни, както у Елин Пелин. И то не защото повечето са граждани и мястото на действие е градът... А защото у Деян Енев вече е деактуализирана идентификацията чрез противопоставянето село - град, която е актуална при Елин Пелин и при разпънатия между селото и града Георги Райчев например. При друг от старите майстори, един от онези, които Деян Енев поставя сред учителите си, Йордан Йовков, формално погледнато героите са селяни, но те са по-скоро антични или библейски герои, облечени като български селяни, неслучайно са наричали Албена "делиорманската Фрина", а Вълкадин е "българският Йов". У Иван Вазов героите също не се идентифицират като селяни или граждани, защото при него механизмът на идентификация е възрожденски, героите му са преди всичко българи.

Деян Енев сам се идентифицира като "патриот", но героите му съвсем не се идентифицират по Вазовски като "патриоти", нито като "българи". Деян Енев е писател с типично градска, дори бих казал "софийска", чувствителност, той има дори книга със "софийски разкази", и това е несъмнено обогатяване на българската литература, в която урбанизирането е закъсняло и бавно. Но неговите герои не са само граждани, нито прозата му може да бъде наречена само градска или софийска. И не защото има и селски разкази, а защото първичната идентификация на героите му се осъществява в други аспекти.

Ако разгледаме репрезентативната му творба "Мария", ще видим, че героите в нея - Мария, мрачният човек на пейката, скараната влюбена двойка, детето и майка му - няма нужда да бъдат идентифицирани нито като българи, нито като селяни, нито като граждани, те са просто хора. Но и не просто хора, а хора в гранична ситуация, между два свята, в някакво преображение. И като персонаж, и като място на действие, и като сюжети разказите на Деян Енев представят гранични, междинни, преходни и крайностни - екстремни или транзитни - герои, места и ситуации. Места на действие често са предградия и крайни квартали, гета на бездомници, пътища и гари, болници, психиатрии, морги, гробища, казарми... Героите му са в гранични възрасти и състояния деца и старци, болни и безработни, пияници и просяци, проститутки и извратени, градски и селски чудаци и луди, пенсионери и мъртъвци. Дете, което преждевременно трябва да поеме ролята на изчезналия баща, майка, която трябва да стане крайпътна проститутка, за да нахрани децата си. Ученичка, която е станала момиче на повикване и я вика учителят й, решил да си поживее, докато семейството му е на почивка. Учител по литература, решил да забогатее, като стане животновъд. Най-добрият клоун е принуден да стане кръчмар, а най-добрият дресьор на лъвове - да продаде любимия си лъв на новобогаташ. Писател, продал многотомника на любимия си Чехов. Питон, удушващ от ревност съперницата си. Българчета от Аляска или чужденци в България.

Самите герои - не само индивиди, но и общности - живеят в гранични ситуации. У Деян Енев виждаме - в "Щурецът" - новото "пиянство на един народ" и новия му неуспех в "опита за летене", смазан от полицейски погром. Цялата тази преходност и междинност, транзитивност и трансграничност на герои, места и ситуации е заложена като структурна жанрова формула в "Мария".

А сега, след като разкрих чрез "Мария" нещо общо и характерно, репрезентативно за разказната жанрова поетика на Деян Енев въобще, нека се върна към смисловата структура на самия разказ. Първото, което впечатлява в тази съвсем кратка творба, е нейният голям смислов обем и многозначност. Всеки образ и жест в разказа са смислово амбивалентни и могат да се тълкуват не просто по различен, но и по противоположен начин. В първата част на разказа Мария е представена като обективно реална жена, която обаче има надреални чудотворни способности - изпраща някакви чудотворни лъчи към хора и преобразява техните настроения от лошо към добро - връща радостта на мрачния мъж, любовта на скараните влюбени. Във втората част едно дете открива вече отсъстващата Мария по невидимите следи на нейното отсъствие, които майка му не вижда и с право се тревожи за своя син. Съществува ли наистина някаква Мария-чудотворка, или това е само желано приказно същество, родено от въображението на детето? В "Мария", независимо от това как го тълкуваме, има един основен смисъл - представен е един свят и хора, които се нуждаят от преобразяващо ги към доброто чудо. Това очакване на чудото като спасение се нарича и е било наричано миракулизъм. То е характерно за кризисните общества и е описано още при появата му при раждането на фашизма от Иво Андрич (в статиите му за следвоенна Италия, събрани по-късно в книгата "Раждането на фашизма") и на болшевизма от Виктор Шкловски (в дневниковата му книга "Сантиментално пътешествие", издадена през 1925 година в Берлин).

В "Мария" има чудеса, има желание за чудо, но няма нито пряка отпратка към кризисен свят, нито изображение на кризисен свят. Но читателят на "Мария" живее в такъв кризисен свят, в който миракулистките очаквания бяха политически злоупотребявани и продължават да бъдат злоупотребявани. И авторът на разказа живее и твори в този свят.

Деян Енев е посочвал сред своите учители разказвачите Йовков, Селинджър и Бабел, но в книгата си с "избрано" е поместил и разкази на други свои учители, които са негови съвременници и дори приятели - Радичков, Дончо Цончев и Генчо Стоев. А "посвещенията" му са не просто израз на почит, самите разкази са написани като вживяване в поетиката на авторите, на които са посветени. Но това не са просто стилизации, нито пародии (имам предвид пародиране не в хумористичен, а в литературен смисъл). Защото всеки от тези разкази се разгръща донякъде в духа на следваната поетика на авторите, на които са посветени, но във всеки разказ има характерен обрат, който ги превръща в "деяненевски". Това е още едно доказателство за трансгресивността като основа на Деян-Еневата разказна поетика.

Този текст бе подготвян като предговор или послеслов за книгата "Всички на носа на гемията", която излезе през 2009 година. Но не смогнах да го завърша в издателския срок. И го оставих за друг повод. И ето сега го включвам в един избор от 55 негови разказа, към които не можех да не добавя и двете новели "Морга" и "През девет планини - в десета". И двете - твърде характерни и за художествения свят на автора, и като художествено познание за света, в който живеем. "Морга" - като емблематично място на действие и показателен символ в екзистенциалната художествена философия за живота и смъртта у Деян Енев, "През девет планини - в десета" - като впечатляваща картина на провала на българския преход през очите на един чужденец, като продължаваща среща-разминаване на Балканите и Европа...

Първата книга на Умберто Еко се казваше "Отворената творба" и настояваше, че модерните творби са "отворени", тоест - че смисълът им се твори най-вече от интерпретатора. Не мисля обаче, че "отворени" са само модерните творби. Макар че авторите чрез определени похвати могат да правят творбите си по-отворени или по-затворени, всяка творба - не само модерните - може да бъде четена и като "отворена", и като "затворена". "Мария" например е една абсолютно "затворена", автореференциална творба, която не води към никакъв друг свят извън себе си. И все пак тази "затвореност" е осъществена чрез отвореността на двете части на този кратък разказ една към друга и тази връзка между тях е осъществена чрез следите от отсъствието на Мария, които вижда детето във втората част. Интерпретаторът може да "отвори" творбата дори към социалния съвременен свят, което направих по-горе чрез проблематиката на миракулизма - като осъществяване на чудото в затворения свят на разказа и очакването на чудо в съществуваща извън разказа историческа действителност.

Но тук искам да обърна внимание на друго. Всички разкази на Деян Енев могат да се четат като отделни, напълно самостоятелни творби, имащи автономен художествен смисъл в самите себе си, без отпращане нито към съвременната историческа действителност, нито към съвременната и класическа литература, което донейде се опитах да правя в този свой текст. Но тези разкази могат да бъдат четени и като мозайка от творби, създаващи един цялостен художествен свят, сътворен от писателя Деян Енев. И в същото време - като огледало на една съвременна действителност - "българското време от последните десетилетия", както казва анотация към една предишна негова книга. Пенчо Славейков бе нарекъл книгата "Бай Ганю" - "парчета от счупено огледало". Днес ние бихме определили не толкова художественото огледало, изправено пред нея от Деян Енев - "счупено", колкото самата действителност - "счупена", разпарчетосана, руинираща. Затова и въприемаме мозайката от разкази на Деян Енев, в които е отразена тази действителност, като най-адекватното й художествено отражение.

Гледана отдалеч, тази действителност може да бъде видяна екзотично, като "през девет планини - в десета", гледана самоиронично - като "цирк "България", гледана екзистенциално песимистично - като "морга". Моргата впрочем е междинно място - между земята и небето, за християните, между живота и гроба, за атеистите, между ада и рая, като чистилище - за метафориците. Както и да тълкуваме героите, местата и ситуациите в прозата му, Деян Енев винаги избира своите герои сред "клетниците" и "унизените и оскърбените" - в духа на класическия европейски хуманизъм. Но тъй като тази дума изглежда прекалено патетично, ще кажа, че прозата на Деян Енев е пронизана от човещина. Понякога тя се движи на ръба на социалния сантиментализъм и мелодраматизъм. Не ми се щеше да кажа, че понякога го и преминава, но защо пък да не го кажа, щом са го преминавали и ред класици на световната литература от Еврипид до Томас Харди...

Разказите на Деян Енев са свидетелство за жизнеността на българската литература, за способността на техния автор да преобразява наративната и смислова структура на традиционния къс разказ като разкриване на нови аспекти на човешкото съществувание, на индивидуалната психика и социалното поведение на човека в бързо променящия се исторически свят.

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.04.2016, № 4 (197)

Други публикации:
Деян Енев. Мария. Избрани разкази. София: Рива, 2016.