Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МОЯТ "РОМАН" С БАЙ ГАНЮ

Светлозар Игов

web

Светлозар Игов. "Бай Ганю" и Бай Ганю. Загадъчната творба за проблематичния българин Бай Ганю. Пловдив: Жанет 45, 2008Не само всеки български литературовед, но и всеки българин се "среща" с Бай Ганю, среща се с него не просто "отвън" - като реален житейски или социален сблъсък с някой "бай Ганю" или с байганювщината - а и "вътре" в себе си - в своето културно и цивилизационно самоизграждане, в самосъзнанието си като човек, гражданин и българин, тоест като личностно, гражданско и национално самосъзнание, което може да остава и на нивото на несъзнавани ментални нагласи и да се осъществява в неосъзнавани поведенчески актове, социални избори и оценки. А тези житейски и социални "избори" определят в голяма степен не само житейските и социални позиции, но и литературоведските оценки и интерпретации.

Без между професионалната позиция и конкретните интерпретаторски актове, от една страна, и житейската и професионална съдба на литературоведа, от друга, да има идеална съгласуваност, не е трудно да видим, че житейската и професионална съдба на един литературовед понякога се "оглеждат" и в начина, по който той е тълкувал "проблематичния" българин. Не е трудно да видим например нерадостната съдба по времето на комунизма на заявяващия себе си като комунист критик Иван Мешеков (най-проницателният в междувоенния период тълкувател на Бай Ганю) като реакция на байганювския български (и всеки тоталитарен) комунизъм срещу проникновения интерпретатор демистификатор на бай Ганю като победила социална стихия на първичното "зооего", на човека-тълпа. Може въобще да се напише интересно изследване за житейските и професионални реализации на интерпретаторите на Бай Ганю в контекста на байганювската действителност, както и да се види историята на българската обществена действителност като история на байганювщината. Но това не е темата на този текст, тук ще разкажа само личната си професионална авантюра с Бай Ганю, своя литературоведски "роман" с творбата на Алеко.

Моята първа литературоведска - професионално специализирана - среща с Бай Ганю стана през втората половина на 60-те години във връзка с критическите ми занимания със съвременната литература. И по-точно - чрез проблема за жанровата структура на цикъла разкази, който бе актуализиран по това време в творчеството на Васил Попов, Йордан Радичков и други съвременни прозаици. Изводът, до който стигнах, е, че в зависимост от конкретния литературен контекст цикълът разкази може да бъде и самостоятелна жанрова форма, и израз на деепизиращи тенденции (дезинтеграция и разпадане на романа), и израз на нова епическа стабилизация ("път към романа"). Последната тенденция бе най-ясно изразена в съвременната литература от "Корените" на Васил Попов и потвърдена в по-нататъшното му творчество. Подобни тенденции не за пръв път се проявяваха в българската литература и този проблем ме насочи към литературно-историческата проблематика за генезиса и поетиката на българския роман и романа въобще, което от статиите "Традиция и проза" (1970) и "Към романа. Йордан Йовков и историята на българския роман" (1971) до студията "Романът - Феникс и Протей" (1999) се превърна в трайна тема на моите литературоведски занимания.

Така още в началото на 70-те години у мен узря идеята, че книгата на Алеко "Бай Ганю" - като типична творба non finito (незавършена, без формален край, което също импулсира многобройните й "дописвания" и в литературата, и в други изкуства, и в критическите интерпретации), е и типична "оpera aperta" ("отворена творба" в смисъла на Умберто Еко, който вижда основния й смислотворчески механизъм във възможността за множество интерпретации) и като такава е един от генетичните модели на романа. Това разбиране за жанровата същност на Алековата творба като роман in statu nascendi бе изразявано в ред мои публикации от края на 60-те години насетне, но бе цялостно разгърнато едва в един доклад, изнесен на научна сесия за Алеко Константинов през 1983 година и публикуван под заглавие "За жанровата същност на "Бай Ганю" през 1986 година в списание "Литературна история" заедно с други доклади (на Клео Протохристова, Бистра Ганчева, Катя Бъклова) от същата сесия.

Четенето на книгата "Бай Ганю" като роман не само не изключва, но и предполага и неговата жанрова многосъставност и разносъставност (като сбор от отделни прозаически парчета, наричани разкази, очерци, фейлетони), и неговата двуделност (в първата част - видян "отвън", във втората - "отвътре"; или пък - бай Ганю в чужбина, сред другите, и бай Ганю в България, сред своите), то означава само разбиране на творбата като художествено единство като предпоставка за виждането на бай Ганю като единен художествен образ, тип и образ-символ, което не изключва смисловата му амбивалентност.

В концепцията ми за "Бай Ганю" като роман намират израз и някои важни за мен мисловни движения както в разбирането ми за поетиката на романа, така и в разбирането за "литературната история" и "литературата".

На първо място - като преодоляване на моногенетичния подход в разбирането за жанра и преминаване към полигенетичен подход, намерил израз в такива мои работи като "Четири генетични модела на южнославянския роман" (1978). Традиционните истории, теории и поетики на романа обикновено го свързват с един (или поне един привилегирован) модел, жанрова норма и генетичен извор. Поради което нито една от тези теории, истории и поетики на романа не обхваща огромното множество от творби, наричани в световната литература "романи". Освен това съвременните литературоведи разглеждат като "романи" творби от античността и Средновековието, които не са се наричали романи (самата дума "роман" има сравнително късен произход), но също така и не включват в историята и поетиката на романа творби, които са се наричали "романи". Поради това и не съществува една-единствена и окончателна дефиниция за роман. "Романът" представя исторически динамична художествена и жанрова норма, тоест - исторически променлива социална конвенция. А тази промяна е не само диахронно-историческа, тя има и пространствено-културни измерения, поради което не само в различни исторически времена, но и на различни места могат да бъдат наричани с едно и също име различни неща или с различни имена (logoi, roman, novel, story, powiesc, повест) едно и също нещо.

Идеята за полигенезиса на романа, за различните му генетични модели, за различните му генеалогични "извори" е свързана и с нещо, което бе наречено криза на "големите разкази" и има и литературно-исторически измерения. Полигенетичният подход сам по себе си е отрицание на "големия разказ". Това е важно да се отбележи, защото през 90-те години на ХХ век у нас - от незнание или от злонамереност - кризата на "големите разкази" бе свързана с усещането за криза и дори пълно отрицание на литературната история. Което показа, че българското литературознание не знаеше нито що е "голям разказ", нито що е "литературна история".

Литературната история като литературоведски жанр и "историцизмът" (в смисъла на Попър) са две различни неща. Също както са различни неща научното изискване за цялостно обхващане на разглеждания предмет и тотализиращата схема за научното му обяснение. Макроисторическият "цялостен" поглед - като изискване на всяка литературна история като литературоведски жанр - няма нищо общо с тотализиращата концепция за обяснение на историческото движение. Една история на литературата може да бъде изградена и чрез обяснителната схема на един "голям разказ", но тя може да бъде изградена и върху други исторически и литературно-исторически принципи. "Големи наративи (разкази)" в европейската (западната, християнската) традиция, към която от IХ век принадлежат и българите, са: библейският "голям разказ", който вижда историята като линейно развитие от генезиса към апоколапсиса; разказът на Просвещението, който представя секуларизация на библейския голям разказ; и марксисткият "голям разказ", който представя разновидност и на просвещенския (но обяснява историческото движение чрез принципите на икономическия детерминизъм и класовата борба), и на библейския разказ, секуларизирайки неговата апокалиптична вяра в Страшния съд във вяра в победата на пролетарската революция, разбирана като исторически Dies Irae. Една литературна история може да бъде изградена върху който и да било от съществуващите "големи разкази", но може да бъде изградена и върху други, включително иманентистки литературни принципи. Преходът от моногенетични към полигенетични подходи в историческата поетика на жанровете е сам по себе отказ от "големите разкази" в литературната история.

Разбирането за "Бай Ганю" като "отворена творба" и "роман" in statu nascendi е израз на едно полигенетично разбиране за произхода и поетиката на романа като разбиране за историческата динамика на жанровите норми и на нормите на самата художественост и литературност; и в същото време - като амбивалентна смислова структура, поддаваща се на множество интерпретации. Това разбиране обаче само очертава възможни интерпретаторски хоризонти, но не е интерпретация на творбата. А именно тази интерпретация е била спъни-камъкът за българската критика. Затова ми предстоеше неизбежна нова и друга среща с Алековата творба и по-точно - с художествения образ на нейния герой, "проблематичния българин".

Тази втора моя важна литературоведска "среща" с Бай Ганю стана през 1978-1979 година в хода на писането на "История на българската литература". Новото за мен като литературоведски проблем бе не само, че изискваше разглеждането на "Бай Ганю" в контекста на един цялостен литературно-исторически портрет за Алеко Константинов, но и че и Алековото творчество, и "Бай Ганю" трябваше да бъдат вписани в по-цялостния контекст на българската литература и българския литературно-исторически процес. И тъй като "Бай Ганю" е една от най-важните (за да не кажа - най-важната) български книги, писането и за "Бай Ганю", и за Алеко в една нова "История на българската литература" изискваше проблемите да бъдат разгледани отвъд - макар и чрез - вече решения поновому проблем за "Бай Ганю" като роман - и в по-широкия исторически контекст на всички дотогавашни интерпретации на бай Ганю, и като поставен поновому, отвъд дотогавашните интерпретации, проблем. А това изискваше преди всичко вземане на отношение към наложената по това време официална идеологизирана интерпретация на бай Ганю като социален тип на българската буржоазия от края на ХIХ век, тоест - разглеждането му в строго ограничени исторически и социални рамки, което искаше да внуши, че е вече неактуален в "социалистическото" общество социален тип. А беше съвсем актуален - още в първите години след 9.IХ.1944 година Илия Бешков бе нарекъл комунистическата върхушка "червена буржоазия", а в годините след това пред очите на цялото общество разгръщаха байганювския си манталитет комунистически властници на всички равнища - от селските партийни секретари до "първия" партиен и държавен ръководител. "Байганювщината" се актуализираше отново като социален проблем, което поставяше и интерпретаторската задача образът, създаден от Алеко, да бъде осмислен в новия социален контекст, колкото и трудно бе това да се каже директно.

И новият прочит на "Бай Ганю", и новият - понякога и за първи път - прочит на писаното за "Бай Ганю" и Алеко (не казвам "всичко писано", защото едва след излизането на пълната библиография през 1983 година прочетох "всичко", ако въобще който и да било изследовател може да каже "всичко") ми показаха няколко неща:

1) че за бай Ганю са изказвани огромно множество най-различни и противоречиви оценъчни и интерпретаторски съждения, някои изложени по-умело и ефектно, други - по-неумело и повърхностно, някои по-"научно" (макар и с различни стандарти за научност), други - публицистично и дори "художествено";

2) чe почти всички от тези съждения са посвоему "правилни", защото разкриват истината за различни аспекти на образа и творбата, но не всички имат еднаква интерпретаторска релевантност и малко от тях се домогват до по-цялостно и многоаспектно разглеждане на проблематиката;

3) че и в т.нар. буржоазна, и в .т.нар. марксическа критика всъщност има изключително многообразни и богати интерпретаторски концепции, които - въпреки острия идеологически конфликт на интерпретации - съвсем не очертават ясни критически фронтове, а напротив - предлагат изключително многообразна, едновременно преливаща се и диференцирана картина на оценъчни и смислови решения.

Казвам т.нар. буржоазна и т.нар. марксическа критика, защото: а) именно сред т.нар. буржоазни автори има най-смели интерпретации в антибуржоазен дух, но от духовно-аристократични, а не от социалистически позиции и б) защото т.нар. марксическа критика в България трудно може да се нарече марксическа - ранната българска марксическа мисъл не е познавала още Марксовите възгледи за изкуството (доколкото може да се каже, че Маркс и марксизмът имат собствена естетика), по-късният марксизъм-ленинизъм вече представя коренна ревизия на марксизма, а критиката в епохата на реалния комунизъм бе по-скоро политически конюнктурна и верноподаническа, отколкото каквато и да било друга. Затова не е случайно, че не само Пенчо Славейков и Петко Ю. Тодоров, но и Благоев със своята критика на чардафонщината критикуваха байганювщината от антибуржоазни, но не от "социалистически", а от духовно-аристократични и антиплебейски позиции. А в самата "марксическа" критика най-силно ортодоксалната марксическа позиция бе доста силно ерозирана и от Бакалов, който с формулата, че бай Ганю е предтеча на фашизма, разшири марксическата формула за бай Ганю като рицар на първоначалното натрупване, а най-далеч отиде отвъд марксизма Иван Мешеков, разкривайки и универсалната "зоологическа" архетипна природа на бай Ганю, правеща го "вечен", тоест възможен в най-различни социални роли и исторически епохи.

Любопитно за мен бе откритието, че дори в годините на тоталитарния социализъм, когато уж официално бе възприета и наложена чрез образователния канон формулата за бай Ганю като рицар на буржоазното натрупване, и конкретните изследователски разработки, и критическите интерпретации се изплъзват и бягат от еднозначната оценка и интерпретация на бай Ганю като "буржоа". Дори един от най-близките до идеологическите изисквания автори (Александър Ничев) не само дава най-прецизното като научен стандарт изследване на живота и творчеството на Алеко, но и създава доста многозначна представа за образа на героя.

Знаех добре, че целият този комплекс от проблеми не може да бъде решен в един кратък литературно-исторически портрет, какъвто изискваше "Историята", не само поради ограничения обем и защото беше необходима още работа с материала, а и защото не всичко можеше да се каже, а и още не бях съвсем узрял, за да мога да го кажа. Затова в портрета за Алеко, който написах за "Историята" (1979), трябваше да реша преди всичко една основна задача - да разруша налаганата като идеологически канон представа за бай Ганю като еднозначен отговор на алтернативния въпрос "социален или национален тип е бай Ганю?" чрез представянето на множеството от въпроси и проблеми, които предизвиква Бай Ганю, и необходимостта проблематичността на "проблематичния българин" не да се елиминира, а да се подчертава като сложност, многоаспектност и многозначност на образа. Вместо ИЛИ/ИЛИ бай Ганю трябваше да се представи като И/И-герой ("И социален, И национален, И цивилизационен, И общочовешки тип").

Освен всичко друго пишех литературно-исторически труд, който имаше строга научно-академична концептуална основа и идейна арматура, но с широко, многофункционално предназначение - насочен и към специализирана филологическа публика (преподаватели и студенти), но и към ученици и най-широк кръг любители на литературата. Затова се стремях да пиша с ясен и достъпен стил. Въпреки че - не само днес - претенциозното наукоподобно-терминологично писане е било по-голямата опасност за литературознанието, четивното и ясно писане винаги е криело опасността да не се разграничава повърхностната лековатост от дълбокото ясно писане, на което само зрелите и големи учени са способни и към което и аз съм се стремял. И мисля, че понякога съм го постигал.

Ще дам само един пример. Още в първия си портрет за Алеко казвам на едно място, че "в началото бай Ганю е смешен, в края става и страшен". Тази фраза днес се е превърнала в общоупотребимо клише, изричат я и я пишат ученици, кандидат-студенти, студенти и преподаватели, среща се в учебници и критически статии. И бедата не е в това, че малцина знаят и още по-малко цитират автора й (в известен смисъл е дори ласкателно да станеш автор на "анонимни" крилати фрази), лошото е, че тя се е тривиализирала и престава да значи каквото и да било.

А емблематичната фраза "в началото бай Ганю е смешен, в края става и страшен" не е просто ефектно остроумие, което лесно се помни, не е импресионистично слово. Това е критически концепт, лапидарен синтез на цяла една концепция за образа на "проблематичния българин" - тя съдържа и двуделността на творбата (като две различни повествувателни поетики - третоличен разказ с поглед "отвън" към героя - в първата част; и първолично разкриване на неговата житейска философия "отвътре" чрез различни повествувателни форми - във втората част), и две различни оценъчно-интерпретаторски позиции на автора към героя - добродушно-иронично снизходително представяне на един комичен балкански чешит в първата част и засилващо се сатирично-карикатурно изобразяване на все по-опасния социален хищник, в какъвто постепенно се превръща бай Ганю сред "своите" - във втората част; и напрежението между хумористично-комично (в първата част) и сатирично саркастично-изобличително начало (във втората част). Тази фраза загатва и страшното преображение на героя отвъд "края" на творбата, превърнало го в убиец на своя автор.

В този социален и литературоведски контекст написах през 1979 година своя портрет за Алеко "Щастливецът" от "История на българската литература", но той можа да излезе в едноименната книга след отпадането на наложената през 1981 година забрана за публикуване - едва през 1990 година в излязлата тогава част от моята "История". Отделно обаче портретът за Алеко беше публикуван в периодиката и в книгата "Българийо, за тебе пяха" (1985), а адаптиран вариант на портрета излезе и в учебника по литература за Х клас (1984), който има и доста преиздания до края на 90-те години. Този първи портрет е по-скоро синтез на дотогавашните критически интерпретации на Алеко, разкриващ конфликта на интерпретации върху творчеството му и предпазващ от еднозначни тълкувания, макар че в него бях загатнал и някои нови интерпретаторски насоки. Тепърва обаче предстоеше да ги разгърна.

Защото знаех, че ми предстои третата - и окончателна в намеренията ми (за да не кажа по-патетичното "творчески планове") - среща с Бай Ганю. Затова още щом завърших писането на "Историята" (а скоро разбрах, че и няма да бъде публикувана, като забраната бе санкционирана от диктатора), започнах подготовка за писането на мечтаната книга за "Бай Ганю" - от една страна, в книгата с фрагменти, наречена по-късно "Призори", се трупаше цял фрагментарен "епос" за Бай Ганю, а отделно започнах да събирам и нови подготвителни материали за отделна цялостна монография със заглавие "Бай Ганю" и бай Ганю".

През втората половина на 70-те и през 80-те се забеляза видимо интензифициране на един нов изследователски и интерпретаторски интерес към "Бай Ганю". Той се изразяваше в две главни насоки - от една страна, чрез повишен интерес към повествувателната поетика и наративните техники на Алековата творба (симптоматичен и най-концентриран израз на това е книгата на Стефан Елефтеров), от друга - чрез опит за нова интерпретация на смисловата структура на образа в широк диапазон от публицистико-есеистични реакциии срещу байганювщината до изследвания на по-широките му - не само литературни, но и обществени, и идеологически - контексти (най-показателно е в това отношение есето на Тончо Жечев). По-тясно специализираните наратологични изследвания, разбира се, не можеха да не съдържат - имплицитно или експлицирано - някакво отношение към проблема за социалния смисъл на образа. Така че почти всички текстове по тази проблематика разкриваха и едно повече или по-малко сдържано отрицателно отношение към новия подем на байганювщината, който го превръщаше във "вечен" български образ. Това отрицателно отношение на българската хуманитарна интелигенция към байганювщината през този период бе израз и на нарастващото й критично отношение към байганювския социализъм и неговия вожд. И превръщащата се в червена буржоазия комунистическа номенклатура, и нейният вожд, наречен Тато, все повече биваха възприемани като олицетворение на байганювщината. По това време вече бях написал своите афоризми "Когато мечтаеше да прогоним монарха, Алеко едва ли е подозирал, че на трона му ще се покачи бай Ганю" (публикуван още преди 1989 година) и "Тодор Живков е бай Ганю, изучавал марксизма по "Въпросите на ленинизма" (публикуван след 1989 година, макар и апокрифно известен още преди това).

След 1989 година стана известно, че тези широки сред хуманитарната интелигенция настроения са имали и свой авторитетен творчески израз. В публикуваните през 2003 година Дневници на Емилиян Станев (най-вече в текстове, писани през 70-те години) има остро критични пасажи както срещу комунистическата върхушка и нейните вождове, така и срещу стадното покорство на народа, когото известният писател и познавач на народопсихологията нарича директно и остро "корумпиран народ". Негативните социални тенденции при социализма Емилиян Станев пряко свързва с байганювщината, а тази неприязън към байганювщината като народопсихологическа особеност може да се разчете съвсем ясно още в романа му "Иван Кондарев". Сатиричните рисунки на Тодор Цонев също пряко наслагват образа на комунистическия диктатор върху образа на бай Ганю.

Най-остро и ясно се чувства свързването на байганювщината с негативните социалнопсихологически тенденции през съвременната епоха в чудесното и предизвикало широк социален отзвук есе на Тончо Жечев. То всъщност е един морален вопъл, социален плач, тревожен вик на "болка от текущото" и граждански апел срещу тържествуващите байганювски социални стихии и техния обществен и политически подем. Макар че Тончо Жечев не назовава пряко нито социални среди, нито отделни лица, не е трудно по дълбоката лична изстраданост да се разбере, че това есе е израз на болка и разочарование и от съвременната действителност, и от обществените идеали, в които е вярвал, а социалната неопределеност на адреса внушава, че тревожните тенденции са резултат както на социалното хищничество на политическата върхушка, така и на правещата го възможно робска покорност на общността в основата на социалната пирамида. Така, чрез своята изцяло моралистична интонираност, есето на Тончо Жечев визираше съвсем конкретни социални тенденции на упадък и разпад на социалната и народностна общност. И въпреки че текстът на Тончо Жечев не е литературоведски в строгия смисъл на думата, а моралистично есе с публицистична насоченост (което не пречи да е и тревожна лична изповед), текстът му има и литературоведски смисъл като израз на една широка социално-морална рамка на настроенията на българската хуманитарна интелигенция, които представят основа и на по-специализирани литературоведски интереси, изразени в бума на интерпретаторско внимание към "Бай Ганю" през 80-те години, когато в размисъла по проблематиката се включиха както литературоведи от средните генерации (Кръстьо Куюмджиев, Милена Цанева, Катя Бъклова), така и по-млади критици (Енчо Мутафов, Михаил Неделчев, Клео Протохристова, Валери Стефанов).

През 90-те години бумът на байганюзнанието продължава, но вече в променена обществена обстановка, при която новият социално-политически подем на байганювщината бе успореден с методологическото разкрепостяване на литературознанието.

А сега, след очертаването на по-широкия литературоведски контекст, ще се върна към моя замисъл за книга на тема "Бай Ганю" и бай Ганю".

И така, след написването и забраната за публикуване на моя труд "История на българската литература", където в портрета за Алеко само бях очертал насоката на бъдещи интерпретации, в началото на 80-те години - в атмосферата на отбелязания нов литературоведски интерес към проблематиката Бай Ганю - започнах подготовката и писането на по-голям монографичен труд за книгата и героя. От една страна, концентрирах своите идеи и лапидарни словесни формулировки във фрагменти, които по-късно влязоха в двете книги "Призори" (1988, 1994), а от друга - събирах материали и нахвърлях текста на замисляната по-голяма монография.

Ето първите няколко страници на една подвързана с дебели корици тетрадка с бели листове, предназначена за подготвителните материали на книгата ми за Бай Ганю (от 1984), която показва докъде и как в общи линии по това време е оформена смисловата структура на подготвяната книга:

"БАЙ ГАНЮ" И БАЙ ГАНЮ

една книга и нейният герой

(загадъчната българска книга и нейният проблематичен герой)

(ЛАБИРИНТЪТ НА МИНОТАВЪРА - вариант за заглавие на книгата, дописано в съдържанието след 1984, но преди 1994, когато го извадих като "фрагмент" от черновите на текста на книгата)

Съдържание

Проблематичният българин (вместо увод)

I глава. "Бай Ганю" като "отворена творба" (non finito и opera aperta)

II глава. "Бай Ганю като роман in statu nascendi

III глава. Разказването - "отвън" и "отвътре"

а) разказвачите

б) саморазкриването

IV глава. Героят като динамична смислова структура (разглеждане на съществуващите интерпретаторски концепции)

а) социален тип (социалните роли и маски на героя-рицар на първоначалното натрупване, "буржоата", буржоата-парвеню)

б) национален тип ("отрицателното в българщината", инструмент за национално самопознание и възпитание, витален тип на българското "оцеляване")

в) регионален културно-цивилизационен тип (бай Ганю като homo balcanicus, бай Ганю като представител на "некултурен" народ, бай Ганю като левантиец, Балканите като "междинна" и "вакуумна" култура на "преходите")

г) общочовешки тип ("зооегото" у човека, "келепирът", "волята за власт", социалният и национален "ресантиман")

V глава. Бай Ганю и "другите"

(сравнения с други герои - от Тартарен Тарасконски и "буржоата благородник" до Швейк и племенникът на Рамо)

(герои от балканските литератури)

(съпоставки с Ръглас от Ред Геп и Зорба Гъркът)

VI глава. Двубоят автор-герой

(във и отвъд творбата, влизането на автора в творбата, излизането на героя от творбата)

Това "Съдържание" не е просто проект за бъдещата работа, а по-скоро синтез на една вече осъществена мисловна работа върху образа на героя, който - макар и да е инструмент на българското и балканско самопознание (тъй като Бай Ганю е "формулата" на балканския обществено-политически живот в епохата на новата история, след създаването на националните държави) - не е нито социален, нито национален, нито "балканско"-регионален, а общочовешки тип и по-точно - "зооегото" у човека, който може да има различни социални маски и роли, различни национални образи, да се проявява в различни исторически епохи върху една универсална човешка основа. Като образ на зоологическия индивидуализъм у човека (като животински инстинкт за оцеляване на човек, който не знае или пренебрегва социалните и морални норми), който се превръща в тържествуваща социална стихия на социални и политически хищници главно в периферни и гранични, "междинни" култури и цивилизации, където цивилизационният процес не е създал нито модерна идея за личността, нито модерна идея за общността и модерни общностни институции, в общества, където човешката личност не значи нищо.

Бахтиновото понятие "телесна долница" може да бъде донякъде синоним на "зооегото", но не като ренесансово-хуманистично противопоставяне на тялото срещу средновековното християнско пренебрежение на "тялото" за сметка на "духа", а като предкултурно незнание на кодовете, езиците, нормите и ценностите на модерните "културни" и "цивилизовани" общества. Това "незнание" прави "дивака" комичен сред "културните" и "цивилизованите". Но когато "дивакът" узнае тези "норми" и "ценности", но не за да ги спазва, а за да ги симулира (намятането на "белгийската мантия"), за да прикрие непроменената си "дивашка" същност, той става страшна социална стихия, която в определени исторически условия може да се превърне и в господстваща, дори държавотворческа. Така към преосмисленото понятие на Бахтин "телесна долница" прибавих и ницшевото понятие "ресантиман" (почти непреводимо, но близко до Гео-Милевото "вековна злоба на роба"), което прибавя към характеристиката на бай Ганю и вписването му в Хегеловата двойка господар и слуга, но като слуга, освободил се не за да бъде свободен, а за да господарува чрез "вековната злоба на роба". Като господстваща социална стихия ресантиманът има две основни социалнополитически превъплъщения - ресантиман като накърнено социално чувство (ляв тоталитаризъм, болшевизмът), и ресантиман като накърнено национално чувство (десен тоталитаризъм, фашизъм). С тази сложна смесица от Бахтин и Ницше смятах, че прикривам директното изказване на очевидната социална реалност на байганювщината като първообраз и на фашистките, и на комунистическите диктатори и диктатури.

Писането на една нова интерпретация на книгата и героя изискваше внимателен анализ на всички дотогавашни критически отзиви, които сами по себе си очертават своеобразна история на българската критика през изминалия век. Тези отзиви могат да бъдат групирани около няколко бинарни опозиции. Първата е очертана от полюсите: художественост/нехудожественост.

Ред от първите критици, сред които се откроява Пенчо Славейков (а по-късно най-ревностни застъпници, довели до крайност неговия "естетизъм", са Боян Пенев и Божан Ангелов), едновременно утвърждават Алеко като високонравствена и благородна личност и гражданин и споделят нравственото му негодувание от байганювщината и в същото време отричат "художествеността" на книгата "Бай Ганю".

Други критици, като се започне от Димитър Благоев, макар и от други и различни граждански позиции, също споделят Алековото отрицание на байганювщината, но не проблематизират "художествеността" на творбата му, негласно приемайки, че щом една творба е социално значима, тя е и художествено значима.

И двете противоположни позиции имат надмогнато от съвременното литературознание нединамично и неисторическо разбиране за "художественост" (което се проявява например и в разбирането им за "нехудожествеността" на старата литература), но с течение на времето като че побеждава втората позиция - от 30-те години насетне "художествеността" на "Бай Ганю" все по-малко се проблематизира, "Бай Ганю" все по-стабилно заема място сред шедьоврите на българската литература, вписана е в нейната "класика".

Позицията на линията на Пенчо Славейков (кръга "Мисъл") е критикувана от Иван Мешеков като "естетизъм", макар че в собствените си критически оценки Мешеков споделя други аспекти на този "естетизъм", заради което е и изхвърлен от литературния живот в годините на социализма. Но "естетизмът" на Пенчо-Славейковата линия, макар и отречен като оценка на "Бай Ганю" в своето време, е бил необходим на българската литература за създаването на нови мерки за художественост и на нейното ново, модерно направление, включително и чрез отрицанието на социалния реализъм, какъвто е в основата и на разказваческата поетика на "Бай Ганю". Неразбрано и от традиционалистката, и от социалистическата критика обаче остава наблюдението на критиците от Пенчо-Славейковата насока, най-ясно изразено от П. Ю. Тодоров, за духовно-аристократичните, а не "народни" или "класови" позиции на Алеко в критиката на байганювщината, от което произтичат много недоразумения при разкриването на образа на бай Ганю като "социален" и "национален" тип.

Във всеки случай, поне за мен, още в първите ми текстове за "Бай Ганю" въпросът за "художествеността" на творбата не бе проблематичен и бе решен в полза на "художествеността" чрез едно динамично-историческо разбиране за "художествеността", което се опитах да развия още в статии от средата на 60-те години за художествеността на старобългарската литература. Един от частните проблеми на проблема за "художествеността" бе и проблемът за "жанра" на "Бай Ганю", който поставих в този смисъл в разгърнат вид във вече споменатия доклад "За жанровата същност на "Бай Ганю".

Втората проблемна опозиция, около която се поляризира критическата рецепция, е вече свързана с отговора на въпроса - положителен или отрицателен герой? е бай Ганю, колкото и подобна оценъчна квалификация най-често да свидетелства за опростено черно-бяло - най-често идеологизирано - литературоведско мислене. Но в случая Бай Ганю самият автор оформя финалната (доколкото може да се каже това при творба non finito) оценка, макар че финалността при Алековата творба е насочена от постепенната трансформация на авторовата позиция - от първоначалната вяра, че героят подлежи на промяна, до безутешно прозрение, че бай Ганю се развива по посока на все по-опасна обществена и, по-точно - антиобществена сила и дава окончателната смислова структура на образа като отрицателна социална - и национална - стихия. Затова и повечето интерпретатори разглеждат бай Ганю като отрицателен образ в съответствие с авторовите интенции и иманентния смисъл на образа и творбата.

Има обаче и интерпретатори (както и целия фолклорно-анекдотичен образ на бай Ганю отвъд книгата на Алеко), които смятат, че бай Ганю е положителен тип, "броня на българщината", израз на виталността в българското историческо оцеляване. Виталността сама по себе си обаче не е положително качество, виталността на престъпника например го прави още по-опасен. А "оцеляването" на българите през вековете на робство обикновено се свежда до робските "мъдрости" на търпението и "преклонената главичка", които и в новите епохи поддържат "робски" личностни и общностни поведенчески стереотипи. (Не беше случайно, че фрази като "Да се снишим, докато отмине бурята" бяха любими управленчески формули на диктатора Живков, които и до днес се смятат от мнозина за голяма държавническа "мъдрост".) Робската мъдрост в "свободните" епохи (а и не само в тях) води обаче до характерни трансформации - чувството за робска малоценност, превърнало се в социален или национален ресантиман, води и до патологични свръхценностни изяви (от типа на бай-Ганювия крясък "Булгар! Булгар!" в банята), които са не реално решение на проблемите, а компенсаторни реакции на социална или национална, личностна или общностна малоценност. А самият социален и национален ресантиман превръща байганювщината в резервоар на леви и десни тоталитарни идеологии и практики, великолепно изобразени от Емилиян Станев в "Иван Кондарев", книга, в която неслучайно многократно се коментира байганювщината като национален манталитет. Пренебрегването на възгледите за бай Ганю като положителен герой би лишило интерпретатора от вглеждането в механизмите и причините, които правят възможни не само тези възгледи, но и самото социално тържество на байганювщината. Но да разбираме бай Ганю като положителен герой е не само в разрез с моралистичното социално и национално-възпитателно внушение на творбата на Алеко, но и капитулация пред байганювщината. Това бе другата основна предпоставка на моята литературоведска работа с материала Бай Ганю.

Не бих казал, че проблемът за това дали бай Ганю е социален, национален, регионално-цивилизационен или общочовешки тип е частен случай на проблема за това дали типът бай Ганю е положителен или отрицателен, макар че оценъчното отношение на интерпретатора към Бай Ганю зависи до голяма степен от това като какъв репрезентативен тип го вижда и тълкува.

Възможността за различните исторически, социални и цивилизационни превъплъщения на бай Ганю, за различните му социални роли и маски (от буржоата парвеню и политиканстващия буржоа до фашистки фюрер и комунистически вожд) означаваше, че трябва да се потърси непроменливото, трайното и вечното у бай Ганю, неговата универсална общочовешка основа. Тази трайна, общочовешка основа е всъщност природнобиологическа, зоологическият му инстинкт за оцеляване чрез неспазване на социалните норми, неутолимото зооего, което различни философи наричат с различни имена - воля, желание, воля за власт, либидо и пр.

Тази архетипна основа на човека е негова природна, биологическа, животинска същност, която още не е очовечена, която още не познава религиозните и културни табута, социалните норми и конвенции, изискванията на морала и ограниченията на закона. Несъобразяването с тези норми - религиозни, морални, правни - писани и неписани - на цивилизованото общество, развихрянето на зооегото на Бай Ганю би довело до сблъсък на това зооего с обществото и до съответни санкции, които биха отхвърлили несоциализирания индивид, изолирайки го като клиничен случай или криминален престъпник.

Но в книгата на Алеко и отвъд нея ние виждаме бай Ганю не като отлъчен от обществото индивид, а като тържествуваща социална и политическа стихия, радваща се на известна обществена подкрепа и дори симпатии. "Зооегото" на бай Ганю се превръща в доминиращ социален фактор, което превръща героя от "природен" в социален и културен факт и явление. Но какви исторически и обществени условия правят възможно това превръщане на зоологическия индивидуум в опасна обществена сила, в какви исторически условия и общества е възможно социалното тържество на "зооегото"? В какви общества и общности се разгръща феноменът, изобразен и назован като "байганювщина"? Отговорът на този въпрос не може да бъде постигнат чрез "затворен" прочит на книгата, той изисква вглеждане в много по-широк комплекс от исторически, обществени и културни проблеми.

Не е случайно според мен, че бай Ганю става възможен като тържествуваща социална стихия в общества, които не са преминали пълноценно историческия процес на формиране на човешката личност от Ренесанса до Просвещението и романтизма, процес, който започва с ренесансовия хуманизъм и е политически завършен и юридически кодифициран с Френската революция - процес, който създава не само идеята за личността като върховна ценност, но и институции, формирани за защита на правата на личността. И не е случайно, че в пределите, които не преминаха пълноценно този процес на антропоцентризъм, не се създадоха нито пълноценни, служещи на личността общности, нито пълноценно вписващи се в обществото личности, "общностите" продължиха да бъдат "стада", а индивидите си оставаха зооиндивиди от стадото, масов човек, човек-тълпа.

В тази насока на мислене за мен бяха важна интелектуална подкрепа възгледите на ред мислители - от Ницше и Фройд до Фром и Сартр, за някои от които по-горе вече стана дума и което намери място в ред от фрагментите.

След падането на комунистическите режими през есента на 1989 година се откри простор за свободна творческа изява, но точно това и затрудни работата ми върху книгата за "Бай Ганю" - отдадох се на публикуването на неиздадените ми книги, спохождаха ме и нови творчески вдъхновения. Продължих да пиша нови фрагменти, но работата върху книгата за бай Ганю изоставаше. А се появиха и нови творчески ангажименти, свързани с Алеко. През 1991 година ме помолиха от издателство "Слово" във Велико Търново да подготвя за тяхната "Малка ученическа библиотека" нови издания на "Бай Ганю" и пътеписите на Алеко (третата книга, която съставих по това време за същата библиотека, бе свързана с "новия прочит" на Христо Смирненски). В кратките предговори към двете книги на Алеко - "Бай Ганю" и пътеписите - изложих в сбит (и съобразен с предназначението на изданието) вид концепциите си. Няколко години по-късно тези концепции бяха обединени в новия портрет за Алеко, който написах за компендиума, излязъл от печат през 1996 година в "Просвета" - "Кратка история на българската литература" (тук този текст се публикува като втори портрет, а поради изложените причини в него се вижда ясно обединяването на написаните преди това предговори в нов текст). През 1994 година във втората книга под заглавие "Призори" излязоха и невключените в първата книга, както и новонаписани, фрагменти за Бай Ганю. Тези фрагменти - изцяло или на отделни части - излизаха и в периодиката, а бяха включени и в по-късни мои книги ("Привечер", 1999).

През 1994 година се отказах от работата върху замислената като монографична книга "Бай Ганю" и бай Ганю". За да я допиша (бях написал към 250 страници, оставаха ми още толкова), ми трябваше немалко време, което значеше да се откажа от нови изкушаващи ме планове. А ми се струваше, че във фрагментите съм казал ако не всичко, то поне съм дал интерпретаторски ключ за нови тълкувания, които читателят и сам може да продължи, тръгвайки от тях. (Разбира се, в хода на самото писане възникват съвсем нови идеи, но вече бях във възрастта, в която трябваше да се ограничавам, за да мога да осъществя и други нови хрумвания.) Така реших, че с "фрагментите" съм казал най-важното от това, което искам да кажа за загадъчната книга на Алеко, и читателят може сам да го продължи в мисълта си. И отказвайки се от книгата за бай Ганю, продължих да работя върху нови неща, някои от които не подозирах и че ще напиша (например романа "Елените").

Междувременно, след 1989 година, започналият през 80-те години нов интерпретаторски интерес към "Бай Ганю" се изля в ред нови студии и книги, повечето от които на по-млади автори. Появиха се нови публикации върху биографията на Алеко, сред които се открояват книгите на Гавраил Панчев върху убийството на Алеко (1997) и два тома от обширна биография (2003). Задълбочен труд върху наративната поетика на Алеко написа Живко Иванов (1999). Интересни студии върху образа на бай Ганю като идентификационен механизъм и от културологична гледна точка публикуваха през 1997 година в "Демократически преглед" Иван Еленков и Румен Даскалов. Но най-значими - не само защото споделят насоките и на моята интерпретаторска визия - литературоведски работи през 90-те години написаха Валери Стефанов и Милена Кирова.

Студията на Милена Кирова "Бай Ганю - поглъщащият човек" (1994) разглежда прочутия байганюв обект на желание - Келепира - като метафора на света за поглъщане, където според "принципа на удоволствието" Алековият герой преминава без адаптация към реалността, изживявайки блаженството на нарцистично всемогъщество по "най-краткото разстояние между инстинкта и неговото осъществяване" . Невинаги психоаналитичните интерпретации на Кирова според мен са били сполучливи (не защото са психоаналитични, а защото не винаги са адекватни на интерпретираното), но тук Милена Кирова е улучила точно основополагащото ядро на бай Ганю като образ - Келепира, умело психоаналитично интерпретирайки го. Това, разбира се, не е интерпретаторско откритие, говорейки за бай Ганю като "зооего", Мешеков казва същото, което Кирова превежда в модерни психоаналитични термини. (Такива интерпретаторски прозрения можем да открием и по-рано - Божан Ангелов например в статия за Пенчо Славейков от 1905 година говори за тълпата като "сбирщина от ограничени човешки същества, филистери, за които няма по-високи блага от угодите на тялото".) Което не значи, че блестящата й студия не обогатява интерпретацията на класическия образ с великолепни анализи на творбата, проследяващи и открояващи поведението на бай Ганю като "поглъщащ човек". Проблемът обаче е в друго - архаизиращото свеждане на бай Ганю до нарцистичен роб на инстинктите си, отклонява вниманието от това, че бай Ганю не пренебрегва "принципа на реалността" и съвсем не е неспособен на адаптация към нея. Напротив, той доста успешно се приспособява спекулативно и симулативно към новите обстоятелства. И точно това дава възможност да го виждаме с различни социални роли и маски.

Именно на тези симулативни техники на социална адаптация обръща внимание другата най-важна студия за бай Ганю от по-ново време, чийто автор е Валери Стефанов. Още през 80-те години той написа впечатляваща работа за "Бай Ганю", но статията му от 1992 година "Преносвачът на граници" представя наистина инвентивен интерпретаторски подход към класическата книга, като най-задълбочено е разгледан според мен проблемът за културно-историческите симулации на "преобличащия се човек". Този акцент не върху първичните му хищнически инстинкти, а върху симулативните техники, с които ги прикрива и се "модернизира", насочва към проблема за цивилизационните симулации, който е и най-актуалният като социален и политически проблем за българското общество от намятането на "белгийската мантия" до днешния "път към Европа". И който е свързан с класическия още от времето на Възраждането проблем за "европеизацията" и за "криворазбраната цивилизация". И двете студии, именно защото представят майсторски интерпретации, показват, че Бай Ганю е комплексен проблем и не може да бъде осмислен пълноценно критически, ако се разглежда само в един аспект или чрез един интерпретативен метод.

В това отношение се откроява най-солидното през този период изследване - монографията на Инна Пелева "Алеко Константинов. Биографии на четенето" (2002). Книгата е структурирана великолепно в три части, насочени към Автора, Творбата и Прочитите й (социалното й битие), тоест обхваща и биографичните аспекти на автора, и жанровите и наратологични проблеми на Творбата и социалното им битие, най-вече като литературни "дописвания" и критически интерпретации. Основното достойнство на труда е цялостното обхващане на проблематиката на Алековото творчество, центрирано върху "Бай Ганю", чрез една перфектна като научен стандарт литературоведска методичност - от библиографската и цитатна прецизност до композиционната структура. Неслучайно Пелева така цени свои предходници в това отношение като Ал. Ничев. Важно качество на труда е и внимателният баланс между интерпретацията на материала и деконструкцията на предходните прочити, по-точно материалът на творбата се интерпретира най-вече чрез коментар на предишните "четения". Въпреки ригидността на изложението Пелева не плаща данък на наукоподобен терминологичен педантизъм, като освежава речта си с новоизковани думи и термини, а на места в изложението й не липсва фина дискретна ирония, а и сарказъм.

Най-значимият интерпретаторски принос според мен в книгата на Пелева е последователно проведеният анализ на това как Алековата творба травестира, пародира и снижава смехово "високото клиширано думане на патриотическото", характерно за българския ХIХ век. Именно това дистанциране от възрожденския етноцентризъм представя Алеко като "модерен" - въпреки принадлежността му към традиционната (реалистична) поетика, която за кръга "Мисъл" е изглеждала нехудожествена и отживяла. Тук няма да изброявам и други достойнства на труда, но ми се ще да отбележа и неща, които смятам за недостатък. В желанието си да каже на всяка цена нова дума, Пелева е пренебрегнала ред от основните предходни, можем да ги наречем и класически, интерпретации на "Бай Ганю", спестявайки си вземането на отношение към някои от най-важните проблеми с "думането" за Алековия герой. Затова чрез някои от не най-популярните критически мнения за бай Ганю авторката като че е склонна да приеме възгледа за бай Ганю като "положителен герой" главно заради неговата "жизненост". Инна Пелева е достатъчно опитна литераторка, за да не го каже направо, но все пак клони към някаква нова апология на Алековия герой. Безпокоя се, че тази насока е и социално, и литературоведски хлъзгава, а не съответства и на авторовата интенция, и на смисловата структура на творбата. В най-ново време впрочем се появиха и други подобни тълкувания ("Оптимистична теория за бай Ганю" на писателя Любомир Котев). Инна Пелева, повтарям, е достатъчно опитна литераторка, за да построи така анализа си, че да аргументира като че чрез материала и досегашни критически мнения дискретната си теза. За тази цел тя приема естетско-догматичните тези на Пенчо Славейков и особено на Боян Пенев, че книгата е "разпиляна" и недостатъчно художествена, и акцентира повече на първата част на творбата, където Алековият герой е все още смешен балкански чешит, а не страшна социална стихия. Трябва да призная, че и аз имам повече вкус към "художествеността", за която ратуват Пенчо Славейков и Боян Пенев, но за мое и на Инна Пелева съжаление художествеността не е статична, а исторически променлива норма и Вазовата и Алекова "художественост" (не искам да кажа, че е една и съща) е също толкова "художествена", колкото и Яворовата, и Дебеляновата, и Йовковата. И това, че тя не се харесва и на мен, не значи, че трябва да дисквалифицираме този тип "художественост".

Ако в угода на своята теза Пелева е приела симпатичното и на мен, но все пак догматично разбиране на Боян Пенев за "нехудожествеността" на Алеко, пак в обслужване на своята теза тя не е приела симпатията на Пенчо Славейков и Боян Пенев към високонравствената гражданска личност на Алеко. Макар и без да го оспорва. Но в представянето и на личността, и на живота на Алеко у Пелева все пак не е трудно да видим акцентирането върху някои моменти, които повечето биографи и тълкуватели са пренебрегвали или дори преиначавали в името на своите биографични митове за Алеко. Добре е да се вземат предвид и тези неща, разбира се, но е важно и как ще се интерпретират. Но да накланяш биографичния образ към астеничността и болестите на Алеко, провала му като кандидат-доцент и политик, отношенията му с жените, ми прилича на начина, по който журналистът Пол Джонсън дискредитира "интелектуалците" (и то не всички, а само които не му харесват, макар че с този "метод" могат да бъдат дискредитирани всички). Не съм нито пуритан, нито мисля, че в името на доброто име на писателя някои неща трябва да се крият, но все пак не бива да свеждаме литературата и гражданските позиции до морбидното и житейските несполуки. Твърде лековато е да се дисквалифицира всяка житейски критика като плод на житейски неудачи или здравословни проблеми. По този въпрос великолепно пише Йован Христич в есето си "За ползата и вредата от биографиите". Впрочем дори и да приемем, че здравословните проблеми, сексуалните комплекси и служебните неудачи са изиграли някаква роля за формирането на художествения свят и образи в Алековото творчество, едва ли с това може да се обясни огромният обществен отклик на това творчество от съвремието му до днес.

Мисля, че това, за което говоря като за не особено ясно изразена тенденция в труда на Инна Пелева, произтича от иначе директно заявената й "дясна" позиция. Но мисля, че позицията на Пелева не е "дясна" не само защото тези понятия днес и особено в България са загубили смисъла си и не само защото въпреки желанието си за някаква "елитарност" тази "дясна" позиция е все пак леко комичен провинциален интелектуален снобизъм. А защото "защитата" на бай Ганю - човека-тълпа - може да бъде и от десни, и от леви позиции, тъй като бай Ганю е образ и на левия (социален), и на десния (национален) ресантиман, тоест бай Ганю е архетипният образ и на балканския фашизъм, и на балканския болшевизъм (и двата плод на един балкански барбарогенизъм). И не само на тях.

Тончо Жечев, за когото далеч по-определено може да се каже, че клонеше към някакъв десен (макар и с дивдядовски произход) консерватизъм, в есето си за Алеко "Щастливецът и бай Ганю", публикувано в алманах "Море" през 1982 година, пише: "С шеговитите си фейлетони Алеко влезе надълбоко в политическия водовъртеж и политиката му изигра най-страшната шега. БЕЗ ДА ИСКА, С ФЕЙЛЕТОНИТЕ СИ ТОЙ ПОДГОТВИ ИНТЕЛЕКТУАЛНИЯ КЛИМАТ ЗА ЗВЕРСКОТО УБИЙСТВО НА СТАМБОЛОВ. Скоро след това той отстъпи мястото си (в политиката никога не правят това) във файтона, смениха се с Такев и вместо Такев той беше убит край шубраците на Радилово".

При публикацията на същото есе в книгата "Митът за Одисей" (1985) подчертаните по-горе редове са изхвърлени. Очевидно Тончо Жечев си е дал сметка, че казаното е не само фактологически невярно, но и хвърля несправедливо сянка върху личността на Алеко, юриста, отстояващ и правото на помилване, и борбата срещу смъртната присъда. Нито словесните политически пристрастия на Алеко, нито не по-малко лютите словесни агресии на политическите му противници сами по себе си са нещо повече от политическа памфлетистика в един политически двубой. Но убийството и на Алеко, и на Стамболов е плод на байганювските криминални "правила" на българския обществен и политически живот. Затова убийството на Алеко (както и на Стамболов) трябва да се разглежда не от партийно-политическа гледна точка, а в контекста на доминираната от байганювщината политическа действителност като цяло. Бай Ганю уби не само Алеко, бай Ганю уби и Стамболов.

Не на последно място искам да отбележа, че след 1989 година се появиха и много работи за Алеко и бай Ганю, които нямат чисто литературоведски характер. Един от най-тревожните мислители върху "българското", писателят Емилиян Станев, и в ред статии, и в романа си "Иван Кондарев" напрегнато размишлява за героя на Алеко като дълбоко свързан с негативните страни на българския живот, а през 70-те години Станев е записвал в дневниците си (публикувани през 2003 година) острокритични мисли и за българския обществен манталитет, и за провала на социализма, и за социалистическите вождове, свързвайки всичко това с байганювщината. През 90-те години едни от най-силните неща, писани за Бай Ганю, са критически есета и художествени текстове (които впрочем точно през този период е трудно да бъдат разграничени) на Златомир Златанов, който дори създаде образа на Финеганю (Джойсовия Финеган + нашенския Ганю) като един от инструментите за изобразяване и анализ на българо-балканския манталитет.

Литературоведското разискване на проблематиката Бай Ганю не може да се разграничи от дебата по въпроси като "социален и национален тип ли е", както смятат някои автори като Димитър Михайлов, защото това били народопсихологически, социологически и философско-исторически въпроси. Те наистина са такива, но това не значи, че не са и литературоведски. Литературознание, което се занимава с "чисто" литературоведски въпроси, никога не е имало, защото литературознанието се занимава с литература, а литературата - дори когато е "чиста" литература - съдържа в себе си "знания" за много неща. И дори когато литературознанието отговаря само на въпроса КАК говори литературата, това КАК ни е необходимо, за да разберем КАКВО казва. И аз съм плащал данък на иманентистката литературоведска илюзия (и мисля, че това е най-плодотворното ми "методологическо" увлечение), но абсолютно "чисто" литературознание не може да има; дори когато се разисква по такива на пръв поглед жанрово формални въпроси като жанра на творбата "Бай Ганю", ние насочваме към начина, по който тя трябва да бъде интерпретирана. Това е един от най-важните проблеми на съвременното ни литературознание, но не тук може да бъде поставен, а камо ли решен. Литературоведските дебати ще продължат да отговарят на същите въпроси за бай Ганю, които са тревожили всички през изтеклия повече от век от появата на творбата, което не значи нито че ще бъдат формулирани по този начин, нито че ще бъдат интерпретирани както досега, нито че няма да възникват нови въпроси. Във всеки случай образът на бай Ганю ще продължи да бъде един от символните центрове на тревожните въпроси за националната идентичност. А националната идентичност означава не да разберем КАКВИ СМЕ, а да разберем ЗАЩО СИ МИСЛИМ, че сме "такива". По проблема Бай Ганю това означава да интерпретираме защо едни са го мислили за национален, други - за социален (класов), трети - за балкански, четвърти - за общочовешки тип. Както и да търсим нови антропологични, социологически, психологически, културологични и други понятия, чрез които образът да бъде мислен.

И така, през 1994 година реших, че няма смисъл повече да дописвам замислената книга за Бай Ганю, сметнах, че с фрагментите, вече излезли в двете книги "Призори" (впоследствие отпечатани отделно в книгата "Привечер", 1999, и на други места), съм приключил своята авантюра с Бай Ганю, че съм казал всичко най-важно. Извадих от недописаната книга един откъс (тук публикуван като отделен, наречен "последен" фрагмент - "Лабиринтът на Минотавъра"), колебаейки се дали да го отпечатам като самостоятелен фрагмент, или да го допълня и разширя в отделна, последна статия, но нито го включих във "фрагментите", нито го разширих в статия. (Въпреки усещането, че съм приключил за себе си работата върху "Бай Ганю", написах и публикувах през 2001 година още една статия - "Конфликт на интерпретациите: бай Ганю, Чардафон и Боримечката", където всъщност е развита по-нашироко изложена в един от фрагментите ми идея. В по-разгърнати текстове могат да бъдат развити и идеи, изложени в други фрагменти, макар че този самостоятелен мисловен труд могат да осъществят и самите читатели или други критици.)

След излизането на "Привечер" (1999) реших да издам "фрагментите" за творбата и героя на Алеко в отделна книга, нещо като заместител на недописаната голяма монография, но досега все не успявах да реализирам намерението си, отвличан от други задачи. А сега реших най-сетне да издам книгата за Алековата творба не само с фрагментите, а и с всичко, което съм писал за книгата и героя. Една от причините да събера на едно място всичко писано от мен по проблема е и това, че дори автори, които специализирано се занимават с творчеството на Алеко, не познават (или поне не цитират) всичките ми текстове по тази проблематика, а всяка критическа концепция може да бъде пълноценно разбрана само в контекста на цялото. Не че с това ще накарам да ме цитират онези, които не желаят, но поне на изследователите, които и в бъдеще ще се занимават с "Бай Ганю", искам да дам събрани на едно място текстовете ми по проблема. Като не говоря за множество читатели, които - и без да бъдат литературоведи или културолози - ще продължат да се интересуват от творбата и образа, създадени от Алеко.

Към книгата прилагам и избрани от мен фрагменти от най-важните според мен досегашни критически интерпретации на Бай Ганю. Така - не на последно място - тази книга ще даде представа не само за развитието на моите интерпретаторски интереси, но и за пътя на българската критика в смислотворческата работа върху Алековата творба.

Централно място в книгата заемат, разбира се, фрагментите. Останалите неща - студията "За жанровата същност на "Бай Ганю", двата литературно-исторически портрета, двата предговора и др. - представят различни аспекти, моменти и етапи от интерпретаторското ми овладяване на творбата на Алеко.

Събирането на тези публикации на едно място направи необходим и разказа за моята критическа авантюра с най-загадъчната българска книга и нейния проблематичен герой. И този мой литературоведски "роман" се оказа съответен на интерпретираната творба - non finito, opera aperta, in statu nascendi - незавършен, отворен, в родилно състояние, в процеса на неговото "ставане"...

 

 

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.09.2008, № 9 (106)

Други публикации:
Светлозар Игов. "Бай Ганю" и бай Ганю. Загадъчната творба за проблематичния българин Бай Ганю. Пловдив: Жанет 45, 2008.