"БЕЛЕЗИ ОТ БЪЛГАРИН" ИЛИ КАК ДА ИЗГРАДИМ СОБСТВЕНАТА ИДЕНТИЧНОСТ

Светлозар Игов

web

Уважаема аудитория,

Най-напред мисля, че трябва да поздравим издателство "Хермес" не просто за това, че е издало една много хубава книга, но и за бързия рефлекс, който прояви в издаването й. Антон е обяснил в послеслова и съучастничеството на хора, които бяха първите негови читатели, подкрепили го в тази книга, и аз искам да му благодаря освен затова, че бях сред тях, но и защото за едно от мотата на книгата си е избрал едно мое изречение, което обаче днес не си харесвам много и не бих го написал, тъй като съм го писал за друг контекст, но очевидно в него има някаква актуалност.

Романът на Антон Баев Белези от българин е доста своеобразен в жанрово отношение, защото не е в никакъв случай традиционен роман и макар че в него има някаква история, има и герои - Спас Господов, един много особен герой, това е роман, който е до голяма степен сбор от размисли върху българската национална съдба, върху философията на българската история и върху онова, което наричаме народопсихология.

Героят Спас Господов е до голяма степен образ-идея, макар че има своя биография, има и някаква, бих казал, образна човешка плътност. Но в същото време това е един до голяма степен призрачен герой, герой, който се мести в различни исторически времена, преминава не само през обичайните за житейската съдба трансформации. Неговата функция е не толкова да бъде герой в смисъл на персонаж, колкото герой-идея: до голяма степен въплъщение на самата авторефлексия на българина върху неговата променлива и неизменна по някакъв начин историческа съдба.

В същото време тази флуидност на образа се постига не само от неговите неочаквани митологично-исторически трансформации, но в по-голяма степен от различното отношение на разказвача (да предположим, че е автобиографичен двойник на автора) към този герой. Виждаме Спас Господов ту гледан отдолу нагоре, ту отдалеч, ту приближавайки се. Понякога той ни изглежда като някакъв интелектуален гуру, който говори истини от последна инстанция, друг път го виждаме фамилиарно приближен и иронично-пародийно снижен. Така че промяната му не е само от неговите сюжетни трансформации, колкото от променящата се дистанция на разказвача към него.

Истинската субстанция и, така да се каже, плът на романа са точно тези мисли, които най-често изговаря Спас Господов, преплетени с размислите, а бих казал до голяма степен с оценъчните дистанции на разказвача. В това отношение герои като Спас Господов, който е, пак повтарям, не толкова въплъщение на някакъв вечен българин, колкото на саморефлексията върху българското, вероятно прилича на такъв призрачен герой като Господин Тест на Пол Валери. Но най-много, ако трябва да кажа каква е генеалогията на книгата, която се е родила, разбира се, от много философски, литературни и исторически импулси, както и от собствената творческа биография и път на Антон Баев досега, на мен ми се струва, че някакъв най-непосредствен предшественик на Белези от българин са кратките сатирични или публицистични есета на Станислав Стратиев, които бяха публикувани в пресата, и последните му книги. Там той говореше с едни такива произволни имена за българина, който се наричаше ту Стоян, ту с други имена. Но разликата е твърде голяма, тъй като при Стратиев героят, българинът, беше обект, докато при Баев той по-скоро е субект, който изрича размисли върху българската съдба и философията на българската история.

Освен че промяната на героя се вижда поради промяната на различните гледни точки, дистанции на разказвача към него, според мен, една от най-важните поуки на книгата е нещо, което бих нарекъл - разпад на народопсихологията. Това всъщност е и заглавие на една рецензия, която вече съм написал за книгата на Антон Баев и която вероятно ще излезе в близко време. Какво имам предвид?

Размислите на самия Спас Господов са върху българската съдба, българската история, върху българското, нещо, което обикновено наричаме народопсихология. Но забележителното е, че това нещо, наречено народопсихология, се е появило и изразило точно след Първата световна война. Изразили са го много хора - писатели като Антон Страшимиров в книгата си Нашият народ, философи като Петър Мутафчиев в своите философско-исторически есета. Никак не е случайно, че този размисъл - кои сме ние, българите, каква е нашата народопсихология, какъв е смисълът на нашата история - който през 20-те и 30-те години се е формирал като особено направление в българската мисъл, като една българска философия на историята, и, уви, продължава да бъде ненаписана (а бих казал и слава богу!). Не е случайно, че такива размисли се появяват винаги след огромни катастрофи - второто десетилетие на ХХ век, пълната покруса, след която започва период, последван от революционни метежи, въстания, атентати, бунтове, период, в който, както е казано, в недрата на нацията е издълбана дълбока пропаст, период, който мнозина и по-стари, и по-млади историци определят като перманентна гражданска война. Не е случайно появата тъкмо тогава на такива размисли, защото те са преди всичко размисли за идентичността, а това е време на криза на идентичността. Така както здравият човек обикновено не мисли за болестите и се сеща за здравето, когато го загуби, така и народите се сещат за своята историческа съдба, когато я чувстват подобно болен тялото си. Те се появяват в момент на исторически и социални кризи, и никак не е случайно, че тази книга - Белези от българин, се появява по някакъв начин като завършек на онези размисли на Станислав Стратиев и други интелектуалци, изразявани на най-различни равнища - от най-високи академични рефлексии върху философията на историята до най-вулгарни, бих казал, шоуменски приказки на тема кои сме ние, българите, или вестникарско-публицистични размисли по темата. Белези от българин по някакъв начин като че слага край на този период на мислене върху този тип въпроси за философията на историята и народопсихологията.

Какво е нещото, което и до днес хвърля, според мен, една основна заблуда в мисленето ни по тези въпроси? Те най-напред бяха възродени от една антология на българското есе през 70-те години в библиотека "Есета" на Варненското издателство. След това се появиха в отделен том, наречен Народопсихология на българите, под редакцията на Минчо Драганов, в който беше направен опит, макар и доста омекотен, за задаване на идеологическа рамка, и за последен път - и в най-разширен вид - излязоха в един сборник Защо сме такива? Този последен сборник е най-критичен, защото вече поставя въпроса не какви сме, а - защо сме. Но въпреки това не е скъсал с една основна заблуда на мислене от този тип, който смята, че ние сме някакви. С това не искам да кажа, че ние не сме никакви. А искам да кажа само това, че този тип размисли какви сме никога не може да бъде опрян на сигурна основа. И всичко онова, което обикновено се измъква като народопсихологически размисъл, е валидно само в определен контекст.

Ние, българите, може да си мислим, че сме трудолюбиви днес, ако се мерим с някакви южни народи, но едва ли ще си го твърдим, ако се мерим с немците. Това, което сме, е изключително динамична и исторически променлива смислова структура, първо, защото онова, което сме ние, българите, е една толкова огромна общност от различни хора, че трудно можем да намерим критерии за някакъв колективен субект. От друга страна, ние се поставяме в различни исторически условия и социални слоеве, така че това сме става съвсем различно. Ето защо това какви сме не може да бъде предмет на сериозна наука, защото самото то е променливо.

Истинският въпрос, който трябва да си зададем и от който можем да получим това познание, е - защо си мислим, че сме такива. Каквото и да си мислим, защото в различни периоди си мислим различни неща. Това, какво си мислим ние за нас самите като българи, не е никакво свидетелство за това дали сме такива, а е свидетелство само за оня, който го казва. Това е както при психоанализата, при която научаваме много повече неща за психоаналитика отколкото за анализирания от него, и въобще като при всички неща, които се интерпретират, където узнаваме много повече за интерпретатора отколкото за интерпретираното. Казвам го дори с риска вие да си помислите, че аз сега говоря не толкова за книгата, а за това какво аз си мисля за книгата. Но точно така и трябва да мислим.

В тази книга в известен смисъл настъпва, както го наричам, разпад на народопсихологията, защото виждаме колко дифузни, променчиви и разпадащи се стават съжденията на самия герой Спас Господов. В някои случаи ми се струва, че това, което се казва, е казано много сериозно, в други - че е казано на шега. Виждаме как цялата тази материя на народопсихологическото мислене се разпада. Има смисъл да видим народопсихологията на Антон Страшимиров като документ за неговите концепции, за неговото мислене върху българското, а не за това какви сме ние, българите, защото, ако се зачетем в книгите му или в книгите на Иван Хаджийски, ще видим, че ние, българите, не сме това, което е написано там. Важното е в случая да разберем защо те са мислели така. Какво са искали да ни кажат на нас? Ще дам два примера.

Можем ли да приемем, че ние, българите, сме мърша, след като Петко Рачов Славейков е казал - не сме народ, а мърша. Трябва да мислим защо го е казал, кога го е казал и какво иска да ни каже с това. Или Ботев, който ни нарича робско племе. Но в същото време Ботев е доказателството, че не сме робско племе. С тези примери искам да покажа как този тип съждения имат смисъл само като коректив на българското в строго определен исторически контекст.

В този смисъл смятам книгата Белези от българин за край и за разпад на народопсихологията, защото и последната реплика, която казва Спас Господов, е: "Това, което иде, ще гледа само напред". Народите по различен начин изграждат своята идентичност. Има народи, които я изграждат със своите корени и ако ние не видим в корените европейските народи, доникъде няма да стигнем. Има народи, които изграждат идентичността си чрез своите идеали, чрез своите утопии дори, чрез своите сънища, ако щете. В този смисъл Белези от българин като цяло и тази заключителна реплика е единственият начин, по който, според мен, сигурно може да се изгради една идентичност.

Извинете ме много, ако съм говорил дълго, но към това ме подтикна проблематиката на книгата. Препоръчвам ви да я прочетете! Аз понеже съм я чел три пъти, трябва да ви кажа, че хубавото на книгата е и това, че може да се чете изключително бързо и увлекателно, и мисля, че Антон, романизирайки цялата тази материя, е направил, освен всичко друго, и едно забавно четиво.

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.11.2006, № 11 (84)

Словото е произнесено на пловдивската премиера на романа на 3 ноември 2006 г. в Балабановата къща, Пловдив.