ПЛАНЕТИТЕ НА ЛЮБОВТА

Светлозар Игов

web

"Жени и планети" ("Жанет-45", Пловдив, 2005) не е първата прозаическа книга на поета Антон Баев, но в нея фикционалният тип художественост е по-засилена и това я прави по-белетристична от предишната му проза. Не че и тук липсват пъпни връзки с "видено и чуто" или с "преживяно". Но тук то е по-смело въведено в "другия" свят, света на въображението. Понякога то е усилено до хипербола и фантастика, но в името на един типично белетристичен сюжетен градеж.

Имала своя класически период в жанра на късия разказ, българската проза след Йовков упорито щурмува романа, обемните повествувания. Разказът се превърна в стартова площадка към романа и малцина му останаха верни докрай. Антон Баев като че се връща към "добрия стар разказ", максимално сгъстявайки повествувателния обем, понякога превръщайки разказа в притча или в нещо като притча.

Не само сгъстеният обем е общото в разказите му. Защото персонажът им е подчертано търсено различен, житейските ситуации са също подчертано различни, самото изживяване на любовта - различно. Книгата сякаш иска да ни каже колко многообразна може да бъде любовта, в богат каталог на любовни чувства, а чрез тях - и на различни поведенчески модели и ценностни представи. Любовното преживяване представя не само смисловата структура на човешката личност, но е и социално структурирано в определен исторически нов текст, чрез него човек едновременно се вписва в социалните отношения, но и ги преодолява, любовта е и самодостатъчна реализация на човека, с нея човек едновременно надмогва, но и се вписва в конкретно време и място.

Задъхано от опиянението на собственото си въображение, разказаното сладкодумство на Антон Баев като че си играе с различни наративни техники - събитията понякога като че се разказват сами, друг път са оцветени от сказовия колорит на определен разказвач, който се крие и показва зад различни повествувателни маски - на отделни герои, на различни наблюдатели и коментатори или в някаква паноптична гледна точка без определена идентичност. Така разказването придобива богата пъстрота, определена не само от различните индивидуалности на "любовните" герои, не само от неочакваните перипетии, завръзки и развръзки на любовните романи, но и от неочакваните и магични извивки на неясните сили на самото битие. Игрива фриволност и трагична патетика, драматични напрежения и комични разреждания, пречистваща усмихнатост или мрачен сарказъм се вплитат в любовните романи на героите, за да ни представят чрез тържеството или трагедиите на любовта несекващите енергии на живота.

Макар и без предпоставени тези разказвачът Антон Баев несъмнено концептуализира любовните сюжети, но не робува на никакви обяснителни схеми и философии. В разказите на Баев присъстват и трудностите на времето, в което живеем, и тежестите на обременяващи традиции и предразсъдъци, и опияненията от напразни надежди, но вечното тържество на живота в победите и пораженията на героите в любовните им драми, комедии и трагедии показва като че единствения изход от захвърлеността ни в земния живот - но не като трансцендентно надмогване, а като овладяване в и чрез самото разказване.

В разказите на Антон Баев има отблясъци от Шехерезадиното изкуство на живота като разказ. В изкуството на разказа Антон Баев надмогва и собствената си лирическа патетика (в "историческата" му поезия), тук библейските, исторически митологични и фолклорни сюжети, мотиви и ситуации, потопени в "натурата" на съвременния живот и персонаж, заживяват като че в едно освобождаващо иронично взаимооглеждане.

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.09.2005, № 9 (70)