СРЕДИЗЕМНОМОРСКИЯТ ДУХ В ЕДНА ПОЕЗИЯ

Светлозар Игов

web

През 1963 г. при една студентска екскурзия за пръв път посетих Дубровник. След като дълго се бе провирал в тунела на нощта през босненските планини, влакът ни изведе до утрото и видях долу морето като огромно огледало, блестящо под утринното слънце с милиарди сребърни и златни искри. А в морето - като бисерна мида, един град - Дубровник. Който иска да види рая на земята, трябва да посети Дубровник - казва Бърнард Шоу.

След няколко дни се озовах в едно градче на юг, край гробище с ограда от бели камъни, зад която се виждаше стара черквица, заобиколена от кипариси и пинии. И сякаш заживях в самото сърце на поемата на Пол Валери Морско гробище.

И когато се завърнах в България, виждах вече познати и непознати пейзажи като че с новородени очи, започнах да усещам в чистата пластика на гледките духа на Средиземноморието, да виждам природни и селищни пейзажи като одухотворени творби, смислово историзирани. Самотен кипарис в полите на планина, смокиня в пловдивски двор, магнолия в курортен парк, тракийска могила в равнината или лавров храст край морето, археологически руини, подаващи се като оголени кости под кожата на земята, превърнато в камък парче от античен съд - всичко това вече ми се струваше следа и знак от истинската ми родина, от изворите на битието.

Така започна за мен авантюрата на изследването на средиземноморските контексти на българската култура, на следите от средиземноморски дух и чувствителност в българската литература. Защото от канона на Методий за Димитър Солунски, от проблясванията на античната мисъл в Шестоднева на Йоан Екзарх през тъгата за юг у Константин Миладинов и живителните зефири на Неофит Бозвели, през италианските и егейските теми у Вазов и Величков до съвременни поети като Иван Теофилов, Драгомир Петров, Петър Караангов, Кирил Мерджански и Златомир Златанов средиземноморският дух присъства и в българската култура. На тази тема и на средиземноморския дух като елемент от европейската идентичност на българската и балканските култури е посветен подготвеният от мен обемен брой на списание Език и литература (бр. 1-2, 2001).

Който е чел поезията на Антон Баев, ще разбере защо започвам с този увод. Още в първите две стихосбирки "Снежни сигнали" (1988) и "Гърбът на мрака" (1991) на младия преди десетина години поет имаше стихове, в които се чувстваше тягата към антични теми и мотиви, и един специфичен дъх на средиземноморската чувствителност в неговата поезия. А третата и четвъртата му книга - "Ездачът, нощта и пустинята" (1995) и "Разпъване на Одигитрия" (1998), са изцяло творби с антични, митологични и библейски теми, образи и мотиви.

Сега Антон Баев е събрал избрани творби от предишните си книги и два нови цикъла "Целувката на Бога" (2001) и "Пътуване към Александрия" (2001) в книга под заглавие "Целият свят и други апокрифи" (2002). По своя замисъл и структура това е книга на книгите на Антон Баев.

За първи път в българската поезия срещаме творчество с такава - бих я нарекъл програмна, съсредоточеност в античното митологично, библейско и историческо наследство. Дори когато разказва в стих историята на един образ от библията или митологията (показателни в това отношение са творби като Давид и Вирсавия, Другата Мария, Протей, Юдит, Жената на Потифар и др.), поетът не просто възкресява един образ или случка, а и внушава с много лирическа изтънченост битийна и екзистенциална мъдрост за драмата на човешкото съществование. В този смисъл поезията му (също както и на един от неговите учители, роден точно век преди него - Кавафис) не е "историческа", а израз на един модерен лиризъм, който представя и една изразителна поетическа индивидуалност, и една характерна насока в нашата най-нова литература.

© Светлозар Игов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.08.2005, № 8 (69)

Други публикации:
Марица, 11.2002.