Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИНТЕЛИГЕНЦИЯ И ЛИТЕРАТУРНА ПРОВИНЦИЯ - ЗА ЕДИН ЗАДОЧЕН ДИАЛОГ МЕЖДУ ТОНЧО ЖЕЧЕВ И СТАНИСЛАВ СИВРИЕВ

Сава Василев

web

Есеистът Станислав Сивриев оцеля след десанта на постмодерната литература и днес ни напомня, че понякога новото е добре забравено старо. Имах своите страхове, преди да посегна към книгите на писателя. Някои се оправдаха, но това е друга тема. Стори ми се по-интригуваща авантюрата на публициста. Вероятно заради будния дух, който се рее в небесата и шества над красивата и страдална българска земя. Срещнах го в битово-селските спомени и бележки на писателя, наблюдавах го през витража на пътеписното взиране в природни, исторически и архитектурни забележителности и дори се докоснах до деликатното тяло на езика и българската писмовност...

Но като че ли най-силно ме впечатли есето "Литературната провинция". Актуално заглавие, забелязано и от други, за да стане представителен текст при иначе скромното присъствие на автора в интернет пространството. Не ще и дума, ценял го е и авторът, щом неведнъж го е включвал в книгите си. С този текст се отварят страниците на томчето "Искри от искри" (1975), част от прословутата поредица за есеистика на варненското издателство "Георги Бакалов". Подзаглавието тук е "Размисли, есета, публицистика"...

Темата за литературната провинция е познат, но и недотам чест гост в дома на литературата ни. Може да се каже, че след 9 септември 1944 г. тя е извън дневния ред на обществото. Макар тъкмо тогава да се слага началото на голямо творческо прегрупиране. Разбира се, процесът е с много по-ранна дата. В началото на ХХ в., подобно на много други европейски държави, и нашата следва столичноцентричния модел на културен живот. И все пак голямата смяна както на социалните пластове, така и на творческото представителство се осъществява в края на 40-те и началото на 50-те години, когато в София пристигат множество млади таланти в областта на изкуството и науката. Тук са съсредоточени институциите, средствата, привилегиите, цялата пропагандна машина, еднакво необходима на талантливите, посредствените и бездарните. Това е периодът, през който активно се променя и съставът на СБП. Достатъчно е да споменем имената на Йордан Вълчев, Генчо Стоев, Радичков, Васил Попов, Николай Хайтов, за да разберем, че се отваря нова литературна страница и нейни герои ще са все писатели, родени извън столицата. Златоград, в лицето на Станислав Сивриев, изпраща своя достоен представител.

Дълго време в езика на социалистическата литература думата "интелигенция" излъчва политическо недоверие. Забелязал го е Тончо Жечев, та в самото начало на 70-те години на миналия век пише статията "Народ и интелигенция" (1970), в която се опитва да уясни статута на думата и да я освободи от предразсъдъците на близкото минало... Струва ми се, че в много по-голяма степен това важи за понятието "литературна провинция". Трябва да го е провидял и Ст. Сивриев, защото само година след това създава въпросното есе за литературната провинция. Така двамата, писател и критик, поставят, по едно и също време, два същностни проблема не само с обществена, но и с екзистенциална стойност.

Всъщност извънстолична литература винаги е имало и ще има. Имало я е и през началото 50-те години на миналия век. Политиката на институционален контрол обаче диктува да се създадат специализирани периодични издания, наблюдаващи и тази недотам предсказуема територия. Появяват се литературни списания и алманаси, в които, наред с почетно присъстващите столични писатели, намират място автори от региона. Повечето от последните трудно попадат в централния печат. Независимо от конюнктурата, така наречената провинция си отглежда собствено литературно население в лицето на автори и читатели. Създават се местни писателски групи и кафенета. Засилват се социалните контакти между художници, журналисти, представители на различните изкуства. В големите градове се организират национални и международни форуми... Въпреки това темата литературна провинция не се дискутира сериозно в публичното пространство. И ако понякога все пак това се случва, то е по чисто институционално-административни или политически подбуди. Искрено и истински тя вълнува извънстоличните автори, които се чувстват пренебрегнати, назидавани, ощетени... Станислав Сивриев, избирайки да живее и да твори в провинцията, не само проглежда за темата, но и успява да я осмисли от няколко гледни точки...

И при него опозицията столица - провинция се оказва семиотично натоварена... Едва ли е случаен фактът, че по онова време мнозина писатели и критици имат навика да отбелязват времето и мястото, повлияли на създаването на една книга, или на идеята, която я ражда. Знакови са примерите, в които литературният образец съзрява в селищното отечество на автора. Както и фактите, свързани с колониално усвоените (извънстолични) литературни пространства. Такъв е случаят със Ст. Сивриев и Боженци... Самият той обаче предпочита да разказва за Одеса. Още в самото начало на есето си, посветено на литературната провинция, Сивриев припомня имената на големите руски писатели, свързани с този град - Бабел, Багрицки, Паустовски, Илф и Петров, Манделщам и др. Защото знае, че "светът на творчество е капризен", че "глазурата на големите центрове може да се види олекнала от лъскавина, смалена пред непридирчивия природен загар на нечие слово, зряло под провинциалното слънце, опърлено от провинциален вятър..." Чудесно казано. При това вярно. Сивриев не спира дотук. Той си е поставил за задача да отговори на няколко важни въпроса: "Кои са уязвимите страни на провинцията и какви възможности за успех крие тя? В какво се препъва един провинциален автор, с какво се разминава и защо? Защо един завършен писател, извървявайки кръга, се чувства добре на мястото, откъдето и тръгнал, и защо това място гнети начеващия му колега?". Тук ще избързаме с отговора на последния въпрос, а той е свързан с идеята, че с течение на времето шансовете на начеващия писател от провинцията за пробив в националната литература драстично намаляват. Да, видно е и от литературата на 70-те. Но за да сме сигурни, е нужно, на първо място, сериозно статистическо изследване, което да анализира процентното съотношение между писателите от столицата и провинцията по онова време, както и между родените в столицата и "имигриралите" в нея. Тук справедливостта изисква да добавим, че, наред със създаването на провинциалните писателски групи и техните печатни органи, голяма роля за задържането и професионализирането на литературата, особено на литературната наука и критика, изиграват държавните университети и създадените в тях общности. Имам пред вид университетите във Велико Търново, Пловдив, Шумен, Благоевград. Независимо че във Варна липсва хуманитарен университет, градът се налага като литературно пространство, благодарение на издателство "Георги Бакалов" и сп. "Простори", превръщайки се в един от литературните градове на България. Същото, вероятно в много по-голяма степен, трябва да се каже и за Бургас.

Но нека не задълбаваме в процеса... Докато Тончо Жечев се труди над въпроса, защо думата "интелектуалец" измества "интелигент", и заявява, че на самата интелигенция, най-общо казано, работата й е да мисли (завоевание на социализма, според същия, е, че й плаща, за да мисли), Станислав Сивриев, без да знае, се поставя в услуга на рециптивизма, разсъждавайки за ролята на читателя в големия дом на литературата. В това число и на читателя от провинцията. Нещо повече. За него читателят не е само "съобщник", който "подклажда огъня на идеите, гражданската позиция и вълненията на писателя, от които се зачева следващата му творба", но и "страна при избистряне на естетическите му критерии - без дори да се изказва, без да участва във фалшиви обсъждания". Така да се каже, доста преди Вофганг Изер, нашенецът разисква темата за имплицитния читател. Но не в качествата му на доверчив, на надежден, а на разбиращ читател. На читател, който участва енергийно в цялостния процес от съзряването, създаването и възприемането, до битуването на творбата в историческото времепространство. Той, така да се каже, знае как да превключи полето, за да изпрати собствено напрежение по веригата. Вярно, в някои от редовете ще открием далечен отглас от епохата на авангардизма, от експресионистичните есета на Гео Милев, който залагаше на читателското съучастие в осъществяването на текста, на неговата безкрайно субективна природа, обединяваща автора ("Бог Аз") с читателя и неговия свят като втори, неизменен субект, със собствена индивидуалност - въображение, чувствителност, литературна култура, интиуиция и асоциативни нагласи. В този смисъл възприемането започна да се разбира като вид интерпретация. И, не на последно място, както твърди и Сивриев, като съучастване и общение, без което трудно можем да си представим функционирането на естетическата система ("естетическите критерии").

Писателят обаче търси и обратната страна на медала: "Провинцията" често застава - твърди той - като станиолова възглавница между литературното произведение и читателя, за да опосреди връзката, за да върне импулсите деформирани, преди да са стигнали своята цел. И това като че ли е най-тягостният й грях." Не може да не ни направи впечатление, че думата "провинция" е в кавички. Така, както Тончо Жечев се бе видял принуден в статията си "Народ и интелигенция" да постави в кавички определението "селска" пред белетристика по повод битуването на гротеската, но и поради нееднозначното разбиране на тази дума (заради "ехидното издевателство над миналото"). Очевидно комплексът "провинция" за Сивриев е многоизмерен и в него "често са умесени нелитературни съображения". Така се стига до ключовия въпрос: за "централизацията на националната култура в столицата". За "фаталния стремеж на всеки успял автор да се посели в нея; липсата на издания, издателски възможности и кадри, които създават благоприятен климат за зреене на плода; постоянното изрояване на провинциалните центрове". Ето друг, малко разискван проблем както в миналото, така и сега. Сивриев говори не само за столицата, но и за големите градски центрове в провинцията, прислоняващи способните писатели и обезлюдяващи по-малките градове и селища. Това той нарича "пребазиране на успелите" в градовете с културна традиция. Именно "пребазиране", защото следва етапното препращане в столицата, бихме добавили ние... Неуспелите очакват "следващия тираж" и живеят с "комплексите на неудачници"...

Така есето на Сивриев се докосва до един важен психологически проблем. Всъщност той е на първо място социален, проблем на модерната култура. Онази, която урбанизира и централизира безогледно, която обезлюдява не само малките населени места, но и културата, разрушавайки ресурсите и естествената й среда. Резултатът е разяждане на човешката тъкан, необратима промяна в мисленето. И още: "при това роене провинциалният писател се лишава от средата, в която неговото творчество би звучало по-пълно". Това е интересно и, разбира се, спорно твърдение. Но то има своята логика. И днес сме свидетели как регионалната литература, включително и в случаите на оспорими художествени качества на текста, намира най-отзивчивите си читатели именно в региона, в който е била създадена. Извън това обаче не бихме оправдали теорията за по-пълното регионално звучене на творчеството. Защото значимостта е извънрегионална величина. По-скоро валидно е обратното - прекъсването на нишката, свързваща писателя с родната му среда, с естествения климат на регионалното, формирало личността, нейната памет, въображение, чувствителност, може да се окаже фатално или да го промени до неузнаваемост. Опитът сочи, че при големия писател скъсването със средата може да има и обратен ефект - да активира запасите на паметта, да стимулира мисловните завръщания и копнежното оживяване на миналото (на родното или на регионално усвоеното пространство през по-ранните житейски години) при реализирането на творческите идеи. Това важи както за Йовков и Добруджа, така и за Радичков и Берковско, Васил Попов и с. Миндя, Ивайло Петров и Добруджа, Хайтов и Родопите... Разбира се, можем да се съгласим и с чудесната метафора на Станислав Сивриев: "Защото за всяко творчество първо условие е средата. Дори една струна, опъната на два гвоздея, издава метално звукоподобие; но опъната върху китара - се превръща в тон." А това вече е повод да се сетим за любимата сентенция на Точно Жечев, че ако един писател не е от някъде, той е от никъде. Твърдение, напълно вярно, що се отнася до своеобразието на българската литература, и не само до нея, повече от столетие време... Днес оцветяването на творчеството с колоритните тонове на регионалната картина за свят не е и няма как да бъде дори аксиоматично задължаващо. Тъкмо обратното, тенденцията води в противоположната посока и всичко, което я опровергава, се коментира иронично. Или поне не се взема насериозно. Вероятно основания за това също има.

Може би малко изненадващо, есето на Сивриев се ангажира и с други, на пръв поглед необичайни тези. На първо място, че част от психологията на провинцията се корени в ленивостта на нейните обиталища, наричани от автора "центрове на възвишени емоции, на съпричастие с творците на художествени ценности". Така локусите на регионалното биват натоварени категориално - в контекста на тази идея те присъстват не толкова с географските, колкото с психоемоционалните и моралните си стойности. Провинция и провинциално отново стават маркери за манталитет, за социална комплексираност, пренасяща се и върху отношенията с успелите творци: "Провинцията е недружелюбна към своите, които я надрастват" - заключава Сивриев. Доколко това е така, или в повечето случаи се наблюдават обратните реакции, може да се спори. Възможно е зърното на завистта и нарочното омаловажаване тук действително да е по-голямо от зърното на затрогващото доверие в успеха. При това на успеха, постигнат далеч от дома, в условия на безкомпромисна конкуренция, но и с помощта на твърде висока цена, която трябва да се плати в името на крайната цел. Ситуацията наумява сюжета на прословутата Рачо-Стоянова драма "Майстори" и безвъпросителното приемане на Живко след завръщането му в малкото планинско отечество, в задругата на марангозите, негови учители в занаята... Според Сивриев недружелюбието към своите провинцията компенсира чрез демонстративен флирт с "литературни дребосъци, пристигнали за някакво "мероприятие" със столичен етикет". И още за родната провинция: "Така тя се себеутвърждава като културна ценителка и забива в душата на местните автори-мъченици ръждиви пирони..."

Ще спра дотук с конкретиката, макар в случая тя да е особено важна. Няма съмнение, че авторът говори от собствен опит и наблюдения и дори си позволява дързостта да коментира провинциалния жест на един местен "простак", започнал да прави сметка на писателските пари. И за собствените "пет книги", написани за провинцията, се коси, че са станали жертва на "провинциалното нелюбие на своите" ("хвалеха ги от куртоазия, но не ми простиха, че съм ги написал тъкмо аз..."). По-важно е какво мисли Сивриев за характера на самата литература. За "преливането на кръв в найлоновите жили на литературните абстракции". Накратко, вият се ветрове и бури над литературното съчинителство. Само че: "Никой никого не може да смае със запъртъци, мътени в полога на съчинителството." Прав е, безусловно е прав писателят, но и романтично обвеяният култ към гениалната простота (-красота) на езика е налице по онова време - живее заедно със самия него и неговото поколение. Жив е култът към националните литературни езици Вазов, Славейков, Яворов, Талев, Димов, Ем. Станев, Радичков, Хайтов. Излиза, че "живата реч" диша с пълни гърди навсякъде около провинциалния писател, а последният търси нещо "по-така", с повече литературна мая", иронично уточнява Сивриев.

И още нещо важно откриваме в това есе. "Зрелият читател се интересува от писателя - пише Сивриев. - Разказаната история е само форма, чрез която творецът говори за най-важните свои проблеми. В този смисъл всеки писател пише себе си". Друго не би могло и да бъде, защото за автора на "Литературната провинция" "Литературата преди всичко е мисъл!" И ако наистина е такава, тя намира своя стил и език. Милият Сивриев, май не подозира, че раждането на читателя ще трябва да се заплати със смъртта на автора. И че това ще стане през същото това десетилетие, през което пише за литературната провинция. Сивриев очевидно не знае и не иска да знае за обрата в мисленето на Ролан Барт, за култа към текста (и оразличаването му от произведението), както и за прословутата смърт на автора. Но това, уверихме се, ни най-малко не го отдалечава от идеята за екстатичната роля на читателя, прегърната и от френския му колега...

Напълно в духа на времето, Сивриев напомня за смехотворното делене на литературата на национална и регионална. Но според него хората, които живеят далече от големите центрове, имат по-вярна преценка за човека. Сега той търси аргументи за една своя лична философия, която гласи, че малкият терен и по-малкото информация предпазват от натрупването на полузнания и предполагат по-задълбочено познаване на заобикалящия свят. Тук амбициите, разколебаващи моралното равновесие на човека, са по-малко. Върху последното може да се поспори, но без съмнение е вярна мисълта, че скуката не е край нас, а в самите нас: "Скучаят скучните" - пише Сивриев. И продължава разсъжденията си за човека от малкото населено място и големия град: "Градът универсализира хората, мисленето им; езикът им е делнично комуникативно средство - в него са атрофирани озаренията на говора-творчество. В малките поселища всеки човек е завършен тип, който не можеш смеси с никой друг. Тази отлика е характер, в изразни средства - обагрени, пребогати, с точна лексика и образни изстрелвания, отдавна залинели в книжовния език..." Е, тук май няма какво да се добави.

Подобно на Барт, и Сивриев се счита длъжен да обяви нечия смърт - тази на литературната провинция. Обявява я по малко странен начин: "Все идва денят, в който разбираме, че със загубата на литературната провинция сме загубили безвъзвратно нещо скъпо. Може би защото с нея си е отишла и младостта или красотата на илюзиите..."

Неочаквана парабола. Едва сега става ясно за каква още литературна провинция иде реч. Че литературни провинции винаги е имало. Те са толкова, колкото са и писателите. Че литературната провинция не е само или не толкова пространствено понятие, колкото темпорална категория. Нещо, което крачи редом с човека. Негова сянка, която полека-лека изостава, стопява се някъде назад, заедно с детството и младостта, и заживява в голямото отечество на спомените. Духът на провинцията е вероятно най-скъпото в паметта на човека. Там са корените на собствената му индивидуалност. В която има образ за род, дом, природа, животни, игри, първи любовни трепети. Така се формират психиката, емоциите, характерът. Все неща, от които, подобно на сянката, не може да се избяга. Литературната провинция ляга на пътя и чака човекът да я прибере в себе си. Остарявайки, човекът разбира, че наистина е загубил безвъзвратно нещо скъпо. Загубил е провинцията на младостта си. На живителните сокове и аромати, които годините са изпарили. Остава му утехата, че е колонизирал спомените и владее над тях, подобно древна империя. Но ние знаем от историята каква е съдбата на великите империи. И още повече историите за тяхното бавно и необратимо вътрешно умиране...

Литературната провинция е реминисценция, сетивен опит, перманентно състояние на душата. Необяснимо състояние. Първосъщина. Тя няма нищо общо с провинциализма, който е състояние на духа. Литературната провинция на Станислав Сивриев се превръща в безкрайно повторение. В упражнение по стил. Или просто - в литература.

 

 

© Сава Василев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.09.2010, № 9 (130)