Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЛИТЕРАТУРАТА И СОЦИАЛИЗМЪТ
Фрагменти върху предисторията на историческия роман от втората половина на 20. век

Сава Василев

web


Текстът споделя размисли върху необичайната ситуация, в която се намира българската литература през втората половина на 40-те и 50-те години на ХХ в. - в условия на идеологически натиск и институционални репресии. Налице са опити за изкуствено променяне (подменяне) на литературното и общественото съзнание. На историческата и културната памет. Но като че ли най-драматични са последствията от агресията върху езика. Създаването на нов (изкуствен) обществен речник в услуга на идеологическото говорене деформира до неузнаваемост мисленето на мнозинството. Подменя ценностите, които столетия наред градят опорите на българската нация. И, не на последно място, опитва се да управлява по примитивен начин представите за стойностното в литературата, науката и изкуството. В този момент на помощ на българския писател идва историята. Историческите сюжети се оказват една от малкото автономни територии, върху които могат да се отстояват убеждения и да се воюва с цинизма на диктаторите. Благодарение на историческия роман литературата бавно, но сигурно започва да се завръща към себе си.

През 50-те години на ХХ в. българската литература с помощта на непоколебимия социалистически реализъм окончателно прегръща идеята за живот в сянката на една своя(чужда) посестрима. Своеблизък и сродяващ е славянският й корен, но всичко останало е различно - от чувството за историческа принадлежност, до факторите, формирали десетилетия наред културната ни идентичност при напълно различни обществено-политически условия. Въпреки това, при този абсурден обет за преданост, протичат процеси, уповаващи се на "паметта" на фактите и на металитературната им устойчивост.

Ако през втората половина на 40-те години литературният контекст е закономерно еклектичен и позволява съжителстването на безкрайно отчуждени, комуникативно несводими текстове и ситуации, то в началото на 50-те системата вече действа йерархично и безусловно. И дума не може да става за прецеденти в резултат на инерционна завихреност... Какъвто е случаят с второто издание на романа "Кръв" (1946) от Константин Константинов, със "Синият залез" (1947) на Павел Вежинов и "Осъдени души" на Димитър Димов. Да не говорим за "Ситни-дребни като... камилчета" на Трифон Кунев (1946)! През същите години се появяват и "Птица над пожарищата" на Константин Константинов, "Боеве" на Йордан Вълчев, "Белите извори" на Константин Петканов, "Консул на Голо бърдо" на Чудомир1.

Институционализирането на духовната култура след Девети септември надхвърля обичайните практики по създаването на административно-управленчески структури и прилагането на контрол върху реално действащите професионални организации. Новата власт предвижда институционализиране на съзнанието. И въобще - позиви към литературата и към останалите изкуства "да излязат от себе си", т.е. да избягат от идеята за индивидуално-творческата неповторимост на автора и изкуството и да прегърнат теорията за основополагащата ролята на груповите инициативи. За социалната и политическата детерминираност на новата класова култура, управлявана от партийни лидери и цитадели. Това означава съобразяване, бързо приобщаване и окончателно заживяване в лоното на новия език - езика на нормативно съставената социалистическа естетика. С нейна помощ ще бъде фабрикувано "най-демократичното изкуство" - съюзно отглеждано, организационно обсъждано и партийно наставлявано... Истинска армия от автори в служба на доктрината!

Свидетели сме на събития, които, в специфично-конкретната и в типологическата си същност (каква ирония на съдбата!), са предсказани от самата литература. Същата, на която лявата идеология отрежда ролята на агитатор и службогонец в новото общество. Друго не би и могло да бъде, след като през втората половина на 40-те години у нас бива безалтернативно внедрен сталинизмът - и като тема, и като модел в сферата на духовната култура. Той стопроцентово налага максимата, формулирана от Оруел в романа му "1984" - "този, който контролира настоящето, контролира и миналото".

Може да се спори коя от стратегиите е по-важна - контролът върху миналото, или контролът върху настоящето. Всъщност двете няма как да бъдат разделени. Контролът върху настоящето се нуждае от аргументите на миналото, а контролът върху миналото е немислим без владеенето на настоящето... Ситуацията би била наистина любопитна, ако не ставаше дума за репресивно действащи механизми. За качествено различни условия в сравнение с обичайните прагови обрати в естетическото и социокултурното мислене. Няма период от следосвобожденската ни литературна история, който може да се сравни с втората половина на 40-те. Това в пълна мяра важи както за радикалистките прояви на авангарда от 20-те, така и за премерено-скандалната политика на постмодернизма от 90-те години на ХХ в.

Подобно отношение към миналото и националния културен опит предполага тотален, трудно окачествим обрат в мисленето за историята. Обрат, при който няма как да се подмени самата литература като окончателно завършено, свободно битуващо множество от текстове, но за това пък може да се манипулира прочитът на последните в полза на една или друга кауза. Накратко, честта и отговорностите по провеждането на преврата в литературата са предоставени на металитературата. Препрочитайки, тя ще йерархизира, порицава, а там, където е необходимо, ще трябва да дописва или да забравя прочетеното. Не са редки случаите, когато й се налага набързо да прелиства и да прилепва страниците. Или изобщо да не ги разгръща... Моето поколение също преживя "приключението" с разрязването на неразрязаните и непрочетените страници. В това число и с издания от каталога с добросъвестно цитирани книги. Но тук и удивлението, и удоволствените радости на откривателския прочит са по условие вгорчени. Поради събитията, които са ги предизвикали....

Превратността на Девети е извънмерна, исторически непозната, ментално патологична, интелектуално непреодолима, психолотически неописуема. И все пак тя има аналог - случилото се в Русия след 1917. Копирането на чужд опит, на чужда политическа система и методологически принципи би трябвало да убие завинаги и най-невинния порив за самохвалство. Както е известно, у нас се случва обратното. Подобна е ситуацията и в останалите социалистически страни, образували Системата. Последната не се кани да драматизира проблема за уникалността на културите. Още по-малко - да се съобразява с традициите на обществата и държавите в собствената й общност. А и знайно е, че социалистическият интернационализъм - изпреварвайки днешните теоретици на глобализма - обявява държавата за отмираща институция. Създават се условия за неглижирането на всичко, свързано с културния и обществения живот на нацията. Националният нихилизъм се налага като официална политика. Коминтерновските директиви предизвикват появата на едни от най-абсурдните и най-уродливите форми на политическо угодничество. Прави се невъзможното, за да бъде унизен народностния дух. Наред със земята и средствата за производство се колективизира и безотечествеността. Историческият сюжет - освен ако няма за цел героизирането на руско-съветските милитаристични инвазии - става крайно нежелан, нелюбезно и подозрително оглеждан литературен гостенин...

Следователно няма как доминираността на историческия роман през 50-те години да не привлича вниманието и да не поставя ключови въпроси, свързани с контекста и структурирането на този вид изкуство. Както и други, засягащи индивидуалността на автора и психологията на литературното творчество. Първото, което можем да допуснем, е, че започва промяна - вътре в самата литература, въпреки модела, и вън от нея, в живота на институциите и отношенията в обществото. А и оправдано е да вярваме, че в областта на духовната култура има закономерности, които и най-репресивните режими не успяват да контролират. Че в ситуации като тази, за която говорим, историческите сюжети буквално нахлуват на сцената и властват, за да преодолеят нарочно предизвиканите и управлявани отсъствия. Като това, което налага противоотечественият догматизъм.

Естествено, обратът няма нито да обезглави, нито да обезопаши явлението. Периодично то, явлението, ще рецидивира, ще изумява съхранените, а след това и резистиралите умове. В най-висока степен казаното важи за моментите, в които политическата идеология истеризира до фазата на клиничното. Иде реч за особено, трудно поддаващо се на дефиниране (ословесяване въобще) състояние, което ще си позволя да назова шизо(психо)идеологизъм. Още по-ясно, но по-описателно - шизофренен или шизофрениращ идеологизъм. Симптомите са налице; лесно разпознаваеми и срамно реални. Самите те са отрицание на историята - антидотът на вродените и школуваните граждански добродетели, важна част от които са патриотизмът и предаността към историята на собствения народ. За наш ужас и срам сме свидетели на опити за доброволно разцепление на нацията. Трудно може да се въобрази по-патологично състояние от това, при което някой (знайно кой!) се опитва да паспортизира - в буквалния и преносния смисъл на думата - политическите си безумства. И то чрез най-важния документ за самоличност, дамгосвайки - в зависимост от месторождението - поданиците на Народната република с печата на втора (мутантно селектирана) гражданско-"етническа" структура (оказа се, че освен "българи", в България живеят и "македонци"). Същото важи и за тайните опити да станем част от империята, наричана СССР...

Припомням тези факти, за да откроя проблема за историята и да го означа - от гледна точка на контекста - като семиотично зареден. А и защото, освен всичко друго, историческите сюжети винаги са били комуникативно отворени. Те разчитат на широка, при това качествено нееднородна аудитория - от фалангата на професионалиста-литературовед, писател, историк, ценител, през относително добре подготвената аудитория на любителя-изследвач и познавач на литературното и историческото минало, до множеството от неангажирани, развлекателно четящи хора, представители на различни поколения, с различен манталитет и отношение към литературния текст. В този смисъл около историческата проза винаги се е създавало напрегнато, натоварено с очаквания, полемизъм или героически патос интерпретативно поле, помиряващо плана на познавателното с плана на развлекателното. Част от процедурата на прочита е декодирането на авторовата интерпретация, на историософските визии, в които, подразбира се, е заключен и диалогът със съвременността. Да не пренебрегваме и особеното внимание, на което се радва историческият роман в системата на образованието. Колкото и противоречиви да са коментарите относно удоволствеността или задължителността на прочита, това е етапът на школуването, т.е. на системността - на преподаването и усвояването на световната класика и на родните образци в жанра...

И така, историческия роман през 50-те е безусловно свидетелство за бавно, мъчително, но пълноценно завръщане на литературата към самата себе си.

През последните години българското литературознание се зае с научното изследване на епохата на социализма и вече има своите аргументи в полза на една или друга теза. Трябваше да се изчака изтичането на червената, синята, жълтата, накрая и на черната вода, за да се изконсумира енергията на публицистичния патос и на журналистическите заключения. Труден, предизвикателно труден се оказа разпознаващия препрочит. Стандартизирането на всичко, свързано с публичния живот през онези драматични години - архитектура, изкуства, професионални отношения, междуличностно общуване, вербална и невербална комуникация - затруднява неимоверно усилията за йерархично (не в ценностен, а в причинно-следствен аспект) групиране на събитията. Напълно разбираемо, като се има предвид ритуалната и събитийната едностройност на публичното живеене - конгресното летоброене, стандартите на информационното поле във всички видове медии, окаменяването на езика и, заедно с това, плевелообразните разпълзявания на последния, душащи всяка неканонична мисъл. Към всичко това е редно да добавим примера с пропагандните клишета в кинопрегледите и една част от пълнометражните филми... Но като че ли най-дезориентираща си остава вавилонията от пленуми и конгреси с претенции за историческа важност, за взети "исторически решения" в духа на все същата (институционално узаконявана) баналност.

Без съмнение, налице е опит за сбогуване с времето на "буржоазното" писане и четене, но, както е известно, повечето сбогувания са или панически кратки и приличат на бягства, или прекалено дълги, в резултат на което се обезсмислят. Предприетото от теоретиците на новото социалистическо изкуство поставя началото на непознато до този момент агонизиране на общественото съзнание. Причините са много, но като че ли най-осезаеми са опитите за установяването на различни комуникативни практики в живота и в изкуството. Предлага се нов език, преподават се уроци по безпардонно социокултурно общуване. Подмяната на една поведенческа и езикова структура с друга винаги е предизвиквало шоков ефект, поне що се касае до мисленето и възприятията на интелигенцията. Обратно на революционните, еволюционните обрати настъпват след акумулирането на достатъчно устойчив интелектуален опит, определян понякога като умора на естетическото (политическото) мислене и осъзната необходимост от принципна промяна. В случаи като нашия обаче става дума за рязка подмяна на съществуващите културни идеологии. Както и за извършване на "минно-подривна дейност" в хилядолетно охраняваните зони на религиозното. За пробив, който се стреми да преобърне критериите за изкуство, обществените порядки, моралните принципи, поведенческите роли - да заличи записите на миналото. В това число на историческото и литературноисторическото минало. Подмяната засяга образователната система, ритуалните практики, дори базисните структури, върху които се създават критериите за професионализъм. Типичен пример за елементаризиране на мисленето е вулгарносоциологическият прочит на релацията форма - съдържание. Забременен веднъж с презумпцията партийност, дискурсът патологично (и безцеремонно) се раздвоява в ролите си на управляващ и управляван. Най-трайни се оказват белезите, оставени върху снагата на изкуството...

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. По този повод на 15 март 1948 авторът записва в дневника си: "Новият директор на книгоиздателството "Хемус" ми съобщи, че книгата ми "Консул на Голо Бърдо" е почти изчерпана. За по-малко от три месеца - та това е рекорд, който ще накара някои колеги да побеснеят." (Чудомир 2004). [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Чудомир 2004: Чудомир. Дневник - 1948. // Чудомир. Дневник (1947-1967). Електронно издателство LiterNet, 04.11.2004 <https://liternet.bg/publish2/chudomir/dnevnik/index.html> (11.01.2011).

 

 

© Сава Василев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.01.2011, № 1 (134)