Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЛИТЕРАТУРНИЯТ И ПАРАЛИТЕРАТУРНИЯТ СЮЖЕТ "ХРИСТО СМИРНЕНСКИ" В ТВОРЧЕСТВОТО И СЪДБАТА НА ВЛАДИМИР ВАСИЛЕВ. ВАРИАНТИ НА СМИСЪЛА

Сава Василев

web

Традициите на панорамния тип истории на литературата произведоха в съзнанието на поколения литературоведи и литературно изкушени читатели представи за парцелираност на литературното пространство по вина на множащите се литературнопериодични издания и защитаваните от тях културни програми. Основания за такова твърдение има дотолкова, доколкото в естеството на всяка модерна литература е да мисли себе си чрез езика на границите и различията, да се иновира чрез самоиронията и себеотричането. Могат да се приведат обаче и примери за формална (нефункционална) парцелираност, при която специализираното периодично издание и неговите сътрудници не обогатяват с нищо типологията на литературните (културните) общности. Тъкмо обратното - тенденцията е да се монументализира литературното мислене в името на доктрина, обслужваща обществото и политиката. При подобни случаи липсват индикации за свойственост - обликът спира до прага на полиграфичното оформление и жанровите предпочитания. Редките случаи на полемични противопоставяния не преодоляват инерцията на нормативно наложените естетически принципи. Дори създаването на високи художествени образци пряко канона не решава проблема с литературната идентичност. Подразбира се, че иде реч за ситуацията след 9.ІХ.1944 г.

На съвсем други принципи почива вграждането на периодичните издания и формираните около тях литературни общности в текста на културата през първата половина на ХХ век. Знайно е, че "Златорог" се появява в период на взривоподобни разпуквания в литературната периодика. Причините са дискутирани многократно от специалистите, като особен интерес представляват непосредствените свидетелства на съвременниците. В случая не този е проблемът на проблемите. Многобройните литературни и идеологически противници на Вл. Василев често си служат с аналогията "Мисъл", за да уязвят "естетските" (в смисъл на самоцелност и асоциалност) стратегии на списанието и главния му редактор. Същото успоредяване през 90-те години на ХХ век е изходна база за повечето от коментаторите на знаменитата двойка - но вече като пример за продължаването на една ползотворна традиция, при която култът към естетическите достойнства на творбата се превръща в единствено и достатъчно условие за нейното публикуване и оценка. В много отношения паралелът "Мисъл" - "Златорог" има своите сериозни основания, но не по-малко сериозни са и аргументите за тяхното противопоставяне. Самият Вл. Василев по различни поводи и по свой начин очертава различията. Факт е, че както ранните му критически текстове за недолюбваните от кръга Ел. Пелин и Вазов, така и редакторската му политика по-късно са в разрез с жестовете на пристрастност и недооценка от страна на "четворката". Ще отбележа, между другото, още няколко примера. Вл. Василев не репликира сътвореното и наложеното от предходниците и традицията и не превръща модерността в безалтернативна формула за литературната сегашност. Тъкмо обратното - негово критическо кредо става възстановяването на разкъсаните нишки между минало и настояще и неутрализирането на междупоколенческите напрежения в името на диалога и приемствеността. В този смисъл опозицията млади - стари за Вл. Василев не е плодотворен критически сюжет. Макар да брани сп. "Мисъл" и членовете на "четворката" от нападки преди и след 9.ІХ.1944 г., главният редактор на "Златорог" влиза в полемични битки само когато е многократно и незаслужено предизвикван. Нему е чужда позата на избраника, гръмовержеца, идеолога. Никога не е мечтал да твори, издава и налага литература за избрани, каквото и да говорят враговете му. Поведението му на критик и редактор изключва афиширането на доктрина, школа, програма, но открито изповядва култа към естетическата стойност на литературната творба. Независимо от почерка и убежденията на нейния автор. Близостта на младия Вл. Василев с авторитетите от кръга по-скоро стимулира, отколкото забавя и размива изработването на собствен критически стил. Днес е повече от ясно, че не може да бъде сравняван с д-р Кръстев. Обвинявали са го, че подражава на Пенчо Славейков. Малко преди смъртта си, в словото си за поета, четено на 10 май 1963 г. в Музея "Петко и Пенчо Славейкови", признава: "Изкушавал съм се да му подражавам и аз, но разбрах, че маската не може да скрие лицето ти, ами пиши както си приказваш (не и в кафенето, разбира се)". Съзнанието за значимостта на "Мисъл" диктува многолетното внимание на "Златорог" към Яворов, Пенчо Славейков, д-р Кръстев, П. Ю. Тодоров повече като литературни личности, нежели като поведенчески жестове в лоното на кръга. Става дума за продължителна събираческа, изследваческа и популяризаторска политика, за публикуването на респектиращо количество текстове, посветени предимно на първите двама. (Дългогодишните ми занимания с литературнокритическия сюжет Вл. Василев - Яворов се материализираха в серия от студийни текстове, първият от които тематизира посмъртното битие на поета в "Златорог". Изнесените в него факти говорят за изключителния четвъртвековен принос на списанието за развитието на яворовознанието ни.) И, не на последно място, завидната толерантност и обективност на Вл. Василев остават непоклатими дори когато емоциите от полемичните схватки с други кръгове и издания вземат връх. Сред най-красноречивите доказателства са страниците му за Ел. Пелин и Т. Траянов, независимо от враждебното поведение на "Развигор" и "Хиперион", начело с главните им редактори.

Споменавам всичко това, за да подчертая за пореден път толерантността на Вл. Василев и "Златорог" към инакомислещите в литературата, както и като пример за готовността му за диалог с "другия". Въпреки това срещу двойката редактор - списание се изправят почти всички. Лесно е да се предположи, че палмата на първенството държат левите периодични издания, начело с маститите идеолози на пролетарското изкуство Г. Бакалов и Т. Павлов. След тях се нареждат Ив. Мешеков, Ал. Балабанов, Ив. Радославов, Л. Стоянов...1

Показателно е, че и сюжетът Вл. Василев - Хр. Смирненски води началото си от полемичен текст - студията "Между сектантство и демагогия" (1923). Един бегъл поглед назад подсеща, че кариерата на младия Вл. Василев включва не само обичайните статии и рецензии, но и амбициозни студийни текстове ("Живот в смъртта", 1906; "Мотиви из нашата любовна лирика", 1910), впечатляващи с аналитизма на авторовите наблюдения и афинитета към методологията на историческата поетика.

Едва ли Вл. Василев е предполагал колко опасни ще са последствията от пестеливите и непреднамерено критични редове за Смирненски в "Между сектантство и демагогия". Твърдя, че сюжетът е сред най-фобичните, най-дребнавите и най-трагичните в българската литература. Подновяването му след 9.ІХ.1944 г. е един от скритите мотиви за политическата разправа с критика. Включително и за задържането му на "Развигор". Веднага след това и удобен повод за наказателни експедиции срещу цялото му творчество и издаваното от него списание.

Сюжетът Вл. Василев - Хр. Смирненски започва да трупа страници непосредствено след появата на "Между сектантство и демагогия". Особено активно съавторстват Г. Бакалов, Ив. Мешеков, Т. Павлов. Нещо повече: офанзивата на Т. Павлов срещу Ив. Мешеков в началото на 30-те години в книгата му "Трудовоспътническата литература" (1930) замесва оценката на Вл. Василев за Смирненски, за да уличи Мешеков като негов съмишленик, независимо от патоса на статията "Един критик на Смирненски" (по-подробно случаят е коментиран във: Василев 2000: 89). Двайсетина години по-късно отново Т. Павлов в книгата си "За марксическа естетика, литературна наука и критика. Статии, доклади, изказвания, рецензии" (1954) се заема с процедурата по политическото регенериране на сюжета. Канонадата, далеч по-умерена, е с преддеветосептеврийска дата. Сега обаче може да се даде воля на обвиненията в "профашистки настроения" (виж повече по въпроса във: Василев 2000: 195-196). Изреченото тук ще преповтарят и други. Например Борис Ценков в статията "За класово-партийна оценка на списание "Златорог" и за още нещо" (Ценков 1975). В нея авторът бърза да заяви, че взема за отправна точка "бележитата статия на Тодор Павлов "Позицията на "Златорог", написана по повод двадесетгодишния юбилей на "Златорог" и представляваща съкрушителна и ненадмината до днешен ден критика на линията на сп. "Златорог". Другото "нещо" е заклеймяването на книгата на Бл. Димитрова и Й. Василев за Багряна "Дни черни и бели". И най-вече страниците, посветени на Вл. Василев и неговото списание. Лесно е да се досетим, че сюжетът Вл. Василев - Смирненски е призован да свидетелства за идеологическата неблагонадеждност на критика. Не е зачетен дори опитът за самокритика от последната приживе публикувана статия на Вл. Василев в сп. "Пламък" - "За композицията на лирическото стихотворение, но не само за това" (1963). Тъкмо обратното, критическата "грешка" и самокритиката се обявяват за фасада, прикриваща целенасочено провежданата "линия на непримирима борба с пролетарската литература"...

След като не може да се прости на Вл. Василев, няма логика да се приеме и застраховката на Бл. Димитрова и Й. Василев: "Един непростим и неслучаен пропуск на редактора Владимир Василев е известният факт с Христо Смирненски" (к., Б.Ц.). Отговорът и тук е повече от екзалтиран: "Не! Решително не! Не пропуск е допуснал тук Вл. Василев, а е предприел атака срещу социалистическия реализъм в България, чийто родоначалник е Христо Смирненски. Думичката "пропуск" не е невинна тук. Тя е призвана да смекчи вината на Вл. Василев и на "Златорог".

Няма и не може да има невинни на тема "Злагорог" - Вл. Василев. Идеологическата "зараза", излъчвана от двойката, сякаш се разпространява епидемично върху думите, докосващи се до нея. Вярно е, че Вл. Василев не дава критическата си благословия на Смирненски, но в контекста на социалистическата стагнираност и най-добронамерените опити да се внесе литературоведска корекция в оценката за двойката редактор - списание са инерционно белязани от подобни формули. Ще приведа няколко примера без никаква предумисъл. Първият е с късна дата и до голяма степен излиза извън рамките на проблема, който ни занимава. Той обаче е симптоматичен, защото е част от литературната митология и, по-точно, от литературния мит за критическата непогрешимост на Вл. Василев. "В дългата си литературнокритическа кариера Владимир Василев прави само две грешки" - пише Ел. Трайкова в статията си "Полемичният стил на Вл. Василев", визирайки Хр. Смирненски и Далчев (вж. Вл. Василев 1997). Дали това са критически грешки, или рецидиви от дневника на полемичните противопоставяния, предизвикани от множество литературни и извънлитературни фактори, е друга тема. Тази "хроника на грешките" обаче сама по себе си е прелюбопитна, защото е изцяло в зоната на изключенията, които потвърждават правилото. А правилото касае тезата за способността на критика и редактора Вл. Василев да адмирира талантите и да им дава трибуна за изява, независимо от техните естетически и политически пристрастия. При това не са малко случаите, когато превъзмогва спомена за противопоставянията и е готов да поиска извинение - все едно дали "противникът" е дал повод за свадата, или самият той се е поддал на полемичната провокация. (Вероятно най-драстичен е сюжетът на отношенията му с Ив. Мешеков - критикът, воювал последователно и непримиримо срещу някогашния си приятел и "брат" и списанието, в което, макар и за кратко през втората половина на 20-те години, публикува серия от статии и рецензии. Няколко години преди кончината на Вл. Василев двамата отново са заедно в самотните си разходки по софийските улици. "Далчев и Владимир Василев възстановиха отново колегиалните си контакти към 1954 година - пише Вл. Свинтила в "Спорът Атанас Далчев - Владимир Василев" (вж. Свинтила 1997). - То стана по инициатива на Владимир Василев. Той бе спрял Далчев на пл. "Славейков" и му бе казал приблизително следното: "Господин Далчев, от многобройните стихосбирки на 30-те и 40-те години ще остане само вашата".) Така или иначе "вината" за недооценката на Смирненски е констатирана, вменена и рядко подминавана. Последното важи не само за политическите демагози, преследвали го до края на живота му, но и за далеч по-доброжелателно настроеното младо поколение критици, дръзнало да напомни и преоцени в приемлива за онова време степен литературното дело на Вл. Василев и сп. "Златорог". И тук ще си послужа с два съвсем свободно подбрани примера. Първият е от статията на Ат. Свиленов - "Следата във времето" (1984). Още в началото четем: "В мъчителна лична драма той беше осъзнал много от заблужденията си, публично и със самоукор признаваше, че му тежи морален грях към Смирненски, чиято първа стихосбирка тенденциозно отрече и не видя изгряващата голяма поетична звезда". Припомнянето на сюжета - в този и други подобни случаи - е нещо като входна виза, като парола или застрахователна полица, съпътстваща темата Вл. Василев и практикуващите я критици. Жестът вероятно е добре премерен: да се напомни признатият грях, означава да се преодолее страхът от нови репресивни жестове, да се излезе извън сянката на думите за "екзекутора" на Смирненски. А и да не забравяме, че вече са публикувани спомените Христо Радевски и Борис Делчев - литературни и политически противници на Вл. Василев, ползващи се с доверието на институциите и режима.

Вторият пример не касае пряко Смирненски, но визира "Между сектантство и демагогия", оценявайки я като "програмна статия", откриваща фронт "срещу всички "идейни" движения на времето, които търсят спасителен изход от несретите на социалната действителност". Цитатът е от Ал. Йорданов. Статията - "Литературно-периодичните издания на българските модернисти и някои особености на литературната критика" (1984). Изключая някои идеологически клишета и презастраховки, написаното е в услуга на Вл. Василев и "Златорог" и до голяма степен успява да реабилитира двойката на фона на все още непреодоления политически негативизъм към нея.

И така, какви са последиците? Ще се спра на една от многото - на онази, която вгорчава последните години от живота на Вл. Василев. Иде реч за съдбата на доклада му, четен на общосъюзно събрание на СБП през лятото на 1957 г. Л. Георгиев предлага ръкописа за публикация в сп. "Септември". Срещу идеята застава Г. Караславов. Канонадата е унищожителна. Естествено, не е забравен и Смирненски. Що се отнася до "самокритиката" по този въпрос, констатацията е, че е направена само една, недостатъчна крачка. Ако върнем малко назад събитията и се доверим на написаното (записаното?!) от Л. Георгиев, ще научим, че идеята за преоценката е на Вл. Василев и не става въпрос за съгласие по принуда. Още повече, че "хъсът", по думите на Василев, за написването на този обемист текст на тема композицията на лирическото стихотворение, е тъкмо Смирненски. Нека цитираме: "Казвал съм ти и друг път (към Л. Георгиев), че веднъж отроних две неосторожни фрази за Смирненски. Какво ми е виновен човекът, че в това време съм спорил? Несправедливо бе и отдавна търсех повод да си призная греха и да го поправя. Но не да се кая или самобичувам. Не специално, а между другото трябва да стане, както не специално съм го отрекъл, а мимоходом, без да догледам. Също така направих и сега. Написах няколко реда, те са прецизни, защото ще ги четат с лупа" (Пламък 1991, кн. 5). Малко след това следва цитат от доклада, който ще влезе в статията "За композицията на лирическото стихотворение, но не само за това". Той гласи: "Но много преди това (преди примерите, взети от стихотворения на П. Матев, Г. Джагаров и Д. Жотев - б.м., С.В.) намираме тия постигания у Смирненски. Може читателят да се изненада, че се позовавам на него: преди 40 години, в една по-обща статия, инцидентно, в пет-шест реда аз го оспорвах, макар да го отделях от другите му съвременници. Сега виждам: непрекъснато въвличан в литературни разпри, напразно враждувал с привърженици на марксизма, не съм могъл на времето да оценя поетическата стойност на първата му стихосбирка "Да бъде ден!", нито значението на Смирненски като създател на социалистическия реализъм в поезията ни - явна грешка. Не се стеснявам да кажа това. Аз еднакво мога да отстоявам убежденията си и да признавам грешките си. (Разбира се, когато съществуването на грешката е станало също едно мое убеждение.)"

Жестът на признанието е направен с достойнство, подчертано е, че и този път става дума за убеждение, а не за компромис. Но бдителните и мнителните няма да се задоволят с "мимоходом" проведената операция. Изисква се публично, ешафодно самобичуване - нещо невъзможно за морала и природата на Вл. Василев. Ето какво четем по същия повод във вероятно неизпратеното от критика писмо до Вълко Червенков, провокирано от речта на последния пред събрание на писателите в края на декември 1955 г.: "Но в една полемика, особено когато тя е предизвикана, човек не може винаги да измери тона си, да бъде непременно спокоен, абсолютно обективен, да не се поддаде на преувеличения - положителни или отрицателни. Вероятно поддавал съм се и аз. Такъв е случаят с Христо Смирненски. Преди 30 години, макар и инцидентно, в десетина реда, оспорвах поезията на първия ни пролетарски поет. Голяма моя грешка, която се дължи на това, че Г. Бакалов и др. систематически отричаха пък всички писатели от "Златорог" и ония от предишното поколение, които ние отстоявахме (Вазов, Пенчо Славейков, Яворов, Елин Пелин и др.). За тая грешка бях съобщил в редакцията на "Литературен фронт", че ще си я поправя сам в една от статиите, които бях обещал. Това е най-голямото обвинение, което ми се отправя: - Ето, виждате ли, Василев не харесва даже един Смирненски, той е враг на прогресивната литература. Един път маркиран с тая значка, тежестта на доказване се изместя; не противниците ти са длъжни да доказват, че си буржоазен идеолог, а ти трябва да доказваш, че не си. Аргументите ти губят от своята убедителност и сила, защото са аргументи на обвинен" (вж. публикацията на текста в сп. Отечество, 14.02.1989, бр. 3).

В последните изречения от цитирания пасаж говори и юристът Вл. Василев, но демократичният принцип на невинността до доказване на противното отдавна е изпразнен от смисъл. Оставям без коментар себезащитата на Вл. Василев, защото тя е повече от красноречива. Ще отбележа само, че в този момент на изпитание критикът се е нагърбил с благородната задача да защити от хулите не само себе си, но и "Мисъл" - списание и кръг, да напомни имената на всепризнати писателски дарования, печатали в "Златорог", които режимът и новото време не може да опровергае и заобиколи. И още: сред многобройните примери за неговата толерантност към политическите убеждения на писателите "отляво" и присъствието им на страниците на "Златорог" влизат литературните и гражданските жестове в защита на автори, афиширали себе си като негови отявлени противници. "Аз бях, който определих наградата на Караславов за романа му "Снаха" и то през 1942 г.", подчертава Вл. Василев в писмото до В. Червенков. Пред Л. Георгиев ще припомни същото, но и ще добави, че е пуснал в "Златорог" положителна рецензия за "Татул". Не успял за "Снаха", защото, забележете, Й. Бадев го изпреварил и направил това в "Зора". И отново той подписва писмото за освобождаване на интернирания в лагера "Гонда вода" Т. Павлов преди 9.ІХ. По този повод академикът марксист казва на Л. Георгиев следното: "Да, вярно е, че писмото за мене бе подписано от Владимир Василев и от редица още буржоазни културни, политически и държавни дейци. Ама защо? Защото буржоазията знаеше кой е Тодор Павлов. Тя си даваше сметка, че Тодор Павлов е комунист, но той е и учен, изследовател, общественик, критик, публицист и журналист, че зад него стоят читателите и симпатизантите му". И тук коментар не е нужен.

Ето как се развиват събитията след прочита на доклада с "мимоходом" прокараната в него самокритика за Смирненски. Предложението за публикация среща отпора на Караславов, който заявява, че именно такива като Вл. Василев са убили Смирненски, Гео Милев, Вапцаров и са опустошили поезията ни. (При това Караславов е прекъснал отпуската си по болест.) Отказът съсипва критика. Той, по-добре от всеки друг, знае, че е белязан. Как, защо и в името на какво, можем да си обясним, ако прочетем откъса с казаното по адрес на Вл. Василев от мастития идейник-поет Ангел Тодоров. Записал го е Л. Георгиев. Признавам, че ми е един от любимите, защото е изумително, трагикомично съчетание от догматизъм, литературно безхаберие и глупост. "Защото Владимир Василев не е критик, а политическа фигура, изпратена в "Златорог"... Той няма никакво творчество. Едва ли има един том статии... Пишеше в година по една колонка. Той не е критик, а политически деец. Сега ходи насам-натам и понеже е остарял, буди съжаление. Но на времето той колеше и бесеше. Няма защо сега да се възкресява. Той си отива - 74-годишен е. Няма защо да го "спечелваме". Иначе като човек и добър - и аз си пия ракията с него.

- Той не пие!

- Така е думата. Владимир Василев може да напише някои спомени. Но той не се е обезоръжил, не се е разоръжил и няма вече за кога... Когато има два окопа и от единия излиза противник, той трябва да вдигне ръце, да хвърли пушката, та тогава да го приемем в нашия окоп.

- Но сега окопи нали няма? Противникът е победен, а победителите следва да бъдат великодушни.

- Всичко зависи и още дълго време ще зависи от напрегнатото международно положение!"

Но да вървим към финала на събитията. На 5.ІХ.1962 г., доста след публичното четене на доклада, Л. Георгиев носи книгата си за Смирненски на Вл. Василев. От него научава, че се е срещал с Андрей Гуляшки, дал му откъс от доклада и дори е получил аванс от 500 лева с обещание за публикация. След известно време обаче му е заявено, че първо трябва да вземе отношение към собствените си позиции в литературата. Отново разочарование и справедлив изблик на негодувание ("Арнаудов го съди народен съд, аз имам 20-на статии, печатани след 9-ти, никога не са ми искали нещо такова. И какво? За Смирненски - да, аз го казвам и в тая си статия. Ама за другото, да извиняват! Това тук е чаша, добре. Но изкуството почва оттук нататък, ако реша да я нарисувам или опиша. Сега има един Натев, знаеш ли го? Взел, че ме изкарал кантианец. Бива ли такова нещо?").

Най-сетне през 1963 г. в кн. 3-та на сп. "Пламък" се появява откъс от доклада със споменатото вече заглавие "За композицията на лирическото стихотворение, но не само за това". На сбогуване с живота и литературата в болничното си легло, умиращият критик поднася към устните си списанието и го целува. Така прощава и на враговете си, изтезавали десетилетия наред душата му. Целува късния побратим на някогашния "Пламък", донесъл му толкова горчивини и несправедливи политически обвинения.

След всичко казано е редно да се вгледаме в "злополучната" студия. В написаното за Смирненски в "Между сектантство и демагогия". Двукомпонентното заглавие - разделянето на литературното братство на "сектанти" и "демагози" - предизвестява проблемите, на които е посветено съдържанието. Трябва да отчетем, че това е сравнително рано публикуван текст; появява се в началото на четвъртата годишнина и свидетелства за високото самочувствие на автора и на списанието. Вл. Василев влиза в концептуален спор с неколцина свои съвременници и издания, превърнали пристрастията си във войнстваща идеология. На първо място, става дума за "Везни" на Г. Милев и доктрината на експресионизма. Признавайки заслугите на това "ново" изкуство, критикът се противопоставя на опитите на модернистите да отрекат изцяло традицията - преди всичко реализма - и да започнат ново летоброене. Като опит да се обърне срещу течението "ладията на българското изкуство" е окачествена "матрицата" на антологията "Млада България" - дело на Ив. Радославов. Вл. Василев се опитва да помири две крайни тенденции: на противопоставяне и отрицание на миналото - и на неговото нарочно възпроизвеждане с късна дата, когато определена проява вече е изконсумирана и преодоляна. Противник на школите и апологията на "измите", авторът спори и с редакторските стратегии на Радославов в "Хиперион". Едва тогава идва ред на пролетарците, които, за разлика от корифеите на модерността, са готови да се разправят с българските традиционалисти ("нищо не им струва /.../ да пратят по дяволите цялата световна литература"). Визираните издания са "Работнически вестник" и литературното му приложение и сп. "Младеж". Оценката на критика: "дисциплинираност" на поетическата стихия, шаблонно, "предвзето, тенденциозно съчинителство". И веднага след това: "Между всички тях се отделя Хр. Смирненски". По-нататък се признава ловкото опериране с поетическа образност у Смирненски, но за съжаление тя е "външна, техническа, атрибут на една приложна поезия". Защото "черпи вдъхновението си от хрониката на "Работнически вестник" и се отзовава "на всяко събитие в пролетарските борби". "Описва се" дори лично невидяно, но за това е фантазията на твореца - "да си представя как стават тия работи". По-нататък се говори за "версификаторски капризи", за "външни знакове", за изкуство, което не изхожда от дълбоко владеещи твореца чувства и настроения. Иначе как "при такива трагични мотиви като "Жълтата хризантема" (туберкулозата), да намираш охота да флиртуваш с някакви постоянно менящи се алюри на стиха - хорей, ямб, амфибрахий и пр.". Следва сравнение с "Москва" на Ем. Попдимитров и "Ковач" на Стубел, доказващо, че при Смирненски е налице "писане по зададена тема". Какво още се казва: че критиците в литературната притурка на "Работнически вестник" ценят и предпочитат Смирненски пред Осинин, нищо, че последният изглеждал "много по-искрен и непосреден". Пак в полза на Смирненски е и паралелът с Д. Полянов. Въпреки че вторият, според автора, е "по-агресивен". Следват редове с убийствена ирония за поетико-политическата отзивчивост на Полянов...

Ето това е всичко написано за и около Смирненски!

Цялата вина - литературнокритическа, редакторска, идеологическа, политическа и всякаква друга.

Естествено, в нападките на съдниците няма да прочетем и дума за времето, когато да се спори с инакомислещите е обичайна практика. В сянката на недооценката на Смирненски остава далеч по-острият спор с идеолога-критик Г. Бакалов. А именно с него приключва прегледът на пролетарската литература. Вл. Василев съсредоточава вниманието си към догматичните прочити на Бакалов в книгите му "Българската литература и капитализмът" и "Иван Вазов", протестирайки срещу "жалкия баланс, към който е сведена българската литература". У Бакалов тя е редуцирана само до имената на "Ботев и... Д. Полянов. Яворов е наречен "шмекер", Пенчо Славейков е "забележителен", защото е превел едно стихотворение от Демел, а от Траяновата "Regina Mortua" "лъхти на сто километра далечина ужасно приспивателна гламавщина" (цитатите са по Г. Бакалов.). Що се отнася до "безплодността на българската литература", тя се дължи на ренегатството на писателите ни от социализма (Страшимиров, Андрейчин, П. Ю. Тодоров, Церковски, Яворов, Ив. Кирилов). Оттук до края на студията Вл. Василев се занимава с Ал. Балабанов и "Развигор". Количествено погледнато, на Балабанов и вестника му е посветен обем, равен на този до полемиката с Бакалов.

От казаното могат да се направят следните изводи. 1. Независимо от омаловажаването на Смирненски, именно нему - на фона на фаворизиращата го пролетарска критика - е засвидетелствано специално внимание. 2. Етикирането на стиховете му като "версификаторски капризи" и ловко опериране с "известна поетическа образност" принципно не се разминава с истината за изключителните интерпретаторски качества на поета, за доведената до съвършенство от символистите и префункционализирана от него техника на стиха. 3. Вл. Василев никъде, с нито ред не омаловажава поетическата дарба на Смирненски дотолкова, доколкото тя се свързва с владеенето на формата, но я възприема като "външна, техническа, атрибут на една приложна поезия". Именно тук са корените на "недооценката". На "разминаването". Вл. Василев - поне към момента на написването на тази студия - има съвършено различни критерии за литературна и поетическа личност. Той се сблъсква с различен тип лирическо съзнание, което не може да разбере и възприеме. Естествено, сблъсква се не за пръв път, щом дава примери с Осинин и Д. Полянов. Те обаче не го предизвикват по начина, по който реагира на феномена Смирненски. И това също е показателно. Явно е забелязал неговите качества, отделил го е от останалите, само че му е чужд типът лирическа реакция и не може да си го обясни. Друго едва ли би могло и да бъде. Защото не само споменът за човека Яворов е пресен и жив. Енигмата поет и поетическо изцяло се покриват с него и творчеството му. Защото за Вл. Василев творецът е колкото естетическа, толкова и морална величина, т.е. жестът на поетическото писане е дълбоко, трагично себеразголване и откровение, вик сред бездната на страданието. А при Смирненски (нека не забравяме, автор и на сатирични и хумористични стихотворения) има и фриволност, и особен вид артистичност, съвместяваща трагично и риторично, лирично и дидактично. Той е обърнат към света, който го заобикаля - близък и далечен. При това пише вдъхновено за неща, които не е видял, за събития, на които не е бил свидетел. А и е склонен към особен вид трагическа ирония, някак неразбираема за онова време. Нека подчертаем нещо, което дори с днешна дата забравяме да признаем: Смирненски не е разбран и оценен от съвременниците и съмишлениците си като поетически феномен, какво остава за намиращия се на другия литературен полюс Вл. Василев. Забележете, не е бил разбран от онези, които най-високо го възхваляват - критиците от кохортата на Бакалов. Всички приветстват у него трибуна, "барда на революцията", идейния съмишленик, тръбача за съдбата на социално унижените, но не и ПОЕТА. (Изключение в известна степен прави Ив. Мешеков.) Никой не осъзнава граничността на явлението, уникалното единство на неосимволистична образност и остра социална патетика, серафичната шлифованост на детайлите и тематичната ангажираност с чужди на българския живот политически събития. Биха бичували онзи - отляво, или отдясно, - който би нарекъл Смирненски модернист, авангардист. А ако се абстрахираме от стиловите различия между него и Г. Милев трябва, волю-неволю, да признаем, че става дума за типологично сродни явления, за творчество, съвместяващо пластове с висока културна (литературна) зареденост и идеологеми, превъзпитаващи отношението ни към агресията на социума. Въпреки различията в подхода и стиловата иновираност, Г. Милев и Смирненски са съпоставими и по друг признак: поетиката им разчита на ефекта на противопоставянето, на културните, политическите и историческите антиномии. Тя черпи енергия от конфликтните точки между естетиката на прекрасното и грозното, от сблъсъка между класистично патинирани принципи на охудожествяване и "низови" (битови) реалии и форми на поведение.

В заключение, "Между сектантство и демагогия" е опит за балансиране на литературното пространство, за възстановяване на разкъсаните връзки с литературното наследство по вина на радикалистки настроени издания и програми в лицето на експресионизма ("Везни" и Г. Милев) и на идеологическото преекспониране на реализма в лицето на така нареченото пролетарско изкуство. В същото са обвинени Ив. Радославов и "Хиперион". "И трите страни, с които до тук се обяснявахме - пише Вл. Василев, - стоят хора, които отстояват една идея - било крайностите на една поетическа догматика, периметъра на една литературна школа или фанатизма на една политико-обществена идеология. Можем да отхвърляме техните схващания и преценки, които внасят в днешната ни литературна психика един мотив на едностранчивост, но няма защо да им се сърдим /.../. От борбата между различните "течения" няма да има вреда за българската литература, наопаки, кога и да е, те ще доведат до едно изясняване и утвърдяване тъкмо на онова, което трябва да бъде." И тук коментар не е нужен. Може да се воюва срещу омаловажаването на Яворов, П. П. Славейков, Ел. Пелин, Йовков поради "поетическа" (разбирай естетическа) догматика или поради доведена до фанатизъм идеология, но и този процес е част от литературата, и той трябва да се уважава, докато времето реши колко дълбоки са следите. Не така стоят нещата с Ал. Балабанов и "Развигор" и фамилиарно-вестникарския тон, с който се съдничи за писателите. Това Вл. Василев нарича "литературен фашизъм". Оттук започва истинската битка, но това вече е друга тема.

Ще завърша с убеждението, че в много отношения паралелът с кратко просъществувалия предходник на "Златорог" - сп. "Звено" на Подвързачов - е далеч по-основателен в сравнение с паралела "Златорог" - "Мисъл". Една от причините е лидерската функция на главния редактор Д. Подвързачов, наричан от забележителните си сътрудници (К. Константинов, Н. Лилиев, Д. Бояджиев, Л. Стоянов, Г. Райчев, Хр. Ясенов, Й. Йовков) Бащата. Подобно е и отношението към Вл. Василев, макар неговото "бащинство" ("литературен папа") и "кръстничество" да е повод и за иронични подмятания от страна на противниците му. Именно Подвързачов ще заяви, че списанието му не възнамерява да развява знамената на нови школи, а ще разчиства пътя "на новите таланти, без да обезценява онова хубаво, което ратниците преди тях са дали". Тази политика няма да се понрави на Ив. Радославов и след първата си и единствена поява в първата от общо петте книжки на "Звено" (статията "Малък повод за големи въпроси" по повод книгата "Схлупени стрехи" на М. Кремен) същият ще скъса със списанието и от страниците на в. "Воля" (август 1914) ще го обяви за издание "почти излишно" и безидейно - в смисъл на недостатъчно модерно, допускащо на страниците си жалки, осакатени от делничността герои (последното се отнася до М. Кремен). И "Звено", подобно на бъдещия "Златорог", е еклектично издание, защото в него има място както за Дебеляновата "Легенда за разблудната царкиня", за "Модерната поезия" на Г. Милев и "За шестима великани" на Лилиев (апологетична статия за Бодлер, Верлен, Маларме, Метерлинг, Верхарн, А. Самен), така и за Йовковите разкази "Те победиха" и "На старата граница". Наистина Вл. Василев трудно би допуснал волността неговият "Златорог" - все едно кой е авторитетът - да постави под съмнение актуалността на Ботев и Алеко. "Златорог", за разлика от "Звено", успява да удържи на напора на разноезичието и на припламващите конфликти между сътрудниците. Неслучайно самият Подвързачов ще изрече пред Г. Константинов: "Какво беше моето! Една Каручка с дръглив кон. Качили се бяха на стърчишката Николай, Гюро, Йордан... Напъва се, тегли едвам дръгливото конче... Но профуча по едно време край каручката златната колесница на Владо Василев, скочиха тримата приятели от стърчишката, метнаха се на колесницата и се изгубиха... Видях само праха".

"Златорог" реализира в продължение на четвърт век подетата от "Звено" идея за създаването на периодично издание-център, издание-трибуна на безспорни таланти, независимо от естетическото кредо на авторите и политическите им възгледи.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Повече за полемиките на Вл. Василев и "Златорог" виж в книгата ми "Литературният мит Владимир Василев". Велико Търново: Слово, 2000. [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Василев 1906: Василев, Вл. Живот в смъртта. // Мисъл, ХVІ, 1906, кн. 8.

Василев 1910: Василев, Вл. Мотиви из нашата любовна лирика. // Мисъл, І, 1910.

Василев 1923: Василев, Вл. Между сектантство и демагогия. // Златорог, 1923, кн. 2-3.

Василев 2000: Василев, С. Литературният мит Владимир Василев. В. Търново: Слово, 2000.

Вл. Василев 1997: Владимир Василев - личност, дело, съдба. София: ИК "Яворов", 1997.

Йорданов 1984: Йорданов, Ал. Литературно-периодичните издания на българските модернисти и някои особености на литературната критика. // Литературна мисъл, 1984, № 4.

Павлов 1930: Павлов, Т. Трудовоспътническата литература. София: РЛФ, 1930.

Павлов 1954: Павлов, Т. За марксическа естетика, литературна наука и критика. Статии, доклади, изказвания, рецензии. София, 1954.

Пламък 1963: Пламък, 1963, № 3.

РЛФ 1930: РЛФ. София, 1930.

Свиленов 1984: Свиленов, Ат. Следата във времето. // Литературен фронт, бр. 2, 12.01.1984.

Свинтила 1997: Свинтила, Вл. Спорът Атанас Далчев - Владимир Василев. // Владимир Василев - личност, дело, съдба. София: ИК "Яворов", 1997, с. 77-81.

Ценков 1975: Борис Ценков. За класово-партийна оценка на списание "Златорог" и за още нещо. // Философска мисъл, 1975, № 12.

 

 

© Сава Василев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.12.2007, № 12 (97)

Други публикации:
Алманах за литература и изкуство "Света гора" - "Д" (бр. 5), 2004, с. 209-222.
Владимир Василев. Критикът, редакторът, естетът. Съст. и ред. Сава Василев. В. Търново: Фабер, 2005, с. 24-36.