Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БАЛАДАТА "КАИН" НА АСEН РАЗЦВЕТНИКОВ ИЛИ ЗА ЛИТЕРАТУРНИТЕ И НЕЛИТЕРАТУРНИТЕ ЕКЗЕКУЦИИ. ТРИМА ПОЕТИ

Сава Василев

web

Баладата "Каин" е доволно позната и многократно интерпретирана по различни поводи и в различен контекст творба. Тя има ключово място в първата книга на Асен Разцветников "Жертвени клади", за чиято концептуалност и структурна промисленост говори Иван Станков в изследването си "Скръбният, нежният. Лирическият свят на Асен Разцветников" (1993). В следствие на водещата теза, че "цикълът "Синовете на слънцето" трябва да даде възможност на цикъла "Жертвени клади" да потвъдри пророчествата му и да довърши симетричната постройка на цялостната книга" и че "Всяко стихотворение от първия цикъл се актуализира в някое от своите съответствия във втория, а всяко стихотворение от "Жертвени клади" връща прочита към някое от "Синовете на слънцето", бива съставен графичен модел, в който "Каин" има за съответник стихотворението "Звездни нощи", а това, според автора, в духа на разбирането за интерпретационна надредност и производност, ражда формулата "Звездните нощи на Каин" (Станков 1993: 25-26). Когато идва ред за експлициране на собствения интерпретационен код, Станков отбелязва, че до явяването на "Каин" "Разцветников е писал за Авел, оставял е жертвата без палач" (Станков 1993: 34). А това вече е признание за структуроорганизираща роля на баладата. Дали наистина е така, или образът на Каин вече е белязал, при това дълбоко и последствено ранното творчество на Разцветников, оттам и първата му книга, ще се опитаме да отговорим по-нататък. Факт е обаче, че вниманието към "Каин" е оправдано и се явява допълнителен мотив за по-специално отношение към баладата. Независимо от гледната точка, която сме избрали.

Изправени сме пред една от най-типичните и най-трагични ситуации в живота на хората - моментите на изстъпления, при които по-силният убива по-слабия. Да добавим, изстъпления в резултат на мирогледни различия, иначе ще пропаднем в царството на криминалите и живота на някои животински видове... В първата книга на Разцветников победителите се разправят, при това жестоко, с победените. Исторически погледнато, победител няма. Загубила е нацията. Поради това продължават да ни измъчват различни въпроси. Опитваме се да осмислим детайлите, взираме се в подробностите. Например екзекуцията предполага жертва и палач, до нея се стига след юридически казус и регулярно проведени процедури. Иначе казано, всичко опира до легитимирането/документирането на насилствения акт - обичайно чрез текста на присъдата. Оставям настрана аспектите, засягащи характера на закона, неговото манипулиране или адекватност. Проблемът с класифицирането на действието обаче си остава. Въпреки това, от някакъв момент, той престава да интересува читателя. Превес вземат емоциите. И дори когато сме убедени, че деянието следва закона, че чрез него се въздава справедливост, пак състрадаваме на жертвата. Така ни е програмирал Твореца. Какво остава за автора! Особено ако се казва Смирненски, Разцветников, Вапцаров. В стихотворенията на споменатите поети лирическит "Аз" предварително е избрал страна. Това в особена степен важи за първата книга на Разцветников. Заявява го и заглавието, залагайки на думата "жертва".

Същото би трябвало да кажем и по повод на заглавието "Каин". И то на свой ред предрешава проблема с рецептивната установка, част от която е автоматично задействащата се опозиционна връзка с името Авел, синоним на жертва. При това на невинна жертва.

Пуснат веднъж, механизмът от връзки (асоциации) трудно може да бъде спрян. Той не само припомня, препраща, но и произвежда... На първо място, подсеща за повода и причината, родили пъкленото деяние. Повод са жертвените клади, чрез които старозаветните братя правят всесъжение, за да спечелят божието благоразположение. Що се отнася до причината - това е ревнителската завист, свила гнездо в сърцето на единия от тях. Право издигналият се към небето пушек от жертвената клада на Авел наранява Каин, подтиква го да извърши страшно злодеяние. Случилото се, меко казано, удивлява.1 Нима в основата на най-ужасния измежду греховете, белязали раждането на човечеството, стои копнежът по една страстно пожелана, но неполучена любов? Въпросът може да се зададе и иначе: няма ли да се окаже, че свирепо подобие на най-святото чувство, чието върхово проявление е любовта на човека към бога и на бога към човека, е истинското начало на земния ни живот?

Трудно е да признаем.

И все пак...

...всичко започва с Каин и Авел, с историята за едно братоубийство, и завършва с друга, не по-малко удивителна и драматична история - тази за Йосиф и неговите братя... (До случилото се между Каин и Авел феноменът е непознат, та е редно да се запитаме: как хрумва на Каин да убие; той откъде знае как се убива; в "Битие" няма и дума за това, че някой го е научил; до този момент човекът не подозира за съществуването на смъртта; всъщност смърт няма... Значи е решавал инстиктът! А той част ли е от "програмата"? Чия е вината - на "Програмиста", защото е задавал съзнателно, нарочно, или нещо се е объркало, явила се е грешка в системата? Засегнат е бил "кодът"? И у Авел ли така? И у всеки от нас ли също, или само у някои? Обстоятелствена ли е грешката, или вездесъща?... Въпросите следват един след друг, отговорите подтичват, изостават... Нишката се изгубва. Началото - също. С него и паметта за Вината.)

Важен момент от цялото е белегът, наричан Каинов. Има различни версии за това какво представлява. Според някои древни равини Каин има рога, дадени му да се защитава. Според други е белязан от проказа - все едно, и в единия, и в други случай иде реч за отличителна особеност. За печат! Нещо като дамга на позора, но и с което Каин се защитава (но нали Бог го бе наказал с презрително безсмъртие?!) По-късно Св. Августин ще свърже Каиновото престъпление с Иисусовото разпятие. Така ще стигне до крайната теза, че евреите са наследници на Каин, а християните - на Авел. И до идеята за онаследената вина, за поколенческата, етническата, верската белязаност. В този ред на мисли в "За Божия град" Св. Августин ще заключи, че евреите са истинските убийци на Иисус. Епичната история за Каин и Авел ще намери своето продължение в друга епична история - тази за Соломон и Давид. Така или иначе, парадоксът е налице: белегът се превръща в оръжие. В защитен атрибут, чрез който инстинктът за самосъхранение побеждава/потвърждава идеята за ужасната си същност.

Но ние говорехме за това, как излъганото очакване, неполучената любов могат да отключат вратите пред най-безсърдечните деца на злото - омразата и завистта. Подобно на Ин и Ян, на двуликия Янус, любовта и ревността (завистта) са неразеденима двойка. Те, така да се каже, съществуват чрез междуособните си отрицания. Ето защо ни се струва, че не са от мира сего хората, подчинили земните си дела само на една от страните - свързалите живота си с безостатъчната любов към бога, изкуството, човечеството... Ако е така, не ще е трудно да повярваме, че заглавието "Жертвени клади" залага и на други тълкувателни решения, различни от идеята за олтарното преклонение/съчувствие пред жертвите на т.нар. Септемврийско въстание. Струва ми се убедителна тезата, че, веднъж белязани със знака на ревността и насилието, хората не само губят чувството си за вина и престават да правят разлика между зло и добро, но и действат по силата на една обезсърчителна логика: злото се побеждава със зло; сторената несправедливост трябва да се накаже. Кой, как и по какъв начин - е въпрос на технология, на предизвестена или непредизвестена отговорност.

Попаднало веднъж във властта на най-опасния измежду всички деструктивни инстинкти, насилническия, човечеството отказва да се съпротивлява. Някъде там, в непостижимите полета на предисторията, биват запалени и продължават да горят жертвените клади на братоубийствената завист и омраза. На оприроденото зло, с което хората не могат да се преборят... Казаното има пряко отношение към нашия прочит на баладата "Каин". Особено що се отнася до финалните й стихове.

Допускайки горното, вече сме приели, че заглавието "Жертвени клади" е нещо повече от заглавие-реквием за събития и хора. За скръбно-нежно преживяване у много специален поет. А и Разцветников е представител на онази част от интелигенцията ни, която, поне в началото, не крие обществените си симпатии и нагласи. Направен е избор, при това знаков, с приобщаването към конкретно списание и редактор - "Нов път" и Георги Бакалов. Разбира се, нито за миг не бива да подценяваме и чисто човешка реакция, проявите на съчувствие - хуманистът винаги състрадава на жертвата, а не на палача. Не сме забравили и Иван-Мешековите визии, обясняващи олевяването на интелигенцията в окопите и (преориентирането) отдръпването й от индивидуализма в лицето на Пенчо Славейков, Яворов, П. Ю. Тодоров (като причина се сочи разминаването между литературни идеали и житейско поведение след 1912 г.). Но т.нар. Септемврийско въстание си остава безспорен исторически факт, резултат от политическо противоборство. Ето защо баладата "Каин" и ключовото й място в книгата все повече ни карат да мислим заглавието "Жертвени клади" като особен вид реплика на точно определена философия на историята. Провокирайки спомена за старозаветните жертвени клади на Каин и Авел и случилото се между братята, Разцветников ни запраща в предисторията. Оттам започва всичко. И най-скрупольозният исторически прочит би останал безпочвен без посланията на онова "време". Например: ако осмислим случилото се преди нас, ако проумеем фактите, сложили началото на Свещената книга, по-лесно ще разберем превратностите на земния живот. Ние сме рожби на две Книги, на две Истории. За съжаление, с годините голяма част от нас се е отвърнала от първата и е започнала да мисли света и себе си през погледа на втората. Изключение правят моментите на върховни изпитания - тогава, примирени и изплашени, вдигаме взор към небето, сещаме се за посланията на онези преди и над нас.

Ако последното е вярно, то и читателят, на свой ред, подобно Каин, е в състояние на очакване и избор. Читателят на едноименната балада от 20-те години на миналия век - също. Чакал е знак. Одобрителен. Но в каква посока е гледал?...

В последна сметка всичко опира до нагласите на модерния човек. И до съдбовния му избор, когато личната воля е успявала да надвие на външните сили. Защото въпросът може да се зададе и така: коя от двете истории е решавала/избирала вместо нас чии синове да се наречем - на Каин или на Авел?

Но да се върнем към баладата. Тя ни изправя пред един от многобройните случаи на именно оглавление, т.е. на заглавие-име, при това с изключително висока популярност/знаковост. Образно казано, именните заглавия са откровен опит за "склоняване" на читателя към мисловно поведение с предизвестен край. Към споделяне на точно определен смисъл. Особено когато са част от митопоетиката. Самото споменаване на Каин настройва читателя драматично. Заедно с това предупреждава за санкция от най-висш разред. Освен всичко друго, разказът за Каин и Авел е от първите, поставили голямата тема за първородните грехове на човечеството. А те са инцестни. Инцестно е самото раждане и съществуване на Каин, на неговия брат Авел, на брат им Сит и множеството други братя и сестри, неудостоени в Библията с имена, но безспорно родени от връзката между първата двойка мъж и жена - Адам и Ева.

Отбелязвам всичко това, воден от предчувствието за рецептивната усложненост на ситуацията. И Иван Станков нееднократно защитава идеята, че Разцветников създава всевъзможни затруднения, поставя на изпитания читателя, особено нерелигиозния, използвайки широко "библейски сюжетно-образни комплекси" (Станков 1993: 34). Това, разбира се, е вярно, но би трябвало да потвърдим същото и по отношение на критическата рецепция. Оказва се, че интимната ситуация на личния прочит, онова индивидуално преживяване/разбиране на "Жертвени клади" има своите аналози в полето на публичната (критическата) рецепция. Макар зад тази публичност да стоят лични имена, лични почерци и прочити. Причините са много. И сега не бих пренебрегнал аргументите на името Каин, предрешило избора на жанр. Разбира се, не толкова името, колкото явяването на Каин поставя печата на баладата. Но ние вече сме обсебени от символното му битуване, от идеята за предателството. За престъплението по родство. По някаква ирония на съдбата става така, че преориентирането на новопътската четворка, заменила списанието на Георги Бакалов с това на Владимир Василев, започва да акумулира значения, равнозначни на каинова простъпка. В лицето на левия печат, на лявата критика, в частност на Георги Бакалов, Тодор Павлов и Иван Мешеков, четиримата са извършили непростимо предателство спрямо жертвите на погрома, спрямо бедните и бледни братя, за които са писали. И с които са се идентифицирали.2

В случая за нас е особено важен фактът, че още по онова време "Каин" бива възприет като знаков текст за цялата септемврийска литература. Превръщането му в текст-емблема е разбираемо действие, защото става дума за братоубийствено стълкновение. За политическо насилие между единонародници, ако ми позволите неологизма. Това е моралната страна на въпроса - предговаряща прочита на Септемврийската литература като естетически завършен текст. Остава обаче отворена вратата към политическите сигнали, които излъчва същият този текст. Те няма как да останат без отговор. И той е огласен, в реплика на Йордан Бадев, който напомня, че от другата страна също са дадени жертви.

Разделението е налице и твърде дълго не естетическите, а политическите аргументи по темата ще вземат превес. Изключение прави написното от Иван Мешеков от къса дистанция в студията "Септемврийци", публикувана в няколко броя на "Нов път". И така - почти до 80-те години на миналия век... Следователно, името Каин предполага различни употреби/злоупотреби. Особено след "мигрирането" на "четворката" от "Нов път" и разрива с неговия редактор. Канонадата, започната от Бакалов, продължена от Т. Павлов, Ив. Мешеков и други, по-периферни представители отляво, оставя трайни следи в историята на българската литература. Тя е част от голямата тема за ренегатството, както и от друга, още по-мащабна тема - тази за полемиките и ролята им за активирането на нови тематични полета, превърнали се в убежища на литературната и културната митология. Оказва се, че имаме повод за доуплътняване на отдавна систематизиран дискурс, свързан с литературния мит Владимир Василев и сп. "Златорог"3. В случая ще насочим вниманието си към текст, експлициращ по недвусмислен начин комплекса Каин или, ако си послужим с думите на небезизвестния автор, каиновщината в литературата. Днес от дистанцията на времето имаме право да назовем подобни жестове екзекутивни. Особено ако си дадем сметка за последствената им тежест след 09.09.1944 г. Изобилни примери могат да се открият в "Литературният мит Владимир Василев. Опит за реконструкция" (2000). Включително и написаното срещу членовете на четворката - още преди вододелната дата са наричани бивши писатели, предатели и дори бивши хора. А веднага след нея са обявени за представители на фашизираната литература.4

Въпросната статия, залегнала в основата на настоящия критически разказ, е с многозначително заглавие. Провокирано е от конкретна книга, в случая дебютната стихосбирка на Разцветников, но без съмнение приляга и за написаното от Фурнаджиев и Каралийчев. Авторът е Георги Бакалов, а статията - "Каин и бледоликите братя". В ролята на провокатор се явява фейлетон от сговористкия генерал Жостов във в. "Слово"5. Последният, на свой ред, е предизвикан от баладата "Каин", от чието начало привежда цитат.

Главният редактор на "Нов път" обаче има своя визия за текста на Разцветников, в частност - достатъчно убедителна версия за завръзка на избрания сюжет. Не Каин "е героят на тази малка поемка. Неговата зловеща фигура се мярка само в края, за да отсенчи и изтъкне по-релефно делото на   б р а т о у б и й с т в о т о   -   к а и н о в щ и н а т а - заявява Бакалов и отприщва политическите води в прочита си (Бакалов 1981: 356).

Отбелязвайки мимоходом чудесната, навярно добре позната по онова време, но рядка и патинирана от днешна гледна точка дума "отсенчи", бързаме да разберем какво се случва по-нататък. Оказва се, че каиновщината се представлява от всевъзможни индивиди - сеещите духовно заблуждение, разединяване на редовете, подкопаващите солидарността между страдащите братя... Те не падат по-долу от извършилите физическо изтребление.

Толкова.

Ни повече, ни по-малко. Наистина сурово, присъдно. Съвсем в духа на лявата политическата доктрина. На един вид безалтернативност, с която литературата, а и изкуството въобще, по принцип не бива да имат общо. Освен ако не са отглеждани в двора на въпросната литература. Същата, която така всеотдайно се старае да наложи Георги Бакалов. В конкретния случай - с помощта на извънлитературни аргументи. Например: тъй като противникът е "малочислен и нищожен", но най-вече "безсилен" пред пробуждането и възправянето на "бледоликите братя", му се налага да прибягва до каиновщината. И още: в групата на "бледоликите братя" (уточнява се, че това е "израз на Смирненски") има осъзнати и неосъзнати елементи, следователно новите каиновци целят да противопоставят едните на другите.

Ще прекъснем за миг и ще отбележим, че от един момент нататък така наречената лява критика тиражира концепта Каиново братство, въплъщаващ както идеята за враждебността на чуждото, така и на своечуждото. В случая е предпочетена формулата "каиново племе". Тя е контрапункт на образа на бледоликото братство и въобще на мотива за братството (изключително актуален за 20-те години на миналия век). От думите на Бакалов излиза, че новото братство/племе се състои не само от социални и политически врагове, от откровени естетически противници, но и от доскорошни съмишленици. От предатели на каузата и на един вид литература, които ще трябва да живеят с чувството за вина.

Но ние говорехме за това, кое е екзекуция и кое убийство. Споменахме, че присъдите и присъдността са част от съблюдаването на закона. Случаят със статията на Бакалов, публикувана през 1927 г. във в. "Наковалня" (бр. 76, 19.05), е изключително интересен от гледна точка на целия процес - в буквалния смисъл на думата. Накратко, провежда се разследване за установяване на фактите (на първо място библиографски - кой, кога, къде, какво е публикувал). Веднага след това авторът Георги Бакалов влиза в ролята на адвокат, прокурор и съдия, произнесъл присъдата. (Ако ставаше дума за друга сцена и друг жанр, бихме нарекли представлението One Man Show.) Едва ли е предполагал, че двайсет години по-късно литературните следствия, дела и присъди ще се превърнат в реалност. И все пак в текста на Бакалов има екзекуция. Недвусмислена!

Ето какво се случва.

В началото авторът защитава довчерашния си сътрудник Разцветников и баладата "Каин". След това ловко оставя везната да се наклони на другата страна, подхвърляйки идеята за ренегатите ("Не са изключени и случаи, когато при самите поети, които в страхотни платна са рисували каиновщината, да се превръщат самите те в каиновци - в предатели на своите бледолики братя, в прибежници в лагера на ликуващите, празнобъбрещите, обагрящите ръцете си с кръв...")

Още една заковаваща вниманието дума след "отсенчи", този път с чужд (руски) произход - "прибежници"! Заимствана от различния речник, не само поради езиковото си потекло. За съжаление, тази практика скоро ще се "узакони" и страдалният български език ще набъбне до пръсване от марскистко-ленинска и още повече от руско-съветска лексика и фразеология. Но още по-жалкото е, че от това ще пострада езикът на литературата. Изкушавам се да кажа, че българският, в частност литературният български език, ще русофиляса до степен на опасното вътрешнобактериално множене. Все още стои отворена темата за комичните имитации от страна не само на партийни лидери и низови активисти, но и на български писатели, стигащи до самоопиянение в опитите си да си служат с русизми. Включително и на крайно неподходящи места. Накратко, прецедентът с "мигриращата" лексика от най-чуждия на литературата речник, какъвто е политическият, е с по-късни върхови постижения, но не бива да се забравя началото. Свързваме го с Георги Бакалов и първите години на ХХ в., когато бъдещият редактор на "Нов път" се заема с темата за политическите и литературните ренегати.

Така или иначе, почвата е подготвена.

Преди да се стреля от упор обаче, преди да се състои окончателната разправа с противника, е редно да се направи важната от драматургична гледна точка пауза. И да се разкаже, например, как генералът-фейлетонист си грабнал шапката и избягал от книжарницата. Детайлът не е случаен - бягащият не могъл да понесе ужасния образ на войниците, измислени от маниаци ("с о л д а т и   и з м и с л е н и   о т   м а н и а ц и"), та хукнал навън, за да види отново истинския образ на българския войник, който е безкрайно великодушен, защото е делил последния си залък със сръбските бежанци и пленници. (Не ви ли се струва, че бягащият от книжарницата генерал, преследван от Разцветниковите войници, напомня на самите тях и паническото им бягство от предследващия ги Каин?!)

В последното нямаме основание да се съмняваме.

И друго обаче има наум Бакалов. Според него поетът (Разцветников) вижда Каин не само по бойните полета, а и да дебне в сгушена засада своите братя в полето. Накратко, "Каиновщината е тъмната, сляпа, неосъзната стихия, използвана от враговете на човешкия род да уморят чрез нея всичко, дето не умира" (Бакалов 1981: 357).

Ако ви се е сторило, че авторът на "Каин и бледоликите братя" отново се е върнал на адвокатската банка, ще е колкото вярно, толкова и наивно. По-скоро се придвижва към вратата, зад която на влизане предвидливо е подпрял оръжието на Разколников. Първо, подчертава, при това не за пръв път, че фейлетонистът е нарекъл Разцветников маниак в цитирания подлистник на в. "Слово". След това заявява: "В същия долен етаж на същия вестник днес се подвизава Разцветников, който в посвещението на сбирката си "Жертвени клади" даваше трогателна клетва (цитира се откъс от "Посвещение"). Поетът изпълни по много оригинален начин своята клетва: той просто увеличи с един броя на каиновците. За бледоликите братя той е мъртъв."

И така: Каин е жив, а Разцветников - мъртъв.

И според Разцветников Каин е жив, ако съдим по финала на едноименната му балада. (Жив и блед - подобно бягащите от/пред него войници!)

Каин е сред нас - продължава Бакалов.

Да, за съжаление, отвръща Разцветников. И това ме изпълва с тъга. А може би с още нещо; с горчива ирония, родена от мисълта, че човечествето през многовековния си живот не успя да опровергае ужасния Авелов брат. Да изтрие от живота си примера на пъкленото му дело!

Но Каин си ти, Каин и Рацветников са едно и също лице - нанася последния си удар от ешафода на статията Бакалов и затваря страницата. До заветната 1933 г., когато ще намери юбилеен повод да продължи темата с нова, още по-голяма статия, по същество цяла студия, със заглавие "Литература върху събитията". Ще я отпечата в няколко броя на новото си списание "Звезда". Излиза, че "Каин и бледоликите братя" е само прелюдия. Малък увод към голямата тема за септемврийството в литературата и новите ренегати. Поне така изглежда. Защото "Литература върху събитията" си поставя и други задачи - на първо място да изготви списък с имената и заглавията, легитимиращи въпросната литература. И да я превърне - ни повече, ни по-малко - в нещо като литература в литературата.

Късно е да се повтаря цялата война с новопътската четворка.6 Последната отдавна е част от кръга на "Златорог". Следователно е мъртва. И не защото Бакалов се съобразява с реченото от древните: "За мъртвите или добро, или нищо". Обвинения има. И аргументите, и квалификациите са същите. Различна е интонацията. За бивши сътрудници и още повече за бивши хора не бива да се хабят куршуми. Не заслужават дори презрение. Разцветников - самият автор на баладата "Каин" - е мъртъв. Каин е убил себе си. Предателят (ренегатът) се е самонаказал.7

Опитах се да ви представя един от многото варианти на литературна - в случая на литературно-критическа - екзекуция. Случва се между свои и в самия живот. Племенно-свои са "двамата морни и мрачни солдати", девойката, старецът, момъкът. Може дори някога някъде преди това да са се срещали. Кой знае... Иначе жестокостта си е жестокост. Особено тази! Тя е варварска, примитивна; деяние тъпо и необяснимо. И палачите са такива - уж хора, а послушни изпълнители на нечия зла воля, с изключени сетива и съзнание, защото иначе, в противен случай...

Всъщност трябваше да разкажа за екзекуциите в поетическите текстове на Разцветников на фона на подобни ексцесивни ситуации у поне още двама автори - Христо Смирненски и Вапцаров. И да ви убедя, че баладата "Каин" е не само един от най-драматичните епизоди в големия поетикоисторически разказ за българското, но и впечатляващ пример за трагическа ирония. За един вид философски скептицизъм, прикрил огромното разочарование на хуманиста, писателя, християнина Разцветников. В книгата си за него Иван Станков говори за специфична лирическа обездвиженост (Станков 1993: 35), но веднага уговаря, че Разцветников никога няма да се откаже от малкото действие. Наистина е така, защото в голяма част от поетическите текстове, съставили "Жертвени клади", се поддържат сюжетни напрежения, макар последните да не са същността на текста, а онова, което провокират. Съставени с няколко щриха, с едно движение на ръката, те по-скоро лиризират, отколкото епизират. Резултатът е кинематографичен - по подобие на редица текстове у Смирненски. Това обаче е друг вид кинематографичност. В нея и най-жестоката колизия потъва в огромната река от ридания, болка, съчувствие, нежност... Освен това у Смирненски конфликтът залага на контрастно извлечени напрежения, развивани на основата на открити вътрешни противопоставяния - картина срещу картина, строфа срещу строфа, двустишие срещу двустишие, дори стих срещу стих... Разцветников разчита на друг вид антиномия. Композиционната. (Всъщност подобна техника, макар и не толкова често срещана, можем да видим и у Смирненски. Например в "Бунтът на Везувий".) Не случайно авторът разделя и номерира частите на цялото, преди да ги противопостави една на друга. С едно движение на камерата сме запратени в различната реалност - цветова, емоционална, действена, интонационна. В особена степен заявеното важи за "Звездни нощи", както и за "След погребението", "Вихри", "Полски стрели", "Сред запустение", "Удавници". Но и тук, подобно на Смирненски, няма и следа от героизиращи жестове и пози. У Смирненски правят изключение произведенията, свързани с чужди събития и действителност. Защото над всичко стои идеята за невинната жертва - все едно дали това са старецът, детето и жената у Смирненски, или девойката, старецът и момъкът у Разцветников. Това ли са страшните, пленени в боя врази?... В този ред на мисли, Разцветников продължава линията, започната от Смирненски. А може би и далеч надхвърля парадигмата на гръдоболния поет, защото Иван Станков отива по-нататък и смята, че баладата на Разцветников почти оневинява войниците ("Като въвежда образа на Каин в последната строфа, поетът всъщност освобождава войниците от тяхната каиновска характеристика. Става ясно, че те са изпълнявали чужда зла воля и в края на стихотворението са на крачка от невинността - като войниците, които разпъват Христа, а после го охраняват." (Станков 1993: 38). Може и така да е8 - доколкото появата на библейския Каин, въплъщение на абсолютното зло, е в състояние да заслони всяко друго зло наоколо си. Но тук вероятно има и нещо друго. Привличането на старозаветния Каин, комуто е отредено вечно презрение, да не намери покой дори в смъртта след пъкленото си дело, да служи за назидание на цялото човечество - не само на живите и мъртвите, но и на неродените, - е начин да се заяви нещо отчайващо и безутешно: Не, не съм сам. Не съм единствен. И вие сте като мен. СЪМ потвърждение на себе си, опровержение на всичките ви назидателства и надежди. Мислехте, че потомството ми е изчезнало с потопа, с новоначинателството на Ной?! (Помните ли Енох - ходещия с Бога?) Не, защото СЪМ самото Божие наказание! Бичът в ръцете на онзи, който ме възневидя и прогони. СЪМ частица от плътта и кръвта ви, но вие го забравяте или не искате да го знаете... СЪМ не само образ, идея от една книга, герой, роден в нечие религиозно въображение. А тъпа и жестока реалност! Ако е вярно, че съм бъзсмъртно орисан заради страшния си грях, знайте, че рано или късно ще ви се покажа. Ще ви НАСТИГНА!

Финалът на баладата "Каин" от Асен Разцветников прострелва читателя с идеята за невъзможния, пряко цивилизационните ни претенции, обрат, който трябва да ни спаси от страшния грях на Авеловия брат. Ще избягат ли войниците от преследващия ги - "блед и разрошен" - Каин? Достатъчно бързи ли са нозете им? И от кого бягат - от свидетелствалия на ужасното им дело старозаветен герой или от вселеното в себе си? От мига на човешкото сътворение?

Каквито и да са отговорите, смехът на скрития в храстите Каин кънти до днес в ушите ни, предизвиквайки страх. И панически, апокалиптичен бяг - дори само при мисълта, че можем да се окажем в ролята на Разцветниковите войници. Все едно по чия воля... При друга, по-различна ситуация, бихме приели, че сме изправени пред типичен случай на персонификация, но в тази иде реч не за персонифициране, а за материализиране на злото. В целия му ръст. В буквалния смисъл на думата. Защото на сцената се явява истинският Каин - от плът и кръв. Роден веднъж в човешкото въображение, старозаветният герой шества, без да признава граници, езици, епохи! Неговото място е сред нас, по заповедание божие. Но наша е и отговорността за бягството - повече или по-малко възможно - от неспирните му гонения. Показателно е, че срещите с него са срещи на модерността и традицията. В моменти на върховни национални и лични изпитания. Тогава инстинкт и морал застават един срещу друг в гладиаторски двубой. Обичайно в ролята на арбитър е историята. Само че нейната кръвна група, за добро или зло, е хромозомно чужда на двете страни. Това не означава, че няма свои интереси и пръст в изхода на двубоя... Литературата предлага друг избор, повече алтернативи. Дори когато преподава история в името на някаква кауза. Голямата литература винаги излиза извън себе си, кара ни да се усещаме достойни за ума на великите и талантливите. Тя има дарбата да ни приближава опасно близо до трудно представимото (въобразимото) и разбираемото. Като повечето изкуства, литературата създава отношения на равностойност между неравностойни. Засега човечеството не е измислило по-висша форма на общуване от изкуството. Чрез посредничеството му всички стават част от държавата на духа - без оглед на титли, звания, професии. Но той е и най-късият, а понякога и най-драматичният път към познанието и промяната. Особено ако от огледалото надничат разкривените лица на ужаса и вината. Ако наднича страхът от смъртта... Разцветников - и като поет, и като личност, приела доброволно християнското поданичество - успява да разчупи рамките на политическото, конкретното, преходното и да постави един от най-големите и трудно разрешими (трагични) въпроси, свързани със смисъла на човешкото съществуване. Ще ми и трудно да го формулирам, но за мен звучи приблизително така: "Ако в тестото ни е попаднала частица от закваската на Каин, какво дава смисъл на земното ни съществувание?" Съзнателно употребявам "съществувание", защото, дамгосано веднъж с каиновия печат, човечеството е обречено на безконечно лутане между съществувание и съществуване...

Но нека не обобщаваме прекалено. В случая е по-добре да дадем думата на особено близкия до сърцето на Разцветников поет Христо Смирненски, а след това и на друг съвременник - Никола Вапцаров. Могат да се приведат различни аргументи в полза на общото и различното помежду им. На първо място да се констатира сближаващата ги светогледност. Според някои заради социалната и политическата й детерминираност, но това едва ли е достатъчен аргумент. Защото и у тримата на първо място стои любовта към нищия. Угнетения, низвергнатия, слабия. Вярата във фениксовата природа на човека. В способността му да възкръсва духовно.

В популярното стихотворение на Смирненски "През бурята", първоначален вариант за заглавие на стихосбирката "Да бъде ден", Каин е врагът, убиецът, палачът, който ще разбие с "картечен гръм" челото на възторжения лирически "Аз" и ще сложи край на полета му във великата буря/борба рамо до рамо с бледните братя. Странно, нали! Защото това сражение прилича повече на екзекуция. Иначе сме наясно, че свидетелстваме на битка, а тя не изключва участта на жертвата. По-силен обаче се оказва гласът, който напомня за неравностойността на страните. За предизвестения край - бунтът на по-слабите и отчаяните е обречен. Само че и това не е най-важното: над всичко стои идеята за бунта. Смисълът е в протеста, противопоставянето. А оттам и в доброволната жертва. Така, както християнският воин отива на сигурна смърт в името на вярата. И става светец... Най-странен е финалът на стихотворението. На фона на цялото творчеството на Смирненски. Той е толкова неочакван, лиричен, но и скръбно светъл, че неволно се сещаме за обрата в последните два стиха от "Борбата е безмилостно жестока..." на Вапцаров и още повече за друг един, подобен обрат, ако веднага след това прочетем стихотворението "Прощално", защото в него лиричната/личната изповедност се превръща в мистично, послесмъртно тържество на обичта. Забележете, използвам думата "обич", а не "любов". Без да пренебрегвам, но и без да пренапрягам деликатната тема за сложните отношения между поета и неговата съпруга, версиите за скандалното редактиране/преиначаване, при което "неискан" се заменя с "далечен" и т.н. Не твърдя и че чувството, въплътено от жеста на целувката, не може да бъде любовно и не стои най-високо в поетическите трансформации на библeйската триада надежда - вяра - любов у Вапцаров. Но кой знае защо ми се струва, че думата обич в случая е по-подходящата.9 Огромна, всеопростителна обич - към враговете, към съмишлениците/съидейници, към самата Бойка Вапцарова. Удостоверява го последната дума в "Борбата е безмилостно жестока...". Нима всички не сме част от онова "династичното" цяло, сбрано в един миг от интимния жест на кратичкото обръщение "народе мой" - като по чудо отново сме едно: ближни и чужди, познати и непознати, родени и неродени! Ето това у Вапцаров не подлежи на съмнение. И заради стихотворението "Двубой", разбира се. Заради невероятните превъплъщения на лирическия "Аз" - СЪМ един от злополучно загиналите под въглищния пласт в мината; мъртвия пред прага на бордея; мерзкия стрелец (подлия убиец, стрeлял от засада); детето от парижката барикада; простреления гамен и т.н. Странни, уникални отъждествявания в духа на евангелския (евангелисткия) морал и антропология - да обичаш другия, нежели повече врага си, отколкото ближния. Но и особено усещане за история и отговорност. За движение във времето...10

Целувката на лирическия "Аз" у Смирненски и Вапцаров поставя началото на ново, предсмъртно-следсмъртно битие. Благодарение на нея вибрира нишката между живота и смъртта. А раздялата с любимата е най-интимната форма на умиране-живеене. На безгранично пребиваване на полосата, свързваща битие и инобитие... Родната литература познава и други (морални и философски) проекции на идеята за безконечното живеене-умиране, извикани на живот в творчеството на Ботев ("Хаджи Димитър"), Йордан Йовков ("Ако можеха да говорят"), Емилиян Станев ("Смъртта на една птица") и др. Но нека се върнем към Смирненски, този път към поемата "Йохан". Случвало се е и друг път да подчертая, че у този автор наистина има нещо уникално, при това не само от гледна точка на поетиката. Вгледате ли се внимателно в стиховете му, ще откриете, че героическите жестове и барикадите, вездесъщи революционни атрибути, са част от чужда действителност. Що се отнася до българската, в нея владеят страданието, болката, доминира елегичната интонация. И нито един лозунг, нито един нарочен позив за барикадна разправа. Разбира се, веднага може да се възрази, че последните битуват подтекстово, но и това не е съвсем сигурно. Показателно е, че релацията "свое - чуждо" е част от характерната, антитетично устроената поетика на Смирненски. У него "своето" е трагична реалност, трупащо се страдание - болка, която слива, обединява, но и която в някакъв момент може да излезе извън себе си. И това би трябвало да бъде предупреждение. Що се отнася до "чуждото" - то вече е метежно действие, ожесточен огън, поглъщащ безброй жертви. Ето я барикадата, хваната в капана на свирепия ужас. Романтично обвеяното поведение на Йохан има суров съответник - той не само пада мъртъв след залпа на хусарските пушки, а и черепът му е пръснат с приклад... В съзнанието на читателя остава завинаги и образът на безутешната плачеща жена, притиснала дете. И той е част от нещото, наречено революция. Част от цената, която трябва да се плати. Плащат я и онези, които въобще не са питани. Така или иначе, кулминационната картина с дръзко-романтичното поведение на Йохан и залповия му разстрел, както и последвалото посмъртно обезобразяване, приличат много повече на екзекуция, отколкото на нечия бойна победа или загуба.

Имаме обаче и друг, далеч по-категоричен пример, какъвто е стихотворението "Предтечи" на Разцветников. В него са налице всички атрибути на екзекуцията. И самата екзекуция - с командващ и свещеник - е налице. Няма съмнение, че е юридически "обезпечена", институционализирана ("тримата осъдени"). Изправени сме пред един от невероятните примери на междутекстов диалог, в който баладата на Разцветников заема средишно място. Протичащите назад и напред във времето напрежения са доказателство за способността на литературата да създава особен вид ситуативни връзки. Да предразполага към вземането на повече от типологично сродни творчески решения. Ще се възползвам от "аргументите", които ми предоставят финалните стихове на "През бурята" и "Предтечи".

Аз ще целуна твойта светла дреха
и утрото на празника ни пръв
с корални капчици димяща кръв.

("През бурята")

И бледния Христос едничек само
целуна тих заринатата яма
и капчиците кръв по белий сняг.

("Предтечи")

Без да подминаваме факта, че жестът със следсмъртното целуване-прощаване е проигран и в двата случая в последните три стиха, да кажем нещо повече за самата му наличност. Поради това, че излиза извън рамките на ординерната почит. Чрез него се осъществява висша санкция. Освещава се не само прижизненото дело, но и самият акт на смъртта - той от насилствено-унищожително действие се превръща в жертвоприношение. И тъй като няма пример в Новозаветните текстове Иисус или учениците му да постъпват по този начин - да целуват кръв, - сме изправени пред нещо наистина озадачаващо.11 Дотолкова, доколкото жестът на Христос от "Предтечи" започва да контаминира с други, извънхристиянски практики. Странно, наистина! И ако въпреки това настояваме да останем в плен на аналогиите, най-близката, достатъчно сродна практика е тази, при която в старозаветната традиция жертвеникът се поръсва с кръвта на жертвеното животно. Впрочем в контекста на посланията, излъчвани от митологемата Каин и общия литературен контекст на десетилетието, в частност на книгата "Жертвени клади", стореното не бива да ни изненадва. Тъкмо обратното. Заринатата яма с издайническите капчици кръв, поръсили белия сняг, напомнят много повече на жертвеник, отколкото на позорен/безименен гроб. Гузни и тревожни се оттеглят войниците от наказателния взвод, извършил екзекуцията: "И сгушени войниците по двама/ възвиха в своя път обратен пак...". В този обобщен образ на новите каиновци наистина има нещо тъжно, може би и оневиняващо - дотолкова, доколкото може да бъде оневинена попарената от греха душа, станала оръдие на смъртта по нечия воля. Въведен е в първите два стиха на втора строфа ("И с тъпа безнадежност във душите/ войниците видяха в трепет плах...") и няма как да не извика спомена за други два, коментирани вече, стиха от баладата "Каин" ("Беше жестокост и тъпа и странна./ Бяха смразени от ужас лица..."). Всъщност опитите за паралелно четене предлагат нови варианти, особено що се отнася до атмосферата след екзекуциите в предпоследните строфи на "Каин" (с изплашените и тичащи, сякаш докоснати от смъртта, бледи и плахи солдати) и на "Предтечи" ("И стана просто и тъй безразлично/ и сякаш всичко беше лунен сън"). Казано с езика на автора, владее тъп ужас. Без съмнение, за Разцветников всичко това е абсурдно, нелепо, не на последно място - нереално. Излиза извън рамките на разумното. На земночовешката разумност. Оттук и усещането е за студенина, пустота - като в кошмарен лунен сън...

И така, мотивът Каин е проигран преди написването на едноименното стихотворение. Съвсем разбираемо, защото повод за създаването на "Новата Голгота", каквото първоначално е заглавието, са разстрелите на дезертирали войници след набързо издадените присъди на фронтовите съдилища през 1918 г. Следователно, трагедията с изправянето на брат срещу брата, на българи срещу българи е с по-ранна дата, макар критическата и политическата фразеология да настоява на този факт винаги във връзка с т.нар. Септемврийско въстание. В този ред на мисли, предтеча на случилото се през септември 1923 са събитията от 1918, в частност предтеча на "Каин" се явява "Новата Голгота". И именно тук е любопитното: заглавията на двете стихотворения работят в полза на симетрично зададената двойка Стар - Нов Завет (без друго първото стихотворение въвежда образа на Христос, а второто - този на Каин), а в съдържателно отношение е трудно да се намерят категорични примери за "новозаветността" на "Предтечи" ("Новата Голгота"). Всъщност, ако се замислим, ще се изправим пред още един парадокс, този път на равнището на двете заглавия, с които е битувала творбата. "Предтечи" приляга повече на герои и събития, случили се по-рано, в Стария Завет, а "Новата Голгота" заради символиката на името се свързва с Новия Завет. Така или иначе, обобщеният образ на новия Каин (както и на Новата Голгота - коловете, за които са връзвани разстреляните, са гротесково подобие на Кръста, на светия товар, носен от Христос), е изведен и "закован" още в "Предтечи", за да премине след това, така да се каже, в "чист вид" в баладата "Каин", защото отново, след около пет години, ситуацията трагично се повтаря - повтаря се буквално, макар в "Каин" да липсват фамозните колове. Всичко останало е налице - на първо място като сцена, тъй като и в двете стихотворения се визира групов разстрел, и в двете жертвите са вързани (в "Каин" под тополите са вързани редом трима, три са побитите пред изровения гроб колове и в "Предтечи"). Същите са изпълнителите - за съжаление, отново войниците.

На този фон въображаемите (литературните) екзекуции у Вапцаров, дори и онази, истинската, която го убива, звучат различно. Лесно е да се каже - по-романтично и дори по-оптимистично, макар да знаем, че романтизмът е неразривна част от творчеството и чувствителността на Разцветников. У Вапцаров обаче се случва нещо друго. На първо място това, което очакваме да се случи с всеки пряк участник в горещите точки на събитията. В един вид живот, превърнат и в поетическа визия... Вапцаров избира прекия лирически Аз. Поетизирайки от първо лице, авторът на "Вяра" и "Песен за човека" често прибягва до уникалната ситуация, изравняваща (сливаща) лирически Аз и лирически персонаж. Става едновременно участник и съучастник в събитията... Разцветников не е бил на фронта. Не се е бил на ничия страна и в септемврийските събития от 1923 г. Допуска се, че за написването на "Предтечи" решаваща роля е изиграла публикация в литературната притурка на в. "Работнически вестник" два броя преди излизането на стихотворението от 02.12.1922 г. (Неделчев 1981: 349). Но едва ли и това е най-важното. Решаващото. Лирическите дистанции при Разцветников създават усещането за деликатност - от една страна, за обективност, поради страничната (наблюдателска) позиция, а, от друга, за съучастие (състрадание, съчувствие), т.е. за съзнателен избор и симпатии към една от страните. При Вапцаров всичко се слива в едно. Дистанциите изчезват. Той е част от водовърта на събитията. И гласът му звучи така - сякаш надвиква гласовете на историята, крясъците, целия шум, наречен живот (грохота на машините, виковете на хората, гласовете на природата), но и сам се преобразява и достига до нас като песен. Като Слово, което едновременно разказва и възпява. Само че интимно-откровено. И макар да ни подвежда със склонността да излиза извън рамките на класическата строфа, текстът звучи отмерено, лесно може да се изпее... Словото на Разцветников има друг потенциал. Друга природа. То може само да се изплаче. В него доминират миньорните тонове. Тъжните гласове. И ритъмът е друг. Други са и отношенията между думите. А това няма как да не се отрази на метафориката, на римите.

За разлика от Разцветников въображаемите екзекуции на Вапцаров са заредени с жизнелюбие. Няма нито една поза, която да строи пиедесталите на героичното. Доказва го стихотворението "Вяра". Многозначително е признанието и в "Писмо" - онова, което спира ръката на лирическият "Аз" да пробие "своя слепоочник" и трансформира злобата му в нещо ново, а то се нарича клокочеща борба. Следователно пак водещо е желанието да бъдеш част от събитията, от историята. Така и смъртта не е страшна. Не е смърт, а песен... Съполагайки "песен" и "смърт", Вапцаров пише нова парадигма на отношенията между човека и света. Двойката песен - смърт се разпростира, превзема не само творчеството на поета - става трагична част от житейската му съдба. Превръща се във фатално провиденчество... Но и тогава над всичко стои любовта към живота. Така е и в поантата на стихотворението "Песен за човека". Там "песен" и "смърт" бележат края на едно битие и началото на друго, в което духът тържествува над тялото и инстинктите... По време на реалната екзекуция Вапцаров и останалите осъдени на смърт са завързани за железни релси. Какво да се прави, прогрес - желязото е заменило дървените колове. А и на Гарнизонното стрелбище не му е първица, нужно е нещо по-солидно, за да изтрае във времето... Присъствалите на разстрела свидетелстват, че осъдените запяват "Жив е той, жив е". Преди доста време, когато подготвях важен за мен текст-анализ на "Борбата е безмилостно жестока..." и съставях в "обратен" ред антологията на Вапцаров, в която на първо място стоят двете предсмъртни стихотворения, се запитах: кого са призовавали? Духа на Караджата? На самия Ботев? Безсмъртието? Едва ли, защото "безсмъртие" не е вапцаровска дума. И добавих това: "Защото онази, въображаемата литературна екзекуция от Вапцаровата "Вяра", съм запомнил с по-истинския и по-човешкия вик пред лицето на смъртта, а реалната, отнела живота на поета, ми спомня за литература, съчинявана дълго от бездарни съмишленици на Вапцаров преди и след смъртта му. Но за разлика от въображаемата, на истинската не е имало две неща - въже и отсрочка..." (Василев 2002: 261).

Ще сложа край на това болезнено пътуване между живота и смъртта, между жертвите и палачите, битките и екзекуциите с утехата, че във всички литературни и реални екзекуции винаги е имало нещо, от което сме готови да се отречем. И все пак съвсем по нашенски, макар и в лицето на такива своечужди "персонажи" като Георги Бакалов и Тодор Павлов, успяхме набързо да осъдим и да убием автора. Да го обявим приживе, ако ми позволите шегата, за мъртъв, изпреварвайки самия Ролан Барт. Не зная дали е за гордост. Но съм сигурен, че когато идеологиите си разпасват поясите, в големия литературен салон замирисва на парвенющина. На стадионна запалянковщина, а понякога и на временно военно положение. И ако преди 09.09.1944 г. колективните сбивания между леви и десни приключват сравнително безкръвно, оставяйки след себе си предимно литературноисторически следи, тези от първото десетилетие след водоразделната дата водят до десетки литературни и напълно реални екзекуции, набраздявайки фатално както литературното, така и историческото тяло на нацията. По-страшно от всичко обаче е, че следдеветосептемврийските екзекуции правят и невъзможното да убият смисъла преди човека. Да убият език, обявявайки го за буржоазен, чужд, нездрав, сектантски, шовинистичен и какъв ли още не. В такива случаи на паметта не й остава нищо друго, освен да се самозаточи и ридае. Напълно по разцветниковски...

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. В кръга на шегата, а може би несъвсем: месояден ли е Бог, защо нему се понравя повече месната, а не растителната жертва? Лесно е да се допусне, че скотовъдната култура е следващо, по-високо цивилизационно стъпало, осигуряващо повече енергия и повече блага на хората. Логично е. Християнският жертвеник също вопие месна жертва - агнецът, първородното и най-свидното от потомството. Всъщност тъкмо това се оказва решаващо при избора, когато Каин и Авел правят своите всесъжения. [обратно]

2. Особено последователен в това отношение е Иван Мешеков (1933). Темата бива продължена в ръкописа на неиздадената книга "Критиката в глуха линия". Повече по въпроса вж. във: Василев (2000: 83). [обратно]

3. За неговото съдържание и параметри вж. повече у Василев (2000; 2016). [обратно]

4. В споменатия по-горе текст "Ренегатство в литературата ни" Мешеков нарича троицата Каралийчев, Разцветников, Фурнаджиев "фашистко-ренегатстко" изражение на трудово-спътническата литература, но именно Бакалов дръзва да ги именува "бивши хора". Ето пълния цитат от статията му "Литература върху събитията": "Шумното ренегиране на "тримата", водач на които в тяхното позорно бягство се яви литературният критик Георги Цанев, - възбуди такава погнуса отсам бариерата, че техните имена станаха символ на морално падение, а произведенията им от онова време, когато те още не бяха бивши хора, основателно бидоха забравени." (Бакалов 1933: 75). Цитатът е любопитен и с това, че при препечатването на въпросния текст в тома с избрани произведения на Бакалов от 1953 г. бива съкратен. По обясними причини. Вж. повече във: Василев (2000: 79). [обратно]

5. Случаят е коментиран от М. Неделчев в "Бележки"-те към събраните съчинения на Разцветников (1981: 356). [обратно]

6. Не, не всичко е забравено. Дори онази трагикомична случка с бягащия от книжарницата генерал-фейлетонист е надлежно припомнена в "Литература върху събитията" - за да се подчертае какво е предизвикал разстрелът у подневолните палачи, но и за да се препотвърди казаното десет години по-рано: "Съдбата на тия синове, които няма да се върнат, е дадена в стих. "Каин", което навремето запали с възмущения сговористкия фейлетонист генерал Жостов. Заслужава да се приведе това стихотворение за характера на впечатлението, което разстрелването на свързани пленници е произвеждало на техните подневолни палачи." (Бакалов 1933: 76). Следва целият текст на баладата. [обратно]

7. Струва си обаче да се добавят няколко думи към старата тема за ренегатството и Бакалов го прави. Толкова повече, че към момента на отпечатването на "Литература върху събитията" и други, в лицето на Иван Мешеков и Тодор Павлов, се занимават с проблема. Бакалов често говори за "тримата" (Фурнаджиев, Разцветников, Каралийчев) и се опитва да обясни постъпката им. Първото, което се набива на очи, независимо от положителните оценки за дебютните им книги, е обвинението, че са се задоволили с плача и не са разбрали (изобразили) "г е р о и ч н о с т т а   н а   п о д в и г а". Приблизително същото ще заяви авторът и по повод на Гео Милев. Въпросът на въпросите обаче е: кой път ги е извел в противниковия лагер, защо са ренегирали. Чудесна игра на думи, все едно дали Бакалов е целял това. Но със сигурност е бил убеден, че не пътят на "Нов път" го е сторил. Днес залагаме на обратното... Бакалов обаче настоява на своето и твърди, че отговорът ще е от полза на "младите поети и писатели на трудово-борческия фронт". И го формулира накратко така: въпросните автори са били само съчувственици на движението, но не и органична част от него, защото са расли на почвата на десничарството и ликвидаторството, а и са хора със слаба "дребнобуржоазна психика". Въобще иде реч за съчувственици и спътници, дошли от дребнобуржоазните среди (Бакалов 1933: 80). Ето че на свой ред и Бакалов, подобно на Мешеков, прибягва до удобната тема за спътничеството, макар по нея да няма единомислие сред левите. Доказва го Тодор Павлов (1930) с далеч по-консервативното си мислене и остри критики по адрес на Мешеков и написаното от него във в. "Дума" на тема спътничество. Бакалов изглежда по-благосклонен - поне що се отнася до "прибежничеството" му в "Литература върху събитията" (1933: 166). Да припомним: брошурата на Мешеков за спътничеството и статията на Бакалов излизат в една и съща година. [обратно]

8. Ето любопитен пример за диалог между 90-те и 30-те години на миналия век на базата на една и съща теза - за близостта между жертви и палачи и "оневиняващата", дълбоко интимна жестовост на поета, въпреки различията в "езиците": "Кръвта от набучените живи сърца шиба героите на "Каин" с гризенето на съвестта и с разкаянието за непоправими злодеяния, извършени макар и по чужда заповед, от несъзнание, в опиянение "от вино и гръм". Слабонервните войници, по положение другари на своите жертви, чувстват в безумен ужас, че са извършили братоубийство и се лутат, без да могат да избягат от себе си, от Каиновия грях, който ги дебне..." (Бакалов 1933: 77). Това уточнение, оказва се, е важно за Бакалов. Принципно важно. Както и специалното внимание, което отделя на "Каин". Текстът е в центъра на фрагмента, посветен на Разцветников. Да, коментират се и се цитират и други творби - например "Сред запустение", "Полски стрели". Но те като че ли са повече в ролята на увод; удобен повод и начало на същинското говорене. [обратно]

9. "Без свръхмировата, по християнски безгранична любов на поета Вапцаров към страдащия събрат, политическите утопии на човека Вапцаров щяха да останат неизкупени. Конспиративната борба взе своето от него. Защото в нея има и насилие, и ожесточение, и идеологическа омраза ("безмилостна жестокост"). Вапцаровата личност позна абсурдното раздвоение между живота на техническо лице в тайна военна организация, занимаваща се с минно-подривна дейност (т.е. с атентати), и на поет, с достатъчно оръжие - Словото. Чрез него поетът сътвори най-интимния си, предсмъртно-прощален жест - жестът на любовта и прошката. Последната дума в стихотворението "Борбата е безмилостно жестока" е обич. А последният стих на "Прощално" запечатва целувката. И никаква злоба, никакво ожесточение срещу онези, които го пожертваха, и срещу съдбата, издиктувала този жесток и преждевременен край" (Василев 2002: 260). [обратно]

10. Ще си позволя да цитирам още един откъс от "Безмоторни песни", в който иде реч именно за това: "Със смъртта на Другия, на ближния, на брата по участ всеки път умира и по нещо у поета. Струва ми се, че няма друг такъв пример на самоидентифициране и превъплъщаване в поетическата ни класика, какъвто ни дава Вапцаровата поезия. Толкова повече, че в основата му не лежи някакъв абстрактен хуманизъм, нито презумпцията за идеологическо верноподаничество. Лирическият свят на Вапцаров не натрапва принципите на колективистичната аксиология. Защото всичко, случващо се с човека по света, бива сведено до личната драма на собствения му "аз". Това най-добре е видно от стихотворението "Двубой", където лирическият субект се самоотъждествява с изумително различно множество свои съвременници. (...) Такава свръхмерна любов, подобно човеколюбие са съизмерими единствено с хуманистичния максимализъм на християнството, което проповядва повече от ближните да обичаме враговете си. Изводът не противоречи на истината за градивото, формирало авторовата чувствителност, възпитание, характер. Вапцаров израства с християнската нравственост и морал на майчините притчи, с духовния пример на библейските герои в разказите на бабата. Вземайки върху себе си чуждите страдания и грехове, Вапцаровият лирически субект поема товара на кръстните мъки. Такава личност не може да не дочака своята Голгота (Василев 2002: 254-255). [обратно]

11. Сходна жестова ситуация откриваме и в ч. 2 на "Сред запустение": "...аз милвам кървавата диря/.../ и с устни трепетни събирам/ смразени алени зърна". Текстът обаче предлага и други възможности за междутекстов диалог - както в рамките на собственото творчество и книга, така и с "Пролетен вятър" на Фурнаджиев. Например: "И паднал мълком на колене/, разрошен, бледолик и бос -/ аз ровя с пръсти помразнени/ за всяка бяла прясна кост". Разрошеният, бледолик и бос лирически "Аз" странно напомня на бледия и разрошен Каин от едноименното стихотворение, а ровенето за всяка бяла кост препраща към "В нивята" на Фурнаджиев, конкретно към онази част, в която се казва, че идват дни и трябва да се ровят черните нивя, а е изровен мъртвец. Остава отворен дебатът за глагола "ровя" и неговите производни, за повече или по-малко скритите опозиции, свързани с ровя в смисъл на заравям, погребвам, и разравям, разоравам, за да засея (сиреч смърт - живот, умиране - раждане и т.н.). [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Бакалов 1933: Бакалов, Георги. Литература върху събитията. // Звезда, г. ІІ, кн. 3, 4, 1933.

Бакалов 1981: Бакалов, Георги. Каин и бледоликите братя. // Асен Разцветников. Събрани съчинения в четири тома. Том 1. София: Български писател, 1981.

Василев 2000: Василев, Сава. Редакторът-диктатор. // Василев, Сава. Литературният мит Владимир Василев: Опит за реконструкция. Велико Търново: Слово, 2000.

Василев 2002: Василев, Сава. Безмоторни песни. // Българска литературна класика. Анализи и интерпретации. Велико Търново: Фабер, 2002.

Василев 2016: Василев, Сава. Владимир Василев и големите критически сюжети на литературата ни: Фрагменти от генеалогията на мита. // LiterNet, 17.07.2016, № 7 (200). <http://liternet.bg/publish/savasilev/vladimir-vasilev.htm> (10.06.2018). Също и в: Литературна мисъл, 2016, № 1, с. 96-114.

Мешеков 1933: Мешеков, Иван. Ренегатство в литературата ни. // Мешеков, Иван. Трудово-спътническа литература. Есета и статии върху съвременните литературни насоки. София: Ив. Коюмджиев, 1933.

Неделчев 1981: Неделчев, Михаил. Бележки. // Асен Разцветников. Събрани съчинения в четири тома. Том 1: Лирика. София: Български писател, 1981.

Павлов1930: Павлов, Тодор. Трудово-спътническа литература. София: РЛФ, 1930

Станков 1993: Станков, Иван. Скръбният, нежният: Лирическият свят на Асен Разцветников. Велико Търново: Слово, 1993.

 

 

© Сава Василев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.06.2018, № 10 (223)