Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПЕРСОНАЛИСТЪТ ЗАКОНОДАТЕЛ
Стилът Йордан Вълчев - портрет от натура или литература в литературата

Сава Василев

web

Искрено се надявам, че с тези редове слагам край на едно продължително отлагане на темата Йордан Вълчев. Неочакваната му кончина през 1999 г. ме накара да си припомня немногобройните ни, почти случайни срещи и разговори, една кратка, недовършена по моя вина кореспонденция - всичко това споделено мимоходом, между думите за други скъпи покойници в предговора към втория брой (“Б”) на алманах “Света гора”. Времето, отброено от запознанството ни до смъртта на писателя, се оказа късо. И неумолимо с навика си да отнема и променя. Не до неузнаваемост, но достатъчно жестоко и необратимо, за да не се повтори нищо от най-хубавото, за което други вече бяха писали и говорили...

Чувството си за литературоведска неиздълженост свързвам и с формиращото присъствие на автора на “Боеве” и “Родихме се змейове”. Стилът Й. Вълчев съпътстваше годините на филологическото ми съзряване. Незнайно, незабележимо. По-късно си дадох сметка, че по своему е подкрепял прохождането ми в отвоюваната от него територия на късия разказ, че с невидимото си присъствие край работната ми маса е изпреварил срещите ми с книгите му и със самия него. Защото духът се бе внедрявал чрез разказите (устни и белетристични) на други, облъчени много преди мен от радиацията на куртовото му слово.

* * *

Широко скроен, Й. Вълчев е могъл успешно да защити кариерата на юриста, предприемача, професионалния военен, учения, политика. Избира писателството, по-вярно - то го избира, сякаш за да докаже, че навсякъде и във всичко може да се служи с открито лице. След боевете по котите на Втората световна война писателят превръща словото в лично, неприкосновено оръжие. Затвори ли страницата на разказа и романа, открива фронт с епистоларна реч - вероятно най-дългото и най-страстно повествование, което литературата ни предстои да открие. Не познавам по-писмовен човек от Й. Вълчев. Издаването на кореспонденцията и архива му предполагат нещо повече от откриване (отваряне) на нови теми; в конкретни случаи става дума и за препрочитане на литературната класика. И, не на последно място, за прекрояване на представите ни за свободата на духа и достойнствата на литературната личност в епохата на тоталитаризма. Убеден съм, че след трудната, но непредубедена среща с писмовните и дневниковите изповеди на Й. Вълчев неспокойният сън ще споходи мнозина от преживелите го събратя по перо. Неизбежно ще се появят нови отрицания, непристойни епитети. Но нищо не е в състояние да заличи усещането за личностно присъствие. За нещо повече от текст и щастлива сполука по волята на случая и капризите на таланта. Благодарение на Й. Вълчев персонализмът отново стана част от литературата ни. Изкушавам се от мисълта, че комай е единственият от по-новото поколение писатели, постигнали лелеяното събитийстване на литературна и житейска биография. Пряко епохата, пряко хегемонията на уравниловката и стереотипите. Това ни дава правото - не, задължава ни - да се занимаваме с превъплъщенията на литературната личност Й. Вълчев, а не с образите на писателя или дисидента, независимо от тяхната автономност и самодостатъчност.

Противно на първите стилови впечатления за суров, примитивно откровен, нерядко дидактичен език прозата на Й. Вълчев е рефлексивна и пренапрегната от литературност. Струва ми се, че сме свидетели на рядко срещано състезание, при което състезаващият се сам избира конкурентите си и обосновава правилата за надпреварата. Писателят и публицистът Вълчев чете, подобно на учения - с бележки и препратки. Аргументите му ползват своя и чуждия опит във всевъзможните му варианти - от речника, енциклопедията, специализираното научно изследване, до мемоара и безискусния разказ на непосредствения свидетел. Когато трябва - на наследниците и съвременниците, възпитани в култ към паметта на фактите и истината.

Иначе - писателят трудно преодолява себе си. И когато не го чуваме, знаем, че не се е уморил да спори, да се съизмерва и да критикува. Но едва след като е бил насаме с героите и изреченията на Йовков, Ел. Пелин, Ем. Станев - от своите, на Мопасан, Хемингуей и мнозина други - от чуждите писатели. Прощудирал ги е, т.е. заковал ги е върху дъската като препарати от скъпа, но не чак дотам непостижима сбирка! И толкова! Митът за боговдъхновеността на олимпийците не го прави смирен поданик на литературната държава. Определения като “класик”, “класика”, “гений” разпалват у него, модерния митотворец, митоборчески страсти. Колкото по-непробиваема изглежда бронята на авторитетите, толкова по-строги и дръзки са изпитанията, на които подлага моралната и естетическа “здравина” на произведенията им. Накратко, офанзивните прочити на Й. Вълчев са разточителни на епитети, пренапрегнати от патоса íà усъмняването. Можеш да си го разрешиш - след продължително взиране, с въоръжено око, от близка перспектива!... Има нещо Кирил-Христовско в страстта му да епистоларства, да се самонаблюдава и съревновава с другите. И при двамата скромността не е повишена в ранг на първа добродетел на характера. След като е прочел любимите писатели и ги е провъзгласил за учители, авторът на “Боеве” и “Родихме се змейове” се усеща в правото си да не им прости и най-малката безсръчност или неоткровение - естествено, според аршина на собствените разбирания. Критикува остро, неудобно, според мнозина и несправедливо. Да противоречи и да търси най-трудните и най-изненадващите решения, да скандализира специалистите (особено филолозите и историците), е негова запазена марка. С много от изреченото не сме длъжни да се съгласим. Но дори там, където авантюризмът и въображението стопроцентово побеждават обективността и научната строгост, има нещо вдъхновяващо и удивляващо. Обяснявам си го с оприроденото му бунтарство. С незнайно кога и пред кого дадения обет всякога и всякъде да противоречи на канона и неговите олицетворители. Но и да свещенодейства в храма на собствения канон, на вълчевската си страст към традиция. На култа към онова, което означават думите “род” и “отечество”. Затова и най-ожесточените му филипики следват своя, интимно преживяна логика. Едно от любимите му занимания е да опитва здравината на наслоеното в читателското съзнание в резултат на десетилетно натрапваните критически рецепти. Да драска с острието на инакомислието по патинажа на монументално скулптурираната класика. Трудно е да се отговори на въпроса в кои случаи са оправдани усилията при провеждането на любимите му манипулация по “изпитване” на материала (текста). (Понякога репликите му звучат обидно, язвително. Друг път в патоса на отрицанието се оглеждат собствените ни дълго таени тревоги за съдбата на българската литература.) Но и за враговете му е трудно да отрекат, че не се покланя на нейно величество Цензурата. Че без колебание поставя името си под опасни и неудобни думи за морала и качествата на българския писател. В това число и за отношенията му с институциите, с лидерите от администрацията на СБП и силните на деня.

Струва си да се посвети специална статия на диалозите на Й. Вълчев с българската и чуждата литературна класика. Да се отсеят чистите зърна, а и да се напишат страници по трудната и екзотична тема за страховете и комплексите на националната ни литература. Ерго, на нейните писатели. С или без препратки към уж отрепетираната (май недослучила и недописала се) у нас наука с гръмкото име психология на литературното творчество. В случая, струва ми се, по-продуктивна би била методологията на още по-малко познатата нам психоанализа на литературата. Ако някой въобще се нагърби с подготовката и провеждането на такова изследване.

Лично за мен винаги са били прелюбопитни редовете, посветени на съвременниците и класиката. За пореден път се удивлявам на уникалната дарба на литературата да се променя до неузнаваемост пред проницателния поглед на писателя. В случаи като този дори си мисля, че не става дума за една и съща литература, на една и съща държава, а за литератури в паралелни светове. Опитвам се да си представя диалога и напреженията, които биха произтекли от успоредяването на критическите и писателските прочити. Далеч съм от мисълта да оспорвам правото на литературознанието на хазяйничи и законодателства, да реферира и институционализира. Но чувствам остро липсата от систематичен опит, който би разкрил още една литературна реалност. Много по-лична, по-субективна, по-полемична. И, заедно с това (извън ревнителството и непримиримостта към съперничеството на Другия), по-проникновена, интимна, изпълнена с неочаквани обрати и изненадващи открития. Неподвластна на рутината и критическите методологии. Лесно е да се каже, че материал за една такава “история” има в изобилие. По-скоро е вярно обратното - наличностите изглеждат оскъдни в сравнение с неналичностите. Независимо че още от епохата на Възраждането българският писател къде с охота, къде по принуда и стечение на обстоятелствата се е появявал и в ролите на рецензент, полемист, културолог, теоретик, изкуствовед, въобще на критик. Независимо и от съдържащите се оценки за персоналии и произведения в личната кореспонденция, в мемоарите, дневниците и дори в художествените произведения, какъвто е случаят и с писателя Йордан Вълчев. Всъщност, пак на многострадалното литературознание се пада трудната, почти непосилна задача, да събере и осмисли нарочно или мимоходом споделеното от българския писател, особено през последните 50-60 години. Освен традиционните литературни анкети по-модерните времена пазят в информационната си банка изреченото в интервюта, запаметеното във фонда на журналистиката, телевизията, радиото...

Оличностяването на литературата с езика на неординерното писателско четене е другата страна на монетата - обратната на институционалното критическо четене-говорене. Тук окачествяванията и суперлативите служат на принципно различни цели. Различна е и интонационната среда. В нея няма място за друг патос освен за патоса на откровението. За непосредствения, интимния диалог. А това изцяло противоречи на законодателските претенции на металитературата. Най-вече на менторския й тон и просветителските й амбиции. В атмосфера на интимност и споделеност може да се постигне най-трудно постижимото - преживяването на другия и другостта.

Накратко, писателят има дарбата да вижда текста отвътре навън, за разлика от критика, който, и при най-скрупольозните си вторачвания, гледа с очите на рентгенолога!

Ето затова въображението ми многократно се е опиянявало и пътешествало подир мечтата да преоткрия Вазов, Ел. Пелин, Й. Йовков през погледа на Радичков, Ив. Петров, Г. Стоев. И не само. (Един литературен критик-съвременник с доста противоречива слава в последната от няколкото си издадени книги със спомени между другото отбелязва, че ако Ел. Пелин познаваше Радичков, би го нарекъл Благолаж, а Йовков отново би му разказал за дрямката на Калмука... Ето на, случва се понякога дори себе си да изненадаш приятно!) Всъщност, нищо ново под слънцето. Очевидно в така наречения Запад отдавна са се убедили в ползата на алтернативното четене и са предоставили университетската катедра за преподаване на литература и на писатели.

* * *

И така: имаме ли основания (и с какви очи) да четем написаното от този на пръв поглед тромав, грубоват, в много отношения консервативен човек и писател като литература в литературата?

Ако се съгласим, значи вече сме по следите на модерността. Още по-вярно - на постмодерността. Предполага го силната дифузираност на авторовото слово. Свидетели сме на поредица от изненадващи речеви жестове, пренебрегващи правилата в охраняваната територия на фикциалността. Все едно дали са от дневников, мемоарен или епистоларен тип, резултатът е миниране на метафизичните мостове, контрасюжетни вероломства, нерядко - трудно преодолими пропадания в капаните на жанровостта. Няма съмнение, че всичко е сторено съзнателно. Ситуацията се усложнява неимоверно от характеристиките на контекста. Наистина, случващото се в литературите на Запада и социалистическия Изток в годините след Втората световна война трудно намира допирни точки и основания за сравняване, но, колкото и невероятно да звучи, тъкмо у Й. Вълчев се проявяват някои типологични сходства с постмодерна отвъд Желязната завеса. Надявам се не пренебрегвам нечия теза, питайки се, защо толкова дълго не сме осъзнали истината за пълната “несводимост” на този писател към традицията. Защо е толкова самотен и различен авторът на “Боеве” на фона на литературното вчера и неговата съвременност. Знаменателно е, че и към днешна дата - датата на без друго закъснялото ни говорене - същата книга продължава да утаява дълбоко (и неосъзнато) усещането за “изчерпаност” на литературата ни. Такава, каквато си я представяме след излизането на последната книга на Йовков. И каквато повече няма да бъде - въпреки високото топлинно излъчване в пластично премодулираната носталгия на романите от 50-те. Дебютът “Боеве”, десет години след излизането на “Ако можеха да говорят”, слага началото на особен белетристичен език, в който военноуставната отривистост е нещо повече от стилово потвърждение на темата. Основните му характеристики се запазват и в бъдещите повествования на писателя. От пръв поглед прави впечатление странното “мускулизиране” на прозата. Думите вербуват читателя с пределната си откритост, на места с предизвикателната си суровост и оголеност. Твърде необичайна е и манифестацията на историчност. Разказите от “Боеве”, жонглирайки с презумпцията за автентичност, изострят до краен предел усещането за документалистична готовност на сюжета, стъпващ в горещите стъпки на събитията. Многократно (в дневниковите си бележки, личната си кореспонденция, мемоарните си книги) Й. Вълчев препоръчителства за тази готовност, позовавайки се на реални лица и факти1. Без съмнение амбицията за истинност (достоверност) е преактуализирана. При това в контекста на обща ценностна формула, обемаща и напреженията между естетическите и нравствените стойности в изкуството.

И тъй като отворихме страницата за авторовата поетика, нека допишем още няколко несръчни изречения. С “Боеве” у Й. Вълчев се слага началото на оригинален тип повествование, преодоляващо естествените ограничения на словесния разказ. Необходими са допълнителни усилия, надемоционална дистанцираност, за да вербализираме впечатленията си от разгръщането на сюжета. А той, странно защо, отказва да ни впечатли с многоходови комбинации и ефектни прояви на героичното. Макар да сме свидетели на атаки, окопавания, разузнавателни операции; на сражения и самопожертвователни, достойни на каузата смърти. Накратко - на боеве! За променената, йорданвълчевска стратегия на милитаристично сюжетиране и реакциите на съвременниците, писатели и критици, през последните десетина-петнадесет години е ставало дума. Пише се още, ще се пише и в бъдеще. Завиждат му на първо място патетиците, пазителите на кухата реторика и канона, защото не могат да си представят патриотизма като вътрешно състояние (като себеуважение и дълбоко интимно преживяване на отечествеността и институциите). А в разказите на Й. Вълчев всичко е прекалено човешко, без поза и високопарност. Постепенно осъзнаваме онази странна едновременност на събития, думи, жестове, движение, която литературата се изкушава, но и затруднява да предаде. Сякаш сме разгърнали страниците на режисьорска тетрадка. Едва тогава започваме да си задаваме въпроси за тайните на динамично протичащия разказ и яркия визуализъм. Не става дума за познатото кадриране, за матричното структуриране на сюжета с помощта на обичайния низ от фрагменти. Макар фрагментарността да е основополагащ елемент в поетиката на този автор. Й. Вълчев добре осъзнава и още по-добре осъществява идеята динамичният стереотип на разказа да се основава върху постъпки и действия. Благодарение на извънречевите жестове сюжетът се разгръща непосредствено, пред очите ни, а героите придобиват характерологична плътност, в името на която обикновено работят диалогът и преките характеристики. От голяма важност са мястото и времето за протичане на действието, но като че ли предопределящ е самият акт на избора в енергийните зони на събитийността. А тя е повече от непретенциозна. Все едно дали става дума за случайно открит в избата човек, изпълнена команда, или запята песен. И все пак, попитаме ли се що е това събитие и като какво е неговата природа в разказите на Й. Вълчев, можем да дадем поне два отговора. Първият, съвсем по йовковски, изплува с мигновено просветналия въпрос-прозрение (“Кое ни избива нас, хората бе, господин поручик?!” - “Пешо”). А вторият обобщава, че в стила на писателя е да ни изненадва с незначителни на пръв поглед действия, при които в цял ръст се оглежда Човекът. Защото именно той прави времето, а не обратното. И ако е така, лесно можем да разберем реакциите срещу “Боеве”. Та каква ще да е тази война и какви ще да са тези победители, щом имат нужда от изповед, щом надеждата за душевно спасение продължава да живее благодарение на болката за участта на ближния, независимо от жестоките закони на войната (“Месо”). А не чрез лозунговата реторика за победата на новия политически идеал над класовия враг... Всъщност, такава беше и Йовковата философия за неповторимостта и значимостта на неизключителното, което ни заобикаля и съпътства. Но тъкмо в епохата, начеваща с дебюта “Боеве”, няма място за подобен прочит. Страницата е затворена. Й. Вълчев знае това. А и да се повтаря Йовков, да се спекулира върху гърба на традицията, е абсурдно. Но да се пише със съзнанието за дълбоко вътрешно сродство, да се вярва в извънвременността на една художествено защитена, дълбоко хуманна в същността си ценностна система, е привилегия, която може да се гарантира само с ресурсите на таланта и морала на новото писателско поколение.2 Следователно трябва да приемем без подозрения в автолаторство признания като това, което дръзва да направи в писмо, изпратено до Иван Радев: “Та може да се окаже, че съм нещо като продължение на Йордан Йовков, още повече, че с най-голяма сериозност и с цялото си усещане за отговорност твърдя, че между Йордан Йовков и мене няма друг разказвач”3. Впрочем, пак тук, отбелязва: “Съвсем сигурно е, че съм чел и препрочитал десетки пъти Йордан Йовков. В гимназията той ми беше кумир. И ако сме съгласни с Атанас Далчев, че човек трябвало да принадлежи на един автор, може да се каже, че принадлежа на Йордан Йовков. Удивлявал съм се, че прави дълги изречения и то с много прилагателни, па излизат хубави, поемат се!”. Последното е изречено от писателя, който неведнъж се е обявявал срещу обстоятелствеността, срещу дългите изречения и разточителстването с определения.

Изкушаващо е за поетиката на Й. Вълчев да се говори в съпоставка с “опонента” Йовков. При такова опонентство любовните оразличавания са знаци на изстраданата идентичност. И тук се налага да прибегнем до предосадливата напоследък думичка “предизвикателство”, но само за да признаем, че у Й. Вълчев най-голямото писателско предизвикателство е творчеството на именития му предходник-съименник. Препрочитал го е, изучавал го е, но е бил неподкупно взискателен и строг към себе си, за да не го повтори в стила си. Както и да погледнем, Й. Вълчев е стилът антипод на Йовков - кратки, стегнати изречения, думите отсечени, сякаш маршируват под командата на писателя; фрагментиран сюжет, кинематографичност (кадриране на епизодите), рязко (пряко) влизане в разказа (начало ех bruto), елиптични изречения, първолично (сингулативно) повествование (особено в “Боеве”), съвпадения между разказвач и персонаж, анахрония, множество извънсюжетни отклонения-паузи, ненатрапваща се рефлексивност, педантична преданост към детайла, изобилие на собствени и географски имена, военни чинове, термини, обстоятелства, характерни предмети, снемане на доверието от традиционната речева характеристика, особено в Боеве” (героите говорят със сходна интонация, не те, а авторът-разказвач наднича отвсякъде, което си е демонстративен отказ от митологията на така нареченото “превъплъщаване”). Естествено, към изброеното може да добави още, както и да се уговори, че част от него - в различна степен - важи и за поетиката на Йовков, в зависимост от етапите на неговото творчество.

Времето бездруго ще добавя към книгите на феномена Й. Вълчев. Убеден съм, че днешният прочит слага само началото. Струва ми се обаче, че и следсмъртното битие на писателя ще бъде не по-малко буреносно от житейското. Макар и бавно, започваме да си даваме сметка за стореното от него през изключително сложната за българската литература втора половина на ХХ в. Едва двадесет и две-три годишен писателят дръзва да затвори една нейна страница и да разгърне друга. Но не по начина, по който направиха това повечето от съвременниците му, вричайки се в евангелието на социалистическия реализъм. Още с появата си Й. Вълчев заявява претенции, нямащи нищо общо с лесния път към успеха. Битката му е битка с времето. Понякога ми се струва, че се е заел първо да победи бъдещето и сетне настоящето. Вероятно защото е знаел, или предчувствал, че първата битка ще е по-трудна и по-продължителна. Може за някои по-посредствени умове дебютът “Боеве” да е наумявал заплахите на литературния диверсант, но за други, особено за опасно талантливите от равнището на П. Вежинов е било ясно какви са сигналите за атака. И едва ли недостойната му агресия спрямо тази книга и автора й е плод само на тематично ревнителство и демонстрация на политическа благонадеждност. По новата страница на литературата трябва да се пише с нов почерк, а това означава прегрупиране на редиците. Ще трябва да мине време, за да се осъзнае колко труден, но и премерен е бил рискът да се прави по модерен и абсолютно ненатрапчив начин литература не само от живота, а и от литературата. Стилът Й. Вълчев трудно би се помирил с умозрителността. Образователната и самообразователната култура на писателя диктуват други стратегии. Рефлексивните и авторефлексивните жестове предвиждат препрочетеното от литературата да се изпита в лабораториите на литературността. В първия случай иде реч за търпеливо и безкомпромисно прощудиране на класически образци (български и чужди), както и за изключително активно отношение към книгите на писателите съвременници. Кореспонденцията и част от изказванията, както вече имах възможност да отбележа, съдържат колоритни, субективни, в някои случаи крайни оценки и за едните, и за другите, но затова пък са градиво на последователно защитавана концепция. Тя започва с дефиниции на тема как се прави разказ, служи си с безпощадни характеристики за велики личности, разгръща наблюденията си върху поетиката на именити писатели (език, стил, сюжет, герои, хронотоп), и почти винаги приключва с гражданските позиции и политическо поведение на човека - иначе казано, с въпроса за моралните основания на всяка деятелност, все едно дали става дума за политика, религия, или творчество. Й. Вълчев очевидно настоява върху идеята интелектуалните и социалните харктеристики да се разглеждат в тяхната неразривност, като части от едно и също цяло. В този смисъл можем да говорим за изненадващ в контекста на времето персонализъм, за персоналистична философия, хармонизираща разнородни по своята природа таланти и енергии4. Показателни в това отношение са публикуваните от Ив. Радев фрагменти от изказвания, направени през 1975 и 1978 г., в книгата “Родихме се змейове” (В. Търново: Слово, 2002), писмата до по-младото поколение белетристи Д. Коруджиев, А. Калоянов, Т. Велчев и др., публикувани в поредния брой на алманах “Света гора” (“Д”). (Докато траеше умуването над този текст, появи се и “Дневника” на писателя. Напълно основателно книгата предизвика голям интерес и изчерпа тиража си - рядко срещано събитие в днешната българска литература. Много от споделеното в нея потвърждава тази философия.) Тук, сред бележките и поуките на тема разказ, срещаме анализи и оценки на автори като Мопасан, Йовков, Джовани Верга, размишления за ролята на факта в художествената литература, визиращи Вазов, З. Стоянов, Софроний, Ботев, Яворов и др. Но най-често срещаното име, Йордан-Вълчевата литература в литературата, си остава обичаният, често цитираният и не по-малко често оспорваният Й. Йовков. Илюстрирайки тезата си за важността на факта (учителят и офицерът, а не столичанинът Йовков са истинският образ на човека и писателя), авторът на “Боеве” безапелационно обявява за бездарни пиесите му. В същия ред на мисли четем: “Представете си Стамен Панчев без неговата сабя - щяхме да имаме 69 бездарни стихотворения, ала не и седемдесетото - “Сине мой” - и само с което той ще си остава винаги в първата петорка поети на нашата страна!” (Радев 2002: 401). Ето това е Й. Вълчев. Както и във финалното изречение на фрагмента от 1975 г.: “Мисля, че България, заедно с Италия, Русия и Франция, прави истински разказ - другото е опит на останалия свят да влезе в този четириъгълник...” (Радев 2002: 400). Какво пък, у Й. Вълчев наспорил господ теми за съгласия-несъгласия и размисъл...

Всъщност, първоначалната задача на този текст беше да докаже наличието на друга, безусловно постмодерна ситуация, при която писателят Й. Йовков и неговите герои биват вградени и откровено репликирани в сюжетите на писателя Й. Вълчев. Предмет на коментар трябваше да бъдат двата последни (“дописани”) разказа в късните издания на “Боеве” - “Унгарски роман” и “Сбогом, капитане”. Те свидетелстват за особен вид дистанцираност (отиграност) - за вторичен тип литературност, при която от паметта на литературата се вземат “проби” за постлитературни изпитания. Този опит за “изправяне” на литературата щеше да бъде разгледан като прецедент с все още неясни последствия, но като много по-драстичен от Пенчо-Славейковото коментарно “изправяне” на Ботевия “Хаджи Димитър”. Същият Славейков, когото авторът ще призове още на първата страница на един от двата, добавени към окончателното издание на “Боеве” от 1981 г., разказа “Унгарски роман” (“И ми дойде наум, че и това е поличба, и - несвестен - започнах да ги броя и преброих всичките тези 120 души, и като ги преброих втори път, за да съм сигурен, извиках - ехе, много здраве има Пенчо Славейков, ние 120 души не падаме в първия бой и оставаме дори след последния бой читави - напук на всички врагове и поради нашата собствена слава и задача.”). И пак тук ще бъде извикан един от най-чудатите и най-романтични герои на настолния писател, само че без капчица разнежваща носталгия, сякаш за да се уверим, че нищо не е същото и не може да се повтори. Защото и времето, и писателят са други: “Ефрейторът Мечкарски изпадна в стихията си - раздаваше бучки захар - един Люцкан, който нямаше да умре пред трънка с цвете”. Ефектът е обратен: след такъв прочит повече горчи, отколкото сладни. Вероятно на писатели като Й. Вълчев, а не на вечно превъоръжаващите си критици, дължим периодичните сепвания от съня на захаросаните метафори-клишета. Май много преди на някого да му хрумне да се разправя с Ботев и да го напъжда от двора на училището и литературата, авторът на “Боеве” вече е показал как може да се обели митопоетическата обвивка, без да се нарани тялото - за да се положи това многострадално българско тяло в земята на новата житейска и литературна реалност под гарванов грак, без самодиви, но със саван от войнишки ризи. И с далеч по-обикновеното “А бе, няма то смърт! - толкова, колкото е успяло да запомни и пренесе ехото от стиховете на поета. И пак този разказ ще приюти философа Шпенглер и героя Мартин Идън. За да дойде онова високо, неистово признание: “Литература, главите ни са пълни с литература. Преяждаме с литература, станали сме смешни и трябва да станем отново земни, обикновени. Ето, сигурен съм, че сега вървим с каруцата на подпоручик Галчев. Сега часовоят Ганьо ще извика със страшен глас: “Стой!” Аз ще сляза от каруцата, оставил тръпнещата ръка на Нона, и безстрашно ще отида при Ганьо. Но сега Ганьо няма да е глух, не трябва да е глух, ето - това искам да усетя, това!”.

В заключение, щяхме да се уверим (може би?!), в странната способност на литературата не просто да се препрочита и пренаписва с помощта на металитературата, но и чрез самата себе си. И още повече - да се пренаписва, защото не се харесва. Това йорданвълчевско нехаресване пробива отвсякъде. Чуваме писателя да чете и съдничи по-остро и по-безпощадно от който и да било критик. И тъй като примерите са безкрайно много и засягат мнозина - от Вазов и Йовков (далеч по-умерено) до Радичков, А. Дончев и В. Мутафчиева, ще привлека само няколко от Дневника на писателя. Първият е свързан с публикация във в. “Култура” (1962) и няма съмнение, че поне възмущението от журналистическия патос - въобще от патоса на писането за хората на изкуството (в случая Шаляпин и Ел. Пелин) - е напълно справедливо:

Същото и за Елин Пелин, в същия брой. Е, че как писал, как турял сцени от един разказ в друг разказ. Тоя па нашият още по-глупав. Добре, че 10-20 разказа остават да красят литературата ни и да ни умиват очите пред света (Пелиновата “Задушница” напр. е по-добра от “Задушницата” на Джовани Верга). (...) А бай Елин Пелин се мъчи да се забулва в някакъв ореол - така било, инак било. Липсата на истинска здрава култура го кара да се движи по линията между анализ и анекдот, а то не излиза нито анализ, ни анекдот. Спиро Казанджиев, който след смъртта си издаде (?) книжка за Йордан Йовков, не казва нищо-нищичко за Йовков, освен че го (*****), но за Елин Пелин е казал най-доброто, което може да се каже за него като личност и творец! (Вълчев 2004: 45).

И ако в горецитираното откривате реминисценции с “неокласицистичните” съпротиви на “Мисъл” срещу “анекдотичното” у Ел. Пелин, то как ви звучи тази “дисекция”:

Емилиян Станев разкрои Йовковия роман “Чифликът край границата” и направи “Иван Кондарев” апология на буржоазията с вместване на комунистически превес. Димитър Талев разкрои “Под игото” и направи “Железният светилник”, в който дъхът на Вазов се усеща съвсем силно - в “Железният светилник” има стрелба в сетрето на Бойчо Огнянов и изпит на Рада Госпожина. Димитър Талев преразказа Вазовото стихотворение “Паисий”. Димитър Мантов - от най-младото поколение - още по-смело преразказа трилогията на Фани Попова-Мутафова, прибавяйки вътре ковачи, които трябваше да представят народа - основен герой. И така нататък. (Вълчев 2004: 58-59).

А сега на тема граждански жестове и позиции на писателя:

Елин Пелин е по-голям писател от Йордан Йовков, но по-ограничен в теми, не така епичен. И двамата имат една ярка слабост: не бяха граждани в истинския смисъл на думата, смятаха, че да си писател е достатъчно да човъркаш над разкази, не се образоваха в още клонове на изкуство и наука и поради това се изписаха - единият спря, а другият взе да прави “пиеси” и гороломовщини. Разгневявам се, че и двамината не написаха нито ред по някакъв обществен въпрос, а занимаваха дворци и големци с гечинмека си.5

И пак за писателя и писателството:

Писателят трябва да върши някаква жизнена работа, дори да не е чиновник. Не е вярно, че работенето не позволявало да се развива талантът. Примерът с Михаил Кремен, който след блестяща интродукция става търговец на “пана”, не е сполучлив - Кремен не е имал с какво да стане писател, “романите” за Яворов показаха това. Оплакванията на Йовков от работата му в букурещката ни легация са глезотия, бил си е такъв открай време - уж сдържан, а всъщност суетен и дори жалък, напр. скандалът, описан от Сп. Казанджиев за това, когато жена му за първи път от 30 години не му поднесла на обяд сутляш. (Вълчев 2004: 91).

Ето и малко теория - в контекста на социалистическото изкуство:

“Сега (1965 г., б.м., С.В.) се настани понятието подтекст. Писателят трябва да композира така, щото да създава у читателя, вече съзнателно, едно определено внушение. Така се осъществява програмата за партийност в изкуството. По своята същина подтекстът е асоциация. Но сега асоциация строго определена и една-единствена на всички произведения.

Срещу това състояние започнаха да ритат дори официални писатели. Йордан Радичков създаде понятието иносказание. Последва го по-ярко поетът Константин Павлов (“Петимата старци”).

По своята същина иносказанието е асоциация, но двойствена - едното й лице е предназначено за официалния курс (така ще мине и за печат!), а другото й лице е предназначено срещу официалния курс. Така се получава едно разкривено, глуповато лице, което отрича себе си. Иносказанието ще бъде важен етап във възстановяването на простите обикновени норми за свободно създаване на изкуство, ако сколаса да обърне каруцата.

Но това няма да стане чрез усилията на такива - и сами за себе си слаби личности като Йордан Радичков - и затуй ще премине и отмине като бекръвно и невзрачно явление.” (Вълчев 2004: 60-61).

И все пак, ако има биография на книга, която в максимална степен да потвърждава биографията на своя автор, поне що се отнася до превратностите, то това пак е “Боеве”. За книгата превратностите приключват през късната 1981 г. “Унгарски роман” и “Сбогом, капитане” - двата дописани към нея разказа - са едновременно епилог и рамка на голямото пътуване-завръщане по (от) степните полета на войната и спомените. С дълбоко и силно любовно докосване (защото и докосванията могат да бъдат такива) приключва това странно жанрово превъплъщение (цикъл-роман?). Част от него - в лицето на “Сбогом, капитане” - е историята на едно късно завръщане. Необходимо точно толкова, колкото да се заключи кръгът след извървения път на войната. Финалът е достоен за книгата. “Боеве” завършва носталгично и безвъзвратно. Разказвачът-герой си взема сбогом с жената и любимите военни сюжети. Красива, човешка раздяла. Като всичко в разказите на писателя. Защото в тях се разказва за хората по повод на войната, а не за самата война. Що се отнася до края на конкретния разказ, неизненадващото е в изненадата. Само Й. Вълчев може да скрои филологически финал за художествен сюжет. Единствено той, защото у другиго нямаше да бъде литература:

“Губят се светлините на Толна. Толна - на древнобългарски “светлина”. Както е и сега на чувашки език. Както е Тулча, Тулово.

Сбогом, капитане!”

При Й. Вълчев е опасно да се спори кой командва - той, или съдбата. Щом бе дръзнал да си напише некролог и надгробно слово... Вярно е, не позна с абсолютна точност годината на кончината си, но проблемът не е в пророческите дарби с точност до едно десетилетие. Изумен съм, че последният разказ от първата дописвана и доредактирана книга “Боеве” завършва с бележка на етимолога, а в последната, със заглавие “Две изречения на Исус Христос” (1998 г.), наумяваща екзотично етимологично приключение из лабиринтите на древните култури и езици, отново с незаменимата посредническа роля е натоварен чувашкият език. Това е епилог - епилог на голямо, полифонично звучащо творчество, сплитащо дискурсите на философа, историка, филолога, политика, социолога, критика... Творчество с много житейски и творчески срещи. И с още повече разминавания. Изстрадани, преодолени. Подобно на разказа със символичното заглавие “Разминаване”...

Убедихме се, че за Й. Вълчев няма алтернатива извън собствените представи за истина. И той държи да я възкреси - със свои думи и герои. Останалото - “то е красива измислица”. Очарователна, но... С нея някак си ще се помири. Следователно, единственият начин да “поправиш” (не кого да е друг, а самия Йовков), е да напишеш свой разказ за Дуранкулашката буна и нейното потушаване. Събитията в “Разминаване”, гледани през погледна на бай Йордан, както и до днес го наричат някои от търновските му приятели - литературоведи и писатели, изглеждат различно. Поводът за метежното стълкновение между селяните и двата взвода родна българска войска се оказва нелеп и преодолим. Да, сякаш иска да ни каже писателят, това е истинската история и аз ви я разказах. Турил съм и подходящ финал:

“Поручик Галчев лежеше в праха на коларския път и очакваше Йордан Йовков, който да преразкаже историята по друг начин, със свои думи, за друго време, с красива измислица.”

За да се убедите, че, макар и по-късно написани, моите думи са преди Йовковите. Преди неговите трябва да се четат.

Значи - трябва да се “поправи” не само Йовков, но и цялата несправедливо и несръчно наредена литература...

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Ще дам само един пример от многото възможни. Ето какво казва писателя в едно свое изказване във Варна на тема “Литературата, фактът” (ноември 1978 г.): “Аз съм за реалния факт: реален факт, реално и реалистично пренесен в литературата. Литературният факт да се покрива с жизнения факт. Защото нищо не е по-разнообразно, по-благодатно за въображението на писателя от неизмисленото и нищо не е по-жалко, по-ограничено от измисленото!” (Радев 2002: 400). [обратно]

2. Ето как Й. Вълчев се съизмерва с класиците и разсъждава върху въпроса за диалога с миналото и традицията: “Също така съсредоточих недоволството главно срещу Вазов - най-голям, най-разпространен, той просто е омагьосал литературата ни. А той бе и здравият стълб на традицията, от която аз не мога да се отричам. Така в почти несъзнателни лутаници стигнах до убеждението, че традицията трябва да се запази в нравствените и политическите й концепции, а да се разруши формата и да се преодолее наивното, двуизмерното фотографично извайване на образите. Така аз сега идвам до съзнателното си решение - да се съпротивлявам на Иван Вазов страстно и неотстъпно, да премина към борба и със Захари Стоянов, да овладея простото, много дълбоко изречение, чистото виждане и мъдрата мисъл на Софроний Враченски. Йовков и Елин Пелин ще ми останат непосредствени учители по разработка на изречение и пасаж. Да преодолеем старите, това е реалистичният повик, а не - да се учим от старите. Да се учим от старите, без да се направят уговорки за преодоляването на старите, е реакционен лозунг - с него официалните критици искат да наложат вулгарнорусофилска позиция.” (Вълчев 2004: 59). [обратно]

3. Вж. фрагмента от писмото, изпратено през октомври 1977 г. (Радев 2002: 403). [обратно]

4. Ето какво казва Й. Вълчев, защитникът на факта и реалистичното му принасяне в литературата, в споменатото вече изказване, направено във Варна през 1978 г.: “Добре - фактът. Но до факта и неговата трактовка се допираш единствено чрез собствената си биография, чрез личното си присъствие в живота. И нима откриваме нещо ново под слънцето?!... Писател ли е Юлий Цезар, или общественик, държавник, пълководец? Къде свършва единият и къде другият? Ами... апостол Павел - той писател ли е или конспиратор?”). Вж. приложенията към Радев (2002: 401). [обратно]

5. В писмо до Ив. Радев от октомври 1977 г. Вж. приложенията към Радев (2002: 403). [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Вълчев 2004: Вълчев, Йордан. Дневниците на писателя дисидент. Велико Търново: Слово, 2004.

Радев 2002: Радев, Иван. Йордан Вълчев - автодефиниции за разказа и за самия себе си като разказвач. Приложения. // Йордан Вълчев. Родихме се змейове. Съставителство и приложения: Ив. Радев. Велико Търново: Слово (“Нова българска библиотека”), 2002.

 

 

© Сава Василев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.12.2005, № 12 (73).