АПОКАЛИПТИЧНИ ВИДЕНИЯ В СТИХОТВОРЕНИЯТА "НОЩИ" НА ИВАН ПЕЙЧЕВ И "ПЛАВАЩ РЕСТОРАНТ" НА БОРИС ХРИСТОВ

Сава Василев

web

---

Текстът предлага критически диалог между стихотворенията на двама големи български поети, живели по различно време, но в едно и също поетическо пространство - това на истинските таланти. Свързваща е темата за апокалиптичните видения и философската рефлексия у Иван Пейчев и Борис Христов. Изведени са акценти, благодарение на които става по-осезаем диалогът между двете творби и двамата автори. Диалог, който продължава да тече и днес. Детайлните наблюдения и анализ изненадват с парадоксалните си изводи и формулират малко очаквани въпроси, които може би ще провокират читателя за нови прочити.

Ключови думи: апокалипсис, космос, смърт, мироздание, вселена, милитаризъм, гений, мит, душа, трансцендентен, нищо, живот.

---

 

През 1967 г. Иван Пейчев издава стихосбирката "Лаконично небе". Част от нея е стихотворението с непретенциозно заглавие "Нощи". Заглавието "Плаващ ресторант" на Борис Христов е далеч по-впечатляващо. Текстът е част от знаменитата - втора - стихосбирка на поета "Честен кръст", която се появи през 1982 г. Петнайсет години делят двете творби, ако съдим по датировката на книгите, в които са включени. Срещата им тук и сега става по предложение на доктор Марина Владева, колега от Бургаския университет "Асен Златаров", за което й благодаря!

Никога не съм писал специален текст за Борис Христов - не само поради това, че мнозина ме изпревариха, при това талантливо. За дълго останах в уюта на читателското общуване, чиято протяжност и свобода ми бяха по-скъпи. Има такива автори, с които предпочиташ да останеш насаме, пренебрегвайки и най-добрите професионални намерения. Но се е случвало, при това неведнъж, по различни поводи, да диалогизирам литературоведски с творчеството на Борис Христов. Включително със стихотворението "Плаващ ресторант", две строфи от които послужиха за финал на едно от писанията ми в книгата "Арбанашките махали на литературата". И там, въпреки шеговития тон и разноцветните закачки с автори, текстове и теми, или точно поради това, съм си позволил да предговоря цитата така: "Но големият поет е за това - да изговоря вместо нас с костица в жадното си гърло думите за виното и хляба. И за меда от позлатените ключалки на жените, без които пиянството-живот на този плаващ ресторант - земята - щеше да си остане само един непреживян космически сън".

Поводът тогава бе виното. (Дано то не е говорило повече от мен! И така да е, потвърждавам всеки ред.) Сега, след прочита на Иван-Пейчевите "Нощи", виждам по-надалеч. Ще се опитам да обясня.

И двамата поети застават на ръба на бездната. Оттук се вижда голямото. Мащабът е космичен, детайлите - скъпернически отмерени. Откривайки ги, ще оцените истинската им стойност. Защото пътешестват в два космоса, в две вселени... У Иван Пейчев усещането за следапокалиптична самота е толкова пренапрегнато, че "нищо" е равно на "всичко". Иначе думата е "вселена" ("Няма вече пространство, открития, време/ няма вече добро или зло, красиво и грозно./ Има само една безгранична и вечна вселена,/ във която единствено само смъртта е възможна."), но тя не означава нищо.

Всъщност - не, означава!

Именно сред Нищото - единствено възможна, съществуваща (живееща!) - е смъртта. В сянката на парадоксалния смисъл няма място за лесни послания. Там кълнят тъмни мисли. Явяват се думи, преодоляващи собствените си пространства - пространствата на арестуваната в рамките на словото мисъл. Неусетно се убеждаваме, че авторовата визия залага да позната, но недотам експлоатирана поетически онтология, основана върху идеята за безсмислието на света без човека. Тоталното му отсъствие лишава вселената от смисъл. Да, самата вселена е мъртва, ненужна никому след смъртта на "последното живо двуного" ("/.../ Ахил бързоногия/ е отдавна получил стрелата си"). Във философската система на Иван Пейчев светът е възможен единствено благодарение на човека. През него и чрез него. Няма друга форма на живот, която да организира и осмисля безкрайността... Едва ли ще спечелим кой знае колко, ако се опитаме да етикетираме казаното - ако го персонализираме чрез нечие име в науката. Например, това на Бъркли и субективния идеализъм, но пак няма да сме съвсем прави, защото този учен от ХVІІІ в. настоява, че светът се състои от умовете на хората и от Бог. Причината - щом идеята за реалност зависи от мисълта, значи самата идея е несъстоятелна. (За хубаво или за лошо, отникъде в стихотворението на Иван Пейчев не наднича Бог.) Можем да повикаме на помощ, да речем, трансценденталния идеализъм на Кант, според който зависимият от човешкия ум свят съществува, но остава неизразим в същността си. А защо не и феноменологията, самия Едмунд Хусерл с идеята, че всичко лежи в сетивния ни опит. Че съществува благодарение на емоциите, преживяванията; че е част от съзнанието и въображението ни. Ето на това място може би Иван Пейчев би поклатил одобрително глава.

На път сме обаче да забравим най-важното. А то бе Нищото. Дали ключът не е в него? Така е. Ето защо:

И когато последният хомосапиенс каже:
"новолуние, песен, мечта, неизвестност",
то ще бъде на нищото най-абсурдната фаза
до безумие жалко и смешно.

Първи проблем: в мига, в който е останал само един жив човек, Нищото вече е настъпило. Думите са станали излишни. А четирите - може би последните! - заковани от машината на времето думи, свидетелстват, че езикът е мъртъв. Ненужен е той дори за разговор със себе си... Едва ли случайността е решавала вместо автора при избора на тези четири, на пръв поглед необвързани помежду си думи. Но дори да е обратното, пак ще е вярно казаното по-горе за мъртвия живот на вселената без човека.

Втори проблем: ако наборът е коректен и се доверим на граматическото цяло (сиреч, след думата "фаза" липсва запетая), четвъртият стих - "до безумие жалко и смешно" - се явява разширено определение, отнасящо се до думата "нищо". При положение, че имаше запетая, тогава самото казване (въпросните четири думи) би било нещо "до безумие жалко и смешно". Не, ясно е, че казването е "на нищото най-абсурдната фаза", а нищото е "до безумие жалко и смешно". Всичко различно от това би направило без друго сложната конструкция граматически неправилна и би изместило смисъла.

И така, със смъртта на човека приключва животът въобще. Следва друго, не по-малко парадоксално решение/предложение - ние, с нашите смърти (задочен диалог с любимата), да изпреварим онази, другата, апокалиптично-атомната смърт. Така ще се слеем с природата, естеството - като реките, които се сливат с моретата, като нежния мъх, който се слива с бездиханната скала. Бих казал, че заявеното е точно обратното на онова, което се пее във Великденския тропар "Смертю смерт поправ". Или се мисли иначе: изпреварвайки предизвиканата от самите нас - хората - смърт, слети с мирозданието, с вселената, ние ще бъдем недосегаеми за ужаса на собственото си милитаристично пришествие. Следва логичното питане: кое извиква подобно желание? Виновник е пак То - Нищото. Онова, което ще се настани след последния взрив. Тогава желаното тяло ще стане излишно, дори "тези форми, които са мрак и море, и небе ще са мъртва представа". Но по някакъв странен, иванпейчевски начин, любовното живеене продължава, като живеене в смъртта:

и в целувките дълги верижният ужас ще диша
и ще бъдем ний сенки в атомната лава.

Но какво се случва с близостта и верността в апокалиптичното навечерие? Нима предизвиканата от човеците смърт, нарочната катастрофа, самият опит да се убие планетата, не са абсурдни?! Оказва се, че умът, който ражда и убива, е един и същ - съсъд, побрал добрия, но и злия гений. Следователно, имаме ли въобще право да говорим за близост, вярност, новолуние, песен, мечта, за неизвестност дори. Много "неясни", по-скоро парадоксални неща има в това стихотворение. Например:

Все по-близко долавям на ракетите атомни воя,
все по-ниско се кланям на човешкия гений,
и очаквам до теб неестествено тих и спокоен
с изпарени очи и кръв изпарена.

Първи проблем: как така долавям все по-близкия вой на атомните ракети и едновременно се кланям все по-ниско на човешкия гений! Наистина ли няма "прескачане" на смисъла - нали атомната бомба също е рожба на човешкия гений. И тя ли е аргумент, частица от моето възхищение? Подобно твърдение не е невъзможно... Но нека погледнем и от друг ъгъл. Например: колкото повече наближава краят ни, толкова по-дълбока става възхитата ми от човешкия гений.

Само че това вече е драма!

Пореден парадокс! С две думи: човекът може да ме води към края, може да чувам с ушите си звука на пъкленото му дело, но продължавам, при това все повече, да се възхищавам на творческия му гений. (Затова ли съм "неестествено тих и спокоен"?!)

Втори проблем: отново граматически и смислов. Очаквам какво? Изречението, така да се каже, не е довършено. Освен ако не приемем, че "очаквам" е евфимизъм и означава "живея". Че живеенето се е превърнало в очакване. По-скоро очакването е станало форма на живот. Предсмъртна и следсмъртна, защото се очаква/живее с "изпарени очи и кръв изпарена". Така приживе смъртта е победила, но и животът след смъртта, достатъчно мъртъв и невъзможен, продължава. Формулирана по този начин, тезата започва да изглежда още по-абсурдна. Да, стихотворението без друго заявява гражданска ангажираност - полетите на атомната война (атомните ракети) хвърлят осезаема сянка. Но тази ли е истинската тревога? Този ли е ключът, с който можем да отключим ключалката на парадоксите? Едва ли. Има един стих, по-вярно - една дума, - която отмества погледа и обяснява всичко. Поставя стихотворението във фонда на интимната, а не на гражданската лирика. Откриваме я в последния, четвърти стих на трета строфа - веднага, след като е допусната "смъртта на последното живо двуного". Стихът уточнява: "все едно дали от скръб или атом".

Ето отговорът! Дълбокото, апокалиптично предчувствие връхлита поета при мисълта за умиращите от скръб същества. Веднага се сещам за невероятния разказ на Емилиян Станев "Смъртта на една птица", в който не смъртта е истинската драма, а великата скръб на птицата, докато напуска живота. Там, на прага между битието и небитието, животното преживява Неописуемото. Преживява непомерната тъга от раздялата с живота. Една велика тайна. Иде реч за случващото се през последните мигове на душата. Все едно човешка или тази на животното. Там духът скърби. Така, понякога, се скърби при любовна раздяла. Защото животът губи смисъл. Влюбеният се чувства мъртъв. Безтелесен. Безразличен към мирозданието и всичките му "форми" - мрак, море, небе. Тогава има смърт в живота; има и живот в самата смърт предизвестена. Последното извиква спомена за едно четиристишие от стихотворението "Дух" на Борис Христов.

Докато чакам тялото да се насити
над блюдото с месо и чашата надвесен,
размахал над света невидими копита
лети духът ми като някой вълк небесен.

Само че тук големият капан, голямото изпитание е Познанието. Онова, което си въобразява. Което безумства. И безумствайки, е готово да детронира Бога... След подобен пир няма достойни следи. Охранено, доволно и лениво, тялото ликува. Пиршеството на самонадеяния безбожен прагматик, жител на модерния ХХ век, е с предизвестен край. На масата му няма нищо, което би привлякло вниманието на идващите след него. Вместо златно руно (красив мит, красива история за богове и смъртни), има само "кости и ребра... и жили". Примитивни остатъци, по-оскъдни от онези, с които старозаветният човек прави всесъжение, за да измоли божието милосърдие. (Не мога да съм стопроцентово сигурен какво точно е имал наум Борис Христов, но ми хрумва идеята, че ако все пак някой ден непредсказуемото човечество реши и тях да запрати на кладата, историята ще започне отначало!)

Но тук бе заявен друг диалог - с "Плаващ ресторант". Текстът се родее в много отношения с този на Иван Пейчев. Може да се каже, че апокалиптичното предчувствие е споделено. Споделени са страховете за средкосмическа самота. Урбанистичното сравнение - земята като плаващ ресторант - е иронично смигване към всеки, готов да се препира за живота на човечеството. Образът извиква реминисценции с друг поет, Александър Вутимски. Визията му в стихотворението "Ресторант" не е по-различна... За разлика от Иван Пейчев, авторът на "Плаващ ресторант" сякаш наистина се е възнесъл и наблюдава отстрани земята. Не той, духът му, вълк небесен, ръмжи от безсилие и яд пред вакханичната гледка с полудялото човечество. Това пиянство няма нищо общо с Вазовото, с опиянението от мечтите и идеалите. Далеч е то и от пиянството на лирическия герой у септемвриеца Фурнаджиев - там лудостта и пиянството са резултат от непоносима (непреодолима - баладична!) скръб. Скърби се за ненужно пролятата братска кръв... Пиянството у Борис Христов е абсолютно - първо, в буквалния смисъл на думата, но и в смисъл на бесуване. Бесуване на душите. Транс на подскачащи към небето еретици, готови да хванат протегнатата длан на боговете (жест дързък и абсурден сам по себе си). Способни да изстрелят към небето, към същите тези богове, мунициите на железните си оръжия. В това отчаяно безбожничество обаче има нещо ощо по-страшно. И безкрайно! Май чуваме онзи глас на поета, който казва, че няма смърт, не може и да има. Излиза, че, подобно на Ахасфер, човечеството е осъдено на безкрайно скиталчество. Този бляскав ресторант с огромни витрини, препълнен с пияни до лудост хора, ще се носи вечно из космическата тъмнина. Странна светлина! От огромен бордей, вместилище на всички грехове - блуд, пиянство, суета, лекомислие, дяволско бесуване, агресия, беззаконие. Но няма по-безутешно нещо в това апокалиптично/възмездително "приключение" от мисълта, че не се предвижда спасителен бряг сред космоса, където да се отдъхне от пиянството. Защо? Защото няма смърт? Не може и да има?...

И това е начин да се внуши, че духовната приживе смърт се е превърнала в срамно, безбожно безсмъртие. В безкрайно живеене в катранения мед на греховете, от които няма измъкване!

Както в "Нощи", така и тук, в "Плаващ ресторант", Бог го няма. Става дума за Онзи - единствения, единния, единосъщния. Има някакви езически богове, измамно близки и изкусителни. Но истинския Бог го няма. Или ако го има, то той, с цялото величие на абсолютното си отсъствие, гледа отнякъде висок и недостижим. Гледа към собственото си творение, към най-живото в живота на вселената - към онова, което го е опровергало. Подобно деца, съкрушили родителите си, хората "бесуват като пирати", отдават се на "дяволския танц на лакти и копита". Тогава: накъде върви земята? Борис Христов съставя въпроса и запушва пробойната с метафората слънце, което скубе косите си и ги сипе върху хората. Всъщност накъде без него! Без ядовитата жал на Онзи, от когото зависят светлината и животът. До мига, в който ще изригне и ще ни погълне. Ще ни върне там, откъдето сме дошли...

Видно е, че и Иван Пейчев, и Борис Христов знаят името на виновника - абстрактното същество, наречено човечество. С него, някак по условие, не ни се иска да имаме общо. Питаме се дали лирическият Аз и при двамата се идентифицира с множеството, дали е готов да поеме своя дял от вината. Едва ли! Но не защото страда от самомнителност, от липса на самокритичност. Той също е част от голямото тяло, разпъвано на кръст от емоции, страхове и грехове. Но държи да бъде разпознат, да му се зачете правото да бъде различен. Заради Духа в себе си. Едва ли е нужно да го обяснявам. Поетът Борис Христов го е направил. Отначало по по-емоционален, лиричен начин:

Поетът е една оголена, подвижна рана,
поезията е страдание и вик сред океана.

А след това и с помощта на други стихове, отново в поемата "Честен кръст". Да си припомним една най-ярките поетически "дефиниции" за мисията на поета:

Той трябва да си разпростре така ухото,
че да дочува и последното трептене на живота.

И стъпил бос в легена син на океана,
да му е вечно под ръка небесната камбана.

И лист като пустиня трябва, за да пише,
докато търси истината и над думите въздиша -

дано да види той следи от нейните копита
или главата й на щраус в пясъка зарита...

Ще трябва място и за неговото бяло цвете,
което стиска в мъничката си ръка детето

и като мравчица с разперени крилца почуква
към неговия бъдещ гроб - по-тесен от обувка.

Към тази "дефиниция" бих добавил още една, съвсем кратка, която обичам да цитирам по разни поводи. Тя пак е на поет, завършил Великотърновския университет, поет от моя випуск, достоен продължител на Борис Христов с поемите си "Новороденият" и "Златното махало", с първата си стихосбирка "Посичане на ореха" и с написаното и издаденото през последните години - Юрий Лучев. Някъде съвсем в началото на 80-те на миналия век Юрий написа:

Поети - голи през копривата -
отиваха да местят планината.

И още - по повод студентските и творческите си съжителства:

Откакто си изпуснах влака,
живея на тавана при художника.
Нощем сменяме пропуканите керемиди.
През деня избърсваме от четките росата.

Ами - това е! Докато има и такава мисия - Апокалипсисът може да почака!

© Сава Василев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.07.2017, № 7 (212)