Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЕКЗЕКУЦИИТЕ НА (НАД) ЕЗИКА.
ЛИТЕРАТУРНИЯТ "ХУЛИГАН" В КРИТИЧЕСКИЯ ПОЛИГОН НА ЛИТЕРАТУРАТА НИ ПРЕЗ 20-ТЕ ГОДИНИ

Сава Василев

web

Доказателство, че литературата и професионално говорещите за нея нерядко агресорски нарушават естетическите граници, с които сами я ограждат, е и това заглавие. “Вината” за избора изцяло поделяме с автори(тети)те, съблекли елегантната ръкавица на езика като змийска кожа.

Тази встъпителна уговорка не укорява разточително злоупотребилите с вербалното благоприличие. Изключения естествено има. В случая по-важно е, че личности от класа на Б. Пенев, проф. К. Гълъбов, Вл. Василев, Ал. Балабанов, Т. Боров и др. прилагат в пренапрегнатия критико-публицистичен дискурс на 20-те години комуникативни практики с усъмняващо се в собствената си литературност естество. Подобно замърсяване на литературния ефир, казано с езика на радиокомуникациите, не е новост. И все пак в тесновълновия спектър на критическите честоти, струва ми се, толкова категорични примери не е имало. Поне що се отнася до предшественици от ранга, да речем, на д-р Кръстев и Димо Кьорчев. Дори Пенчо-Славейковата критическата публицистика с чувството за мяра и артистизъм по уникален начин олитературява (подчинява) и най-“нелитературния” баласт на речниковия фонд...

Закономерно или не, преживяното във времето на войните намира образ и подобие по фронтовете на езика. Разпадането на надеждите за териториално единение добива почти метафоричен аналог в лицето на многобройните литературно-периодични издания и кръгове с техните естетико-културологични каузи и принципи. Това важи и за литературния авангад с подчертаните му претенции към характеристиките на стила. Експресионисти с подопечните им диаболисти и декоративисти; футуристи, конструктивисти, дадаисти, пуристи и какви ли още не от ямболското дружество на модернистите и извън него; културни мисионери, дерзаещи за побратимяването на “родното” и “чуждото” и на “изтока” и “запад” под знамето на славянството (групата на “стрелците”); “ренегати-новопътци” с уникална, полифонично интензитирана естетическа структура на дебютните си книги; символисти във и извън хиперионовата задруга; “свободни”, демонстриращи необвързаност с естетически доктрини, поетика и културологични каузи “балабановисти” от литературния лист “Развигор”; твърдо леви или постепенно олевяващи писатели и критици от бакаловски и людмилостояновски тип; бъдещи трудовоспътници и бивши “златорожки” грешници от опъката порода на Иван-Мешеков - всички, повече или по-малко, допринасят за барикадното настроение по булевардите на литературата ни през второто десетилетие на този век. Многобройните литературнопериодични издания заемат кръгова отбрана или воюват по метода “всеки срещу всички”. “Милитаризира” се дори езикът на интелигенцията. Чавдар Мутафов и Вл. Василев натрапчиво и безподборно си служат с “граматиката на пагона” в литературни и извънлитературни ситуации. (Дали пък подобно “говорене” не е кривото огледало, отразяващо парада на множеството “родове” - езици с техните естетическите “униформи”?!) Последното, както знаем, отваря работа на критиката, защото не само Вл. Василев и Ив. Мешеков, но дори и академично сложени литературоведи като Ив. Шишманов се заемат да арбитрират спора за ползата и вредата от школите (“Литературните школи - Българска мисъл, І, 1925, № 2)...

Погледната от друг ъгъл, картината изглежда доста различно. Зад укрепените валове и фортовите стени на дълголетни и “малолетни”, на литературни и не чак толкова литературни списания и вестници се разхождат бивши противници и бъдещи врагове. Някак неочаквано и свойски в добре охраняваната крепост на “Златорог” маршируват довчерашни съмишленици на вече немиролюбиво настроения Г. Милев; уж откъсо държани някога “новопътци” попадат в групата на най-привилигерованите сътрудници на Вл. Василев; “разсеяни” по всички охраняеми точки на литературното пространство (“Хиперион”, “Златорог”, “Развигор”) интелектуалци, трудно поддаващи се на организаторски инициативи, като Св. Минков, К. Гълъбов, Ч. Мутафов, Ат. Далчев, Ат. Илиев и др., създават свое общество под зодиакалния знак на стрелеца. Нерядко “ляво” и “дясно” сменят местата си (по-вярно, провеждат демонстративни маневри), заблуждавайки себе си и противника, че служат на благородна, политически необременена цел. Изобщо, “Литературните направления се изграждат не само чрез самите себе си, не само чрез прилики с другите, но и чрез безмилостна война с тях, която с оглед на отношенията в литературата не може да се нарече и братоубийствена”, пише Н. Георгиев в “Литературознание на ограничените и неограничените възможности или трагикомедия без катарзис”. В тази връзка е и твърдението му, че “най-сериозният, най-дейният противник на литературата е самата тя”.

И така, следвоенното десетилетие е навярно най-високата точка в непрекъснато повишаващия се градус на полемично напрежение. (Ключово място в този контекст има дебатът на тема плагиатство и плагиати, чието проследяване нерядко изисква от изследвача детективска съобразителност и търпение.) На първо място тук трябва да поставим такива текстове с респектиращ обем като “За литературния плут” от Б. Пенев (“Златорог”, г. ІІІ, 1922), “Между сектантство и демагогия” (“Златорог”, г. VІІІ, 1927) от Вл. Василев, брошурата “Пакостната дейност на един критик. Владимир Василев” (лит. Кръг “Стрелец”, 1927) от проф. К. Гълъбов. Ескалирането на полемичните страсти извиква ожесточени, прехвърлящи мярата на казинното литературно благоприличие статии с многозначителни заглавия като “Пат и Паташон. Кинофилм по случай статията “Мъртва поезия от Ат. Далчев и Д. Пантелеев” (“Златорог”, г. VІ, 1925) и “Един професорски пасквил” (“Златорог”, г. VІІІ, 1927) от Вл. Василев, “Фрази за простаците” (“Развигор”, г. І, бр. 16, 1921) от Ал. Балабанов, “Ужасът на една амбиция без всяка дарба” (“Развигор”, г. І, бр. 16, 1921) от Ел. Пелин и др. Към тях със съжаление трябва да добавим и статията на Стефан Илчев “Подир сянката на П. К. Яворов” (“Развигор”, г. ІV, бр. 175, 1925).

Симптомите на все по-ожесточаващия (“оварваряващия”) се език проличават в “Литературният плут” на Б. Пенев. Тук Л. Стоянов недвусмислено е квалифициран като “безогледен измамник и вулгарен хитрец, който си служи с всевъзможни средства, за да изглежда даровит и необикновен: краде чужди мисли, чужди произведения, старае се да усвои лесно изкуството на една безсъдържателна реторика, кичи речта си с красиви и банални фрази - и всякога е непоносим”. Тъкмо усещането за “непоносимост” (нетърпимост) към другия често ще изважда полеминизиращите извън релсите на вербалното благоприличие. Как иначе деликатен, мълчалив, кабинетно възпитан учен като Б. Пенев ще нарече някого - пък бил той и Л. Стоянов - “самозаблуден графоман”, олицетворение на бездарността, безличието и ниската художествена култура. Как малко мудният, но толерантен към инакомислещите Вл. Василев ще реши, че в литературата ни се е загнездил  синдромът на хулиганството и, едва ли не, ще обяви германиста К. Гълъбов и философа-поет Ат. Далчев за първи хулигани на литературната махала. Ето и дефиницията му: “Хулиганството е, преди всичко, проява на тоя дух на насилие, който счита, че и в областта на духовния живот нещата могат да се налагат с “пристъпи”... Картината на литературните взаимоотношения е сведена до дирене на “литературен реванш” - в борба срещу другите”, до стъкмяване на “готова армия” на мнозинството от посредственици срещу десетина даровити представители на всяко литературно време. В последна сметка - смята критикът, - хулиганството е безидейна проява, липса на самосъзнание и каквито и да било качества и талант. Оттук и малко носталгичната равносметка: “Преди войните хулиганството нямаше това значение, което има днес. Литературните отношения бяха тогаз по-установени, общото съзнание не тъй дезориентирано - безсъвестникът скоро се оказваше на мястото си. Хулиганството бе единично явление.”

Горчивите размисли на Вл. Василев биват провокирани от обявяването му за най-пакостния и невежествен критик в литературата. Авторите са от враждебно настроения  кръг на “стрелците” - К. Гълъбов със споменатата брошура и Ат. Далчев със статиите “Нашата критика” (в. “Стрелец”, бр. 6 от 12 май 1927) и “На един литературен критик”, в “Пряпорец”, г. ХХХ, І, бр. 17 от 23.І.1928, с. 1-2; ІІ. - бр. 18 от 24.І.1928; ІІІ - бр. 19 от 1928). Според тях редакторът на “Златорог” обладава всички човешки грехове, в това число и ретроградния грях да “поощрява” младите “да тънат в невежество”. Така “пакостникът” - другото име на “хулигана” - и самият хулиган престават да бъдат хлапашки персонажи от предградията на големия град и влизат през парадния вход на литературата. И обратно: пред смаяните погледи на читателите - минувач, направо под неоновите светлини на литературната витрина един професор терманист и един “мастит” редактор критик си разменят гаменски комплименти. Но езикът на тези улични “нехранимайковци” избледнява до невинно детско бръщолевене, когато от първия литературен вестник на Балканите и Европа (какво остава у нас) повява цветистият развигоски” ветрец...

Подобно на живите човеци, понякога и изданията си имат по някоя любима (паразитна) думичка, която удобно обслужва недотам ритмичния им синтаксис. Примери за такива вербални лентяи, “гърбосложени”, както би се изразил един наш поет, върху ложето на езика, колкото щеш. “Развигорци” си избират думичката “простак” с възможните й производни. Простак, оказва се, е не само традиционният литературен противник Вл. Василев и неговите сътрудници от сп. “Златорог”. Излиза, че недотам умен е и уж начетеният Гео Милев. Видно от заглавията на част от гореспоменатите статии, българската литература вдъхва непреодолим ужас, гримасничейки под бремето на претенциозното си бездарие... Така е според “Ужасът на една амбиция без всяка дарба" от Т. Боров - полемична реплика на сказка, изнесена от Г. Милев в Тръпковата галерия. Широко разпространената практика да се “държат сказки” неведнъж е провокирала остри спречквания между критици и писатели; подобна изява на К. Гълъбов ще сложи началото на лавинообразен полемичен диалог между него, Г. Цанев и Вл. Василев. Тъй като този случай, според Т. Боров, от сказчика са “обругани” Вазов, П. Славейков, К. Христов, Ст. Чилингиров, Елин Пелин, М. Кремен, Ал. Балабанов, Вл. Мусаков, К. Константинов, Ник. Атанасов, той риторично се пита и точно толкова “риторично” си отговаря: на какъв авторитет и писателски актив се опира Г. Милев - “на крадените стихотворения в “Жестокият пръстен”, на манифактурното “Експресионистично календарче” или на стихотворения превод на “Хамлет”, под който не се е посвенил да пише “превел от английски”, въпреки че го е превел от руски? Или на манията си да стане режисьор на театъра? Или най-после на нелепия превод на “Двенадъцать”? Или нещо друго? Интересно! Струва ми се, всичко изброих”. Тогава каква връзка има този “възпитан в западните култури” човек с българската литература и защо, “Поврага!”, не иде да оправя западните литератури. “Най-голямото недоразумение, най-нищожната нула в литературата ни ще оправя другите” - констатира Боров. Но утешително добавя: “Впрочем, слава богу, нещастието не е много голямо. От четиридесет и няколко души, при които Г. Милев започна “сказката” си, едва ли половината дочакаха края. Явно е, че няма в България простаци, които да слушат глупостите му.”

“Най-нищожната нула в литературата ни”, глупословникът на простаците Г. Милев, си поделя “славата” с най-омразните на “Развигор” и Ал. Балабанов субекти - Вл. Василев и неговото списание “Златорог”. Някога в “Между сектантство и демагогия”, самият Вл. Василев сполучливо е цитирал имитирал балабановския стил на писане-говорене ето така:

“И ето го, той иде (предавам с неговите изрази):

- Остави ги! Серсеми! Всичко, което приказват, е идиотщина, всичко което пишат - шарлатанство. Българска литература? - Бошлаф. На, чети статията ми, да видиш! Както преди да се родя, с пълна увереност, че е тъй, че е така, както казвам, с пълна увереност, и сега, и тогаз. Собствено, ако искаш да знаеш, няма защо и да четеш - слушай мене. Аз съм професор в университета, казвам се Балабанов, бил съм в Париж, Лондон, Индокитай, знам всички езици, уча сега и български.”

Да ви напомнят тези редове за един горчиво-сладък нашенски персонаж? Разбира се, че ви напомнят; Вл. Василев е избутал иззад паравана на езика самодоволната физиономия на Бай Ганя. Да запомним това лице. Скоро то пак ще се появи. Само че ролите на кукловода и марионетката ще са разменени... Диригентът на това представление, подразбира се, е Ал. Балабанов. Неговата статия “Фрази за простаците” е симптоматична и като заглавие, и като съдържание. Тук може да се прочете, че поредният “озлобен ялов мъдрец” - в случая двойната книжка на “Златорог” от втората годишнина - е надигнал глас срещу “Развигор”. Мнителен по природа, професорът е приел твърде болезнено финалните фрагменти на отзива “Литературният сборник “Сняг” от Вл. Василев (“Златорог”, г. ІІ, 1921) - според него, “топтанджийски преглед уж на нещо друго”.

Написаното е етикирано така: това са “няколко общи фрази, нагласени за простаците”; “шаблонни, бомбастични и безграмотни, както си стоят и в самия “Златорог” на стр. 92”. Всъщност, може би малко изненадан, Балабанов преди това е установил, че покровителственият тон на статията му “Списания и списатели” (сп. “Огнище”, ІІ, книга І, 1920) е подразнил златорожкия редактор. Верен на себе си, през 1923 г. в един изключително агресивен памфлет - “Български афоризми” (сп. “Пролом”, 1923, кн. 2-3) - Балабанов доозвучава конфликта, назовавайки излезлите до момента тридесетина книжки на “Златорог” “просташки”...

За разлика от него, критически добре приетият в “Златорог” Елин Пелин се е доверил на вербалната карикатура. В нея главният редактор на “Златорог” прави към читающата публика “смешни автоматични гримаси с плезене, блещене и многозначително повдигане на вежди”. Така Вл. Василев от автор се оказва герой на шаржа, асоцииращ с Бай-Ганьовата лицеизразност и поведение в операта... Не ми се ще да преувеличавам, но ако трябва да се прави класация на този вид вербално хулиганство, безспорен лидер с отзива си “Подир сянката на П. К. Яворов” ще се окаже Стефан Илчев (“Развигор”, г. ІV, бр. 175, 1925). Неотбелязаното редакторство на Яворовите съчинения рефлектира до извода, че “тук ще е боравил някой тъп “литератор”, най-тъпият, който може да се роди у нас, та макар че си крие името, пак ще го познаем...” (Става дума за първото издание на Яворовите съчинения от Ал. Паскалев под редакцията на Вл. Василев). “Критиките” на Илчев са с шокираща, алогична мотивация: направените от Яворов посвещения в “Подир сенките на облаците” (зачетени, естествено, от редактора) водят до смесване на представата за “поета Яворов” и “човека Яворов”. Накратко, желаейки “да се похвали” с личното си посвещение в “Маска”, прикриващият се редактор е “нашарил цялата книга с посвещения, та е заприличала - както казваше Пенчо Славейков - на обълшавяла риза...” Невключването на стих. “Бежанци” пък е обявено едва ли не за престъпление; все едно дали “сам Яворов в момент на религиозно изстъпление го е зачеркнал”, защото, екзалтирано продължава авторът, то е “неотменна собственост на родното творчество” и неговото издаване стои извън волята на поета. Критикуват се още хартията, оформлението, шрифтът, от което става ясно, че на “набедения литератор” Вл. Василев му липсва издателски усет, но за това пък “никому непотребното сп. “Златорог” или изсмуканите от епруведка и многоточия, и тирета на диаболици и серсеми се печатат на хубава хартия със стройни букви ...“ В последна сметка добрите намерения на Паскалев и тази иначе така сериозна и деликатна работа - издаването на Яворовите съчинения - е била недалновидно поверена на “един некадърник”, олицетворяващ “дъното на посредственост и тъпоумие”...

Приведените примери са само щрих от “фонологичната” картина на свръхтемпераментното критическо говорене през 20-те години. (Самите говорители, да припомним, са титуловани литературни ценители). Оказва се, че в тази стилово-пулсираща среда аксиологизиращите акредитиви на критическия език сякаш осъзнават собствената си безпомощност и доброволно минават в служба на литературната публицистика. По-точно - на критическия памфлет. Езикът екзекуторски се саморазправя с авторитетите. Не по фронтовете на високото литературознание с прилежащия инструментариум от “картографиращи” знаци, тактически похвати и теоритизаторски стратегии. А във вестникарския (публицистичния) полигон на раздела “Ежби и злоби”, както откровено ще го назоват в “Развигор”. В този полигон дори елегантни стрелци като Б. Пенев, проф. К. Гълъбов и Вл. Василев понякога забравят да свалят змийската ръкавица на езика, поради което той, езикът, верен на атавистичната си природа, издайнически “просъсква”.

 

 

© Сава Василев, 1999
© сп. Български език и литература, 1999
© Издателство LiterNet, 17.06. 2000
=============================
Публикация в сп. Български език и литература, 1999, бр. 4.