ГЛОБАЛИЗЪМ И МЕТАФОРИЗЪМ

Сава Василев

web

Текстът се опитва да преразгледа битуването на идеята за глобализма в протуберансите на езика. Подобно на всяка модерна дума, и глобализмът понася изпитанията на телата, движещи се със скоростта на светлината. За да съхрани масата си, понякога думата има нужда от солидна метафоризираща обвивка. Изцяло споделям опасенията на Зигмунд Бауман, че амбициите за истинна праволинейност рано или късно раждат канон, а това обезмисля задаването на въпроси. Тук ще се наложи да правим обратното - да задаваме въпроси. Водещата теза препраща към познати езикови практики от далечното и не толкова далечното минало на България. И най-вече към еуфоризма и скептицизма на разрояващата се сегашност. Презареждането на езика е част от процедурата по изпитанията на социокултурната доктрина. В диахронен план идеята за хармонизирането на българския културен опит с излъчваните чужди (западноевропейски) сигнали и смяната на "силовите" полета в културата в духа на някогашното Шпенглерово говорене открива темата за интегративния потенциал на българското и славянското и, заедно с това, извиква проблема за самодостатъчността на окореняващите се утопии. Текстът коментира съвременните механизми за преодоляването на границите и граничността на фона на силно идеологизираните политически дискурси, езиковия жаргон на Глобалната мрежа (интернет), парадоксите на битовото говорене и дори "снемането" им на равнището на анекдота

Този толкова стар, по-стар дори от човечеството сводник, езикът, умее да се шегува като никой друг. Често образността е пищното одрешение, прикриващо чудовищните ни пожелавания - терзанията на тялото и духа. Друг път я виждаме в ролята на кокетка, едновременно ухажвана и презирана от поклонниците на суровата и безкористна мисъл. Във всички случаи обаче езикът помни и знае много повече, отколкото иска и може да сподели. За нас остава утехата от многото му превъплъщения. От невероятните му роли, способни да карнавализират и най-ригористичното говорене.

Както и да погледнем, глобализаторските визии са визии с днешна дата - визии на модерността. На модерността в нейния най-общ смисъл, без доуточняващите представки "нео", "пост" и др. От друга страна, модерността е принудена да признае, че опитите за мегатериториално, мегаикономическо, мегакултурно и, не на последно място, мегаполитическо структуриране са с много стара и богата история. Още от времето на древните империи. И на колониалните експедиции, чрез които "добрата стара Европа" се опитва да погълне целия й известен и неизвестен дотогава свят. Тук няма да се занимаваме с приликите и разликите, няма дори да питаме дали става дума за движение по спиралата - едновременно повторително и иновиращо, включително и на равнището на езика. Аргументи "за" и "против" се откриват в изобилие. Но не можем да не усетим посоката, от която нахлуват ветровете на глобализма. Дори през епохата на модерността тя е същата, неизненадващо обичайната. За кой ли път темата не приляга на малките народи, още повече на тези, които по една или друга причина преживяват граничността. Следователно продължава да е актуално питането за процентното съотношение между мотивите на добронамереността и тези на принудата.

Няма съмнение, че терминът "глобализация" идва на мястото на богата гарнитура от идеологически вкаменелости, опитвайки се да ги преодолее и "компенсира". На първо място с помощта на неидеологическото си съдържание. Без обаче да се освободи от откровено идеологическия си смисъл. Не само поради своя произход, а и поради онова, което трябва да "изтрие" от паметта на трагичния ХХ век.

И така, усещането за граници и граничност провокира появата на езикови "удебелявания", маркиращи историческите (политическите) промени в развитието на международните отношения. Добре помним епохата на "желязната завеса", разделяща Изтока и Запада. Синоним на политическа непробиваемост, метафората всъщност зареждаше човечеството с превратни очаквания - за разкъсване (стопяване) на реалните и символните граници. Странното бе, че "желязната завеса" не само безпроблемно се вписваше, но и беше много важно, предварително условие при провеждането на интернационалните проекти, с които социалистическият Изток преследваше политиката си на "дружба между народите".

Вярно е, че желязото оплоди много метафори на Изток от Берлин, но ние знаем, че вметаляването на културата, включая и на българската, датира от периода на така наречения авангард. Лявото произвежда трудно изброимо количество метафори, демонстриращи непреклонността на световния пролетариат, но като че ли най-банализираната е тази за "железния юмрук". Авангардът обича да манифестира, да се бунтува, защото мисията му е да руши. Българският авангард от 20-те години на миналия век помни поетически жестове-заглавия, ознаменували олевяването на част от интелигенцията и първите политически конфликти, отворили фронт вътре в самия народ. Симптоматично е, че най-радикалният измежду преобразователите на традицията, радетелят за юнифицирано изкуство и приютяване на българския писател в лоното на мировата душа, защитникът на модерната поезия в името на метафизиката, интуицията и асоциацията - Г. Милев - роди заглавието-метафора "Иконите спят". Малко след това стриктно следващият съветите му да руши и манифестира чрез поетическия език Ламар публикува стихосбирката "Железни икони" (1927). Някъде по средата, по пътя от приспиването към вжелезяването на иконите поетът-септемвриец Фурнаджиев положи вместо кандило "пред иконата - кървави кости". Апокалиптизмът пое отговорностите на глобализма. На глобалистичното преустрояване (преправяне) на света - според стенограмата на левите, социално ориентирани проекти. И ако в литературата, въобще в изкуството те имат своето място, ако социалните утопии са неделима част от безкрайно крехкото и уязвимо тяло на хуманитаризма, то в системата на политическите практики действат други, много по-сурови закони.

На анекдота с неговите недотам прилично одрешени думички в сградата на езика може и да е отредена ролята на обслужващ персонал, но поне винаги е бил сред любимците на народа. Доста по-различно стоят нещата с наконтените по последна мода текстожанрия. Например дежурните по "социалистически лагер" свършиха толкова лоши услуги на идеологическите си господари, колкото техните противници едва ли щяха да постигнат и при най-добрите условия за политическа пропаганда отвътре. Метафората "социалистически лагер" роди серия от анекдоти, разкриващи в гротесков вид обърнатата перспектива на образа. Подобно на националсоциализмът, който искаше да глобализира по свой образ и подобие света, а осея пътя си с концентрационни лагери, и комунизмът в източносоциалистическите си превъплъщения направи каквото можа по въпроса. Подлецът-език скоро му отмъсти по "пионерски", обозначавайки уж голямото (глобалното) социалистическо семейство като лагер. Оттук насетне за анекдота оставаше да свърши горчиво-приятната работа по пренаписване на истината. За пореден път опитите за вдигането на култов паметник на идеологизма в държавата на езика доказаха, че изкуствено построеното рано или късно рухва и прахът от развалините дълго трови невинно свидетелстващите. Остава утехата, че заедно с отровата се ражда и противоотровата. Че натрапниците, извисяващи гласове от политическата трибуна, най-лесно падат в капаните на преносността и кухата реторика. Че стават жертва на езиковите игри, чрез които се опитват да преподават себе си. Змията е захапала опашката си. Глобализиращите метафори са регистрирали процеси с превратно значение - на безкрайна самотност и обреченост зад бодливите огради на цензурата.

До емблемите на противоборството Изток-Запад, извикали на живот думи като "завеса" и "лагер", застана плътно метафората "студена война". Евфимизмът "студена война" внушаваше идеята за перманентна - опасна - непримиримост. И ако все пак трябваше да се избира, за предпочитане беше "студената", а не "топлата" война. Споменът от втората още гореше съзнанието на оцелелите. Именно през епохата на "застудяването" политическият език започна да се окръгля и затлъстява. Говоря за случаите, когато преяждането с метафори ускорява развитието на метаболизма и деформира тялото на езика. Знайно е, поне от българската литература (Св. Минков) и световната медицинска практика, че лечението с хормони може да има трагикомични последици. Така или иначе разгонването на въображението, типичното за дадена възраст "окосмяване" по слабините на съзнанието протича болезнено и понякога оставя следи за цял живот.

И така, идеята за глобалното демократично общество набързо изт(и)ри от световната карта социалистическия мит (мираж) за тоталното комунистическо общество. С неговата вечна правда, равенство, безметежна радост, липса на експлоатация и почти християнска любов към ближния. Показателно е, че когато европейците се опитат да погледнат на(към) себе си и собствената си значимост с очи отвън, а не отвътре, както обикновено го правят, с изненада откриват, че са предизвикали вниманието на останалия свят благодарение на две големи идеологии - на християнството и комунизма. Вероятно защото се занимават със спасението на човека, на човешката душа.

Либералната демокрация побеждава в бившите социалистически страни и е на път да възтържествува по целия свят. Ако наистина това е посоката и тя стигне целта, следва въпросът: "След това накъде?!". Дочакахме ли края на Историята? Т.е. възможно ли е тази форма на политическо устройство да се окаже единственото, удовлетворяващо всички държави и народи решение. След рухването на "социалистическия лагер" и появата на Фукуяма бе обявен краят на "твърдите идеологии" (краят на историята като "крайната точка на идеологическата еволюция на човечеството"). Слава богу, тази теория роди своите критици - Хънтингтън, но и Жан-Франсоа Рьовел. Според първия разтръбяваната победа на демократичните идеали с универсално значение наумява тесен етноцентризъм, а според втория победата е пирова и води до генерализиран релативизъм.

Проблемът твърде много се усложнява, ако корените на класическото антиглобалистко мислене се потърсят в антиамериканизма - ако преведем глобализацията като американизация на обществото. Това е голяма тема и тук жестът на докосването й е и жест за нейното прекъсване. Все пак в нашето общество се води дебат дали антиамериканизмът е идеология. Политологът Иван Кръстев сполучливо отбелязва, че част от основните ценности на либералните демокрации в Източна Европа са "по американски легитимирани". А писателят-философ Ивайло Дичев отиде още по-далеч, персонализирайки излъганите си надежди за единно, глобално и хуманно устроено общество с думите: "Аз мога лично да датирам своя антиамериканизъм. Той започва от ноември 2000 година, когато беше избран господин Буш. Случайно бях там и абсолютно всички хора като мен бяха ужасени и потресени от този избор. Аз оттогава следя неговия избор."

Отново граници, дати, история.

За да се персонифицират глобалистичните стратегии и да се превърнат в антиидея - да станат антисебе си.

И да потънат сред вълните на Залива - новоизкованият политически образ с двете Иракси войни, след които не само президентската институция в САЩ, но и самата война може да се мисли като семействена. Унаследяването на идеологиите, на охраняващите ги институции би всички рекорди на Европа. Повече от ясно е, че така наречените европейски монархии са бледо копие на себе си от преди векове. Че икономическата и политическата власт на европейските крале изглежда нищожно малка в сравнение със символа на антимонархизма - американската демокрация. Че става дума не толкова за реални фигури на властта, а за фигуриране на традицията. Измайсторен веднъж, речникът нехае за истината. Войските в Залива са окупационни, а той настоява на друго с думите "освобождаване", "присъствие", "умиротворителни войски" и т.н. Войната се оказа водоразделна за отношенията на някои от западноевропейските държави и САЩ. Налице е битка на интереси, а не на идеологии. Още по-ясно - на фирмени интереси. Прав е Димитър Денков - глобализацията може да се разбере и като инвазия на фирмеността. Фирмата отдавна не е визитна картичка на държавата, тя е трансконтинентална - "Макдоналдс" и "Холивуд" са навсякъде. След падането на стени и завеси не може да има граници. В миналото езикът си отмъщаваше на забраните ("филмът хубав ли е, или съветски"). Ами побългарения руски, в който се оглеждаше всичко: и политическата, и езиковата ни враждебност (нали го учехме по задължение до втръсване и всеки петък гледахме - всъщност, не гледахме - телевизия) - "Руская машинка с деревянная кабинка. Механизми нет - манивели пет!" Гротескова метафора на руския технологичен напредък! В опитите си да окарикатурим, да преведем непреводимото или да направим непреводимо преводимото прозираше комплексът ни за отмъщение. Макар и славяни, бяхме и си оставахме различни - по манталитет, чувствителност, мода. И най-паче по език и отношение към алкохола...

Езикът обаче продължаваше да се шегува с европейската ни различност, все едно дали бяхме от Изтока или Запада. Шегувал се е по времето на Алеко, ще се шегува и в бъдеще. Особено при глобалистичните промени, когато дистанциите ще са непоносимо скъсени, а разстоянията - обозримо големи. Тук опитът от пародирането на исторически натрапената ни "рускост" няма да влезе в никаква работа, следователно без надежда и да помогне.

Ще разкажа накратко една комична случка. Нашенец шофьор нарушава правилника (може би минава на червено) в Берлин и пътният полицай (милиционер) го спира. И понеже българите сме опасни полиглоти, нашенецът изтърсва без филологически колебания, без да го е еня за теорията и практиката на въпроса за преводимостта на фразеологизмите: Ich bin in die Zwiebeln getreten", което буквално означава "Сгазих лука" (съвсем по нашенски, подомашному, в смисъл: "К`во става старши, май сгазихме лука, а?" - начин да умилостивиш строгата, но справедлива униформа и да я предразположиш към пазарлък). Недоумението на Другия е пълно. В случая няма кой по дипломатически да подготви високо-реторичния жест на онова "Ich bin ein Berliner" (Кенеди), преповтаряно и до днес. Немският пътен милиционер пули очи и се оглежда за сгазен лук в центъра на Берлин. Все едно какъв е бил краят, но ако зависеше от мен, щеше да е като в книгата "Бай Ганьо", главата "Бай Ганьо в банята", където разтревожената и дисциплинирана немскоезична мисъл отказва да проумее вопиющата малокултурност на нашенеца и великодушно решава, че човекът си е просто луд.

Но да се върнем на глобализма и метафорите. Няма съмнение, че интернет-жаргонът е най-безпроблемното поле за протичане на глобализаторските процеси. Терминологизирането на чуждиците, опрофесионалчаванато на езика наподобява движещите се пясъци под краката на вербалната идентичност. Добре е, че интернет-поданикът има чувство за ирония и възприема света като "глобалното село". И в нашия жаргон столичният град се нарича "голямото село", но поне остава утехата, че някога метафората е била историческа реалност. Подобно на лозунга "Пролетарии от всички страни, съединявайте се!".

Интернет пространството изтри йерархичността и в известна степен пролетаризира и карнавализира различията. Тук шутът е крал и кралят е шут. Вместо битка за хляб - наркотична информационна преситеност. Но и тя не е върха на пирамидата. Над всичко стои жаждата за присъствие, амбицията да бъдеш на много места едновременно. Вероятно това по особен начин ни провокира нас българите. Заради невъзможните ни пътешествия. Някога - по политически причини. Сега - поради икономически. Да, светът след телевизията и интернет стана обозрим. Текстът се дематериализира, изневерявайки на старото си тяло - книгата. Подобно на киното, имитиращо пространство с помощта на "бягащи картинки". Единствено историята и политиката продължават да ни тревожат с метафори. Някога, на Изток - с метафората за Големия брат, Съветския съюз. На запад - Чичо Сам. Събирателното Велики сили отново е отправна точка в мисленето за най-новата ни история. Отново витаят разказите за Дядо Иван, за бащицата-император, спасител на поробеното славянство. За руските и българските му употреби. Вместо да отшумява, комплексът непрекъснато се подхранва. Докато има "малки" държави и култури. Докато кирилицата продължава да бъде в "неравностойно" положение, подобно на малцинство в мултиетническа държава...

Но интернет е достатъчно разграден двор, за да поема тегобите на морализаторстването. Моралът не е силната страна на модерното изкуство, политика, на модерността като принцип. До интернет имат достъп психопати, религиозни фундаменталисти, тоталитаристи, терористи, екстремисти. Всички те провеждат политиката на разделението и омразата. Онова, което трябваше да събира, започна да разделя и противопоставя. Да изнудва и криминализира. Оказа се, че агресията е по-доходоносния бизнес от глобалистичните стратегии за сближаване и живот е единен свят. Или по-реалният в сравнение с дипломатическите ходове за осъществяването на градивните, икономическите инициативи.

Ще завърша разходката си из лабиринтите на езика-отмъстител с клишето на метеоролозите: "Климатът на земята е в тенденция на глобалното затопляне". Далеч по-безобидната метафора капризите на времето пък стана слоган на една реклама за натурални напитки. Променливостта на времето роди преди години следния диалогичен анекдот. Въпрос: "Какво ще бъде времето утре? Отговор: "Преобладаващо".

А, щях да забравя поуката. Тя пак е смешна. В българо-немския речник идеята за конфузно нарушаване на някакви норми или правила наистина се превежда и с експресивното "Сгазих лука". Затова речниците и езиците трябва да се ползват двупосочно, а глобализмът, ако иска да намери по-краткия път към сърцето на балканеца, ще трябва да премине и през лехата с лука, но без да бърчи нос и без да я гази...

© Сава Василев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.03.2006, № 3 (76)