Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БОРИС ПОМЪЧЕНИЯ ИЛИ СЛОВО ЗА ИЗВАЖДАНЕТО НА ЧЕСТНИЯ КРЪСТ

Сава Василев

web

На Радослав Радев

Докато се наместваше върху ниското столче, жената изпъшка няколко пъти, но в това пъшкане болката в ставите и кръста не беше повече от навика да се издават звуци при всяко усилно движение, затова двете кокошки, които непрекъснато се пречкаха в краката й, останаха безразлични и все пак малко разочаровани - известно време жената щеше да клечи и да си мърмори под нос, без да им обръща внимание и да ги хока. Сега идеше ред на окото. То трябваше да се промъкне през процепа на проядената от червеите портичка, скована от широки дъски със стари, попукани около сърцевината чепове, готови всеки момент да изпадат върху рядката трева - досущ като слепи, изсъхнали от слънцето очи, отчаяни от дългото взиране в градината с кладенеца и змиевидните тела на лозите. Окото намери пътя към съседния двор, но вместо да се впие в приведената фигура на мъжа с браната, първо изтече на малки солени капки по посивялата дървесина и се озова в една от изронените фуги на плочника. Там беше влажно и нащърбено. Преди да се захване с привечерната си работа, мъжът беше поливал дълго плочника и сега водата се спотайваше в цепнатините. Окото различи няколко кални следи и разбра, че след мъжа е вървяло кучето. Мисълта за кучето накара жената да се усмихне и тя прати окото да го търси. Видя го да клечи наблизо, седнало върху опашката си, зазяпано в приведената фигура на мъжа. Подобно на кокошките, кучето също скучаеше и чакаше човека да свърши с браната, за да се отърква о прашните му крачоли, да го побутва с муцуна по ръката за коричка хляб, останала от сутрешната закуска. Жената се закани да примами кучето преди свечеряване, за да може мъжът да го търси и привиква дълго, докато се ядоса и започне да святка с поглед към нейната къща. Досещаше се, че му отмъщава за нещо, но не искаше да знае за какво. Мъжът мразеше да му подмамват кучето и да го учат на чужд хляб. Беше тромав и саможив, гледаше недоверчиво всичко отвъд високия каменен зид, стегнал в здрава прегръдка двора с къщата и градината. Само през портичката на комшулука можеше да се надникне, колкото да се зърнат лозниците, част от стрехата, широко напластената около кладенеца трева и градината с прясно разрохкана пръст.

Мъжът бранеше прегърбено, изопнал мишци под възлестото въже. От стойката личеше, че е бил много силен; и сега силата като да му бе в повече, ако не бяха двата патрави крака, неспособни да удържат напъните на якото тяло. При всеки по-ожесточен порив колената се присвиваха странно не само под коленете, но се извиваха непривично и настрани, като да бяха гумени, после кой знае как се изправяха и потъваха до глезените в пръстта. Жената се сети за походката на мъжа - с леки, пружиниращи прикляквания, едновременно смешна и мъчителна. Гледан отдалеч, мъжът сякаш не вървеше, а подскачаше. Придвижваше се бавно, защото изминаваше една стъпка напред и още толкова нагоре, след това коленете се прегъваха, тялото потъваше една стъпка надолу и пак се накланяше напред. Това беше най-странното и най-мъчителното пътуване в пространството - едновременно по хоризонтала и по вертикала, лишено от всякаква логика, но възможно и дори малко обнадеждаващо...

Още със стъпването си на улицата мъжът тревожно се озърташе в очакване на децата. Нямаше по-безцеремонни присмехулници, по-верни и по-безсърдечни приятели от тях. Докато беше млад и здрав и пътуваше по международната, селото го имаше за преуспял човек. Нищо не може да се сравни с обичта на децата. Не обич, обожание бе достойната дума, когато трябваше да се изкажат чувствата им към мъжа с широко разгърдена карирана риза и брилянтинно лъснат перчем, пригладен чак до тила. Да, жената добре помнеше перчема, и ризата с навити до лактите ръкави помнеше, защото изпод тях се подаваха силните ръце на мъжа, а те знаеха как да я вземат. А когато изчезнаха, разбра как се скимти по кучешки от празнота - там, в нейната стая, с малко прозорче, надничащо към неговия късен, вечно тъмен или вечно светещ прозорец, незаперден и открит за всички достойни и недостойни очи. През онези години мъжът забелязваше само ней-красивите женски очи, разбира се, забелязваше и нейните, не, първо нейните, после безброй други, та тези очи я научиха как се вие и кълне по-люто от безрожбена майка утробата си и нефел мъж силата си, а оградата все още лежеше дълбоко някъде в земята, под пръстта край старото гробище, сетне изкопана и разхвърлена от багера на стопанството, за да се отвори дълбока, вълча кариера за новите къщи и огради, с които селото щеше дълго да се множи и огражда, преди да остарее.

Сега децата бяха други, и той беше друг, и другостта ги разделяше. Децата идваха през лятото да полудуват край реката, идваха с родителите си или сами, но винаги враждебни и зли към мъжа с пружиниращата походка. Чудеше се как така, където и да се пилеят, изникват начаса, щом отвори портичката и стъпи на улицата. Вървяха след него вкупом, кресливи и разноцветни, като настървени гончета подир стар, тежко ранен звяр. Безсилен, изпълнен докрай с отчаяние и яд, мъжът махаше заканително с ръце, опитваше се да се спаси от малката освирепяла глутница. Това го правеше още по-уязвим и смешен. Тялото му се кривеше на всички страни, краката го подхвърляха и изоставаха, сякаш газеше в дълбоко тресавище, а страхът панически приближаваше края. Децата виеха от омраза и удоволствие. Всяко допълнително усилие засилваше агонията на тялото, а с нея и виковете на малката глутница. Но най-много го терзаеха уродливите подкривяния, с които имитираха походката му. Така изразяваха ненавистта си към чудовищните движения на чуждото, безподобно тяло, към непонятния каприз на случая и природата, постигнали най-абсурдното от всички възможни помирения помежду си.

* * *

Когато надникна за пръв път в кладенеца, дъхът му спря - от черната вода надничаше туловище, сякаш човек бе изплувал през дълбок, тайнствен сифон от земните недра, но силите му бяха свършили с първата глътка въздух. Не е могъл да изпълзи по гладките, зеленяви, вечно сълзящи камъни, та се е удавил точно тук, в моя кладенец. Боже, колко нелепо, потискащо. Отдавна искаше да купи къщата, повече от десет години се беше грижил за нея като за своя, а когато най-сетне наброи парите и стана истински собственик, мъртвият изплува и му отрови радостта... И друг път беше вадил вода (ами студенето на дини, бира, ракия, лимонада), защо се появи чак сега, в средата на това лято...

Ако беше се случило по-рано, нямаше да наброи парите. Че не е мъртвец, не е, тогава какво! Рояк комари изригна из влажната и тъмна паст на кладенеца, сипна по лицето и врата му. След малко щеше да се чеше и да проклина, да проклина и да разтрива ухапаното с ракия, значи ще се вмирише повече, отколкото ще изпие, макар пиенето тук да бе сладко, свое, обърнато към себе си. Не е за вярване, че може да има такова пиене. И чашата, и ракията, всичко, което сложиш в стъклото, не те вижда, защото се оглежда в себе си. Веднъж вярва, че е любуване, друг път си казва, че питието се е втренчило в собствената си белота, все едно него го няма, или че се съсредоточава в нещо си, и не той, а то взема съдбовното решение да потъне в клетките му. Представяше си как алкохолът плува из океана на стомаха му, как бавно просмуква през порестата тъкан и поема към кръвта. После към капилярите, клетките, за да го изпълни целия със силата на най-невероятното отмаляване. С годините тази сила го вълнуваше все повече. Повече, отколкото на младини, защото тогава разполагаше само с едно силно тяло, а сега му бяха необходими няколко, за да мъкне наедрелия си живот.

Размота въжето и се опита да закачи туловището. Дъното на кофата чукна на твърдо, усети с пръстите си самата твърдост, та се учуди как може да му я предаде въжето! Живо да беше това въже... Снощи заспа на лявата си страна, сънува верига, опасала цялата къща, с едри халки, на места посивели, другаде поръждавели, аха да се скъсат, а къщата диша и напъва мишци. Ако пръсне веригата, не отговарям, подвиква подире му женски глас, но коя е жената и откъде иде гласът... Скоро ще дойдат всички, цялото семейство, тогава ще разбере чий е гласът - домашен или чужд, отдавна забравен. Май не досънува съня. И веригата не досънува, не досънува скъсването и болката от желязната прегръдка, но се сети за стария месарски ченгел в зимника. Това ще да е било, късата верига с месарския ченгел плаче за долния край на въжето.

- Даскалее-е! - провря се през оградата гласът. - Тичай пак да помагаш на Христя!

Да се помага на Христо бе обичайна работа. Приличаше на носене на вода, на ръсене и премитане на плочника; дори на косенето и плъстенето на избуяващата в двора трева приличаше това пусто помагане. Не, не непременно всеки ден, но достатъчно често, за да си отгледаш още един навик... И да искаше, нямаше как да избърза. Гласът на възрастната жена успя още веднъж да се справи с оградата и изчезна. Знаеше, че я чува. И мълчанието на Христо чу, значи му е омръзнало да гледа как падналия се мъчи и рие с патравите си крака пръстта. Напоследък взеха да търсят и него, пришълеца с кротка и милозлива душа. Тук научи, че с милостта се бърза бавно, че подир сенките на миналите дела се върви на пръсти. То е като пиене на кладенчова вода. Нетърпелив ли си, гласът се изгубва и настава най-страшната тишина - на онемелите уста със скърцащите срещу небето зъби.

- Даскале-е-е! - чу съвсем близо откъм улицата и хрипливия глас на Христо Безмълвния. - Стига му толкова!

Доскоро Христо не си хабеше гърлото. Преваляше през портата и къде с рамо, къде с мишци, успяваше да изправи едрия човек. Сега гледаше да я свърши с неговите ръце. Стига да се задържеше малко повече в селото... Изправянето на Борис Помъчения се бе превърнало в ритуал, в малка конспирация с участието на тримата. Тази пролет включиха и него. Без да го питат, сигурни, че не може да им откаже, защото беше учен човек, цял професор, знаеха го толкова години.

Първият път хукна сам да помага. Викна го баба Стефана, която виждаше всичко. Делеше ги отсамната ограда, от другата страна се вишеше зидът на Борис Помъчения. Приемаше драговолно любопитните й очи с надеждата, че е добре за къщата, докато го няма. Да наглеждаш имота на другия е неписан селски закон. Едва пристъпил прага, вече чуваше самотния й глас из двора, разбираше, че и хокането на кокошките, и напъждането на лакомите птици, връхлитащи плодните дървета и лозниците, е знак, че го е забелязала и скоро ще го разпитва с кого е дошъл, кога пак ще доведе децата и жена си да му помагат по двора и да хрантутят котката. Котката се появяваше веднага след нахлуването им в двора и се разполагаше като същинска стопанка. Старата жена не обичаше пришълката, но заради децата не смееше да каже нищо. И приятелите, с които дълго се заседяваше край камината вечер и с които денем скиташе по реката, познаваше, но те бяха начасничави хора, идваха рядко, та не й приличаше да разпитва надълго и нашироко за тях.

Борис Помъчения често падаше в двора си и не можеше да се изправя сам. Виковете и пъшкането стигаха до ушите му, но старата жена диреше само Христо Безмълвния. Най-сетне дотрябва и той... Реши, че докато стигне, бай Христо ще е направил каквото трябва, затова се изненада, като го видя да стои пред открехната врата и да гледа падналия. Дълбоки, гърлени стенания прекъсваха въздишките и вълчото проскърцване със зъби. Така страдат само силните мъже, в които силата прелива от тялото, рече си, готов да прекрачи прага.

- Чакай! - спря го бай Христо. - Нека се помъчи.

Погледна го недоумяващо, и добрината му през всичките тези години, през които мълчаливо бе подлагал стареещото си рамо, за да се възправя по него падналия, му се стори излишна и недоумяваща, но го послуша.

- Хайде, стига му толкова - чу го да казва след малко и тръгна подире му.

* * *

Най-сетне мъжът хвърли въжето, браната заседна тромаво в края на градината. Пръстта по безразборно накованите гвоздеи щеше да съхне чак до сутринта, ако преди разсъмване не сипнеше роса и не посребреше върховете на бодливото й тяло. Докато внимателно изуваше натежалите си обуща и нахлузваше чифт стари гумени цървули, мъжът се придържаше о ръба на кладенеца и се правеше, че не забелязва окото на жената. Сега тя му трябваше повече от всичко. Без нея беше загубен. Но за нищо на света нямаше да го признае. Едно непохватно движение, и цяла нощ щеше да лежи прикован за земята. И следващия ден, и по-следващия, защото Христо Безмълвния бе дал обет не само да му мълчи, но и да не стъпва в двора му, ако не го повикат.

Затътри крака към къщата, колкото да отвлече вниманието на кучето и да не позволи на жената да го примами, макар да знаеше, че след сухия хляб и дългото чакане то лесно ще влезе в капана й. Имаше нещо тайно и близко в това тяхно общуване чрез животното. Жената подхвърляше на кучето вкусни, неоглозгани кокали, милваше го и дори го почесваше зад ушите, а гласът й беше друг, различен от този, с който хокаше кокошките и напъждаше хвъркатата напаст по плодните дръвчета. Мъжът се ядосваше и ако си говореха, щеше да й каже, че кучетата и децата се държат изкъсо, не се учат на чужд хляб, иначе всичко се обърква, даже дворищата и къщите повече няма да са дворища и къщи, ами дявол знае какво. Защо са тогава оградите с бодливата тел и живият плет, високите каменни зидове и дълбоките кладенци, от които пият вода градините и самите градини за какво са, ако никой и нищо не си знае мястото. Не помни ли жената как събираха земята и добитъка, как избиваха до крак кучетата, и неговото куче убиха, затова избяга в града и изкара автотранспортния техникум, стана шофьор, хем на международната, чак до Питеш и Тимишуара пътуваше, а като се върнеше в село, раздаваше на децата бонбони и ги разхождаше с камиона, и колко много го обичаха онези деца, как го пресрещаха извън селото и до едно мечтаеха бащите им да приличат на него, а не да прививат гръб по полето, да миришат на пот и обор под избелелите дочени ризи. Само това ли, трябваше да попита жената, ами вечерите на пейката пред нашата къща, ами крадливите ти, навикнали на хубави неща ръце, дето все вземаха и обещаваха, тях кой да ги помни... Чакаше и тя като децата, стискаше в шепата си чуждоземските бонбони, докато се разтопят и изтекат между пръстите й! И колкото да се миеше после, лепкавината оставаше, пчелите и осите все около нея се въртяха и я жилеха, наказваха я повече от хората, ама какви й бяха на нея хората, че да го дели с тях, да се крие от приказките им... После дойде катастрофата, смъртта на Христовото дете. Заедно с камиона се обърна неговият живот, нейният, на Христо, а Христо даде обет да не продумва на човека, който го зачерни, и на нея никога не продума, защото, преди да се вземат с другоселката, я беше искал два пъти, както се полага, с майчина и бащина благословия, а тя му отказа, за трети кураж не събра, пък и разбра чии очи и чий камион чака, никой от тримата не дочака каквото трябваше, само дето след смъртта на детето другоселката избяга, и ето ги сега тримата задружни и мълчаливи, всеки зад своя плет, зад своята ограда, чудят се кой пръв ще хване могиларския път и ще остави преживелите да си брануват самотията с най-острите гвоздеи и тръни.

Как да прости на такъв човек. Стореното - сторено, без вина стана виновен, защото, ако не се е отбил от пътя, големият турски камион без друго е щял да размаже кабината. Камионът превозвал агнета, стотици глави, дълъг като влак, имал и ремарке. На турчина само ремаркето му се преобърнало, животните се разпилели по шосето, из стърнищата, и вместо да търсят спасение от черната си участ, завръщали се и се скупчвали край ремаркето като край овчар и блеели сиротни... А той свил надясно, канавката го прекатурила, два пъти се превъртяла кабината и застанала пак на колелата си, все едно нищо не е било... Било е! Христовото момче лежало до него, тънката вадичка кръв от главата му мокрела ризката, ама какво е една ризка, сто ще му купи. Нищо чичовото, ти сега да не вземеш да се уплашиш. Хич юнак без рана бива ли? Пък ние сме мъже и половина. На кабината нищо й няма, виж как здраво си стои на краката, друго щеше да е с трактор да се изправя. Момчето сънувало кротко. Беля си вземам с тия деца на главата. Понечил да слезе, да поеме момчето от другата врата, вече нямал крака. Ти мене ме остави. Краката са проста работа. Виж око, ръка... Без ръце например, не можеш да си свалиш или да си опашеш гащите. Ама ти много се умълча. Колко пъти ви возя до града и обратно, като прикачвам каросерията, сега ни било писано. Да знаеш с баща ти колко риба сме изловили в реката, колко пъти сме си пукали главите насред двора на твоето училище!...

Писаха по вестниците за катастрофата, дадоха му три години условно, турчинът оставиха да лежи в български затвор. Операциите не помогнаха много, лошо бяха счупени и двата крака, на няколко места. Пенсионираха го по инвалидност. Докато се влачеше по болници и санаториуми, майка му и баща му вече ги нямаше. Селото пак го прибра и зачака търпеливо да остарее. Старееше и жената. Отсега нататък щеше да е ничий. Да беше рекъл, сама щеше да разгради дворищата им, а той се залови камъни да вади, дувари да вдига. Зазида се отвсякъде, остави едната портичка за комшулук - да го шпионира и да го варди от земята, прибрала Христовото момче. Мина й през ума, че го варди от Христо, от себе си, най-много от самия него го варди, докато могиларският път не ги раздели, докато един от двамата не поеме нататък. И разбра, че не е искал да прилича на другите, избрал е да се радва на много жени и на много деца, да обича и да раздава попътно, от точка А до точка Б. И е забравил, че никога не е сам на пътя. Била ли е тя по този път, не е ли била... Как да претегли хем своята, хем неговата вина. Ами тази на Христя, дето го оставя да се мъчи. Не го е молила да се разплаща за нейното тегло. Само за своето ли заляга? Или го прави както си знае - с едната ръка взема, с другата дава... Господ помъчи първо тях двамата, пък на Христя господното му се видя малко, взе да притуря от себе си. За всеки случай. Едно е гoсподното изпитване и помъчване, друго човешкото. Нея да питат, от второто боли повече. И ще боли още много, ако не вкара най-сетне човека с браната в двора си - няма други очи за изтичане през шпионката на комшулука. И на Христя не му останаха ръце и сърце за помъчване и изправяне. Даскалът днеска е тука, утре в града. Трябва да си наглежда работата, на него селото му е втори живот, може първи да е било на дедите му, преди много лета, затова се е емнал чужда земя да копае, защо чужда, все е земя, все камък, даскала камъкът го тегли, най-много с камъни се залисва, обръща ги, реди своя направа - уж селска, а друго излиза, по-купешко и по-хубаво, едно време много хубост не чакаха, гледаха да има покрив за хората и добитъка и сушина за каквото там излъжеха да им дадат лозята, нивите и градините, а хубостта сама си идваше и сама си отиваше... Сега се е вторачил в пустия кладенец, става час откак пуска и вади изтънялото въже с месарския ченгел, къщата на даскала едно време беше кръчма с дюкян, по ченгелите висяха бутове, плешки, даже царят, разправяше майка й, веднъж запрял тук подир лов и го гощавали с царска чорба от петльови мъжкории... Разправяше. Тя не си спомняше, малка трябва де е била. И още повече се смаляваше. С годините болката ставаше по-тежка от брана, по-дълбока от кладенец... Мъжете намираха в какво да се заловят, ръцете им рядко оставаха празни. Ей ги и сега - единият с браната, другият с ченгела... Нейните ръце не са люлели дете, мъжки гащи и ризи не са прали, затова са най-празни. Но знаят как да помамят кучето, как да го затворят в зимника до другия и по-другия ден. Защото не само кучето върви подир човека, и човекът, като се насамоти, тръгва подир опашката на кучето, пък където го заведе. Това куче е хитро, ще излъже и двамата. Да видим дали ще го прежали, както прежали нея едно време. Направи ли го, значи нищо не му е помъчването. Христо си знае работата...

* * *

Най-сетне ченгелът хвана здраво място. Напъна мишци, въжето се изплъзваше от изпотените му длани и ги жулеше до кръв, но реши да не се дава. Сантиметър по сантиметър туловището приближаваше и го дърпаше към себе си. Какво толкова има на тази долна земя, защо го мъчи проклетият кладенец?! Тежестта го ожесточаваше, още малко и щеше да извика от отчаяние, от болка, но нещо му подсказваше, че трябва да свърши работата сам, без ничия помощ. Представи си, че къщата е зинала и чака да я освободи от стар, отдавна изгнил корен. Иначе за какво са й новите каменни зъби край цветните лехи, плочника пред камината, оградата в дъното на дълбокия двор, подпряла зеления склон на планината! Дълбоко беше жилото на чуждия живот. Веднъж да се свърши, кладенецът ще си отдъхне чист, и той ще си отдъхне, като истински стопанин... Оставаха няколко метра до ръба - достатъчно, за да различи силуета на странен кръст, къс и валчест, пигмейско подобие на светия символ, преобразил живота на човечеството. Под кръста се люлееше продънена кофа, водата от нея шуртеше на тънки струйки. Заедно с водата се оцеждаше и тежестта, а това беше знак, че наближава краят на мъките му. Само да не бяха проклетите комари - пъхаха се в устата, носа и ушите му, жилеха по-свирепо от всякога в очакване да се скъса въжето. Най-сетне измъкна дървеното туловище и разбра къде с е дянал рудана. Провалянето му е било лоша поличба. Може гръм да е белязал, буря да е вилняла, или още по-лошо - онова, което го е крепяло, се е прекършило под тежестта на предълго и тъжно запустение. Нищо, че дървото блестеше излъскано от времето и човешките ръце. Осеновата кръстачка и сега щеше да издържи натиска, стига някой да върнеше машинарията на местото й. Нямаше кой. Ще седи под навеса на разградената плевня, ще чака, докато се суети и решава съдбата й. Дървото дълго ще се разделя с водата, с кладенеца. Сети се за Борис Помъчения, за тежката валчеста брана с ръждиви пирони и разбра, че и други са бъркали във влажното гърлото на долната земя, заличавайки следите от пустинята на горното време...

Преди да повлече рудана, посегна да откачи кофата. Усети я пак тежка, непразна, сякаш водата отново се беше върнала и му се присмиваше. Май е дошло в повече откраднатото, взетото тайно назаем, чието отсъствие не е забелязал... През половинвековния си живот нито веднъж не се бе опитал да си върне изгубеното, но беше скачал за Честния кръст по Богоявление в студените дунавски води, които на път към морето пояха крайбрежните градини в селото на дядо му. Два пъти целува пръв ръката на попа и се радва на благословията му. На третия беше вече опасно голям. Според баща му, и според всички, които го обичаха. Защото родителската обич, както щеше сам да се увери по-късно, бе уязвима, егоистична. Дотолкова, че когато трябваше да отстъпи пред богогубителните дела на антихристите, отстъпваше без колебание. И не вопиеше изкупление.

По онова време, каквото изчезнеше, го търсеха в реката. Тя прибираше своето и без хорско позволение. Много вземаше, но и много даваше. Само Светия кръст по Йордановден не й оставяха, понеже ги правеше горди и умножаваше силите им. Веднъж попита дядо си за морето, не е ли то най-голямото чудо, щом от хилядолетия събира безкрайната вода на тяхната река, на дъжда, и на други по-малки реки, а той го утеши, че никога не е стигал с лодката си дотам, значи, трябва да е много голямо и добро, иначе отдавна да е преляло, да ги е издавило... За пръв път видя морето през студентските си години. От мига, в който го зърна, разбра, че е намерил достоен дом за блажените води на лятното детство. Вече можеше да се обърне назад, да потърси своя земя далече от този бряг - например в дълбоките гънки на планинската суша. И да живее дълго - достатъчно дълго, за да опровергае твърдението на древните, че никой не е могъл да се изкъпе два пъти в една и съща река.

Дочака.

Дочака водите на неговата река да се върнат назад и да отнесат якия каменен мост. Много пъти се къпа в една и съща вода, много пъти се пита дали не е преляло търпението на морето, преди краката му да усетят твърда земя. Това бе най-дългото и най-трудното пътуване към брега на иначе спокойния му живот. След него не можеше да има друго, освен чувство за предопределеност. И как иначе, щом веднъж си познал калния вкус на тревите, на парченцата въздух, поели нагоре към ивиците пенлива вода, докато тялото панически пътува надолу, за да се оттласне за кой ли път от дъното и пак да потъне, защото - едва тогава се увери, толкова нелепи опасности, за да го научи - тялото се оказа по-тежко от кръста, а кръстът нямаше кой да го извади, освен самия той; накратко, научи се да спасява себе си от острите гребени на вълните и крайбрежните водовъртежи, гълтачи на отчаяно ведри надежди на метър от заветния бряг. Когато най-сетне погледна нагоре към клоните, видя нечия сянка да се отдръпва навътре. Така и не разбра чия е, накъде пое, дали наистина я видя. Но беше сигурен, че не дочака спасители. Тайнственият човек бе свидетелствал на мъките му безмълвно и безпомощно. Дали за да изпита волята му, или за да разбере какви са сметките му с Горната земя? Каквото има да признава, призна го тогава пред себе си. Да, прав е бил онзи, като е рекъл, че всеки има нещо за плащане...

Най-сетне усети брега в ръцете си и запълзя като дете. Не вярваше, че след повече от половин век така ще измине най-щастливите стотина метра до новия си дом. И ще се мие дълго на същия кладенец, край който стоеше сега и не знаеше накъде да поеме. Виновна бе провалената кофа, изпънала до скъсване ръката му. Надникна и видя в нея книгата на Поета. Същата, която изчезна мистериозно при последното му притичване до дома на Борис Помъчения. Нелепо бе да подозира когото и да било от селото, а реката лениво се промъкваше през разломеното си корито на няколко хвърлея от двора му. Толкова добра и базпаметна изглеждаше сега тази река, сякаш друг бе влачил огромните камъни и дървета през миналата дъждовна година... Утеши се с двустишие от Книгата:

Ще мъкна камъни за моя дом и пот ще лея
над мисълта до утре как да оцелея...

За камъните и потта беше сигурен, учудваше го книжното тяло, разчленено от хилядопръстните ръце на водата, облепило дъното и стените на кофата.

Опита се да събере с очи листите и не успя.

Книгата изглеждаше странно уголемена, набъбнала, като превтасало тесто в нощвите на прегладнялото му въображение. А беше всичко на всичко десетина странички. Ярките рисунки на художника Сашо Анастасов, завършил неговия университет, бавно утаяваха цветовете си върху жилавата гланцирана хартия. Редовете и буквите се гърчеха безпомощно, щураха се насам-натам, изгубили Смисъла. Друго не можеше и да бъде след улитането в дълбокото гърло на кладенеца.

Знаеше стиховете наизуст и все пак му бе мъчно за красивото издание. Мокрите листи нахвърля направо върху тревата. Даде си сметка, че постъпва като онзи Емилиян-Станев герой, чийто ловен инстинкт бе станал причина за нелепата смърт на една птица. Трогнат от величествената смърт на животното, той се бе опитал да го извади от калната локва, да го спаси от мократа грозота на неизбежното тление. В този кратък миг естетът бе победил ловеца. Точно толкова нелепо, колкото нелепа бе грешката на излишния изстрел...

Отново почувства онази предопределеност. Предопределеността да губиш и да намираш. В това число и любимите книги на любимите поети, запратени от вятъра в дълбоките води на нечий отдавна минал живот.

Усмихна се и залепи корицата върху гладкото дърво на рудана.

Без да иска, бе потретил богоявленския си подвиг. В средата на лятото. В средата на нещо отдавна започнато, което ако не той, друг щеше да довърши. Сега вече наистина вярваше, че радостта от спасението си остава най-великата от всички безсезонни радости. Отстъпи крачка назад и присви очи. Руданът се надуваше смешно с новата си премяна и сякаш го канеше да го завърти, все едно се намираха в будистки манастир. Остави тази работа на вятъра. А и кой щеше да повярва на молитвите, изпратени от такова тантуресто приспособление с шарено оперение и заглавен надпис “Честен кръст”...

 

 

© Сава Василев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.03.2008, № 3 (100)