На Владо и Велизар

Я, внимавай! Мирно!
Равнение надясно!
Минава мъжкото приятелство.
Трудно е за доразказване,
понеже толкова отдавна
е написано.
Не го търсете в думите.
Там има място за жени.
За знойните жени,
за тъмните желания
да бъдеш пръв,
но и да си последен,
излизайки от бездната,
която те завърна във живота.

Ах, тъмните желания,
с които чупим портите
на потното си раждане.
Блажено пребиваване
във времето и в нищото.
Но то са само думи, тленни като тялото.
А аз си мисля
колко вярно е невярното ни племе.
Когато трябва...

Нехае за езика
мъжкото приятелство.
Нехае за гъгнивата му влажност,
изплюла думите за любовта -
разбирай за жената.
Защото женската любов се храни с думи.
И влачи вълчия търбух
на този зъл натрапник
по друмищата на устата,
додето сетният му спазъм
се откъсне с вик и си отгледа ехо.

А мъжката любов мълчи над чашата и стене.
Премного болка
и преголяма сила,
с която да мълчиш е като
да повдигаш планината.
Защо ли?
Защото мъжкото приятелство е
отмъстително самотно занимание.
И само за мъже,
които възли стягат -
да станат стъпала къмто небето.
Там женските комети
мятат огнени коси
и мият с кръв зелената ни кожа.

Опашката, опашката е най-виновна.
Геройство или срам -
аз зная, всичко е във нея.
И ако с нещо някак ви предам
или не мога да гърмя из храмовете на жени,
вършеещи с бедра земята,
ще я отхапя.
Да ми тежи наместо езика.
Тогава няма да мълча.
Слуга на думите,
ще си свистя камшично -
любимец на жени, неравен между равни.
Но стига! Посрещайте парада
на нощните приятели, които пиха шумно,
преди да ме напуснат.
Лек път! И слушайте тръбата!