Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВОДА

Райна Маркова

web

Доста странна група сме така, както сме насядали: аз, ти, приятелите ти, сестра ти и майка ти. Нашата маса като че ли е най-голямата и най-шумната - всеки говори с всекиго, само не и майка ти с мен. То пък така се е случило, че седим една до друга. Не, не се измъчвам, всъщност ми е все едно. Бих могла дори да се възползвам от близостта и да я заговоря. Аз винаги и всекиго мога да заговоря и дори да го накарам да ме харесва или поне да не смее да покаже, че не ме харесва. Точно сега обаче не се старая, предпочитам да следя разговора. Оги разправя за някакъв общ познат, дето след провала на голямата си любов с някоя си Дияна, взел, че се оженил за първата срещната. А тя пък така го подхванала, че той за отрицателно време от отличник на групата се превърнал в пълен неудачник и сега единственото, с което можел да се похвали, са две тъпи хлапета и корем като бъчва. След него Боби разказва почти същата история, само че за друг някой си, който по абсолютно същия начин, в пристъп на малодушие след някаква раздяла, взел, че се оженил за кротка и посредствена женица. Резултатът - провалени амбиции и тежък алкохолизъм. Вдигаме чаши и пием за съвместния живот. Точно в тоя момент до масата цъфва едно същество, което ще нарека Бейб (без да е и наполовина толкова мило, колкото прочутото прасе от филма) и тапосва сред чашите ни охлузена бутилка от горнобанска минерална, само че пълна с нещо жълто. Чашите панически издрънчават. Бейб ни подканва, по точно заповядва ни да опитаме от този домашен еликсир и да си кажем мнението. Веднага.

- Ама сега ли? - питаш с най-невинно изражение. Отваряш бутилката и помирисваш. След което безгрижно заявяваш, че сега точно сме на "Абсолют" и имаме намерение да продължим със същото...

- Не настоявам. Както решите - Бейб се помайва секунда, две.

Очаква някой да я покани на масата изглежда, но никой от приятелите ти няма намерение да го направи, пък и сестра ти се е разсеяла нещо. Единствената проява на солидарност от страна на майка ти е, да си налее малко от еликсира за дегустация и да изахка учтиво, така че Бейб трябва да си тръгне. В това време манджата пристига и всички ние се заемаме с нея, без много да му мислим. Като че ли дотук вечерята върви нормално - няма неочаквана неприязън (само очакваната), няма произшествия и излишни изказвания, всичко е под контрол. Затова не ми е ясно защо изглеждаш толкова потиснат. Ти обаче изведнъж се навеждаш лекичко към ухото ми и казваш:

- Това беше дъщерята на шефа. Сваля ме, откакто съм почнал работа в отдела. Седят ето там. Имай го пред вид, като ми пускаш ръка.

- Аха, значи компанията била по-голяма, отколкото ми каза. Остава сега да ми кажеш и че се жениш...

- Да, ще се женя.

Преглътвам на сухо.

- За теб - допълваш веднага.

През почти физическата болка дочувам гласа на сестра ти, която говори с Оги. Предполагам, че става дума за Бейб:

- Милата, много е тъпа. Аз обаче я харесвам. Мама също я харесва.

- А мен? Мен харесваш ли? - питам уж нея, но го казвам повече на себе си. Тя обаче решава, че трябва да ми отговори:

- Да ти кажа ли честно? Не те харесвам. Деси е добричка и естествена, а ти с тези твои Club 74, с тези соанирани коси...

- А кой е казал, че за да съм добричка, трябва да съм естествена? - усмихвам се с най-лъчезарна усмивка.

Сестра ти ми се нацупва. Ровя с вилицата и току поглеждам към масата на шефа ти. Няма нищо за гледане, но просто не мога да откъсна очи оттам. Така както си гледам, натиснала с ножа парчето телешко в чинията си, месото изхвръква и се пльосва в скута ми заедно с половината сос. От детската градина не съм се оливала така! Ти веднага скачаш. Предлагаш да отидем до стаята, да ми дадеш чиста тениска и клина си. Отказвам. Предпочитам си моя "дизел", макар и оплескан със сос. Тръгвам сама към тоалетната. Докато вървя между масите, не мога да избегна погледите. Зяпат ме. Не ми пука. Разпервам ръце, да ме огледат хубавичко. Мис Мръсна Фланелка! Не сте ли виждали?

Връщам се без мазни петна по себе си и все така на кеф, само дето се налага да ям десерта си мокра до кости. Нямам търпение да се махнем оттук. Ти си свършил, но другите - не. Не мога и не мога да свикна с този ваш навик, да се изчаквате един друг. Не разбирам откъде намирате време и търпение да живеете в група? Аз като реша и тръгвам. Не бих могла никого да чакам. Не знам дали това е хубаво, но усещането, че се скапвам статично, докато чакам някого, ме убива. Нали за това уж са "явките" - знам къде да намеря всеки, който ми трябва. Стига той да иска да бъде намерен, разбира се. Никакви уговорки, вързване на тенекии, компромиси и други такива. Но това са правилата в моя живот. В твоя те са други.

- Оги, побързай - казвам. - Нямам търпение да ям Томи с малка лъжичка.

Майка ти впива нокти в чашката си с кафе.

- Я, Томи ще ти се даде! - Оги мляска насреща.

- Стига да не е болезнено - подхвърляш внимателно. Иска ти се по някакъв начин майка ти да спре да ме мрази, знам, но тя ще продължи да си ме мрази в името на спорта, каквото и да правя, така че няма смисъл да си мърдам пръста по този повод.

Когато накрая всички приключват с вечерята, решаваме да се изнижем през задния вход, да не би случайно да ни се лепне Бейб. Там, насред двора, задръстен с касети и палети, някакъв тип мие ауди.

- Ей! - викваш му. - Ти с маркуча! Полей я тази, че не се е къпала отдавна.

Типът наистина насочва маркуча си към мен, но аз те прегръщам и той намокря и двама ни. След малко под струята попада цялата откачена компания. Слава богу, всички сме си горе на черешата, така че: мерси, копеле, чака ни голяма вечер, чао!

След това единодушно решаваме, че първо трябва да се преоблечем, да изпушим един-два фаса някъде на спокойствие и да решим какво да правим в остатъка от вечерта. То ест те да решат - Оги, Боби и Таня. Аз за себе си съм решила - искам да съм в леглото с теб. Не че има някакъв начин да го обсъдя с останалите, но все пак...

 

Както са насядали по парапета на терасата в стаята на сестра ти, Оги и Боби изглеждат напълно изгубили представа за времето. Аз, облечена в една твоя бяла тениска и черния ти клин, бясно чупя пръсти и се ядосвам, че вечерта минава, а още не си ме целунал като хората. Днес е първия ни ден заедно след месец раздяла, а ти нямаш вид на човек, изгарящ от страст. Хилиш се с останалите и дори не забелязваш какво става с мен. На път съм да изгубя контрол. Прокашлям се тихичко:

- Томи.

Всички млъкват, макар че имам намерение да го кажа само на теб:

- Знаеш ли какво прави сега дъщерята на шефа ти? Пъхнала е две ръце в бикините си и си представя, как й правиш деца.

Избухва грозен смях, при което на съседната тераса излиза някакъв нещастник по потник, за да ни каже колко е часът. Боби стреснато поглежда часовника си, тръска китка, долепя го до ухото си и благодари на човека. Отново неистов вой. Ти обаче внезапно си станал сериозен.

- Какво? - питам аз.

- Лоша си! - отговаряш. - Това ме възбужда.

Останалите млъкват, усетили, че нещо интересно става.

- Ами действай тогава - казвам.

- Не искам да ме възбуждаш така - пръстите ти се вкопчват в косата на тила ми. Очаквам да ме целунеш, но не го правиш. Даже приятелите ти са разочаровани. Сега е моментът да се отделим, ти обаче нищо не предприемаш. Накрая сестра ти се вмъква помежду ни и казва:

- Дечица! Хайде да си направим едно "мощно къпане", а?

Трябва ми известно време, за да реагирам някак. Оги и Боби са готови веднага. Съгласявам се и аз, какво друго ми остава, нали съм част от компанията. Сестра ти тръгва към банята да си слага банския, а аз, тъй като не нося със себе си хавлия, бивам наметната с хотелската. Оги ми предлага пуловера си, в случай че ми е студено. Отказвам.

Край басейна на тенис-корта няма жива душа. Дори барът е пуст. Всички се чудим дали ако доближим водата, няма да изскочи отнякъде някой и да ни се развика. Сестра ти е най-смела. Съблича се и първа се хвърля във водата. След малко вътре сте и четиримата. Само аз стоя отвън и снимам. Доплуваш при мен.

- Ела. Вътре е по-топло отколкото отвън. Хайде, искам да влезеш.

- Мразя обществени басейни.

- Хайде де! - протягаш ръце към глезените ми. Отдръпвам се. Лягаш по гръб и отплуваш. Снимам те. Завиждам на следващата, която ще е с теб. Сега обаче аз съм тук и те искам. На утре не се и надявам, миличък, така че... Тръгвам по ръба на басейна. Знам, няма да издържиш дълго вътре сам и ще излезеш. Първи ще се предадеш. Така и става - изчаквам те, клекнала до стълбичката.

- Остави този апарат - казваш, докато се изкачваш. От тялото ти се стича вода и капе по мен. Взимаш апарата от ръцете ми и го пускаш върху купчината дрехи. След което, без въобще да ми дадеш време да ахна, хващаш ме през кръста и ме мяташ във водата. После скачаш и ти. Мъча се да достигна стълбичката, но ти ме докопваш за тениската.

- Днес въобще ще се видя ли суха.

- Днес мина. Почна утре.

Посягам към чатала ти, ти обаче перваш ръката ми:

- Така няма да стане.

- Ама той вече е станал.

- Не е обещавал да не пада, така че не разчитай...

- Аз затова, ако разчитах на другите...

Ти бавно извръщаш глава и ме поглеждаш с оня поглед, с който толкова ме плашиш понякога. Прехапвам устни, но бързо си възвръщам наглостта.

- Добре, кучка съм, а теб това откога те дразни?

- Отдавна всъщност.

- Не си ми казвал.

- Ето, сега ти казвам.

- Чакал си цял месец, за да сме отново заедно, за да ми кажеш това?

Не ми отговаряш. Вместо това, някак внезапно развеселен, махваш с ръка:

- Права си - този басейн е кофти. Хайде да се махаме.

- Ами другите? - питам. - Огибобитаня?

- Огибобитаня са ми през... коляното.

- Я виж ти, как го каза! Как така изведнъж реши да изоставиш свитата? И не ми ли дърпаш ръката малко грубичко?

- Грубичко ли ти се струва? Аз не мисля, че е грубичко - натикваш ме в една от душ-кабините, влизаш след мен и пускаш водата да тече отгоре ни.

Блъсвам те ядосана.

- О, извинявай! Забравих, че ти се ще да си суха. Що просто не се съблечеш?

Изражението ти е злобно. Водата се стича по лицето ти, шурти по брадата ти, виси от веждите и носа ти, скрива очите ти, прави гърдите ти блестящи и хлъзгави. Приличаш на дърт воден дух, изскочил от някакво дълбоко и тъмно място и готов да ме повлече надолу. Ръцете ти се сключват около мен, когато се опитвам да се изплъзна:

- Хайде, моето момиче. Покажи сега колко си добра.

- Дявол да те вземе, Томи, наистина ме плашиш! Какво ти става?

- Не се ли сещаш - опитвам се да говоря с теб на твоя език.

- На кой мой език?

- На езика, на който си говорите там помежду си. Ти и другите чукачи.

- За кого говориш?

- За твоята там бохема, как за кого. Нали там сте все свободни? Правите каквото и с когото си искате, където и когато искате.

- Само че аз НЕ ИСКАМ това?

- Охохоооо, я виж ти? Кой те пита, маце? Аз пък го искам!

- Мамка му! Нямала съм и представа, че имаш такава примитивна представа за свободата. Ако на теб това ти идва наум, аз моята свобода ще си я използвам за друго. Притискаш ме и се опитваш се да напъхаш ръката ми в банския си.

- Всеки ден водя война, за да накарам тия чукачи, както ги наричаш, да ме възприемат като бял човек, който честно си върши работата по същия начин, по който и те. Даже по-добре.

- И в замяна? Какво получаваш в замяна? Удар в гърба и някой и друг ритник. А после, изведнъж отнякъде се появява някой и тръгва да те спасява.

Дъхът ти вони на водка. Избутвам те от себе си и почвам да мия лицето си под душа.

- Обаче ти не искаш да ти помагат. Ти искаш просто да не ти пречат, нали? Мъжко момиче си ти, обаче си самонадеяна и за двама, това ще ти кажа. И въобще не си наясно, че и да искаш, и да не искаш, те пак ще ти помагат.

- О, боже! Благодаря, че ми отвори очите! - облягам се, зъзнеща на стъклената преградка. Толкова съм уморена от пътуването и въобще от целия ден мъкнене насам-натам с компанията, че нямам сили дори да се ядосам както трябва. - Поне да беше спрял да ми говориш мръсотии. Когато съм с теб, поне от това не искам да се страхувам, че аз съм жена, а ти - мъж... Толкова е просто! Измъквам се от душ кабината и тръгвам към плажа. Опитвам се да си изстискам тениската както е на мен. Догонваш ме.

- Много те бива да говориш, обаче си ужасно наивна, ако си мислиш, че така лесно ще минеш без помагачи. И да не си помислиш, че това е някакъв особен вид...

- Томи...

- ... и да не си помислиш, че това тяхното е някакъв особен вид чукачески алтруизъм, ще ти кажа...

- Томи! - кресвам.

- ... ще те уверя в следното: най-добрият начин да се държи под контрол жена-конкурент е, да й се предложи закрила. Така че, внимавай, бейби. Внимавай в мига, когато някой ти предложи закрила. Внимавай да не се покажеш неблагодарна и незаинтересувана...

- Томи, чуй ме!

- Какво? - спираш изведнъж.

- Аз заминавам!

- ???

- Заминавам. Приета съм и заминавам. Просто трябва да си доуредя...

- За онова провинциално университетче ли ми говориш, което ми показваше на снимка около Нова година. И дето името му не може да се изговори?

- За същото.

Плесваш се с длани по бедрата си.

- Нямам думи!

- Съжалявам. Май трябваше да си остана вкъщи и да прекарам лятото на спуснати щори и видео.

Дори на тая светлина виждам как изражението ти се сменя и колко е отчаяно сега.

- Амбициите ти ще те подведат, Тони. Някой ден ще те изпържат.

- Дано още си ми мила тогава, че да те утешавам. Играеш си с огъня, това ще ти кажа. Може да си мислиш, че си желязна кучка, но не си. Ентусиазмът ти те издава. Прекалено се горещиш с тези твои цели в живота. Имам чувството, че ще се разревеш. Аз също след малко. Толкова ми е студено, че съм се сгърбила и треперя. Много добре знам колко трудно ще ми е, обаче поне ти можеш да си на моя страна. Все едно. Стигаме до вълнолома. Сядам на камъните.

- Искам да съм сама, Томи. Защо не идеш при другите? В четири е първия рейс и мисля да го хвана.

Приклякаш до мен. Чувствам, че има още нещо, което искаш да ми кажеш. Суетиш се.

- Тони.

- Какво?

- Не съм и предполагал, че... Как стана така, че не знам за тези твои планове? Как може да си толкова потайна!

- Не вярвах, че ще ме приемат. Не съм казвала на никого, дори на нашите, за да не ме е срам, ако не успея. Обаче ето на, случи се.

Толкова объркан не помня да съм те виждала някога. От това и на мен не ми става по-хубаво.

- Слушай! Искаш ли... Искаш ли да отидем на извора?

- Кой извор.

- Не знаеш ли? Тука има минерален извор.

- Ти си луд, човече. Това е море, за какъв извор говориш?

- Да, има топъл минерален извор. Извира направо в морето.

Естествено, че искам да видя този топъл минерален извор, който извира направо в морето, дори само защото не мога да си представя как точно става това.

Ти ме повеждаш по вълнолома. Уж си тук, уж си с мен, уж те държа за ръка, но тази ръка с всяка следваща секунда става все по-хладна. Става друга.

- Обичала ли си ме някога, въобще, Тони? - питаш.

Просто не можеш да се стърпиш и да не зададеш този глупав въпрос, нали. Мълча и усещам как моята ръка на свой ред става хладна. Дали съм те обичала? Как мога да ти отговоря? Трябваше така да стане, за да разбера всъщност колко много те обичам. И сега толкова ме е страх! Толкова разколебана се чувствам. Това ли искаш да чуеш?

Гласовете на Оги, Боби и Таня ехтят в далечината. Не искам да довтасат точно в този момент. Те обаче, по всичко личи, не се интересуват от нас. На едно място вълноломът се разклонява. Широка тръба стърчи от камъните, а от нея шурти мощна струя насред гъста пара и воня на сяра. Вода, стара като ада. Сваляш долнището си и бавно почваш да слизаш по хлъзгавата метална стълба. Аз те следвам. Наистина е топло. Насочваш струята към мен с тялото си. Те плющят отгоре ми и гръдният ми кош кънти от тях. Водата е като прегръдка - леко насилствена, но приятна. Ръцете ми се вкопчват в някакви железа, забити в камъка. За пръв път се чувствам добре тази вечер. Знам, че е за кратко и ако можеше просто някой да ме прикове тук... Устните ти се спускат по гърба ми. Това не са устните ти, водата е. Снощи се сънувах облян в кръв - казваш. Гласът ти е толкова безизразен, че почти не го различавам от шума на водата. В него няма укор, по-скоро ми се струва, че долавям такъв. По лицето ти няма сълзи - само си въобразявам, че вкусвам сълзи, преди да бъдат отмити. Потапям се. В тъмното пред мен се точат процесии от мехурчета и някакви объркани видения от места далеч от тук, до които се стига по тайни, подземни канали. Животи, които помня, без да съм ги изживявала. Времена извън времето. Желанието да дишам разпъва дробовете ми, но не бързам. Опитвам се да задържа това усещане за дълбина, за място, където трудно мога да бъда достигната, но и единственото, където мога да бъда достигната истински. Отчайващо, поболяващо чувство, което въпреки всичко по някакъв странен начин ми дава сили да издържа.

 

 

© Райна Маркова, 2003
© Издателство LiterNet, 20. 06. 2003
=============================
Публикация във в. "Литературен вестник", бр. 4, 29.01.2003.