Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РЕАКЦИИ

Райна Маркова

web

Вземи поне три унции надежда, три унции вяра и шест любов,
две унции сълзи и всичко това да се постави на огъня на страха.
Джироламо Бенивиени, средновековен алхимик.

Хората реагират еднакво на страха, твърдят психолозите, снимките от инцидента на 11 септември го показват - всички закриват устата си с ръка. Тези на масата до мен го правят, тези пред катедралата Сейнт Патрик в Манхатан правят същото, хората пред телевизорите си по цял свят - също. Аз осъзнавам факта, че нещо се случва, докато ровя с вилица вечерята си и може би въобще не е редно да споделям това, но не изпитвам нищо, абсолютно нищо. Не само че не закривам устата си с ръка, но дори искам да превключа канала.

Това, което дават по другия канал, е ужас в стил Уейнъс: Страшен филм - всеки е гледал това. Екзорсистът, изкушаван от невръстната страдаща, по-точно от това, което изпълва тялото й - един демон, цапнат в устата, досущ като негър от гетото. Това вече съм го гледала. Търся друг канал.

Още ужас, този път а-ла Ридли Скот. Горкият Ханибал Лектър! Не, той не е чудовище, не, не е! Той се депресира, докато трепе тези идиоти!

Още чудовища... Вяла сеч. От време на време по някой сплескан на пита герой и похитена героиня. Вечното чудовище, отдавна мъртво в метафизичен смисъл, уединено на своята изтерзана от морските вълни скала (остров, зандан, лудница) - никакъв хорор, освен този, да страдаш от безсмъртие.

Превключвам. Отново бутафории! Този път развенчаване на мита за нещастните транссексуални. "Всеки е чувал тези измислици около хирургията за смяна на пола. Добрият стар уплах: не, не си отрязвай оная работа, никога няма да получиш оргазъм пак."

Още хорор, този път не транссексуален. Алтернативни начини за борба с мигрената, предменструална или не: "Последните изследвания показват, че нискомаслената вегетарианска диета може да редуцира тежкия ПМ-синдром, в това число и мигрената, до някаква по-лека форма."

Но аз обичам месо!

Още хормонален хорор: във викторианския Лондон младият д-р Джекил се опитва да създаде еликсир на живота, ползвайки женски хормони, откраднати от пресни трупове. Но когато Джекил изпива експерименталната доза, за да изпробва ефекта върху себе си, той внезапно се превръща в красива жена с несекващ апетит за секс и убийства. Поредна битка между половете: д-р Джекил vs Хайд? Залагам на сестрицата Хайд три към едно.

Реклама на синтетичен естроген! Химията разпалва нашата сексуалност, без дори да подозираме това, насилва плодовитостта, интелигентността ни, стремежа ни към оцеляване. Бедност, невежество, престъпност, хомосексуализъм, разбити семейства... Ужас! И всичко това в наши дни лежи на корпоративната съвест на гиганти като Дюпон? Защо не - в един и същ адски казан врят и човешките флуиди, и човешките емоции, и този, който го разбърка, трябва да е наясно с непредвидимостта на последиците и да си носи отговорността за това. Химията е предмет, който изкушава да го изучаваш само поради осезаемостта на материала: веществата биват, твърди, меки, фини, груби, цветни, миризливи и т.н., но сега, в началото на 21 век, рецепта като тази, в която три унции надежда се смесват с три унции сяра, не би трябвало да буди смях у никого. Страхът има своята доказана химия, както и всяка друга човешка емоция. Да, вярно, след като тази химия бива изучена, с нея тутакси почва да се злоупотребява. На страха, на образите, на страшните образи, на интимността на уплаха веднага бива посегнато. Алхимията се превръща в битова химия, в брънка от веригата производство - потребление. Вече не е така лесно да се уплашиш. До скоро беше: вцепеняваш се, бягаш или пристъпваш към самоотбрана. Хормоните на стреса, адреналинът и сродните му, са засилили сърдечния ритъм, изпомпването на кръвта, мускулната работа. Зениците са се разширили, кръвното се е вдигнало (тази реакция вместо спасение, може да докара сърдечна атака и скоропостижна смърт, но това е отделна тема). Другият стресов хормон, кортизолът пък е повишил концентрацията на кръвната захар, изострил е възприятията ни, урегулирал емоциите. Кръвта вече се е отклонила от червата и бъбреците към мозъка и мускулите. Промененият метаболизъм е изцяло в услуга на борбата за оцеляване, за доставяне на необходимата ни за справяне със ситуацията енергия. Тъкмо хормоните са причината, твърдят специалисти, поради която хората, намиращи се в епицентъра на бедствието не са така емоционално объркани и разстроени, както тези в периферията. (Ах, тази периферия! Тя отдавна се е превърнала в по-страшното място.) Аз съм в стрес, значи съм нормална. Чудесно! Уплашила съм се, вцепенила съм се, хукнала съм да бягам или съм атакувала, но винаги и преди всичко закривам устата си с ръка. Експертите не могат да обяснят защо, но са сигурни, че ще го направя. Сигурни са, че ще се опитам да сподавя крясъка. Кой знае защо обаче аз никак не съм сигурна. Все ми се струва, че не устата, а по-скоро бих закрила очите си с ръка. Може би, закривайки очите си и преставайки да гледам, аз се надявам да изчезна от мизансцена. Или се надявам ужасът да е плод на въображението ми и когато отново отворя очи, да открия, че съм сънувала. Една малка смърт, която ще ме освободи.

Пак специалистите са тези, които твърдят, че хората, които не са в епицентъра на случващото се и нямат конкретна причина да бягат или да предприемат каквито и да било спасителни действия, нямат висока концентрация на стресови химикали в кръвта и следователно не им се налага да се освобождават от тях. Не, не съм съгласна! В кръвта ми има достатъчно стрес, само дето нямам реален начин да се освободя от него? Аз продължавам да охкам, разстроена съм. Чудя се защо така съм се разтреперила, защо съм възбудена и не мога да спя? Заради химикалите естествено - най-обикновена интоксикация! Милиони гледат филми на ужасите или терор в реално време по телевизията, но какъв е пълният ефект от това, никой не може да каже. Най-осезаемото чувство в такива случаи е безсилието. Няма начин да промениш и контролираш това, което се случва. Не се знае кога ужасът ще престане. Не се знае кога и къде ще връхлети отново. Не можеш просто да кажеш - всичко мина. То не е почвало, за да мине. Спусъкът е натиснат и това, което следва, е съвсем непредвидимо. Някои от нас дори не подозират, че тъкмо страхът е причината, поради която ходят в пунктове за даване на кръв или пускат монети в чашките на просяците. Или внезапно ги обзема желание да тренират някакъв екстремен спорт, парашутизъм например... Но с какво би им помогнало това, в случай че се окажат приклещени в горяща кола на магистралата? "Не се борете с усещанията" - психолозите казват, но къде са тук усещанията? Доколко са реални? Не знам доколко моите усещания са по-фалшиви от усещанията на някой на моята възраст, живял в епохата на публичните аутодафета, да речем, или в жадния за зрелища Рим след Републиката. Не съм сигурна също така дали благодарение на технологиите аз се сблъсквам с ужаса по-често, отколкото себеподобните ми в минали времена. Едно зрелище наживо по-малко ли интоксикира от едно добре режисирано холивудско зрелище в prime time по телевизията или подвежда реакциите по-малко поради автентичността си? Аз мисля, че при всички случаи щом не съм в епицентъра, щом съм в публиката, аз гледам ужаса през все същия този витруален прозорец, за който епохата няма значение. Шокът от безсилието, несправедливостта и омерзението, желанието за изплъзване от реалността са винаги едни и същи. Във всички случаи ще припадна съвсем автентично. Ето защо нямам нищо против бъдещето, нито против индустрията с образи, както нямам претенции и към Дюпон или към кой да е друг. На мен лично вече никой нищо не може да ми причини, още повече, че човек изглежда си е такъв - ненавижда човешкостта си. Светлина и сянка, черно&бяло, ин&ян, да&не, бог&нищо, head&shoulders...

И емоцията лумва в пламъци...

Винаги с огромно любопитство се връщам към един отрязък от човешката история - този между двете войни в Европа през първата половина на миналия век. Сега го правя заради термина "виртуалност", влязъл в обращение тъкмо тогава, когато сюрреалистите, и най-вече Арто, са подклали наново огъня под вечно врящия алхимичен кюп. Целта на Арто като че ли е тъкмо тази: претоварвайки човешката чувствителност, да предизвика късо съединение във веригата на нормалните реакции. Но както е известно "...трудно е да направиш това, без да изпепелиш публиката". Арто силно се интересува от тази толкова съществена част от човешката природа - жестокостта. За Арто политиката е несъществена: не реформите, въображенито е това, което реално може да ни освободи. (Или зароби?) Арто се интересува от смъртта на езика. Заменя общуването, реториката, клишетата, умението да се убеждава със свръхреалистичния речник на болката. Той не убеждава, той заменя речта с крясъци. "O horror, horror, horror! Tongue nor heart cannot conceive nor name thee!" (това тук е Шекспир) И закриваш уста........

Реалностите винаги се смесват, границите помежду им никога не са били очертани ясно. Веднъж уплашен, човек напуска "този свят" и не му е лесно да се върне отново. Понякога остава да се лута извън него задълго. Ужасът се превръща в част от метаболизма буквално по начина, по който и един наркотик. Не, прогресът няма вина. Нищо не се е променило, променило се е единствено съзнанието за него. Това не е малко. От това също може да се изгуби самообладание. За мен няма значение фактът, че си купувам страшни гледки така, както си купувам успокоителни и витамини. Аз се научих да не разчитам на адекватността си, да не разчитам на емоциите и на хормоналните си реакции. Не съветвам и някой друг да разчита на тях. Когато ми се предлагат гледки дори извън прайм-тайма, извън Холивуд, извън MTV, истински "assault to the senses", тероризъм и висококаратно изкуство, или някакво тяхно подобие, съжалявам, но ще посегна към пуканките... Престанала съм да се вълнувам от собствената си нормалност. Не искам да знам предварително какво би било поведението ми в екстремна ситуация. Няма да се захвана с някой екстремен спорт, за да се убеждавам в това непрекъснато. Може би ще продължа с джогинга. Ще потъна в терапевтичния ню ейдж на новата си колекция CD-та. Ще избягвам досадните хора. Изобщо - ще се грижа за себе си. Ще наблягам на рутината и на тези неща, които ме правят като останалите. Няма да форсирам това, което и без друго е било форсирано. В случай, че реша да прибегна до самоизпепеление, няма да допусна свидетели. Няма да позволя някой да се интоксикира от гледката, нито да интоксикира мен самата с неуместното си съчувствие.

 

 

© Райна Маркова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.08.2003, № 8 (5)