ПРИЗОВАВАНЕ

Райна Маркова

web

Чета в пресинфото на Нощен Ембиънт за нямо кино и електроника на живо и първото, което си представям, е камерна вечер в подземен клуб, кадри от Метрополис (не анимето), Носферату на Мурнау, vintage piano плюс електронен звук като на Гейр Йенсен, леко мрачен, предразполагащ към самотно пътешествие из студени мисловни ландшафти - все неща, които няма как 100 % да свържа с петъчен, неангажиращ купон. От друга страна пък, цялонощността на събитието ми обещава тъкмо това - някаква скуот-парти атмосфера, добре прекадена, в която да разпускам и дори да подремвам на меката мебел в чил аута, докато желанието ми да се забавлявам възкръсне. Всъщност половин час преди началото на събитието въобще не съм наясно както с очакванията си, така и с нуждата да се забавлявам, седя пред компютъра и се тормозя с един закучил се сюжет за племето бухайци, което изживявало като трагедия скъсването на връзките си с трансцендентното във време, когато целият останал свят се стремял да избяга от същото. Пет минути по-късно вече тичам под дъжда към Екзарх Йосиф, а след още десет седя в тъмното фоайе на Дома на киното сред някакви раници и с чаша нескафе от импровизирания бюфет на коленете.

Така нареченото събитие почва с гръм и трясък. Музиката буквално се сгромолясва отгоре ми и не е точно музика, а тежка конструкция, която някой някъде шумно блъска, занитва, разнитва, сглобява, разглобява в синхрон със случващото се на екрана. Постепенно разпознавам кадри от Пътуване до Луната по смешната форма на снаряда. Разпознавам и звука на wocek и u_mind - а.k.а backpullver. Всичко прилича на някаква игра, заради синхрона. Следя я с интерес иззад мяркащите се силуети в тъмното. От време на време картината ми се губи от погледа, препречена от гърбове, рамене, глави, и се опитвам да гадая случващото се по това, което чувам: дребни звукови случки се развихрят до инциденти, несъществености се разгъват до съществености. Постепенно се появява неустойчивият скелет на цял звуков разказ и тъкмо това може би предизвиква в главата ми съответната реакция - катастрофиралия сюжет внезапно потръгва, оформя се в отделен разказ, сглобен in situ от парчета други разкази - цяла историйка, която само чака да бъде разказана. В един момент съвсем преставам да се взирам в тъмното за познати, затварям очи и петъчните купонджии наоколо се превръщат в измисленото от мен племе и това племе се е събрало тази вечер не за друго, а да обсъди своя поход към трансцендентното. Това трансцендентно се оказва ту чудовищно ухилено лице в небето, ту друг материк, ту неуловима птица, която прелита и изчезва за минути насред танц на бутала и въртящи се дискове. И така - докато в Театъра на Разума не настъпва антракт и камила не изтегля от сцената катафалката с трупа на блаженопочившия Смисъл...

Музиката е машина и тя работи, макар и никой всъщност да не знае защо.

Трансцендентното пуква окончателно, убито от снаряд в окото. А шедьоврестата троица Entracte, Ballet mecanique, Un chien andalou бива непочтително разединена, в смисъл че backpullver се омитат от сцената преди Андалузкото куче и друг музикант, elbi подхваща "треда".

Трудно е да се шокираш от нещо без сценарий в началото на 21. век, дори когато то е колаж от колажи, озвучени от random електронен звук. Искам или не, животът ми също е без сценарий. Не, че не обичам да бъда обърквана, но винаги може да се добави и още малко объркване: Марсел Дюшам играе шах с Ман Рей на екрана...

Марсел Дюшам направи най-лошата услуга на 20. век, писа Занков през 2000 - вкара в употреба думата пърформанс. С други думи: измести вниманието от изкуството към самия жест на правене на изкуство и съответно позволи в пространството, необходимо за този жест, да се намърдат всякакви смисли. Да се отрече обаче по тази причина неизбежната "икономия" на смисъла, би било просто глупаво.

Лежерен звук, лек и флуиден, сега ми казва да зарежа всичко, защото цялата тази каша от смисли, връзки, тълкувания не струва. Начините да се свържат музика и картина са наистина безброй, а режисьорът... него в момента просто го няма, офейкал е, отишъл е да се обади по телефона на майка си, да пие бира, така че на такава нискобюджетна масовка спокойно можем да сме и скромни. Но виж, начинът по който музиката се превръща в текст, тоест в сюжет, хм, там наистина нещата може би стоят различно. Как?

Странния вокал на lilly_handel ме повежда на самотна разходка из алея, която ми изглежда позната. Достатъчно е да затворя очи в тъмното, за да изчезне тъмнината, но лелеяният разказ също е изчезнал, станал е нелинеен и вече не е разказ, а облаци звук.

Музиката е машина за транс-формация. И тя работи, макар и никой всъщност да не може да предвиди как.

Вече няма дори смисъл да съжалявам за невъзможността да се докопам до лист хартия и нещо за писане, защото почти съм успяла да загубя сюжета в търсене на неподозираните му обрати. На екрана неми кадри експресират на фона на звукова импресия. Окото, разрязано с бръснач, окончателно ослепява. Спокойно мога да кажа, че съм сляпа, глуха и демотивирана да разказвам каквото и да било, но човек в демотивацията си винаги може да стигне и по-далеч.

Ако ще продъжавам да търся скрития смисъл, не е ли добре по-напред да се запитам дали въобще декодерът в главата ми разкодира правилно приетия сигнал? Кое от многото му тълкувания да избера, след като ни едно от тях не е вярно и след като никаква еднозначност не съществува. Какво от т.нар. смисъл е принадено от мен самата?

Черно-белият кошмар се превръща в черно-бял меланж от фини човешки страсти и недоловими, вехнещи във въздуха желания, този път на фона на напълно безстрастен, стерилен, звучащ-като-висшата-ми-нервна-дейност-звук. Чисти тонове, които пронизват черепа. Sound behavior неща. Звуци на озадачената публика, уловени с микрофона, й се връщат тъпкано. Този път не е нужно да поглеждам към сцената, за да позная navmemo. Дни по-късно водим следния разговор:

аlbino - Това не беше ли нещо подобно на експеримент на Алвин Люсие?

navmemo - Да, доста. Мен такива неща ме интересуват.

albino - Знам, просто ми се щеше да се уверя, че не си се мъчил да изобразяваш нещо.

navmemo - Не, не съм се мъчил да изобразявам.

аlbino - Но може и да се изобразява. Я се сети се за Вечерните на Монтеверди? Защо мислиш се е стремил към този ехо-ефект? Не мислиш ли, че се е опитвал да изобрази тъмнината? А май и Люсие има Вечерни, какво ще кажеш? Или Монтеверди изобразява, а Люсие - самоцелно експериментира?

navmemo - Не мисля, че просто експериментира. Мисля, насочил се е към най-правилния начин да се борави и мисли звука - с неговите свойства, - а не да го използва като средство за "изобразяване" на емоциите или романа на еди кой си. Някои го правят, но на мен друго ми е по-интересно.

albino - Прав си, музиката си има много страни. Но Алвин Люсие не е кръстил произведението си "Акустични свойства на пространството", а Вечерни...

Предполагам, navmemo в абсолютната си почтеност дълго ще отказва да проектира емоциите си върху невинния слушател. Поне не и докато открие онзи тайнствен алгоритъм на смисъла.

Музиката е машина за смисъл, която лесно се чупи.

Все пак, да не се страхуваме от музиката излишно! Мир и любов. Продължавам да тичам подир сюжета. Блуба Лу излизат на сцената, а до мен сядат двама. Единият казва мазно: "а сега да чуем нещо загадъчно". Другият допълва: "бих казал дори архетипно..."

Аз очаквам всичко - нещо trippy, jazzy, нещо immersive, безпосочен дрейф, нещо карибско, нещо latino, дори нещо като Амон Тобин, но без dnb компонентата. Защо пък не, наистина. Само не и китари. На екрана Нанук лови тюлени и се бори за живота си насред мъртвия Север, далеч в географски смисъл от технологичния, привидно непотопяемия рай между двете войни, а също и във времеви - от нашия, тоест Техния, до който ние, племената от периферията, се мъчим да достигнем с почти фанатична упоритост. Питам се: защо пък тези жици сега? Но в един момент просто се отпускам в джакузи от топъл звук.

Имаше едно ревю по повод moogamood, където се казваше, че докато на туземните политици са им нужни геологични ери, за да достигнат идеалите на някаква развита общност, артистите ги постигат лесно. Друг е въпросът доколко те могат да се осланят на тях за оцеляването си във вечно суровия за изкуството климат тук и навсякъде. Решим ли да напуснем родната територия, това ни прави емигранти навсякъде. Трансцендентното не е на запад, нито на изток. Не е нужно да се ходи където и да е, за да бъде достигнато.

Ще построя иглу от меланхолията си.

Ще насека на дебели блокове своето безразличие.

Ще си построя крепост насред цялата тази пустош.

Ще продължа да говоря на сленг.

Ще се превърна в непреводим идиом.

Ще продължа да не знача нищо.

Няма да търся единствения смисъл, след като някой ми го е отнел, за да се опитва да ми го продаде отново.

Привидно, нищо не ме принуждава сега да мисля за нещата, неотделими от ситуацията, в която се случват, но то като че ли е неизбежно. Неизбежно като "края на музикалната идустрия, който е близо - 24.06.2005. Просто няма време за това. Дайте да се заемем с по-съществени дела, като например направата на деца."

nasecomix излизат на Grass, на Мериън Купър и Ърнест Шодсак. Племената продължават да пътуват, да се местят - през космоса, под земята, мъчат се да оцеляват в белите пустоши на Огромното Безсмислие. Лесно е да кажа - "това свързва времена и пространства" и така коректно и хигиенично да изчерпя смисъла на събитието. Но е трудно да съм един бахтиари, който всяка година, заедно с останалите 50 хиляди души от племето и половин милион глави добитък, прекосява покритите със сняг почти перпендикулярни склонове в търсене на пасища.

Трудно е да съм един от високите и грациозни нилоти от Етиопия и Судан, които наричат сами себе си Нат, което ще рече "истински хора".

Трудно е да съм един бороро от хората фулани, които номадствайки из негостоприемната Сахел, преоткриват с всеки изгрев на слънцето смисъла на всичко. (Бороро наричат себе си "дълбоко сърце", защото пазят в него непокътнати такива неща, като своята чест и стремеж към съвършенство. Там скътват също и своя егоизъм и завист към чуждото благополучие.)

Инициационен ритуал на нюер. Непрестанното движение на танцьорите е хипнотично и опияняващо. Наблюдавам ги иззад нечия глава с огромни уши на седалката пред мен и слушам музиката. Насекомикс въобще не се стремят към синхрон. Той се е получил случайно.

Никой не е влагал в подбора на филмите за Нощен ембиънт някакъв антропо-момент. Такава е била просто епохата, в която те са били правени. Епохата преди и между двете войни. Благодарение на техно-прогреса Европа открива отдалечените култури едновременно с разцвета на фундаменталният расизъм на Х. Ст. Чембърлейн и почти в същото време, в което излиза и Мein Kampf на Хитлер. Отново някакъв опит да се придава на нещата смисъл, какъвто нямат, в зависимост от някаква ситуация? Не, просто информация, която се опитва да се самоструктурира в главата ми, преди черепът ми да е експлодирал. Metropolis е в колекцията ми с неми филми почти откакто притежавам LAN заедно с други пет. Така че искам или не, нещата са вече в главата ми и няма никакъв умисъл в търсенето на връзка между антиутопията на Фриц Ланг и документалния разказ за пустинните хора, вечно в търсене на пасища. Няма връзка и с това, че Ambient Anarchists озвучават разрушението на чудовищната йерархична постройка от механичен двойник на живо същество от подземията. Не съм имала възможност да питам някой от Анархистите дали заводската сирена е нарочна или отново е някаква случайност. Нагърбвам се изцяло с откриването на смисъл. Да откриваш смисъла е като да "дорисуваш" по стените на пещера на колебливия пламък на факла неща, които вече са там - издатини в скалата, петна плесен и рудни жили - нещо, като да извличаш от естеството вградената в него свръхестественост. Тази шарлатания, изкуството, предполагам, се е появила в пещерите точно така. Било е призоваване на смисли.

Мини-фестът "Нощен ембиънт" е част от проекта "Изкуство в безтегловност" - инициатива на "Червената къща". Самият Ембиънт Фест е проект на Блуба Лу, замислен преди година.

Филмите, чиито откъси са прожектирани по време на събитието, са предоставени от Българската национална филмотека и Асоциацията за антропология на Балканите.

MEDULLA

© Райна Маркова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.03.2008, № 3 (100)