ОПАШКАТА НА ДРАКОНА

Райна Маркова

web

Наблюдавам я ден след ден, час след час вече втора година и се опитвам да разбера нещо повече за нея, мацката с черната коса, дето винаги сяда вляво, възможно най-близо до прозореца. Не успявам и това си е. Знам, че името й е Албена, а unibg-прякорът - Алба. Знам също така, че понякога се подвизава и като Алфа, но за това не бива да говоря. Повечето от нас й викат Бени. Бени-Мени - no real names, дето има една дума. Тук може би е редно да спомена, че не съм единственият, който се интересува от нея. Доста сме. Ченгела - доцентът, който ни чете лекцията в момента, не прави изключение. Всеки от нас, повече или по-малко, се опитва да открие слабите места в крепостта и да я атакува. Някои се отказват още след първата неуспешна акция и вбесени, се отдръпват, други чакат като лешояди крепостта сама да падне, трети (глупаци като мен), въобще не искат крепостта да пада. И чакат. Чакат някакво чудо да се случи - вратата сама тържествено да се отвори и... лелееее колко съм превъртял, даже за чудеса заговорих! Истината обаче е тази, че добре изглеждащите жени в тази специалност са отчайващо малко, а Бени-Алеф-Алфа е тъкмо от тях. Тук някой ще попита: какво значи "добре изглеждащи"? Те и коледните картички изглеждат добре и рекламите за сапун - също. Може би трябва да попитам Ченгела какво мисли за добрия външен вид, защото той явно е безразличен към повечето му прояви. Той, Ченгела де, си има своя собствена скала за оценяване на нежния пол и съответно свой собствен метод за свалки, флирт, ухажване, сексуален тормоз, еtс. Определено обаче не е безразличен към Бени. Както си чегърта по дъската с тебеширчето и обяснява поредната формула, той изведнъж се обръща към аудиторията и казва през зъби:

- А сега, скъпи колеги, преди да сте захъркали съвсем, някой от вас да излезе и да продължи мисълта ми...

Кой-кой? Албена естествено. Отново тя ще опере пешкира. Единствено тя не може да си позволи лукса да зяпа в час през прозореца или да чете списание под банката, а вместо това е длъжна да се изправя на дъската всеки път, когато Ченгела я призове, да му продължава мисълта и да я кара да се мъчи, да мисли на глас, да се заблуждава публично, да търпи заядливите му забележки. Това май е някакъв нов вид перверзия, който той й прилага съвсем безнаказано, без страх от възмездие и то пред очите на всички, но на нея не личи да й пука особено. Приела е съдбата си. Бени изглежда родена, за да я изпитват. Начинът, по който се изправя и тръгва към дъската, начинът, по който продължава уравнението оттам, откъдето Ченгела го е зарязал, това, че въобще успява, доказва тезата ми най-добре! Сега за миг само се обърква и поема в погрешна посока, но се усеща навреме, бръсва с гъбата и довършва.

- Дааа - Ченгела коментира безстрастно, - привеждаме в експоненциален вид, за да приложим правилото на Лопитал... да, защото имаме неопределеност от типа 0/0... така... седни, колежке...

Това е то - вършиш подвиг и накрая единствената похвала е: "седни, колежке."

Ченгела продължава с обясненията си, а аз съм погълнат от малкия ритуал, който Бени винаги изпълнява в подобни случаи: отиване до чешмата, измиване на ръцете, вадене от джоба на неизменното пакетче кърпички, подсушаване... След това следва сядане и плоска кутия крем с екстракт от лайка бива извадена от сака. (Под секрет: кожата на Албена е суха, а ноктите - чупливи. Това също не всеки го знае). Усещам мириса на козметика чак тук, на последния ред. Още един малък детайл. Опитам ли се да я опиша обаче нацяло, неизменно стигам до някакви почти изключващи се едно друго твърдения:

Бени е машина - невъзмутима и самодостатъчна.

Бени няма приятелки и изнервя мъжете от випуска.

Бени е въплъщение на съвършенството.

Бени е фрагментарна и дефектна дълбоко в себе си, но добре прикрива това под няколко пласта перфектност.

За миг ме поразява странно видение - нейното лице, но без уста. Като че ли не само си е забранила да вика, но е и забравила как се прави това. Притискам клепачите си с пръсти, за да прогоня образа. Не знам кое в този миг е по-силно у мен - ядът ми към нея или желанието за близост. Бих искал да ме почувства близък, достатъчно, че да се разридае на глас на рамото ми. Единственото, което знам със сигурност обаче, е, че когато часът свърши и цялата орда се юрне към кафенето в партера, бързайки да заеме места на опашката, аз ще се щурам по коридорите в желанието си да не я изгубя от очи, да я издебна някъде да пуши сама, готова да сподели с мен няколко мига. Знам как ще подпирам с крак вратите на асансьорите, очаквайки да я открия вътре, но вместо нея ще откривам тумби от онези нещастни, неадаптирани, раздърпани същества от нейния пол, които всъщност нямат нищо общо не само с пола й, ами и с биологичния й вид. После ще седя сам в кафенето и ще преглъщам еспресото си на бавни, квазистатични глътки в очакване тя да се появи все пак отнякъде. И да я гледам отдалеч.

Човек обича това, което познава, а кой би могъл да се похвали, че познава Бени? Хора като нея са опасни, тъкмо защото никой не е виждал истинското им лице. Мисълта за това наистина не ми дава покой напоследък.

Междувременно Ченгела обяснява:

- Нека функцията има в дадена точка производни от всички порядъци, n-ти включително... тогава за функция от хикс ще е в сила формулата на Тейлър.

Ръката му с тебешира трака като кълвач по дъската, изписвайки километрична формула.

- Ер ен хикс - грачи той отегчено - се нарича остатъчен член на формулата на Тейлър и като безкрайно малка може да бъде елиминирана. Тогава формулата, която получаваме, е така наречената приближена формула на Тейлър, дясната част на която се нарича многочлен на Тейлър за функция от хикс и се бележи за краткост така...

Тебеширът отново затраква.

Тук аз си представям едно ужасно създание, една стоножка, с чиято помощ въпросният Тейлър се опитва да описва съвършенството...

- Ниияаама съвършенство, драги колеги. Но е видно, че колкото по-близо е точка хикс до хикс нулево, толкова е по-голяма и точността, с която многочленът на Тейлър апроксимира функцията в тази област. Запомнете тази формула. Защото тя много ще ви трябва занапред.

Ченгела запраща парченцето тебешир в коша за смет с парабола, достойна за размаха на Меджик, изтупва ужасните си ръчища от прахта и поглежда часовника си. Лекцията е приключила.

Потънал в съзерцание на километричния израз, не бързам да стана. Мисля си: ето какви чудовища би трябвало да правят живота ми лесен. Може би тази формула би обяснила дори Бени? Може би тя би доказала, че да обичаш Бени не е чак такова влудяващо и невъзможно начинание? Може би Бени е напълно изчислима? А може би не е? А може би все пак е? Или не, не е, може би тъкмо тя е ЧУДОВИЩЕТО, формулата, която прави толкова други неща изчислими?

Бени - изчадие, чийто гръбнак се губи в безкрайността, уравнение-дракон, чийто пълен вид никой не би бил в състояние да напише, но все пак достатъчно приемливо, за да бъде оправдано съществуванието му.

Ако някой има причини да се надява на приемливост и да оправдава Бени, това съм тъкмо аз - Бени е моя жена.

© Райна Маркова, 2003
© Издателство LiterNet, 20. 06. 2003
=============================
Публикация във в. "Капитал Лайт", април 2003.