ХИЛЯДА ПЛАТОНА

Райна Маркова

web

"Ние наричаме плато всяка множественост, свързана с други множествености,
по начина по който образуват ризома. Ние пишем тази книга като ризома. Тя е композирана от плата..."
Дельоз и Гатари "Хиляда плата"

Според древните елини вселената се състои от думи, а умението да избираш правилните измежду тях ти позволява да постигнеш т.нар. Вечна Истина. Според посткопенхагенския моделен агностицизъм пък, всяко едно словесно описание на Вселената e в еднаква степен невярно, просто защото въпросната система - Вселената - не може да бъде отразена правилно от "огледало", намиращо се вътре в нея - нашият мозък с неговата способност да мисли с думи.

Когато обаче човек заживее сред множество вселени от шепоти, всяка една претендираща да е единствена и всяка една кръжаща около собствена ос, той започва да пренебрегва и двете поравно - и "висшата" реалност на елините и езиковите хипотези от по-ново време, ползващи страховити термини като "лингвистична относителност". Единственото, което продължава да има значение за съвременния свръхинформиран човек, е запазването на собствения разсъдък в ежедневни, тривиални ситуации. А крайната цел? Е, тя винаги се е намирала отвъд хоризонта.

Сещам се сега за една даоска приказка. Ученикът пита учителя: "Учителю, посветил съм се на Пътя, на следването на великото Дао, години наред се старая, а ти още не си ми разкрил същественото." При което учителят отвръща: "А ти изми ли си паницата след като си изяде ориза?"

Та така. В лутането между високите абстракции и скромния емпиризъм на всекидневния живот, човек неволно зарязва понятия като "душа" и "тяло", които, както Кожибски се изразява, философите са ни дали назаем като лихвари, и се стреми да развие по-функционален речник или да изпробва нови писателски практики, например тази, известна ни от деветдесетте като еcriture femine. Предмет на есето ми наистина е един нов, по-особен вид ecriture в което обаче имат пръст технологиите и интернет и по-специално Open Source движението.

Какво е Open Source движение? Не се ли получава така, че говорейки за комуникации, ставам некомуникативна, затъвайки в някакъв специфичен жаргон? За да дам възможно най-краткото и точно описание на Open Source, ще си послужа с цитат от книгата на Ричард Хънтър "Свят без тайни: бизнес, престъпления и неприкосновеност в ерата на вездесъщата компютризация"¹: "Това, което на някои се привижда като армия от нетуърк-войници атакуващи Световната търговска организация в Сиатъл или Групата на осемте в Генуа, Италия, а на други като продължение на битката на тийнейджърите и студентите в колежите срещу музикалната индустрия (спомнете си Napster),"...за трети (такива като мен), е преди всичко бум в така нареченото уеблог-движение, което не е нищо друго, освен война между Старата медия и Новата. Всъщност Оpen Source движението е широка коалиция от 750 000 (ако не и повече) софтуерни специалисти по света, без каквото и да е ограничение по териториален или езиков признак, които посредством Internet предоставят своя софтуер безплатно на този, който има нужда от него, като при това интерфейсът позволява дописване и усъвършенстване на скрипта от потребителя. Това звучи тъкмо като концепцията за "женския, отворен, благороден текст"², хвърлящ предизвикателство към мъжкия свят от properties and proprieties и припомнящ ни отношения, основани на великодушието и щедростта.

Оpen Source, женско писане, феминизъм от деветдесетте, великодушие и интертекст. Да, точно така, тези неща са свързани. Бумът от деветдесетте продължава. Колапсът на дот-комите, както и на много други мании напоследък, съвсем не означава край на отвореността и не е далеч времето, според мистър Хънтър, когато хората ще живеят заобградени от компютри, сензори, трансмитери и камери, свързани с широки нетуъркс и бази данни. Open Source движението е нов вид социална, политическа и бизнес структура, която по някакъв начин въвлича всички ни, независимо от вида на нашето занимание, а аз, като човек, изкушен от думите, виждам мястото си в него тъкмо като участник в уеблог-движението.

Електронният дневник, уеблогът или блогът, (а защо не и направо логът), бордовият журнал, живия журнал, е онази post постмодерна meta метаиграчка, която явно е на път да преобрази света, ако вече не го е и сторила. На свой ред тя може да бъде всичко: от "демократизирана журналистика", коментираща някакво актуално събитие, до клюкарник, посветил се на инсинуации по адрес на някоя известна личност. Може да е място, където човек да публикува, спори, флиртува и сладкодумничи сред себеподобни, а може също така да бъде повече или по-малко скрито място във www, наша лична медия, където да водим личния си дневник, просто нов вид снобско удоволствие, съвсем в духа на вълната хедонизъм, заляла света напоследък. Колкото и разнообразни да са по предназначение логовете обаче, в най-чистия си вид те представляват една лента - един непрекъснато обновяващ се поток информация - запис на данни под съответната дата, събития, мисли, образи, регистрирани в мига на тяхното случване. С други думи: животът в течно състояние. Някои наричат движението на уеблогърите движение на интелектуалния ексхибицонизъм. Поне така считат хроникьорите, свързващи появата му с 1996 година, когато никому неизвестната Дженифър Рингли си купува цифрова камера, инсталира я в дома си и я свързва с интернет, за да могат всички желаещи да се наслаждават на интимния й бит. Според други, уеблогът в днешния си вид за пръв път се е появил през 1997 година, когато някой си Дейвид Уайнер от Userland Software в Силиконовата долина пръв се сеща да използва въпросния формат за нещо като работен бележник, който да му позволява бърз и ефективен обмен на работни идеи с колегите. Всъщност истината е малко по-друга: нещо толкова некомерсиално като електронния журнал, се е появило на бял свят тъкмо като комерсиален инструмент в помощ на едрия бизнес, за да се стигне през деветдесет и девета до истински бум с Blogger.com, когато ентусиастът Евън Уйлямс пръв има куража да отвори своите web apps за всеки потребител с идея за усъвършенстване на програмния код - така нареченото писане в отворен интерфейс. Малко по-късно Евън Уйлямс се заема и със създаването на специално програмно осигуряване, за да могат и съвсем непосветени в скриптинга хора да могат да управляват свой собствен електронен журнал и готовият продукт е на пазара през 1999 година, като с разпространението му (напълно безплатно) се заема blogger.com.

В момента само в blogger потребителите са стотици хиляди. Из www те са неизмеримо повече и с всеки изминал ден се умножават. Блогове си водят бизнесмени и домакини, учени и ученици, юпита и безработни. Блогове имат университетите и корпорациите, а журналистите пишат статиите си направо в тях от мястото на събитието. Блогерства се масово из колежите, а мейнстрийм-медиите, каквато е пресата, откровено презираща електронните журнали заради непрофесионализма на авторите им и недоказаната достоверност на информацията, все повече се позовават на тях.

На мен идеята да си направя електронен дневник ми хрумна не точно с цел да си оптимизирам процеса на писане и редактиране (както впрочем правя сега), а по-скоро с цел да записвам някъде под съответните дата и час подробности от битието си, които не бих споделила доброволно с никого, но които бих се радвала точно определен човек случайно да открие за мен. Участието в колективни логове тогава ми се струваше най-идиотската идея на света, макар вече да бях се натъквала на няколко достойни за внимание места, за съжаление не български.³ Скоро след това, аз наистина осъществих намерението си, като си открих акаунт на новосъздаден, малкопопулярен азиатски сървър, където не познавах никого, нито имах намерение да се запознавам с когото и да било. Озаглавих лога си лаконично "DND" и се заех да хроникирам депресията си. Не беше много иновативно от моя страна да се занимавам с такъв вид писане, защото единственият читател на произведението щях да бъда аз - авторът, сиреч, този дневник почти нямаше да се различава от дневниците в добрите стари преддигитални времена и нямаше особени причини да съществува on the Web. Терапевтичният му ефект също беше под въпрос, защото след всяко следващо "мило мое дневниче", животът ми се струваше все по-отклоняващ се в някаква абсурдна посока. Дискомфортът беше пълен, но тъкмо занимавайки се с тази глупост, осъзнах, че дневникът е МОЯТ ЖАНР. И, че докато някои вадят от главите си цели романи и се изживяват като създатели на светове, тоест герои на особен вид титанично лично усилие, аз намирам появата на един текст за общо дело, някакъв особен вид социален процес. Не бих имала за какво да пиша, съгласете си, дори и в най-личния си дневник, ако нещата не се случваха извън мен благодарение на други хора. Моята цел (дори във "Фани...") явно е да водя бордови журнал, корабен дневник, един лог, съхранен в неунищожима черна кутия, която съществува единствено за да бъде отворена след евентуална катастрофа. На практика няма експеримент, който да не заслужава да бъде документиран, независимо от претенциите на експериментиращия и самомнението му за важността на това, което прави. При мен в един момент обаче се стигна дотам, че архивирах потисналия ме до смърт журнал и закрих акаунта. Само за да почна пак в края на декември миналата година дневник под същото име и отново предназначен изключително за лично ползване. Доброволната ми самоизолация кулминира с пълна сила, когато се заех да превеждам за едно списание есето на Филип Дик "Шизофрения и И Цзин". Всеки, който се е докосвал поне малко до обсесивния свят на Дик и е поне малко склонен да се вживява в странните му представи за бъдещето и за времето въобще, знае, че е малко трудно след като веднъж си се "закачил", да се "откачиш", и най-важно, да се откачиш невредим. Самата аз имам слабост към метода И ЦЗИН и го използвам до побъркване, за да разбера какво става извън моята стая и най-вече какво се случва в реалния живот с личността, обсебила мислите ми, без да се налага да виждам тази личност на живо. Та такава беше обстановката, докато се занимавах с превода: не изпитвах нужда да спя (отново), не излизах от интернет денонощно (LAN-мания), с други думи, бях в обичайното си сай фай а ла филип дик настроение, когато по законите на акаузалната синхронност изведнъж отнякъде при мен се появи един приятел, който просто ми каза: "хайде да си направим общ уеблог". Нямах особено желание, защото вече имах един, но докато кажа "не" и вече бях залепнала в съблазнително отворения код на blogger, а ръцете ми - положени върху клавиатурата.

"Избълвай си тук и червата, ако щеш, но го направи публично" - беше съветът.

Даже се учудих колко лесно стана. Сложих заглавие на новия блог: on.a.statе.of.flux и терапевтичния ефект този път беше мигновен. Веднага разбрах, че тъкмо това ми се е искало да направя от толкова време насам, нещо повече, проумях окончателно мотива, който ме движи - поредния опит да овладея синхронността в своя живот - едновременността, с която ми се случват миналото, настоящето и бъдещето и произтичащите от това проблеми. Синхронността - или ако предпочитате "съвпадението" - ме плаши повече от всичко друго. Тя плаши всяка от откровено лудите личности, с които общувам. Повечето от тези личности вече бяха изпробвали лога като инструмент за справяне със ситуацията, така че тогава трябваше просто да послушам по-опитните и да се присъединя.

Да, събитията се случват извън времето, да, бъдещето непременно се случва, да, то вече се случва, то се случва едновременно с миналото, СЕГА. Ето това е то истинското сай фай: нещата са в състояние на непрестанно случване - вечната болка, редом с вечното удоволствие (ох, ох, Филип Дик е прав - едно посещение на зъболекаря никога не свършва!), а за сайборгите и генното инженерство обещавам да се кахъря едва когато дойдат тук да ме клонират, защото - видите ли - куп хора искат да празнуват с мен валентиновден, а аз съм една-единствена. Както и да е, блогерството се оказа идеална противоотрова за синхронността. Нищо не може така да те накара да почувстваш течливостта на времето, да я усетиш поне още веднъж, преди да си се вцепенил отново.

Ако някой някога се е опитвал да се занимава с MySQL и с проектиране на собствена база данни, не може да не се е учудвал от почти "биологичното" чудо, което се случва след като написаното в текстовото поле послание бива изпратено във "вътрешността", за да получи там тяло и да се превърне в отделен документ със свои собствени обем, формат и име. И така - до безкрай, да ни кара да мащабираме таблици до полуда, заплашвайки един ден да ни удави в собственото ни море от боклук - тонове нищо не значещ текст, реки от думи, всекидневни, всекиминутни разсъждения, наблюдения, констатации, образи, шум - документи за събития, чиято важност винаги ще е под въпрос, дори за нас самите.

Наблюдавала съм с огромно изумление (и даже с лек страх) как архивът пролиферира в утробата на нечия база данни досущ като нещо живо, докато целта е да се направлява процеса поне отчасти. Но в един момент става ясно, че това чудовище, логът, е сексуално. То си има уста и тя е вечно празна - текстовото поле на формуляра. То си има търбух - базата данни - и в този търбух попада всичко, което устата погълне, като в замяна генерира ново текстово "яйце".

Е, такова едно плодовито покорство наистина може да отврати. Но кой би го направил за нас в реалния живот? Кой би се съгласил да превърне всяка поредна наша глупост в публикация? Логът, особено пък личният, може да поеме огромно количество от словесните ни бъркотии и дори да задоволи желанието ни да бъдем четени. Може дори нещо хубаво да произлезе от това, нещо добро и креативно, особено ако сме склонни да изслушваме градивната критика на по-умните. Но логът може също така и да блатяса в собствената си безсмисленост и това се случва в деня, в който се окажем неспособни да откъснем от себе си текст, интересен за другите, нещо способно на живот извън нас.

Нейсе - въпреки ужасната лекота (няма хартия, няма мастило, няма дълъг и изнервящ процес от предпечат и печат) публикуването в интернет и по-специално блогерството, като възможно най-технологично издържан вариант, съвсем не ме плаши като потенциален рай за графоманите и то по една много проста причина: тъкмо в интернет е адски трудно да намериш публика, ако си скучен. Защото освен да се привлече, вниманието също трябва и да се задържи. Присъствието ти трябва да предизвика реакция. Дори негативната реакция понякога е добра оценка.

Веднъж бях посъветвана във връзка с публичността, вместо да се стремя към нея, да си седя затворена вкъщи и да пиша (да, точно така, да пиша!), а написаното да изхвърлям в огъня, независимо колко е добро, даже тъкмо защото е добро. Само така съм щяла да си спестя излишните контакти с излишни хора и съответно, да запазя своя вътрешен мир чист и несмутен. Аз естествено не послушах съвета, и то не защото не бях наясно с хората, а просто защото този, който ми го даде, не беше изгорил и едно листче от собствените си посъртително скучни писания. Освен това: публикуването в интернет винаги ми се е струвало много по-близко до предоставяне на думите на волята на вятъра, огъня и етера, тоест много близо до връщането им към тяхната изначално безплътна същност, отколкото всякакви други ритуали, свързани с хартии и огън съответно.

Нека по този повод припомня мита за Сократ и времето, прекарвано от него на агората. (Впрочем, някой да е чел труд на Сократ?) Нека да припомня и Платон, изолиран от простосмъртните в градината на Академията. (Някой да НЕ Е чел труд на Платон?) Без да искам също се питам и за трудовете на веселия философ от Абдера. А неговите писания на какъв материален носител са били поверени и как така не са се съхранили във времето?

Окей, стига толкова дълбоки препратки. Нека пак се върна на логовете. Някой би попитал сега кога едно начинание от този вид може да бъде наречено успешно. Според моята скромна преценка не непременно най-посещаваният лог е най-успешен, а най-физиономичният. Един лог се прави от хора, съществува чрез хората, носи физиономията на хората, които го правят, а не на нещо в отвъдното, т.е. един лог, независимо дали общ или индивидуален, дали е OS проект или малка виртуална ложа на хора с еднакви вкусове, може да бъде всичко друго, само не и текст, диктуван от някого, бил той господ-бог, муза някаква или говореща глава от екрана. Хубавият лог е като хубава поезия - никой не знае какъв ще е следващият ред написан в него. А както Норберт Винер казва: във великата поезия се съдържа повече информация, отколкото в речите на политиците.

Странно чувство е това - логът като че ли се подиграва със стремежа към (извинете за думата) вечност... Но тъкмо по тази причина ни пречи и да се превърнем в самодоволна карикатура на въпросната вечност, трансцендентност или както там я наричат разбиращите от тези неща.

Освен че не обича да се занимава с вечността и трансцендентното, логът и не иска да има нищо общо и с онази елитарна бълвоч свише, претендираща да е интелектуалска и много ангажирана с важните проблеми на деня. Но която логиците-позитивисти, без да мигнат, биха нарекли "злоупотреба с езика", Ницше - "шарлатанство", а Кожибски - "шум"? В един електронен журнал също може да се злоупотребява с езика, при това безобразно, обаче един такъв журнал би бил потенциално мъртъв журнал. Или поне информационният шум в него не би бил с такива ужасни последици както шумът, вдиган от медийните маймуни от екрана на добре познатия стар медиен цирк в добрия стар прайм тайм. В лога всеки от нас би се чувствал свободен да ги разобличи.

Мисля, че това беше всичко, което искам да кажа за лог-манията и въобще за писането като вид колективен ентусиазъм. Логът, дори най-простичкият, може да върне човека към общуването, ..."донасяйки истината със смях". Все едно кое умните глави ще нарекат утопия - дали постмодерния свят на Лиотар, в който всички ние сме интелектуалци, или Бейкъновата Атлантида, в която малцина избрани управляват. За мен "сега" не е преставало да съществува и то все така съдържа "миналото" и "бъдещето", и те все така се случват едновременно, но това "сега" е последвано от низ други "сега" - нещо, което ми дава все пак някаква увереност, че животът продължава.

БЕЛЕЖКИ:

1. World Without Secrets: Business, Crime and Privacy in the Age of Ubiquitous Computing. Richard Hunter / John Wiley & Sons, 1st edition, April 12, 2002. [обратно]

2. Cixous, H. The Newly Born Woman. Manchester: Manchester University Press, 1986. [обратно]

3. Ето няколко български начинания от този сорт, които заслужават поощрение:

http://bpm.cult.bg
http://dot.cult.bg
http://z-d.org (не работи - бел. ред. - 26.12.2004). [обратно]

© Райна Маркова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.07.2003, № 7 (44)

Други публикации:
Литературен вестник, № 13, 02.04.2003.