Райна Маркова

web

Стърча на кея сред тълпа цигани, студенти и прочие паплач, готова да припечели нещо от сортирането на месо на товарния кораб "Фрезия". Пристъпвам от крак на крак, защото ми се пикае като на водолаз, но отдалеча ли се, току виж съм отпаднал от списъка. Прозявам се на поразия. За да не заспя, вдигам едно парче вестник, довяно от вятъра в краката ми и чета:

"...за това ли държавата и вие, родители, отглеждате това прекрасно поколение, за да пълни чуждите хазни с данъци, след като и тук може да му се осигури тази възможност, при това с редовни медицински прегледи, правна защита..." - и така - цяла страница в лайнян вестникарски стил. Не ми трябва много, за да разбера за каква възможност става дума. Това пък за данъците направо ме разчувства! Добре започва този ден! Честит Първи Декември - световен празник на СПИН-а!

Смачквам вестника и го мятам в мазната, покрита с храчки вода. Чувствам задника си така изложен на произвола, сякаш вятърът го брули и дъждът го вали като тиквите и магданоза на кооперативния. Ха, дано някой го купи!

Ето го чиновникът. Идва. Почва да чете списъка с имената и всички се умълчават.

- Диоген Манолов Димов - чувам накрая. Това е името ми. Останалите роптаят, но какво да се прави.

Тръгваме след чиновника в групичка от десет души, първо по трапа, после надолу, в осветения с луминесцентни лампи трюм. Работата ни е да разопаковаме кашоните с месо, да отделяме онова, което се е размразило. Навсякъде виждам огромни сини печати - 1950 - и кой знае защо ме хваща яд. Мятам кашоните така, сякаш разчиствам лични сметки с някого. Истината е, че се мразя, мразя целия свят и особено тия двамата, дето бачкат редом с мен - Понката и Мангафата. По едно време Понката втъква ножката, с която разпечатва кашоните в колана си и обявява фас-пауза.

Когато излизаме навън, моментално ни облива пот. Не, че е горещо като през юли, ами просто в трюма на "Фрезия" температурата е минус трийсе.

- Мангафа, туй месо ще ни надживее, да знаеш - почва Понката.

Мангафата подбелва очи и прави крадлив жест с ръка.

- То зелено, бе! - Понката отвратен плюе.

- Уф, баая! Тама прижоли за мойти диса.

Не ги слушам. Скрил съм се на завет зад една палета и се мъча със запалката. После решавам да се включа в разговора, колкото да не кажат, че съм темерут:

- Ееех, Сталин е бил жив като са клали говедата, а сега хладилникът да вземе да се развале.

- Няма страшно, ще го оправят. Туй, дето се е вмирисало - шрък на гаргите, а другото на палетите, и - айде.

Тъкмо се радвам, че беседата върви, но Понката, без някой да го пита, почва да разсъждава:

- Стари се раждате днеска вие, младите. За нищо не ставате. Ей тоничко хъс не влагате в живота.

- Амбисия нямате - приглася му Мангафата.

Правя се, че не чувам. Нарочно говорят, за да ме дразнят. Ако взема да се връзвам на безработни даскали и цигани, не знам къде ще му излезе краят. Докато виж, ония кокони от Бюрото са друга работа. Те могат да докарат човека до самоубийство.

След бачкане решавам да се напия някъде сам. На площада пред Общината обаче срещам Джонито - сценичния работник, дето е хипар откакто майка му го е отбила.

- Оооооо, Генчо! Да не си станал боклукчия? Страхотен балтон си избарал.

- Нека и аз имам стил в живота, к'во, да не е лошо?

- Направо е върха! Спирам да дишам! тъкмо с теб не съм се напивал напоследък. Я да те водя към театъра, докато барчето не се е напълнило.

Тръгваме за натам, а хората се обръщат да ни гледат, сякаш сме излезли голи на улицата.

- Кажи сега. Какво става с теб? да не ти намаза Галето ските, че си в такъв дълбок траур?

- Галето отдавна ми намаза ските. Просто съм решил да скъсам с цивилизацията.

Сядаме на една масичка под голите салкъми пред театъра и си поръчваме по една голяма водка.

- Вестниците писаха за един, дето живял като Робинзон на островче сред Дунава цяла година.

Даже го водили безследно изчезнал. Ама да вземе да разбие някаква кола... нещо му дотрябвало на човека. Нещо дребничко. И сега е в пандиза - Джонито чуква чашата си с моята - наздраве за свободата, пич.

После се почесва из косището и казва:

- И сега като мразиш цивилизацията, да не вземеш да я намразиш повече от мен.

Пустият му Джони. Притеснява се да не му отнема ореола на най-голям бунтар в Б. макар, че какъв бунтар може да е той, старецът? Аз уважавам възрастните хора. Особено тия, дето вярват. Джонито е от тях. Вярва. Във високия стандарт вярва. Кой знае защо си е втълпил, че ако хората си имат всичко по-малко ще си завиждат и преебават. Аз обаче не го вярвам. Хората не могат без това, а кой кого е вече въпрос на талант.

Пием си ние водката кротичко, докато става време той да влиза, да се занимава с декора, щото днес има представление. Предлага ми да ме вкара през служебния вход - цивилизация и култура, един вид, са две различни неща - а после да си продължим с водката до отрязване. Но на мен кой знае защо нито водката днес ми действа, нито култ, нито ура. Казвам му "чао" и се измитам към спирката в пълно душевно смятение. Хубаво е, че "Фрезия" утре отплава. Действа ми умопобъркващо тоя трийсеградусов полувековен студ.

Има дни, които почват лошо, продължават лошо и свършват лошо, каквито и усилия да полагаш да не е така. Сега тъкмо съм излязъл от Бюрото по труда и се чудя къде да изпия първата си бира за деня. Тоя път решавам да е в "Жълтата подводница". Ей тъй, заради името. Никога не съм влизал вътре и си мисля, че ще е пълно с хипари. Симпатичен народ са те, не вярвам някой от тях да ме изхвърли само защото изглеждам различно. Затуй натискам с рамо вратата без много да му мисля. Хипари не се виждат. Все едно. Малко ми е чоглаво, защото така се чувствам винаги, когато изляза от Бюрото. Пък и днес е толкова слънчево, че се вижда всяка прашинка по пънкарските ми одежди. Балтонът ми, фанелата, дънките могат да минат за сиви, кафяви и зелени едновременно, само не и за черни. Но на тая светлина и дяволът би изглеждал бозав. Сядам на масичката в дъното и чакам сервитьорката да ми обърне внимание. Вместо нея обаче идват двама мазни типове и ме нагепват за подмишниците.

- Ей, ей! Имам си пари. Ще си платя.

- Имал си пари! Чуваш ли го тоя? Кой те пита, бе?

Освобождавам се от захвата и прасвам единия по брадата, той за малко изчезва от погледа ми, но почти веднага след това го чувствам да увисва на рамото ми. Боксирам се добре, ама отнякъде идва и трети и мога само да моля господа да не ми направят физиономията на пихтия. Накрая се откопчвам и хуквам към двора на близкото училище, където има столова с чешми и всичко останало. В момента, в който пресичам улицата, някакво такси спира пред мен и хубава мадама в черно ми отваря вратичката, да вляза.

Днес денят е от хубавите. Просто хубав. Не съм полагал усилия да е такъв. Вече за нищо не полагам усилия - разбрал съм, че нищо не зависи от тях, така или иначе. Вървя по "Богориди" с ръце в джобовете и кимам на разни познати. Навсякъде се виждат знамена и транспаранти с герба на Б. Мирише на риба - Никулден е, празникът на града. Времето е хубаво, без да е слънчево. Духа онзи нежен ветрец, който старите рибари наричат сухос. Пред Музея, в "града на истината" някакво даскалче чете поема под накривен лозунг НЕ НА РЕСТАВРАЦИЯТА, а отсреща, под тентата на сладкарница "Роза", седи Росен Друмев - поет и приятел на Хари (онзи у когото живея), чопли семки и гледа мрачно. Като ме вижда, ми прави знак да се приближа.

- Чуваш ли? Чета в момента. Тоя охлюв го представиха с моето име.

Хвърлям един поглед нататъка, но като виждам кои са се събрали в "града на истината", бързам да се отдалеча, преди да са обявили по парлангото, че и пънкарят Дио участва в акцията.

Малко по-нататък две циганчета баламосват минувачите с "тука има - тука няма" и тълпата доверчиви около тях е май по-голяма.

На моста е многолюдно както винаги в хубаво време. Облакътявам се на перилата между двама с въдици и плюя във водата. Докато гледам как плюнката ми се носи по вълните, някакъв тип с вид на турист се приближава до мен и сочи надписа на гърдите ми:

- Значи си BAD & MAD. Аз пък съм просто SAD - казва той на старателен английски.

Изкикотвам се и също на английски му отвръщам:

- Много си закъснял за плаж, приятел.

- Аз само се прибирам. Прекарах ваканцията на остров Мавриций и реших пътьом да се отбия.

- Хубаво си направил.

- Но и твоят английски си го бива. Какво ще кажеш да пием по една бира заедно?

Обичам навитите хора. Тръгваме за "Гранд Италия" понеже е наблизо. Надявам се, докато съм в компанията на този, да не ме изхвърлят. Докато вървим, той изважда от портфейла си визитна картичка и ми я подава.

- Стив Джерик - философ. Гьотеборг, Швеция.

Брей! Голяма работа си бил значи. Ама не приличаш на тия, дето идват тук заради евтиния алкохол и курвите.

- А ти? Разкажи ми нещо за себе си.

Нямам особено желание, но му разказвам, докато чакаме сервитьорката, как съм завършил гимназия, после за казармата. За двата месеца цивилен живот, които ми бяха предостатъчни да чатна, че такова нещо всъщност няма, просто защото няма и цивилизация. Разказах му за нашите, как съм ги зарязал, за да не ми опяват да следвам. Ако ще следвам, за да си остана безработен, по-добре да не отлагам, ами да се впиша в редиците още сега. Животът на улицата ми допада. Аз съм издържлив и си падам малко чешит. Пък и сноването нагоре-надолу държи въображението ми в полет и ме кара да импровизирам докрай.

Стиви ме слуша най-внимателно. За пръв път от толкова време някой си прави труда. При това този някой съвсем не изглежда тъп. Поласкан съм. Окрилен. Ето, мисля си, един пришълец от цивилизацията, и трябва да призная, че е гот да си седя с него под червено-бялата тента на "Гранд Италия" и да знам, че няма да ме натовари по нашенски с простотии. Денят е светъл като бирата в чашите ни. Морето зад балюстрадата - синьо. Въобще - иска ми се този ден никога да не свършва.

По някое време Стиви нарушава мълчанието:

- Знаеш ли кое прави живота поносим, Дио? Капка лудост. Каквито и философии да проповядваш, с каквито и премъдрости да си на "ти", капка лудост го прави красив.

Дявол да го вземе! Тъкмо това съм искал да чуя от толкова време и ето най-сетне да се намери някой да го каже. Това е върхът, кулминацията! Разсмивам се от кеф. Стиви не разбира защо съм чак толкова весел, а и аз не си давам зор да му обясня, просто му предлагам да го заведа у Хари.

Хари живее на последния етаж на една тромава сграда в стил "50-те" - с огромни стълбищни площадки на всеки етаж и миниатюрни апартаменти. Качваме се и влизаме, без да звъним. Жилището му е тясно, но заради безпорядъка изглежда още по-тясно. Навсякъде са разхвърляни бои и платна, изрисувани или само с грунд, защото Хари е художник, а това тук, освен за жилище му служи и за ателие. Самият той се е излегнал на единствената свободна площ - леглото - и чете "Еон" на Юнг. Като за художник Хари чете твърде много. Казвал съм му го хиляди пъти, но той отдава възгледите ми на вроден мързел. Дай боже, да не е прав, но е истина, че трудно ще намеря занимание, което да докаже обратното.

- Хари, водя ти жив философ. От Гьотеборг - казвам с подходящ апломб в гласа. - Стиви, това е Хари.

Хари се надига флегматично и се здрависват. После той като добър домакин пита искаме ли кафе. Има скрито някъде за подобни случаи. Когато отива в кухнята да сложи вода, Стиви се обръща към недовършената картина на статива и почва да я съзерцава.

- Е? - нямам търпение да каже нещо.

- Много е хубава, но нали не очакваш да коментирам.

Разбира се, че това очаквам, по дяволите! Но си затрайвам. Стиви вади от раницата си табакера. Вътре има няколко пакетчета тютюн за дъвкане. Той разкъсва едното и изтърсва на дланта си светлокафява бучица, след което почва да я стърже с джобното си ножче върху корицата на Юнг. Хари се е върнал от кухнята и втренчено го гледа.

- Тайнствен тип си ти, Стиви, да не кажа надменен. Но си прав - тъпо е да се коментира.

- Дио е индианец, цени мълчанието - казва Хари, докато разлива кафето в три съмнително чисти чаши.

Цигарата на Стиви минава от ръка на ръка. Иска ми се да подхвърля, че не е чак такова светотатство да се коментират картините на Хари. Още повече, че той сякаш нарочно рисува така, че да бъде коментиран, но съобразявам, че на Стиви сигурно му е скучно с такива чели-недочели провинциални философи като нас и си трая. Накрая той все пак се смилява и проговаря:

- Виждам, че сте модерни хора. Като приятелите ми в Швеция. Не е нужно да разговарям дълго с вас, за да го усетя. Такива като нас общуват по телепатия. Да. И не бива да се разминават по улиците, без да се заговорят. Ей така, за нищо съществено. Например за времето. Просто като израз на солидарност. Да не мислите, че в Швеция е по-лесно да си различен? Шведите са такива буржоа!

Изведнъж почвам да се кикотя.

- Ей, Стиви! Да не искаш да кажеш, че си обратен?

Той само се подсмихва и не бърза да отговори. После въздъхва и уж между другото подхвърля:

- Добре, а не ви ли е минавало през ум да емигрирате?

Обяснявам му, че ние сме си емигранти и тука. С тая разлика, че ако бяхме другаде, в западна държава например, щеше да се задейства някаква процедура, някой да се погрижи за нас, така да се каже. Да ни осигури емигрантска карта, да ни настани на общежитие, да ни устрои на работа. Да ни обезпаразити, обеззарази, да ни създаде някакви полезни навици. Като например да си мием зъбите.

Стиви си пада от смях.

- Прав си, прав си! Но как е възможно да живеете извън обществото? Не е ли ужасно да си сам?

Той ли го казва това? Той? Дето преди минута ми говореше за лудост!

Към два следобед е. Ние с Хари стоим на тротоара пред "Ал Капоне" и сме доста кисели. Хари пръв нарушава мълчанието:

- Ако тоя Стиви е философ, аз съм пушка. Ти му говориш за негативна теология, той - за здравословен начин на живот. Скапана история! Пък той самият пуши хашиш като комин.

Плюя и размазвам плюнката с върха на патъка си.

- Днес са спипали някакъв нелегален на пристанището. Швед бил. От хората на Улф Екман. Да не би нашият човек да е от тия?

Едно такси спира пред нас и млъквам. Стиви се измъква от колата със сияйна усмивка.

- Здрасти, момчета. Имам голяма идея за теб, Хари. Какво ще кажеш да те финансирам за една изложба?

Хари си глътва езика след такава атака без предупреждение.

- Чакай, чакай! Ами ако не съм готов за изложба?

Избутвам го настрани и вземам думата набързо:

- Не го слушай! Готов е не за една, за три изложби е готов.

Хари ме поглежда изумен и отново се кани да каже нещо тъпо, но аз не го оставям.

- Хари е много скромен тип, Стиви. Не го слушай, те творците са такива. За местна галерия плюс рекламата...

Хари кой знае защо е почнал да се поти. Така се страхувам да не изпорти всичко това копеле с нестабилната си психика, че...

- Е, не бъди скромен, Хари! Ако искаш столична галерия - толкова по-добре. Проблеми няма. - Стиви направо подскача от любов към ближния.

Хари обаче е твърд - никаква столична галерия и - баста!

Още не мога да се съвзема от яд, когато се прибираме в апартамента му.

- Как можа да откажеш на столична галерия? Какво? Съвестта ти ли се натрапи. Не виждаш ли, че Дядо Коледа бил швед?

Хари се е навъсил като облак. Удрям го лекичко в стомаха, да не вземе, да го заболи. Той обаче се свъсва още повече.

- К'во ти стана пак, бе!

- На такова - стана ми.

- Станало му било! Че ти крадеш като циганин! Ти си по-голям циганин и от мене. Ти си атавизъм от соца бе, шморц! Не признаваш държавата, а пък някакъв си Стиви сам ти дава паричките си...

- Ти май не ме разбра. Не съм чак толкова изпаднал като художник, че да ме оправят типове като ...

- Чакай! Ти не разбираш! Той нека ти даде парите, пък после нека те пита за какво си ги похарчил. Не съм ли ясен - пари на ръка. Без ведомости, без разписки. За нас, двамата. Пък ти си пробивай като художник сам.

- И после?

- После - нищо. Това е приятелски жест. Нали все за приятелство говори Стиви.

В "Ал Капоне" никога няма да ме пуснат в тоя ми вид, за това клеча на тротоара като куче и чакам Стиви да се появи. От вчера хиляди идеи може да са му минали през главицата, но все пак се надявам, да се появи с парите. Още не знам как ще го метна, само знам, че ще го направя някак си. Днес се чувствам във форма. Ето го! Слиза от таксито и се оглежда. Махвам му и той ми махва.

- Къде е приятелят ти? - пита ме, като сядаме на една масичка вътре.

- Хвана разстройство от ирландското кафе. Но ти не се бой, аз съм упълномощен.

Стиви вади от раницата си непрозрачно найлоново пликче и го слага на масата, като се старае да не се оглежда. Полушепнешком казва:

- Това са доста пари, Дио, внимавай.

- Голям приятел си ти, Стиви! Истинска откачалка!

Стиви изглежда малко смутен от непринудеността ми, поглежда дланите си, като че ли там е написано каквото има да казва.

- Амиии, виж, Дио. Аз не съм философ.

- Не може да бъде! - правя се на адски учуден.

- Аз съм свещеник. Помагам на лутащите се да открият пътя.

- За мен ли намекваш? Аз отдавна съм открил пътя.

- Не, не си го открил. Не знаеш нищо за самоусъвършенстването. За вегетарианството.

- Приятелството, Стиви! Ето това е пътят! Всичко друго е говна и сополи - тупвам го нежно по гърба.

Стиви изведнъж прави жест, който разбива на пух и прах илюзията, че е порядъчен човек: слага си тъмните очила на носа, макар в заведението да не е никак слънчево. Потръпвам от вида на двете черни дупки, които се появяват на мястото на подскачащите му като билички очи. Някакъв нещастен паяк лази по плочките на пода и Стиви го стъпква с тока си.

- Виж, стори грях - казвам. Струва ми доста усилия да продължа да бъда нагъл, но навикът си е навик. - Между другото, Стиви, какво е мнението ти за българската полиция?

На Стиви повече не му трябва. Грабва си раницата и заднишком излиза.

Места, страшно много ги има в Б.! Като се замислиш - не е чак толкова голям град, но винаги те изненадва с нещо, съществувало кой знае откога, без да забележиш. Може да си минавал покрай него стотици, хиляди пъти на път за училище, работа, мач, за среща с мацка и изведнъж просто идва ден, в който тръгваш ей така, наникъде и забелязваш мястото - някаква интересна фасада, приклещена между други две, или на гърба на някоя поща, откъдето никой не минава. Може да не е фасада. Случвало ми се е да открия цяла сграда, а после пак да я изгубя. Например, веднъж се намъкнах в стола на някакво общежитие и обядвах там: кюфтенца в доматен сос, бисквитена торта, айран. После разсеяно си излязох. А когато на другия ден отново ми се прищя да хапна там, убих се да махам крачоли из уличките, но такова място не намерих.

Сега пак се натъквам на нещо. На FPC. Представа нямам какво е това - First Private Club? А може би Fucken Pervert Crazies? Откривам го, докато се мотам по уличките зад Водната палата, за да търся евтини цигари. Две-три беемвета отпред, един мерцедес - нищо друго не подсказва, че зад тази семпла фасада има живот. Опитвам се да надникна зад тъмните стъкла, но виждам само проблясването на някакъв екран. Концерт на Лени Кравиц - а от време на време, когато светлината стане по-ярка, успявам да различа части от кожена мебел и фугите по пода.

Изведнъж ме засърбява да ритна блиндираната врата на входа. Представям си как малкото прозорче на височината на лицето ми ще се отвори и оттам ще ме изгледа някой шиит, някой бабаит, мутра, друсана с хашиш и ще ми подвикне: Я, чупката! - и толкоз. Нищо няма да се случи. Аз съм само един мъничък кърлеж и трудно мога да накарам Б. да усети чаровното ми присъствие.

Минавам още веднъж, уж разсеяно пред FPC и продължавам към спирката. На "Фердинандова" срещам Паскал - дърт Б-ски сархош от тия, дето виреят само на местна почва. Върви и раздава пари на всеки срещнат. Хората спират същисани, но като видят пари в шепата си, напъхват ги я в джоб, я в портмоне и бързат да изчезнат. Паскал заковава насред улицата, пуска един фойерверк хилядарки във въздуха и пак тръгва.

- Паскуалино, здравей! - виквам му, но той не ме чува.

- Здравей, Паскале, как си!

Той пак не ме чува, прекалено зает е.

- Ей, паскалчо, да ти го начукам.

Паскал спира да раздава пари и ме поглежда като през мъгла.

- Охооо, момче! Радвам се да те видя. Ние с теб сме от една партия, нали
момче.

- Май така излиза.

- Станах собственик, момче, собственик - напъхва ми в ръцете шепа хартийки,
но аз му ги връщам.

- Аз си имам мои. Кажи по-добре къде е купонът. Ама истинският, за многото
пари.

- Нямаш проблеми, момче. Айде да те водя в Плейбоя да гледаме голотии.

Речено-сторено. Хващаме едно такси от Операта и за десет минути сме в циганската махала. Седя, пия си най-чистото и отлежало уиски и се наслаждавам на шоуто. Следващият номер е мъжки стриптийз. Докато успея да преглътна, и някакъв гьотферен излиза и почва да се кълчи. Надявам се като стигне до бандажа да спре, но той не спира. Обръщам гръб и се опитвам да заговоря Паскал, но Паскал явно се забавлява. Толкова се забавлява, че даже се смее на глас, тика показалеца си под носа ми и вика:

- Виж бе, виж бе!

Обръщам се и какво да видя, оня го е надървил. Става ми противно и се изправям. Отивам в кенефа бесен, бесен от досада. Като се връщам, Паскал го няма никакъв. Оглеждам цялата зала - нищо. Тръгвам да го търся навън и го виждам веднага. Две мутри са го прихванали нежно под лактите, а трети нещо се кани да му говори. настръхвам целият, но няма защо - третият е самият управител и му бута в ръцете неразпечатана бутилка.

- Виж, кажи на твоя човек да не си го търси - казва ми кротко, като се разминаваме на входа.

- Хараби, обещавам аз, но Паскал нали е свиня, прасва бутилката в бордюра, при което половин галон първокласно уиски се разлива по мръсните комлушки павета, и напира да влиза. Опитвам се да го спра, понеже съм обещал, но Паскал с мъжкарско тръсване на рамото ми дава да разбера, че си губя времето.

Става ми тъпо, ама адски тъпо. Решавам да зарежа тая история и сядам в едно такси. Не ми пука за Паскал. Аз, като издивея, никого не моля да ме защитава. Хич нямам намерение да се бия на страната на някой идиот. Да.

Сънувам нещо готино. Намирам се на някакъв булевард. Ако съществува Love Street, това е! Някой се опитва да ме целуне. И аз се опитвам, но той долепя студения си нос до устата ми. е, това е вече прекалено!

Сега пък си завира езика в нея, пфу!

Избухва смях и се оглеждам - какъв ти булевард! На пейката пред Морския клуб съм и цялото кучешко лоби на Б. се е събрало да гледа как някакъв бултериер ме лиже.

- Бъки, тук! - вика стопанката добичето си - някаква миска с лице на египетски фараон. Толкова съм стреснат, че не се сещам дори да се ядосам. И по-добре! Щото ако взема да се ядосам, току-виж и папер не останал от мен сред тия раздразнителни кучета. Седя на пейката и се хиля глуповато, чакам глутницата да се разкара. После проверявам дали са ми останали мангизи. Е, слава богу, за една гореща чорба в "Червото" ще стигнат. И за кафе. Едно горчиво кафе за отскок.

Във "Фиеста" кафето е скъпо, но затова пък кофти. Аз обаче се навъртам тук заради чантите на разсеяните мамини студентки, окачени наляво-надясно по облегалките. Просто вкарват човека в грях. Ето тази си я бива - черна, лачена. Сигурно самата тя струва повече отколкото парите, които ще намеря вътре. Забърсвам я нежно и бързам да напусна заведението, без много да се оглеждам. Шмугвам се в дъжда и тълпата, поприкрил плячката си с мижавото яке на Хари. Спирам едва в тоалетната в партера на "Нефтохимика". Какво по-защитено от мутри и ченгета място от един кенеф. Сядам на гърнето и заравям двете си ръце в чантата. Вадя папка с изписани листи. Пускам ги хладнокръвно в кошчето. Следващото, което напипвам, е визитник. Пускам и него там. Тефтер, изписан наполовина. В боклука! Кесийка с червила и пудри - също! Я, портфейл! Празен, както съм очаквал, само с някакви мижави възли в него. Разстилам носна кърпа в скута си и го изтръсквам, току-виж изпаднало нещо ценно. Изпада само рентгеновата снимка на кътник. Гадост.

Възбуден съм. Не за пръв път ми се случва докато тараша чанта. Май съм роден за джебчия. Продължавам да ровя ей така, от любопитство. Откривам още: очила с позлатени рамки. Пакетче носни кърпички, паспорт и сутиен. Уха! Отварям паспорта, ей така, да разбера чий е сутиенът. На някоя си Михаела. Руса.

Седемдесет и втори набор. Слагам си шепите върху чашките и се опитвам да си представя, че това са циците на Михаела, но нещо не се получава. Напъхвам мижавите банкноти във вътрешния си джоб, нали и аз трябва да ям, пускам останалото в кошчето за боклук и излизам.

Шляя се из Морската и се крия от всеки, който поне малко прилича на Стиви. Накрая тръгвам подир едно ефирно създание в къса поличка, но създанието се отклонява към обществените тоалетни и аз трябва да продължа сам. Позабавям ход ей така, от любопитство какво ще се чуе. Ужас! Симфония в до-диез мажор.
Продължавам съвсем разбит нататък.

По Панорамата почти не се виждат коли. Само от време на време прехвърча по някое беемве със С на номера в посока към Слънчев Бряг или обратно. Започва да се стъмнява. От блатото изпълзяват мъгли. Вървя си сам, унесен в мисли, когато изведнъж, зад гърба ми, някой извиква ЕЙ! Обръщам се - не виждам никого. Надниквам между храстите - пак никой. Камъшите долу са неподвижни, наистина съм сам - майтап няма. По-сам от всякога. Единственото същество освен мен в тази пустош е някаква врана, рошава като дявол, кацнала на крайпътно дърво.

- Здрасти, Врано!

Враната мълчи. Взимам камък и го запращам по нея.

- Казах ти нещо, тъпачке! - още един камък полита към клона.

Враната лениво разперва криле и отлита.

Когато тръгвам обратно, вече се е стъмнило съвсем. Хрумва ми да изпия една бира в барчето на Учителския. Предвкусвам реакцията на тъпите селски момички, щом се появя, но там ме чака друга изненада: около дълга празна маса в уютното като морга помещение седят и мълчат петдесетина души, един от друт по-дърти и офрашкани. Държат пред себе си по един бял лист и се зверят в него. По едно време един стол сърцераздирателно изскърцва по циментовия под и една дамичка с вид на библиотекарка скача от мястото си и ми подава и на мен такъв един лист. На него пише: ХИМН НА ТВОРЦИТЕ ОТ КОМПЛЕКС "ВЪЗРАЖДАНЕ".

- Голяма работа е да си творец, ама аз съм дошъл тук за бира - казвам на всеослушание, да е ясно, и тиквам листа обратно в ръцете на сащисаната бабичка.

Навън в туй време е заваляло. Скривам се на сухо под навеса на спирката, да обмисля как да прекарам остатъка от вечерта, но някакъв пиян спори за нещо с електрическия стълб и ми пречи да се съсредоточа. Иде ми да го напсувам, но точно в тоя момент забелязвам как горкият човечец се кани да пусне една вода. Вместо да хване каквото трябва обаче, хваща колана си. Гледам го как дълбокомислено пикае в гащите и кой знае защо ме обземат същите елегични чувства както одеве на купона на творците от комплекс "Възраждане".

Заварвам Хари на прага да се обува и решавам, че няма защо да седя тук и да чакам Стиви да довтаса да си иска паричките. Едва долу пред входа се сещам да го попитам накъде сме тръгнали. У Илиянови - казва ми той. Бил се върнал от Германия. Окончателно. Изтекъл му бил договорът с Берлинското радио и не му го подновили. Като чувам това, без малко да се откажа. Хич не ми се ще да прекарам вечерта с някакъв хапльо, но като се замисля, има ли значение кого ще правя луд тази вечер?

И ето ни у Илиянови: аз съм протегнал кубинките си на килима в гостната, а Хари разменя общи приказки с майка му, докато тя полива цветенцата на прозореца. На масата изстиват непипнати две чаши билков чай. Илиян най-сетне се появява по чехли. Бърше си главата с пешкир с голям зелен папагал на него. Мамчето излиза и ни оставя на мира, а Илиян типосва безценния си задник на стола до мен и отправя дълбокомислена реплика към Хари:

- Значи, чел си статията ми за НиТСШе?

- Четох я. Обаче не си прав, че НиТСШе е германец. НиТСШе е славянска душа, а германецът, това е Бюргер тъпкан с...

- Глупости, глупости, Хари! За да кажеш такова нещо, трябва да познаваш поне една "германска душа", ако изобщо имат душа тези говеда. Но НиТСШе си е германец. Друг е въпросът, че такива вече не се раждат. В духовен смисъл Германия не е мръднала от НиТСШе насам. Сега на дневен ред са парите. И от време на време порното. Дори не порното, ами хорорът.

- Светът старее.

- Тук обаче сте по-зле. Просто си нямате нищо. Дори порно и хорор.

Протягам се така, че столът под мен изпращява, но си мълча. Излишно е да обяснявам на Илиян, че няма нищо, защото никой не го е направил. Той просто ще каже, че никой няма  и да го направи, ако се уважава като творец. Защото някой местен графоман би бил доволен да го публикуват и без хонорар, но той - охооо! Той не е толкова безизвестен! Той има публикации в Долна Махала, в Горна Махала, в Кьор Кандил сокак махала, в София. Печелил е конкурси. Бил е секретар на студентски литературен клуб, член е на Съюза на Немските Писатели (които все пак призна, че не уважава), съосновател на не знам какво си и така нататък. Иска ми се да го попитам ей тъй, без всякаква връзка, дали въобще оная  работа му става. Ами! Кат така ще му става? Да не е простак като Дио. Той е привърженик на "културния мир". Лошото е, че когато аз лично чуя за културен мир, се сещам за онова общежитие, за което ми пита Емо от Дания. Дето живял в него заедно с разни виетнамци, кюрди и какви ли не. Не, че има нещо общо, но на, за нещо такова лайняно се сещам.

Ставам от стола и тръгвам към вратата, а от там се обръщам към двамата кретени и им казвам:

- Отивам да ударя нещо твърдо. Пък вий си говорете. За НиТСШе.

Към дванайсе, един през нощта по главната не се мярка почти никой. Седя си сам на "дупките" и си мисля колко ли хубаво е било през Средновековието, когато все още е имало някакъв господ да пази такива като мен в тъмното. Чудя се как да се добера до Хари, без да си строша тиквата някъде. Но - няма Господ! Иначе досега да съм тръгнал, без да му мисля. Изхълцвам с такава сила, че едвам не се строполявам в една от "дупките", посягам за бутилката до мен, но вместо да я докопам, я събарям долу, язък. Тъкмо решавам, че Хари е прекалено далеч и умувам в коя от "дупките" да легна, когато изведнъж чувам гласове зад гърба си. Приближават се към мен откъм уличка "Детски свят". След малко ме наобикалят някакви хлапета, правят разни хватки из въздуха и надават бойни викове.

- Я, един недоубит! Тъкмо да си пробвам герито - чувам от дясната си страна и
някаква обувка се забива в кълката ми.

- Трябва да го накараш да стане. Ей, сеньор! - чувам и главата ми бръмва като китара.
Уф, това вече не го очаквах.

- Тоя е глух. Цапардосай го, да те разбере - чувам трети и не чакам повече.

Гепя някого в тъмното, но съм бавен, самоубийствено бавен. Сякаш съм до шия във вода. Чувствам болка в кокалчетата и по това разбирам, че млатя някого, но го правя балетно, някак си ми липсва стръв. По едно време залитам, падам и оттам нататък не си спомням нищо. Не си спомням кога са дошли ченгетата и кога са ме вдигнали. Как са ме напъхали в патрулката. Оплескан съм целия в повърня и кръв, гаден съм, но на кого ли му пука, за да ми пука и на мен. Главата ми се пръска от болки, а от двете ми страни седи по едно ченге и от време на време ту единият, ту другият ме удря.

- Тоя май се е насрал - чувам.

- Ти гледай да не ти хвърли някое серкме в скута.

- Ти пък по-яваш с мариза.

- Я, да не би някой да ме пита аз ли съм го бил? Друг те е бил, нали така, бе?

В участъка се освестявам окончателно, донякъде от повръщането, донякъде от студената вода, с която ме поливат. Отвеждат ме да пиша показания. Седя и се чудя, но изведнъж ме хваща такова вдъхновение, че като идва ченгето, аз вече съм изписал десетина страници. После същото това ченге извиква от вратата:

- Я писателят да дойде.

Първо не загрявам, че вика мен, после ставам и той ме отвежда в някакъв кабинет, където някакъв черен пор седи зад бюрото си, чете показанията ми и пуши. Накрая благоволява да ме погледне. Гледа ме с едни такива гадни, празни очи, като на болен от СПИН, мамка му, и не мига. Иначе съм много смел, но сега чувствам как почвам да се вцепенявам. После порът се разтриса от смях. Не знам какво толкова смешно съм писал, но защо не. Радвам се, че съм го развеселил. Той млъква също така внезапно, както е почнал, и насочва шибания си показалец в мен.

- Ей, ти! Слушай! Махаш ми се от главата и - внимаваш да не се срещнем пак. Ама много внимаваш. Щото имам лоши предчувствия, да знаеш!

Излизам на улицата в странно състояние на духа и тялото. Тръгвам напосоки да търся шкембеджийница, защото е време да ги отварят вече.

Днес няма да излизам. Вчера също не излизах, бях адски зле. Две ребра ме болят. Май са пукнати. Но да е само това! Не помня такъв главобол в живота си. Като говоря и кашлям, е най-зле. Но не мога все да мълча, я. Точно днеска не ми се мълчи. Пее ми се. Влизам в кенефа, удрям ключа Хари да не ме докопа, пускам водата и почвам да пея, колкото ми глас държи "пляс, пляс, педалите". Ама пеене ли е, направо реване! По някакви тайнствени причини Хари мрази "пляс, пляс, педалите". А като стигна до "ау, ау", направо изпада в бяс. Сега го чувам да вика през коридор: "Ай стига, лигня!" - и трясва вратата. А аз на свой ред подавам глава, колкото да попитам:

- Хари, ти педал ли си, мой човек? - и пак затварям.

Продължавам, но този път с Фамилия Тоника. Сега вече съм му влязъл в тона. Хари е меломан, изтънчена душа. Светла, възвишена. Пръдвам и продължавам да се дера като славей: "луд съм изумяаавам, щом те вииидя" - какво да правя като ми е приятел, трябва да го забавлявам. Пия му компотите, заемам му жизненото пространство, освен това му преча да си довърши капиталния труд, като му убивам вдъхновението. Да, Хари освен художник е и философ. Пише трактат на тран-сцен-ден-тал-на тематика. За отвъдното. Казва се "Авторските намерения", понеже авторските намерения били все в отвъдното. Щом е така, какъв смисъл има да се занимава с тях, ама иди обяснявай това на човек като Хари. Виж, в едно си допадаме - обича да му разказвам сънища. Някой път си ги измислям, за да има какво да разказвам, но днес наистина сънувах нещо интересно. Сънувах, че съм дявол , но вместо рога имам крила на главата и от време на време приплясвам с тях. После, като се събудих, се попипах, но нищо освен цицини и струпеи не напипах. От онзиденшния мариз ще да е било.

Вече цели десет минути чакам Хари да реши ще си купува ли тая кифла, или не. Накрая ми става неудобно от продавачката, вземам му я с мои пари и тръгваме към "Ботева". Той вместо да си я изяде, почва да разсъждава:

- Най ме е яд като почнеш да се правиш на богат. И ти си фукара като мен.

Изведнъж ми кипва:

- Слушай к'во, хитро селянче! - почвам, но не продължавам.

Няма смисъл. Все едно, настроението ми отиде на кино. Досега не бях се замислял богат ли съм, или не. Винаги съм спазвал простото правило - като имам пари - харча, като нямам - не харча. Сега обаче ще крада плодове от сергиите и ще ги варя на компоти, ще преджобвам балъците и ще влагам парите в банка. Зарязвам го да си дъвче кифлата и отивам да вечерям някъде сам.

От "Воаяж" се вие лют дим право на улицата. Искам да вляза, но изневиделица на врата ми се хвърля някаква цепеница и почва да ми шепне загадъчно в лицето:

- Виж к'во ще ти кажа сега.

- Казвай! - готов съм да я слушам, а тя мига на парцали и си знае нейното:

- Виж к'во ще ти кажа сега.

Опитвам се да я отстраня от пътя си, тя обаче не ме пуска. Дъхът ѝ вони на градски кенеф, но какъв смисъл има да ѝ го казвам, спестявам си го, просто я блъсвам и влизам. Вътре са Леша, Джуката и куп още знайни и незнайни. В сепарето седи Н-ски с бутилка вино пред него. Отивам там, оная обаче си ме е нарочила и ме дърпа за ръкава:

- Виж к'во ще ти кажа сега.

- Я, марш в кочината! - кресвам ѝ в лицето и траквам оглушително със зъби.

Сядам при Н-ски и си поръчвам голяма водка. Тъкмо в тоя момент и двамата виждаме как Джуката пуска ръка на някакво маце. Приятелят на мацето - цап! - Джуката по ръката. Леша пък, съответно - него. Заформя се пого, но ние с Н-ски не се месим. Н-ски само казва:

- Джуката май пак подлага някоя на "тест за интелигентност".

- Търси си майстора, казвам.

- Ще я убия някой ден аз тая Джука.

- Не бързай, все някой ще го свърши.

- Не, аз ще я убия, близалка нещастна.

Вярвам му. Н-ски е луд. И двамата сме луди, но Н-ски е някак по-иначе, по-лошо луд. И той е художник като Хари, ама с десет години по-млад. Рисува вагини. Много го бива.

По едно време някой извиква, че пред Първа Частна има патрулна кола, пък и мелето стихва от самосебе си. Някой ни разбутва да ставаме, защото заведението затваряло. Какво заведение, какви пет лева, бе? И тоз ми нарича "Воаяж" заведение. Излизаме двамата с Н-ски на чист въздух. По улицата няма жива душа. Някъде до светофарите Н-ски изведнъж заявява, че му се кенза.

- Да ти се намира хартийка?

- Тцъ - казвам.

Почваме да търсим хартийка наоколо, но като че ли нарочно за случая хартийки няма.

Н-ски се изправя и изревава като див звяр:

- Айде бе! Хартийки да няма!

Аз пак се навеждам, а той отива да търси в градинката под елхите. След малко пак го чувам да псува:

- Еба ти държавата! Еба ти скапаната, лайняна държава. Да няма с какво гъза си да обършеш! Н-ски почва да рита чимове трева наоколо.

По едно време го виждам до една будка за вестници, от ония, железните, опитва се да огъне вратичката.

- Оттук ако не изкарам нещо, нннна! - пъшка той.

Оставям го да се мъчи и отивам да търся малко по-нагоре. Почти съм стигнал до градската баня, когато го чувам отново да псува и да млати будката с петкилограмовия си патък. Хванал е една от подпорите и се опитва да я събори.

- Ще ѝ видя сметката, мамка ѝ! Цяла бала вестници има вътре, а за мен една хартишка да няма.

Не е в ред Н-ски. Не вярвам да му се кенза чак толкова, просто го е ударила сачмата. Чудя се дали да продължавам да търся хартийки. Обръщам се още веднъж, колкото да видя как двама полицаи го закопчават и го водят към колата на кръстовището. Пак таксиджиите. Стоят си по стоянките и само се чудят как да те наковат пред ченгетата. Е, дано поне в участъка уредят Н-ски с хартийка. Мислех  го за по-непретенциозен гъз, а то.

Днес определено не съм на кеф. Тия от Бюрото трябва да ги сваляш, за да ти кажат нещо определено. Нося се като скъсан вестник из улиците и се опитвам да спра, но не мога. Искам да разбера накъде съм тръгнал, страх ме е да не се окажа точно там, откъдето да не мога да продължа. Като се замисля, лошият късмет може да ме настигне навсякъде: на тротоара пред Бюрото или на някоя пейка в парка; докато се опитвам да отпуша със зъби поредната бутилка "бургаско". Или докато с Хари си подаваме последната филия с масло. Може и да ме издебне, докато кензам в безплатните кенефи на някое учреждение. Или докато крада от някоя сергия. А може и да се случи на някоя от крайните спирки. Нощем. Когато не се вижда нищо, освен пушливите огньове на крадците на проводници в полето. Няма място в Б., което да не съм пребродил и на което да искам да се върна пак. Лошото е, че се налага. Ето, преди обед бях на този площад и пак съм на него. Въртя се в кръг и много ми се ще да избягам. Мислех си, че ще мога. Мислех си дори, че съм успял. Сега не ми остава друго, освен да се тръшна на някоя пейка тук и да вперя поглед в празното пространство. Изведнъж обаче погледът ми се фокусира и сред тълпата на Тройката откривам две фигури, едната от които ми е болезнено позната.

Скачам от пейката и с бърза стъпка опитвам да скъся дистанцията, преди да съм ги изгубил съвсем. Още не съм сигурен, че искам да се обадя. Ами ако бъда изгледан с презрение и отминат? Накрая се престрашавам и кресвам така, че половината народ на "Тройката" се обръща:

- Ей, Оги!

Оги и другият спират. Щом ме вижда, Оги тръгва към мен с протегната ръка и веднага ми олеква. Пустият му Оги, толкова е непредвидим!

- Марио, да те запозная - това е Дио Голямото Гърло. Дио - това е Марио - деятел от жълтата преса.

- Разбрах, че вече не се връщаш в Б.

- Понякога се връщам. За празниците.

- Така сте вие, студентите, имате си празници. А горкият Дио празнува всеки ден. Хайде с мен, черпя.

Марио поглежда часовника си и казва нещо, в смисъл, че може да изтърват влака.

- Че той е чак в четири и петнайсе! - възкликва Оги и на мен ми пада втори камък от сърцето. Бихме могли да се разделим като добри познати, които вече нямат какво да си кажат, но ето, че Оги е готов да загуби цели два часа в бъбрене с човек като мен - без цел в живота, без амбиции, без занимание.

Тръгваме заедно по "Александровска" и откриваме Хари пред едно чейнч-бюро. Тоя нещастник твърдо е решил да ни разори! Вземаме го с нас и заедно търсим място, където да полеем срещата. В "Последното хубаво място" е пълно, както винаги с ефета най-ново поколение, но масата до вратата е свободна.

Възбудени сме. Приличаме на леко друсани. От всички - най-много Оги. Може да е препил с кафе, кой знае. Сваля си якето и ми го подава, да го метна някъде отзад. Изглежда малко странен с този жълт пуловер и с това накапано жълто шалче около врата. Ръкавът му леко се е разнищил, но това не му пречи да изглежда страхотно.

- Хари, - хрумва ми изведнъж - защо не накараш твоя приятел Илиян вместо да пише разни тъпотии за Марияне и Гюнтер, не вземе да напише един разказ за якето на Оги. Онова, дето половината Б. носи, когато Оги влезе в казармата. Спомняш ли си? Маниашко якенце беше. "Якето на моя приятел" - я, как хубаво звучи!

- Огито май има хоби, да си купува якета и да ги губи. Марио изглежда най-сведущ по въпроса за хобитата на Оги. Ръката му почива на облегалката зад гърба му и на мен кой знае защо ми става кофти от тая работа.

- Той не ги губи, той ги подарява - натъртвам нарочно на последната дума, но Хари, нали е склонен към обобщения, вмята:

- Не си българин ти, Оги, не си.

Като че ли да си българин и да си аристократ, са две несъвместими неща, ега ти.

- А кой от вас се мисли за българин? "Видрица" - това е то българинът. - Оги има вид на човек, готов да спори.

- Какво! Някакъв си поп Минчо Кънчев или Кънчо Минчев да ми казва на мен какво е българинът?

- Полковник Дрангов - това е българинът - пак казва Оги и отново има вид на човек, готов да спори.

- Все едно - казва Хари ядосан. - Това е само навивка за масите. "Видрица", Дрангов - как ли пък не!

- Петър Добрев - ето това е то! - пикира внезапно Марио. - Знаеш ли кога станах фен на Петър Добрев? Когато си спомних мита за снопа пръчки. Българинът трябва да си спомни своите митове, ако иска да оцелее.

- Снопа пръчки, значи. ти говориш не за оцеляване, ти говориш за фашизъм.

Хари кой знае защо се е разгневил. Доколкото го познавам, той не е човек, който се гневи, той обича диспути от всякакъв род - един вид чесане на езика. Но този път не си го чеше.

- Дори за фашизъм да говоря, е и?

Хари само свива рамене от погнуса:

- Не човек, а радиоточка. Доктрина му дай ти на него, пък му гледай сеира. Много обичаш да си твърд, а, Марио? Твърд и непоколебим. А ако аз взема и прекарам нощта с мъж, на теб окото няма да ти мигне, да ме наречеш обратен, нали?

Марио подскача като ужилен. Би могъл да каже на Хари: "Не обратен, а развратен!" Защото Хари е невероятен развратник, но понеже не го прави с жени, пък и с мъже (да му се не видят уточненията), много трудно е да го убедиш в противното. Него изобщо е трудно да го убеждаваш., така го увърта, че накрая не знаеш каква теза защитава. Та Марио вместо да каже на Хари: Ти си едно блудно копеле! - целият изчервен изръмжава:

- Човек или Е, или НЕ Е. Средно положение няма.

- Средно положение винаги има. А такива като теб първи стават жертва на някой, който се появи отнякъде и им каже: това сте вие българите, гордейте се!

- А такива като теб пък, дето никога не стават жертва, са едни, дето за нищо не стават - ялови гъзяги.

Хари се присяга през масата и навира среден пръст в лицето на Марио, но не може дума да каже от яд.

- Тия ще се избият - подхвърлям, но Оги не ме чува.

Марио, изнервен, пак почва:

- Айде сега, като си толкова отворен, кажи ми, защо според теб тая сутрин запалих три свещи в църквата? Не една или две, а цели три! - натъртва на "цели три" като някой, който е забравил за какво спори. Това е то роденият оратор!

- Въобще и не мисля! Ясен си ми като бял ден. Нищо ново не ми казваш. Защо бил запалил три свещи?

- Заради ритуала - Оги изведнъж взима думата.

- А! - плесва се Марио по бедрата - Прекалено човешко, нали бе, трепач?

- Не знам, аз съм циганин.

- Циганин съм аз - казвам и се тупвам по гърдите. Хари ме поглежда на кръв.

- Ти и циганин не си. Никакъв не си.

- Аз съм никакъв - този път Оги излиза от мълчанието.

Поглеждам го. Марио и Хари ще вдигнат кръчмата на главата си, но не искам и да зная за тях. Иска ми се да попитам: какво става с теб, Оги? Кога успя да се пожълтиш толкова? - но не смея. Защото Оги не е човекът, който ще ми отговори. Ако го накарам, ще ми отговори неискрено. Най-много да ми каже: Не си прави генерални изводи, Дио. И разговорът ще приключи дотук. За това мълча. За това го гледам и знам, че и той знае, че го гледам. Забил е поглед в прозореца, да не ме притеснява. Това може да продължи вечно. Няма нужда да му говоря и обяснявам, да ме разбере. Както той - на мене. Не! Излъгах! Имам нужда, да ми обясни! Много бих искал! Бих искал да го хвана за шалчето около врата и да го накарам, да ми обясни, но както казах, не е човекът, който ще го направи. Изведнъж масата се разтриса и две чаши падат с трясък на пода. Марио се е изправил и посяга, да хване Хари за яката.Тогава Оги прави жест, достоен за за Петроний в Сената. След това взима от масата една запалка и я щраква. Настава тишина. Той поднася дланта си към пламъчето, лицето му не трепва, но замирисва на пърлено, едва тогава разбираме, че се е изгорил. Изтръгваме му запалката и не знаем какво да кажем.

- Защо го направи?

- Не знам, спомних си един сън.

- Какъв сън? Ти луд ли си?

- Не можех да изляза от някаква стая. Вратата беше отворена, а аз не можех да изляза.

- Но защо? Защо го направи?

- Беше много интензивно.

- Кое? Виж какво си си направил. Кое беше интензивно?

- Усещането. Че мога да изляза.

- И ако излезеш, влизаш другаде - поглеждам бончето със сметката.

- Там е работата. Може би само си мисля, че съм свободен.

- Време е да ставаме - Марио рови в портфейла си.

Пъхвам банкнота в стъклената чашка на масата и с жест му отказвам, да участва в сметката. Излизаме и четиримата навън. По главната е фул с народ, както винаги. Оги върви по средата на улицата, пафка хеш и приказва на всеослушание:

- Б. е проститутка. Не просто си отивам от него, зарязвам го! Зарязвам го като проститутка.

Хората го гледат любопитно, но на Оги не му пука.

- Б. е курва.

- Но се връщаш в него като при майка си - подхвърля подире му Хари.

Оги се прави, че че не го е чул или наистина не чува.

- Ако не го зарежа аз, той ще ме зареже, това е. Но го обичам. Обичам го
заради гарата.

- Много патос, Оги - Хари упорито върви след него.

- Ти и в една пръдня можеш да откриеш патос. Оги е прав - Б. е жалък град. С жалки митове - Марио с Огевата раница на рамо избързва напред. - И върволици велики личности по улиците.

А Хари върви след него и ругае през зъби:

- Ами ти бе, ФЕН? Откога взе да разсъждаваш и ти?

На гарата почти се изгубваме един друг в навалицата.

- Заради празниците е, суховато - отбелязва Оги, като се намираме.

Като че ли съм го питал. От възбудата му не е останала и следа. Изглежда се е съсредоточил в мисълта, че ще пътува. Странно как някои хора си отиват, напускат те, без да те изоставят. Просто заминават другаде. Хубави са такива раздели, не те натъжават.

- Хубаво е да пътуваш - казвам.

Оги кимва мълчаливо. Излишно е, да ми казва, че съм се сраснал като мида с шелфа. Аз си го знам. Хората вече ме имат за местна забележителност. Като разните там Софчета, Коковци, Перковци, дето обикалят по кръчмите и просят.

Марио изглежда е открил вагона и маха на Оги от стъпалото. Казваме си "до скоро", макар да знаем, че няма да е скоро. Пращаме се взаимно по дяволите, готови да се забравим в следващите пет минути заради първия срещнат, готов да се напие с нас в първата видяна кръчма. Защото с каквито и светли чувства да се разделяме, инерцията е велика сила и трябва да съм напълно смахнат, да си мисля, че ще я преодолея току-така. Страх, ето това ме преследва навсякъде, колкото и бързо да бягам.

Някъде там, в края на коловоза на дългата предълга линия Б. - София, ме настига нечие юнашко изсвирване. Обръщам се и виждам Оги. Подал се е наполовина през прозореца и ми показва "рогца" за сбогом.

Четири и половина е, но е вече тъмно. Лампите една по една светват. Хвърлям още веднъж безсмислен поглед назад и тръгвам към изхода, блъскан от тълпата.Вървя като сомнамбул по главната. Отново съм изгубил Хари пред някакво чейнч-бюро. Продължавам сам нагоре под гирляндите от светлини, сред гъстото желе на навалицата. Провирам се между количките с пуканки и цветен крем по тротоара., прескачам просяците с изкривени крайници. На кино "Септември" дават "Коледата-невъзможна". Подминавам. Подминавам и площада с паметника.

Тогава изведнъж се сещам, че няма какво толкова да търся нагоре по "Александровска". Тръгвам обратно. Покрай паметника. Покрай кино "Септември", покрай опакованата за ремонт сграда на ДСК. За нищо не мисля, само за това, как ще седна в някое забутано кръчме и ще се напия до синьо.

Вървя по една разорана от самосвали  и бетонпомпи уличка зад Младежкия дом. Мисля си, сам, но изведнъж чувам стъпки. Обръщам се и забелязвам някакъв образ с плетена шапка на главата. Прилича на чеченски терорист. Ускорявам, за да увелича дистанцията, но и оня ускорява. почти тичешком свивам зад ъгъла, а оттам - в някаква пресечка. Опитвам се да чуя през запъхтяното си дишане дали онзи не бяга след мен, но тъкмо когато съм се успокоил, го виждам, да се задава от другата страна, целеустремен като танк. Срам ме е, че съм се запъхтял толкова. Свивам юмруци, вкопал токовете си в паважа и чакам. Онзи обаче тръгва нехайно. Като приближава, виждам, че е налапал незапалена цигара, вади я от устата си и пита:

- Да ти се намира огънче?

Бръквам се за запалката. Щраквам я пред лицето му. Пламъкът ѝ е като на бензинова горелка. Онзи се отдръпва леко, но успявам да го разгледам - не прилича на изверг. Мълчим и двамата. По някое време той казва:

- Гаджето ми се самоуби.

- Съжалявам.

- Недей.

Мълчим още известно време. Наблюдавам лицето на непознатия с ъгълчето на окото си - спокойно е. По-спокойно лице не съм виждал. той мълчаливо си тръгва.

Гледам още малко след него, решавам да тръгна и аз. Когато опитвам да разбера обаче къде съм, установявам, че съм се изгубил. Лутам се из някакви лабиринти от улички и въобще не мога да повярвам, че се случва на мен. Аз да се изгубя! В Б.! На крачка от родната махала! В далечината виждам някаква ярко осветена улица и хуквам натам с надеждата да е "Фердинандова". Оказва се булевард, който виждам за първи път в живота си. Оглеждам се като дивак - възможно ли е такова нещо? Та това е огромен булевард! Тук-таме по него се виждат хора. Спирам пред някакви пъстро облечени момче и момиче и ги питам:

- Как да стигна до "дупките", бунаци?

Те само се споглеждат и свиват рамене. Дори не благоволяват да си отворят устите. Виждам по-нататък едно деденце с оранжев балтон. Стои под електрическия стълб и пафка луличката си.

- Ей, дядка! как да стигна до "Александровска"? - надявам се, да имам вид на убиец.

Деденцето вади лулата от устата си и по нищо не личи, да се е впечатлило. Захваща се да ми обяснява и дори чертае с бастуна по плочките откъде да мина, как да завия.

- А! То не било далече! Мерси!

Хуквам от това място с всички сили от страх, да не се изгубя пак. Спирам чак пред някакъв претъпкан бар и влизам в него. Едвам си събирам акъла, да си поръчам нещо за пиене. От шума и пушека чат-пат идвам на себе си, но ми прилошава като си помисля, че одеве, като бях на онзи булевард, всичко ми се виждаше също толкова реално, както и това, тук. Изгълтвам питието на екс и поръчвам  още едно. Тъкмо тогава някой ме дръпва за ръкава, обръщам се и цялата идиотска действителност се сгромолясва отгоре ми със страшна сила:

- Я, Ицо.

- Дио, това ти ли си? Похвали се с нещо - Ицо ме оглежда от главата до петите и кърши снага.

- Гаджето ми се самоуби - казвам с внезапен гняв в гласа.

Ицо издава съболезнователен звук.

- Искаш ли? - подава ми цигарата си.

Досещам се какъв ципур може да е. Смуквам бавно, с кеф, да раздишам.

- Чух, че си влязъл в Техническия. Как е там?

- Наистина ли те интересува?

- Верно, не ме интересува.

- Виж, съжалявам за гаджето ти.

- Да не говорим за това. Как са нашите? Идват ли у вас на гости?

- Откакто ти изчезна, не.

- Аха. Не им казвай, че си ме видял. Нека мислят, че съм в друг град.

- Добре.

- Не ти вярвам.

- Добре, казах. Обещавам.

- Хубаво!

- Знаеш ли какво? Що не дойдеш с мен, да махнем главите, а? Ако нямаш пари, не бери грижа, после ще се оправяме.

Съгласявам се. Не знам защо. Не ми се иска, но тръгвам с него. Слушам с половин ухо как трака някакви си, дето... а бе, има ли значение?

"Изток" е най-идиотската част на Б. Блоковете са така строени, сякаш да препречват пътя на вражески танкове. След дълго обикаляне из калища и тъмноти се набутваме в някакъв гаден вход, после в някакъв гаден асансьор с надписи "текно", "рейв", индъстриъл", "рейв", "рейв" и пак "рейв". После: "духачи", "некроменсър", "искам кур, страстна съм - 68-55-93", "пънкс нот деад" "ву ду" и други от сорта. Истински летящ ковчег! Заковаваме се на единайстия етаж, където е квартирата на Ицовия колега. Влизаме, без да звъним.

Не бързам. Всъщност, не знам какво е това, "да бързаш" за някъде. Може би е същото като "да бягаш от някого", не знам. Зад мен са панелите на "Изток", пред мен - празното пространство. Вляво някъде се пада гробището, а отдясно трябва да е блатото. Още е тъмно и не го виждам, но след блатото идват пясъците. След пясъците е морето, а оттатък морето почва денят, толкова катранен и мрачен, че не можеш да го наречеш ден. Обръщам се, гледам секунда, две, как Б. спи и излъчва миазми в съня си, иде ми да изкрещя така, че да накарам всичките му прозорци да светнат, но се въздържам. "Не буди спящия" е казал Буда. Че може да извика полиция. Пресичам Панорамното шосе без дъх - толкова е студено. Дори блатата не вонят. Алкохолът не циркулира в кръвта ми. Може би не ще да действа в комбина с други вещества, а би трябвало да е обратното, мамка му. Друг на мое място би колабирал, би пукнал.

Спускам се по замръзналата кал на насипа и тръгвам покрай камъшите. Ако заобиколя, ще стигна солниците. И после? После спокойно мога да сваля колана и да се обеся на него, сигурен, че никой няма да ме открие поне един век.

Вече се е развиделило достатъчно, че да виждам в далечината Сарафовския мост. Под краката ми хрущи чакълът на недовършената отбивка. Тръгвам по нея. Вече дори не треперя, направо съм се втвърдил от студ. Лицето ми така се е изпънало, че не мога да си затворя устата. Озъбен ще се обеся, мисля си, и ми става весело. Дори не виждам спряната на стотина метра пред мен кола. Всъщност, виждам я, но знам, че е халюцинация. Не си струва да ѝ обръщам внимание, трябва само да подмина. Двамата типове обаче, които се мъчат с някакъв бая тежичък чувал, не мислят, че аз съм халюцинация. Замръзват на място, а единият полекичка пуска своя край върху чакъла. В ръката му изневиделица се появява някакъв предмет. Прилича на пушкало. Пушкало е!

Тъкмо навреме ме срещаш, приятел - мисля си, но оня, сякаш за да ми направи напук, скрива пушкалото. Докато мигна и двамата са вече в колата. Чувалът - също. След малко мога само да се чудя, били ли са там изобщо, или на мен все пак ми се привиждат разни работи.

Хванал съм се като фираджия в бисквитения цех на "Победа". Дрямах на километрична опашка пред Бюрото само и само да получа тази работа и сега се опитвам, да си внуша, че си е струвало. Заплатата я бива - над средната. Накъдето и да се обърна, я бисквита попада в устата ми, я вафла, я шоколадово бонбонче. По принцип не ям такива неща, но тук няма как да го избегна. Докато се усетя, и съм напълнил устата си с някоя сладория. Първата седмица ходих като замаян от ванилията и какаото. Сега обаче под тежките благоухания надушвам истинска, откровена воня. Освен фираджия съм и нещо като всеобщ любимец. В цеха работят стотина жени, а бившият фираджия бил дядка пред пенсия. Малко му оставало до славния ден, но взел, че паднал в месачката и екструдерът го изплюл във вид на рядко тесто.

Шоколадената диета и посегателствата на жените имат странен ефект върху мен. Чувствам се като парцалена играчка, която си подхвърлят. Опитвам се да бъда предишния Дио, но нещо не се получава. Не върви да ги псувам, защото на тях им харесва. Толкова много, толкова грозни, толкова зли! Как успях да се натреса тук! - мисля си. Единственото което помага е, да ги възбуждам още повече, да ги карам да се разлагат от похот, а за довиждане в края на смяната да им пожелавам, да го овалят добре довечера в моя чест, да си народят още дечица в прослава на Дио. Това поне съм сигурен, че правят и ми дава известна власт над ситуацията. Но те, за да си отмъстят, са готови на какво ли не. Замерят ме с бисквити, а редовете им отиват във фирата. Гърбът ми се счупва, да греба с лопатата и да изнасям чували, преди да е видяла шефката, а на тях не им пука. Нали има кого да накиснат. Днес обаче, вместо да се шашкам, опирам лакти в сандъка и ги оставям да се набуйстват. Но виждам само Лицето - единствената сладка личност в тоя свинарник - как е хванала редовете на колежките си, а на челото ѝ се е появила една такава сериозна бръчка, че мигом да ти дожалее.

Заставам до нея, да ѝ помогна, но тутакси изпускам бисквитите върху лентата и всичко става на попара. Откъде да знам, мамка му, че толкова парели! Както и да е, тя се справя отлично. Ръцете ѝ прехвърчат от лентата до опаковъчната машина с по петдесет наведнъж, без нито едно излишно движение, като робот, като в транс. Дори не ме поглежда, да ми благодари. Съмнявам се дори, че ме забелязва. За нея съм сигурно един от многото изроди и сексманиаци в тоя завод. Пък и как мога да очаквам момиче като това, да ме погледне?

През почивката не отивам в пушалнята. Нито пък в столовата. Нямам желание. Предпочитам спокойствието на склада. Излягам се върху чувалите с брашно и се отдавам на пъпосъзерцание. Изведнъж ми хрумва да си направя една чикия в месачката, а после да гледам как някоя дърта лешоядка преживя топла бисквитка. В същия миг обаче чувам хлипане от тъмния ъгъл иззад захарта и забравям. Лицето е свалила бялото боне и си трие насълзените очи с него, а раменете ѝ се тресат неудържимо, а когато отивам до нея и я докосвам, тя внезапно завира нос в куртката ми и истерично се разхълцва.

- Напускам - едва успява да каже.

- И аз - шепна в ухото ѝ. После вдигам леко бялата престилка и ръцете ми лягат върху облото ѝ като яйце дупе. Тя не се съпротивлява! Пъхвам пръстите си под дантелените ластици на гащичките и се опитвам да ги смъкна, а тя направо пада отгоре ми, почти ме събаря. Успявам някак да се задържа на краката си. Смъквам ѝ бельото без повече церемонии и я слагам, да стъпи с единия крак върху някакви боклуци. Неразположена е.

- Откакто съм дошла тук, кървя - казва тя и се докосва.

Вземам пръста ѝ и го облизвам. Откачил съм. Гледам как кръвта излиза от нея и капе долу, в брашното и маргарина и напълно съм забравил къде съм. Като влизам в нея, тя изпищява. Има си хас! Не смея да помръдна, имам чувството, че ще я пробия със спермата си. Тя се вкопчва в ръката ми и ме моли да спра. Сега не мога да спра за нищо на света. Страшно се мразя, но не мога, ето на!

След такъв оргазъм не ми остава друго, освен да се прибера у дома и да умра. На рампата са се събрали хора и ни гледат. Е, дано е било интересно.

Не знам колко време му е трябвало на Хари, да ме подпре с гръб в стената. Мърморя "к'во става" и съм готов да фрасна всеки в обсега на юмруците ми. Накрая едното ми око се отлепва и виждам, че лампата в кухнята свети, но не вдявам сутрин ли е или вечер. Освен мен и Хари в кухнята има още някой.

Някакво смешно човече, кръстоска между пинчер и пенсиониран военен.

- Приятел, значи - излайва човечето и гледа право в мен. Тутакси проумявам ситуацията, но още ми е трудно, да реша как да действам. Оставам да лежа, увит в одеалото на Хари, подпрян на стената от една страна, а от другата - с възглавница и гледам ту единия, ту другия, без да кажа и дума.

- Приятел, приятел, ама ползва водата. А ние плащаме. Колко месеца ти е на гости този твой приятел и не се сеща да си иде, а?

Хари само отваря уста като шаран и нищо не може да каже.

- Дааа, и с какво се занимава този твой приятел? Кой го храни? Как тъй няма да знам аз, кой влиза-излиза от моя вход?

- Чакай! Как така "моя вход". Нали вече няма...

- Не ща тоя наркоман да ми се върти наоколо и толкоз! Ясно ли е?

- Ясно! - Хари поглежда съкрушен към мен. Целият се е изпотил от зор.

- Деца живеят тука, как я мислиш ти!

Значи: наркоман съм бил. И ползвам водата отгоре на всичкото. Ама че работа! Иска ми се да кажа нещо в своя защита, но изведнъж ми се отщява. Странна умора ме натиска долу, на миндера и ме кара да гледам тъпо. Хари също дума не обелва. Излиза, че всичко сме си казали, разбрали сме се, но човечето, нали е роден досадник, почва да квичи наново:

- Утре тоя да го няма! Иначе викам полиция!

Хари леко го избутва към вратата. Гласът му продължава да кънти обаче по стълбището, между етажите, хлопат се врати и други гласове се чуват, всеки иска да знае какво става - ужас! Хари се връща и се отпуска на миндера с вопъл. Не мога да го успокоя. Точно сега не - навел съм се над мивката и драйфам върху неизмитите съдове.

Пустият му Хари, иска да ме научи да мисля. Как да му обясня, че това е напълно излишно за човек в моето положение! Караме се от два часа, без да знаем какво искаме един от друг. Човек би помислил, че никога няма да спрем.

За втори път в живота си виждам Хари такъв. Питам се, дали аз не съм виновен за тази промяна? Дали не съм му дошъл малко множко? Сигурно здравата съм му омръзнал, защото твърди, че съм един "несериозен и безотговорен, пропадащ, лумпенизиран тъпак". А също така: "нихилист, нечетящ нещастник", всичко с "не" и "без". Вай, вай, като се замисля, аз ли съм всичко това! Така като ме гледа Хари, току-виж съм си го преместил от единия крачол в другия - толкова съм притеснен. Но като сме почнали, няма да спираме, я! Продължавам в тон с неговия:

- Безсрамник, бездомник, негодник, нехранимайко...

Хари ме гледа втрещен.

- Ти си бил цял бог, бе! - казва, като млъквам.

Не разбирам накъде бие.

- Една апофаза... - почва Хари, но аз разбирам, че се готви да цитира и се скривам в кенефа. Не излизам оттам, докато не почва да думка по вратата, че имал зор.

Сега сме тръгнали, да ядем хамбургери на Тройката. Облечен съм в негови дрехи и се чувствам пълен глупак. тъп като наденица. На човек да му се прище да ме сдъвче. За това пък ченгетата ме подминават, като че ли съм част от пейзажа. Това е добре. На "Гурко" обаче нервите ми не издържат и почвам да пея с цяло гърло:

"Мама иска да се женя, оп, са!"

Някакво хлапе се разхожда безгрижно по тротоара право срещу мен. Сграбчвам го под мишниците и го пускам в близкото кошче за смет.

"Да не секне, да не секне,

прирастът на галфони

в тая страна..."

После пък ми хрумва да се поразходя по спрените в редица автомобили по "Гурко", при което дузина аларми се задействат. Като се оглеждам за Хари, него никакъв го няма, брей! Лоша работа.

- Ей, Хари! - виквам.

Хари се подава иззад една от колоните на Свободния и ми прави диви знаци с ръце. Виждам две решителни ченгета да идват към мен. А, не! Този път не.

Прескачам една ограда и притичвам през запустяло дворче. Зад него е строящият се от трийсетина години ГУМ. Откъм площад "Баба Ганка" има пролука, замрежена с рабиц. Хуквам натам и се моля, да не са я запушили. Не са. Слава богу! Ако сега тръгна към Тройката, на икой и през ум няма да му хрумне да ме търси там.

Там влизам в закусвалнята и виждам Хари да дъвче с унил фейс.

- Омръзнаха ми ексцесите ти, да знаеш.

- Как мислиш, дали ще се сетят да надникнат и тук?

- Сега ям! - Хари отново е готов да кипне. - Слушай, защо вместо да се репчиш на ченгетата, не измислиш нещо по-оригинално? Ей сега видях на вратата на Свободния един плакат. Тази вечер Мизъри ще говори за неправителствените организации. Нали знаеш коя е Мизъри?

Има си хас, да не знам коя е! Политик в оставка. От тези, за които нашият старшина-школник казваше, че говорят "на ангро", т.е. на едро и по ги бива да изпортят нещо, отколкото да го свършат като хората. Освен това беше спец по протоколните гафове. Но какво можеше да се очаква от някой, който не е юрист по професия, а - да речем изследовател на дивите племена в Африка? Или пък на населението в Голо Бърдо. Другото, което знаех е, че тя и такова като нея бяха видели сметката на доста родни институции, като бяха пуснали разни фондации да благотворителстват, въобще - не жена, а неуправляем реактивен снаряд.

- Хубава мадама е тази Мизъри - казвам наглас, а в главата ми втасва нова, свежа идея.

- Да, ама малко особена. Не знам на кого толкова ще отваря очите тук, в Б., но тъкмо ти ѝ го кажи. По либерален маниер, току-виж те изслушала. Макар че, ако питаш мен, тя е толкова либерал, колкото и ти. Ама ти да не се уплаши?

- Аз? Аз ли да се уплаша? Кога пак ще ми падне да вляза в историята? Представи си, събрали са се всички, да си говорят за демокрация и изведнъж става Дио и казва: аз се боря за феодализъм. За затворено общество. Затворено като сфинктер, а?

- И знаеш ли какво ще стане? Тя ще те погледне като че ли си някакъв к... нарисуван на стената и ще продължи да си говори.

- Май си прав, по дяволите - тъжно казвам - и продължаваме умълчани към университета. В стомаха ми клисавото хлебче се бори с бирата, уригвам се на мазен салам и лютеница, под мишниците ми стиска, а в главата ми се рои и разроява неизбежният картезиански въпрос: кой-съм-аз-по-дяволите-и-как-смятам-да-я-карам.

Когато влизаме в залата на втория етаж, сказката е почнала. Оглеждаме се за свободни места и една дузина възмутени погледи ни следва до последния ред, където отместваме два стола и сядаме.

- Я, кои са тук! Така си и знаех! - Хари е разочарован. - Гледай, гледай!

Мадамите от "еротичния телефон" са тук. Всичките са библиотекарки и журналистки, от сигурно място го знам, да знаеш и ти! И водещата на рубриката за запознанства от "Фар"-а е тука. А, ей ги там и есперантистите.

И феминистките са тука. И обединените събирачи на птичи курешки. И, и... кой още? Ей оня там, с клепналите уши, е Секретаря на Дружеството на Таблоиграчите. Страхотен устав си имат пичовете. Ей, ама ти не ме слушаш!

Не го слушам, разбира се. Втренчил съм се в Мизъри и не мога да повярвам: ами че това е моята позната с боровинките. Кой знае? Всички хубави мадами си приличат, като че ли една и съща куклена индустрия ги е бълвала. Но пък не може да е друга. Гледам я, как говори и по нищо в изражението ѝ не мога да отгатна, видяла ли ме е или не, уморена ли е или бодра, въодушевена или отегчена от това тук, от тези тук, дето са се събрали и я слушат.

- Сигурно знаете - идва гласът ѝ до последния ред - какви обвинения се отправят към нас, и то от най-различни страни на обществото. Това ни кара да се замислим върху работата си. Особено върху работата на Фондацията. Невъзможно е нашето либерално мислене да не подразни конспиративно въвлечените в...

- Ти да не заспа? - Хари ме смушква в ребрата. Не му отговарям.

- Ние няма да бъдем заставени, да се превърнем в политическа сила. Това би противоречало на нашата цел...

- Само да знаеше на кого говори!

- ...но като казвам общество, аз имам предвид именно общество, а не държава. Защото там е бедата, че ние нямаме общество. Не знам, дали е необходимо да напомням какво се крие зад това понятие. Нито какво се крие зад понятието ГРАЖДАНИН. Всеки от нас сам трябва да си дава сметка за абсурдното неравновесие, в което живеем, от едната страна на което се намира държавата с нейните...

- Не издържам повече - Хари отново ме смушква. - Нещо ми става, като гледам някой, който е обиколил половината свят, как се завира в Б., да говори за общество.

Аз седя мълчаливо, по-объркан от всякога. Дори не си спомням хубавата свежа идея, която имах, идвайки насам. Мисля си, че всичко пак става така убийствено сложно, че отново няма никакъв смисъл, да разсъждавам, да бъда последователен... Ето, ако сега например, в заключение на своята реч Мизъри изведнъж реши и изпълни танца вуду, никак не бих се учудил. Това най-много да събуди есперантиста Сакарски от здравословния му сън, за да я попита: "А какво реално би могла да направи вашата фондация, за издаването на трудовете ми в чужбина?". При което тя би му намигнала многозначително. Та такива ми ти работи.

А Хари не престава да ме ръчка и да ми говори, че му се ставало.

- Е, добре - казвам накрая и двамата се изправяме. Поглеждам още веднъж Мизъри. Тя също ме поглежда. И се усмихва.

- Защо ми се стори, че си кимнахте вие, двамата? - пита Хари като излизаме в коридора.

- Не само ти се е сторило, наистина си кимнахме - самодоволството ми няма граници. Преди двайсетина дни пихме кафе заедно. И ядохме боровинков сладкиш. Ей, слушай, Хари. Ти някога да си се чувствал боровинка?

- Какво?

- Така си и знаех! Нищо, нищо1

Хари естествено мисли, че го будалкам. Нека мисли каквото си ще. Предлагам да се разделим пред университета и всеки да тръгне по пътя си, но той ме хваща за ръката и пита:

- Къде смяташ да спиш тази вечер?

- Все ще намеря къде - отговарям.

- Виж, не му се връзвай на оня. Ще оставя отключено.

- Не, Хари, недей. Това е минал етап от кариерата ми.

- Ти си знаеш. Аз обаче ще оставя отключено.

Разделяме се на Тройката и аз тръгвам из мръсния, опротивял Б. така отчаян и обнадежден едновременно, така изгубен и уверен, че ще бъда открит, че няма съмнение - окончателно съм се побъркал. Сега наистина не знам какви ги върша. Все ми е тая.! Готов съм дори геройски да пукна в геройските дрехи на Хари, само не и да продължа по старому. Във входа на "Милин камък" №1 е тъмно както винаги. Спъвам се в кофа за боклук, коварно заложена на стълбищната площадка и едвам не си разбивам носа. Тръгвам нагоре на пръсти. Напрягам се всеки път, когато хлопне врата и се чуят гласове. Никак не искам да ме срещне някой и да ме пита: Как си, Генчо, как е майка ти? На четвъртия етаж вляво, шпионката свети - нашите са у дома. Долепям се до до вратата и пъхвам нос в процепа. Все познати
миризми: на "Ариел", сок от моркови и... студ. Отвътре се чуват гласове, но не се разбира телевизорът ли работи или нашите имат гости. Ръката ми лежи на звънеца и сякаш не е моята. Махам я оттам, да не би случайно да ѝ хрумне, да звънне и тръгвам към мансардния етаж като привидение, като се моля, вратата да е отключена.

Отключена е, слава богу. Отварям и силното течение така ме плесва през лицето, че едвам успявам да притворя безшумно. Провирам се между мокро пране и вехтории, докато накрая ръцете ми напипват олющения парапет на терасата. Облягам се на него, превит одве от студ. Долу е мрачният като кладенец вътрешен двор и още по-мрачната пристройка на бившата ченгеджийница. Прилича на тумор, прораснал в телесна кухина. Останалото е само редици от жълти квадратчета и квадрати. Едно светва, друго изгасва - да ти се дореве от скръб. Чувствам студа чак в слабините си. Обръщам се с гръб към гледката и си пребърквам джобовете за цигари. Откривам един единствен лютив и миризлив "Мелник", клякам долу, на завет и паля.

Има места, от които Б. не изглежда толкова глупав, например, от прозореца в детската ми стая. Не знам кой от двата града е по-истински: този на вътрешните дворове и жълтите прозорчета или онзи другият - с пристанището и гарата. Място за напускане - това е Б. Истинският Б. С ония светлини - единични и на гроздове, които сега не мога да видя, но си представям добре: бели, жълти, червени, индиговосини. Пристигащи, заминаващи, отново
пристигащи, кръжащи около невидими оси. Как се учудих един ден, когато бях само тригодишен и открих, че не висят в небето като луната и звездите, а са по стрелите на крановете, по електрическите стълбове. Сякаш тази връзка със земята ги направи по-малко интересни и веднъж за винаги престанаха да ме вълнуват.

Но ето, че отново ме вълнуват! Кой знае защо, докато мисля за тях, се сещам за Оги. Място за напускане. Може би тепърва почвам да го осъзнавам, макар че какво по-лесно от това, да напуснеш едно място. Може би е по-добре да останеш и да разрушиш всичко, до основи. После да гледаш как в развалините цъфтят глухарчета и да си мислиш: ето място добро за обитаване.Ето място добро за Оги и за всички свестни копелета по света... Това е малко вероятно. Глупаво е. По-лесно е, да стъпя на перваза и да забравя.

- Здрасти, как си? - симпатична мацка в червено яке завира лицето си в моето.

- Ами много съм добре. Ей, чакай, чакай! - виквам след нея, но тя вече се е изнесла надалеч на обутите си в летни кънки крака.

Гледам я, сигурен, че я познавам отнякъде, но тя съвсем се изгубва от погледа ми. А кой е онзи там с розовото яке и зелените гащи? Прилича на Оги.

- Оги! - изкрещявам и се понасям към него с бясна скорост, той ми махва и отпрашва нататък.

Продължавам сам, някак си тъжен, целият в мораво. Добре ми е с кънките.

Добре ми е под светлините на този булевард, дето лампите си светят, без да са окачени някъде. Обичам такива светлини, да не им пука от нищо, кеф ми е да съм известен и със самотата да е свършено, защото ако всеки спира, ако всеки спира, да си говорим, къде ще му излезе краят? По-добре да не спирам, защото, който спре - изчезва. Спирам и изчезвам - тъпо! Тръгвам и се появявам отново. Сега пък се сблъсквам с някого, но не е голяма беда, нали за това са извиненията. Важното е, да не те мързи - любовта изисква добра кондиция - всеки ден джогинг и - да се избягват полицаите. Колкото повече джогинг - толкова по-добре, и - любов - много любов. Колкото повече - толкова по-добре. Аз съм удавен в любов и пак ми е малко. Малко ми е, а не знам точната доза.

© Райна Маркова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.06.2000, № 6 (7)