Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТРИАДАТА КОННИК - КОН - ЗМИЯ В ПОЕМАТА НА А. С. ПУШКИН “МЕДНИЯТ КОННИК”

 

Радослава Илчева

web

 

            Поемата “Медният Конник” е от шедьоврите на руската литература с уникална творческа съдба. Въпреки че замисълът отдавна съпътства А. С. Пушкин, тя е написана за рекордно кратък срок през 1833 г., по време на т.нар. Втора болдинска есен. Отпечатването й, на което толкова много разчита авторът, включително и поради затрудненото си материално положение, се оказва невъзможно. Причината е сериозна - недоволството на император Николай I от някои думи и изрази. Поемата е върната за корекции. Поетът обаче отказва  да се съобрази с волята на височайшия цензор и да направи компромис със себе си.

            Знаковостта на отказа като че ли убягва от вниманието на критиците. А именно неприкосновеността на Текста, така ревностно отстоявана от Автора, свидетелства за изключителната важност на закодираното в него послание и донякъде насочва към параметрите му. В този ракурс, ако стихотворението “Паметник” е поетичното, то поемата “Медният Конник” несъмнено е историко-философското завещание на Пушкин.

            Поетът така и не дочаква публикуването на произведението си. То излиза малко след кончината му - в пети том на сп. “Современник” с поправките на В. А. Жуковски, които са в духа на препоръките на руския монарх. В този си вид то е повторено в събранията на Пушкиновите съчинения през 1841 и 1855 г. Посмъртността на изданието препраща текста от сегашното време на автора към бъдещото време на идните поколения. Но и преките потомци няма да се срещнат с оригиналния текст. Освобождаването му от цензурните поправки и пропуски ще започне едва след смъртта на Николай I, за да бъде завършено през XX век[1].

            Същото обаче не може да се каже относно разработването на семантичните залежи на поемата. Въпреки дългогодишната проучвателска традиция, привидната опростеност на сюжета и минималния брой актанти, “Медният Конник” до ден-днешен си остава едно от най-неразгаданите произведения на гения. То е обект на еднакво убедителни, и в същото време, взаимно изключващи се интерпретации. Отношението на изследователите варира от претенции за установяване на единствения възможен смисъл[2] до песимистични констатации, че всяка концепция прилича на съмнителната дига, която уж би трябвало да защити Петербург от наводненията и природата. Пушкиновата творба обаче срутва всякакви съоръжения и помита всякакви проекти[3]. Това, разбира се, ни най-малко не разколебава пушкинистите, защото предизвикателството е наистина голямо. Поемата се изгражда от множество пластове, които се намират в сложни взаимодействия в рамките на единното смислово цяло. При това аргументираният анализ на един от тези пластове съвсем не означава автоматичен достъп до съседните смислови полета.

            Без да си поставям грандиозната, но едва ли осъществима задача за цялостен прочит на скритото послание в “Медният Конник”, смятам, че то може да бъде прояснено в основните си линии чрез триадата конник - кон - змия. Причините за избора й като декодер са следните: 1) тя е от особено значение за православната християнска култура, с която Пушкин има много допирни точки в периода на творческата си зрялост; 2) тя присъства трайно в художественото съзнание на поета; 3) тази триада осмисля композиционно и идейно прочутия конен паметник на Петър I в Санкт-Петербург, изваян от Е. М. Фалконе, около който е ситуирано действието в поемата. Важно е да се отбележи, че след Пушкиновото произведение емблематичният не само за Петербург, но и за петербургския период на руската история паметник е известен вече като Медният Конник.

            В християнството змеят (змията) е символ на Сатаната. Един от най-тачените светци на Slavia ortodoxa - Св. Георги е змееборец. Светецът-воин с помощта на коня си побеждава змея. Докато в средновековната българска литература така зададената триада е повторена в Проложното житие на Св. Михаил от Потука (Михаил воин)[4], на руска почва в нея настъпват някои промени. Известното от староруския летопис “Повест за изминалите години” сказание за смъртта на княз Олег от змията, изпълзяла от черепа на любимия му кон, по същество е инверсия на първоначалния сюжет: змията чрез коня убива воина-езичник[5]. То сюжетно е разгърнато в Пушкиновото стихотворение “Песен за вещия Олег” (1822).

            За пръв път Пушкин съотнася триадата конник - кон - змия с Петър Велики в поемата “Полтава” (1828). Там конникът и конят са исторически реални: Петър I и любимият му персийски жребец, наречен със женското име Лизета. Те са показани в превъзходната си хармоничност и координираност: верният кон се гордее с могъщия ездач. Характеристиката на предателя Мазепа ( “дух коварен” с ад в гърдите и горди очи, “лукава реч”, “слова лъстиви”) препраща към семантичните параметри на змията в духовната книжнина. Той е наречен змия и в самия текст - “не знаеш, че змия опасна / лежи до твоите гърди”[6]. Отстрани на този стих в черновата на поемата Пушкин рисува змия. Триадата в “Полтава” повтаря класическата агиографска схема, като мястото на Св. Георги се заема от Петър I, на коня му - от Лизета, а на змията - от Мазепа като враг на руската държава.

            Значително по-комплицирана е реализацията й в “Медният Конник”, въпреки известната предопределеност от композицията на открития през 1782 г. в тогавашната столица на руската империя паметник на Петър Велики.

            Този монумент не е изолирано или случайно явление в руската култура, а важно звено от един мащабен, добре обмислен и осъществен план по възвеличаване на абсолютната монархия. Негов вдъхновител и главен ръководител е самата Екатерина Велика. Ето защо тя е толкова загрижена за правилната интерпретация на алегоричния образ: официалното правителствено тълкуване се тиражира многократно. Конникът, който с властна ръка сдържа порива на буйния кон, олицетворява нарасналата мощ на Русия. Стъпканата под копитата на коня змия символизира победените злоба и коварство, които са пречели на Петровите реформи, стръмният постамент - преодолените трудности по пътя на просвещението.

            Въпреки зададената от скулптурното изкуство статичност, съотношението на членовете на триадата конник - кон - змия в паметника е динамично до степен, че всяка епоха ги групира по свой начин, в зависимост от променящите се възгледи за мястото и ролята на Петър I в руската история. Това обстоятелство ми даде основание по друг повод да сравня монумента с литературен текст, който подлежи на разночетения в различните среди и исторически периоди. Така например, през XVIII в. Конникът и конят се сливат в прекрасен кентавър (Дидро), сраснал се със скалата и стъпкал злото, олицетворено от змията. През XIX в. изоморфизмът на скулптурата се нарушава и на преден план излиза нейната дискретност. Всеки от компонентите предизвиква самостоятелна, и като правило, амбивалентна трактовка. Коренно се преосмисля функцията на змията и оттам, на цялата група.

            Впрочем, присъствието на змията е предизвикало ожесточени спорове още по време на създаване на монумента през XVIII в. За скулптора Фалконе като трета, почти незабележима за зрителя опорна точка на конника, тя е едно сполучливо творческо решение; за президента на Академията на Художествата, който е отговарял за издигането на паметника И. И. Бецки - нови разходи за хазната. Стига се до личната намеса на Екатерина II, която доста се колебае преди да се съгласи с доводите на ваятеля[7].

            Змията полага начало на двойствената интерпретация на паметника именно поради факта, че е най-важната опора на Конника. За противниците на Петър I тя  е змията от Стария Завет. Конят вече не е символ на укротената от императора и просветена Русия, а е апокалиптичен персонаж. Конникът не е Петър, а самият Антихрист. Това тълкуване е било разпространено предимно сред старообрядците и, въпреки че не е било отразено в официалната литература, явно е било познато на Пушкин.

            В поемата “Медният Конник” триадата конник - кон - змия се реализира в два варианта: текстови и графичен. И двата са дефективни, но тяхното съотнасяне идва да покаже, че все пак става дума за триада, а не за диада. Текстовият вариант е добре познатият текст на поемата. Не така известен, но много важен в случая е графичният вариант - Пушкиновата рисунка на паметника на Фалконе. Тя се открива в черновата на поемата “Тазит” (1829) и е от значение не само за хронологията на замисъла, но и за последващото му развитие. Графичният вариант фокусира постамента на конната статуя - скалата Гром-камень, някогашен обект на култово поклонение за местните племена, който е бил преместен с подобаващи тържествени ритуали на новото си място на брега на Нева. На рисунката, в скалата се забелязва несъществуваща в действителност пукнатина. Конникът липсва, но което е по-показателно, змията не е стъпкана от коня. Тя е надигнала глава и извивките й повтарят посоката на неговия устрем. С други думи, тя дублира коня.

            В текстовия вариант триадата също е с нулев член: в него не се открива змията.  Конникът е статичен - поетът постоянно фиксира простряната му ръка. Конят обаче е динамичен. Той е носител на движението, а защо не и на скрития авторов замисъл:

                                    А в сем коне какой огонь!

                                    Куда ты скачешь, гордый конь,

                                    И где опустишь ты копыта?[a] (с. 266)[8]

            Тук е премълчан един много важен въпрос - кой е конят на Медния Конник? Разбира се, че това не е Лизета, увековечен от Б. К. Растрели в първата конна статуя на Петър Велики, която се намира от 1800 г. пред Михайловския замък. Прототипи на бронзовия кон не са и породистите жребци Каприз и Брилиант, които са послужили за модели на Фалконе.

            Смятам, че правилният отговор се съдържа в превода на цитираните стихове на езика на православната традиция. В тази традиция, и това добре са го знаели Пушкин и съвременниците му, огънят се свързва с ада, гордостта - със сатаната. Следователно, конят на Медния Конник (т.е. константният член в двете триади) е инфернален. Впрочем, в руската средновековна книжнина се забелязва мотивът за връзката на коня с нечистата сила. В посочената вече летописна легенда мъртвият кон на Олег се превъплъщава в змия, за да се изпълни пророчеството на влъхвите (срв.: “Но все пак от коня си ти ще умреш”[9]). Регистриран е и обратен случай - бесът може да се превърне в кон и за една нощ да отнесе архиепископ Иоан от Новгород в Иерусалим (“Повест за пътешествието на Иоан Новгородски върху беса”)[10]. Ездач може да бъде самият дявол. През 1092 година, както е записано в “Повест за изминалите години”, невидими бесове са яздели коне по улиците на Полоцк[11].

            Точно тези средновековни потенции на образа се материализират в Пушкиновата поема. В графиката змията е повторение на порива на коня. В текста конят поема върху себе си негативните й конотации и, слята с него, тя присъства в произведението. По сходен начин би могъл да се открие Конникът в графичния вариант. Той не е изчезнал. По-скоро, той  все още е невидим, както нечистата сила в староруския летопис.

            Кой е ездачът на инферналния кон? Изглежда, че това е централният въпрос, който поставя Пушкин пред съвременници и потомци. Съединението на застиналия метал с динамиката на движението в оксиморона Меден Конник е забелязано отдавна, но вниманието е насочвано предимно към епитета меден[12]. Всъщност, интенционално натоварено е не прилагателното, а съществителното. Пушкиновият персонаж се реализира именно чрез коня си, т.е. като Конник. Затова заглавието постоянно се инверсира в текста: Конник Меден.

            Въпросът при по-близко вглеждане се оказва риторичен. Отговорът обаче е даден със средствата на поетичния тайнопис - обичайна практика за епохата на Николай I. Той се разчита само срещу светлината на предходната поетична традиция, която е била актуална за съвременниците на поета и към която той умело ги е насочвал.

            Общоизвестно е, че монументът е бронзов, но още през XVIII век поетите предпочитат епитета меден: металът, изглежда, е по-достоен за възпяване от сплавта. С тяхна помощ конната статуя бързо започва да се възприема като “Петър, одушевен в медта”[13], изтръгнат от мрачните недра на гроба от Екатерина Велика[14]. При непосредственото участие на императрицата, чието поведение спрямо великия предшественик е аналогично на поведението на първожреца спрямо племенните кумири, насажданото в руското общество преклонение пред личността на Петър Велики преминава в култ към паметника му. Един политико-героичен по произход мит получава медното си божество, а руската литература - един от най-загадъчните си герои.

            Конникът бързо започва да се възприема като живо същество. Пред него може да се коленичи в благоговеен трепет, както прави Иван Голиков, амнистиран по случай откриването му затворник и бъдещ автор на многотомните “Деяния на Петър Велики”. Впрочем, статуята може да има и врагове. Говори се, че синът на Екатерина император Павел, като израз на омразата към царствената си майка, е искал да го претопи. Но царстването на Павел I е кратък епизод от руската история. Стихотворците и идеолозите на просветената монархия блестящо се справят с възложената им задача. В литературата и в колективното съзнание започва да се формира представата за Медния Конник като дух-покровител на града, genius loci.

            Статуята за пръв път се проявява в тази си функция скоро след тържественото откриване - в еклогата “Три грации” на Е. Костров (1783 г). Стремежът на автора да оживи коня и конника и да ги откъсне от скалата получава развитие при В. П. Петров. В одата “Към тържеството на мира от 1793 година”, която е контрастното предзнаменование на Пушкиновата поема “Медният Конник”, те вече не само се движат, но и предизвикват движение в природата. Бреговете потръпват, в небесата проблясва огън, реката и вятърът прекъсват своя бяг. Конникът оживява от заключената в медта огромна мощ. Конят също се раздвижва и иска да полети към облаците. Ездачът обаче властно сдържа порива му, защото неподвижността на коня върху скалата в поезията на XVIII век е залог за щастието на царствените потомци и на Русия[15].

            В началото на XIX век подобни настроения получават легендарното си оформяне в така наречения “Сън на майор Батурин”. По време на войната през 1812 г., изплашен от практиката на Наполеон да пленява и паметниците в победените градове, Александър I заповядва да се подготви изпращането на статуята на Фалконе в една от отдалечените провинции. Тогава някой си майор Батурин (в други варианти: императорският любимец княз Голицин) сънува странен сън, който го преследва нощи наред. В него Медният Конник слиза от постамента и отива в резиденцията на императора, за да му каже, че докато той е в града, в него няма да влезе нито един враг[16]. 

            Именно на тези представи за Медния Конник като genius loci, които добре е познавал[17], Пушкин противопоставя своя мит за пагубната статуя (Р. Якобсон) и показва зловредните последствия от материализирането на митологемата. Той неколкократно фиксира протегнатата ръка на Конника - общоприетия знак за покровителство. Така поетът недвусмислено препраща към този, който вече е прославен като защитник на града:

                                    В неколебимой вышине,

                                    Над возмущенною Невою

                                    Стоит с простертою рукою

                                    Кумир на бронзовом коне. (с. 262)[b]

            И така, кой е Медният Конник?

            Открай време изследователската инерция отъждествява този персонаж с Петър I. Но логиката на едно такова отъждествяване би видяла и в адския кон обичливия Лизета. А още от XVIII в. те са разположени един срещу друг в пространството на Петербург: чучелото на Лизета е в Етнографския музей на Василиевския остров, медният кон - на Сенатския площад. Разделя ги и ги противопоставя Нева. Пак Нева разделя и противопоставя в пространството на текста Петър I и Медния Конник.

            В Пушкиновата поема за пръв път редом с исторически реалния Петър I действа и статуарното му олицетворение. За да разграничи тези си герои, Пушкин във встъплението показва, при това изцяло в руслото на одическата струя на класицизма[18], каноничния образ на императора. Той не е назован по име, но въпреки това, еднозначно се  идентифицира в контекста  на устойчивите словесни (“с велики мисли пълен пак”) и ситуативни (“Оттук ще плашим враговете шведи” - “ще вдигнем волен пир”) маркери. Предшестващата апологетична традиция прояснява употребата на местоимението “Той” с главна буква (или с курсив): в изданията от XVIII век името на Петър и другите руски монарси, а също и заместващите ги местоимения се пишат по този начин. Затова графичното подчертаване на местоимението “той” надали означава този “чието име не се произнася всуе”, както смята Н. П. Анциферов[19]. То само продължава практиката на предходния период.

            Пушкин противопоставя тези два персонажа посредством разнопланови бинарни опозиции. Петър I организира действието в миналото, Медният Конник - в сегашното; Петър I, като историческа фигура, принадлежи на реалността, препускащият по улиците на нощния Петербург Меден Конник, като персонификация на ужаса на Евгений, - на иреалността; Петър I съзидава града, Медният Конник е безучастен свидетел на разрушаването му от стихията; Петър I е мислещ персонаж, Медният Конник - действащ и т.н. Но генералното противопоставяне е, че Петър I е човек, и като такъв принадлежи на живота, а Медният Конник освен че е ръкотворен, е шедьовър на изкуство, което в Русия трайно се е асоциирало с идолопоклоничеството, сатанинските сили и магьосничеството[20]. С други думи, той не е човек, и като неживо същество, е зловреден и опасен.

            Тези опозиции всъщност разкриват част от характерологичния спектър на Двойника. Към тях може да се прибави и следното. Медният Конник попада в сюжетния фокус по време на наводнението, чието описание е в центъра на “петербургската повест” на Пушкин. А водата (респ. огледалото) неизменно в народните вярвания поражда двойничеството.

            Допушкиновата литературна традицията подчертава сходството на Петър и Медния Конник. Земното подобие на намиращия се на небето император (горепосоченото стихотворение на В. Петров), също и заместник на реалната историческа личност[21], в интерпретацията на Пушкин обаче се оказва зловещ Меден двойник на Петър Велики.

            Въпреки близостта си с митовете за Близнаците, двойничеството съществено се различава от тях. Близнаците не са абсолютно еднакви. Най-често те са противопоставени или въплъщават отделни две начала. Двойникът внушава страх с идентичността си, защото “ако съществуват изцяло неразличими неща, то едното от тях задължително е по-лошо”[22]. Даже когато е антропоморфен, той е хетерогенен: при цялото си външно сходство с човека, двойникът произлиза от неживата природа (отражение в огледало, сянка и т.н.).

            Поетът се отказва от двойствеността на Двойника, т.е. от способността му не само да вреди, но и да защитава, отразена в редица вярвания. Неговият герой е подчертано отрицателен. Той е ездач, т.е. повелител на коня, който в графичния вариант е тъждествен на змията, а в текстовия е поел върху себе си отрицателните й конотации. Обвързаността на Двойника със змията всъщност не е нова за руската литература. Един от първите двойници в нея е змеят, който приема облика на княз Павел в средневековна “Повест за Петър и Феврония”[23]. Мотивът за Двойника в поемата е още един повод да изпъкне истинската същност на Конника. Той надали е Антихристът, но все пак е еднозначно инфернален: 1) като ездач на адския кон; 2) като Двойник.

            Изглежда точно сатанинската природа на Медния Двойник е прозрял в безумието си Евгений. Неговите объркани мисли изведнъж “до ужас ясно” се подреждат. Той разпознава онзи,

                                    Кто неподвижно возвышался

                                    Во мраке медною главой,

                                    Того, чьей волей роковой

                                    Под морем город основался...

                                    Ужасен он в окрестной мгле!

                                    Какая дума на челе!

                                    Какая сила в нем сокрыта! (с.266)[c]                         

Сега става разбираемо настървението, с което “Строителят чудотворен” преследва проумялото злокобната му нечовешка същност и дръзнало да му се противопостави човешко същество. Мотивът за преследването също отвежда към негативните индикации на Двойника: напускането на отреденото му измерение и навлизането в реалното пространство е пагубно и често предвещава смърт[24].

            За разлика от явното противопоставяне, съпоставянето на Петър и Медния Конник е замъглено. Замисленото чело и мотивът за основаването на града обаче превръщат Медния двойник в alter ego на Петър Велики. Те всъщност се оказват равнопоставени. В този контекст става ясно защо присъстващите като неутрални в поезията на предходното столетие думи кумир и истукан толкова са възмутили Николай I. Той е разбрал, че те са употребени от Пушкин в прякото им значение и то по отношение на императора, който се е възприемал като архетип от следващите поколения руски държавници.

            Във формално отношение поемата “Медният Конник”, както бе убедително показано от Л. Пумпянски и Ю. Стенник[25], продължава поетичните традиции на XVIII век. В концептуален план, обаче, тя оспорва най-важната му идеологема - Петър Велики, като символ на историческия прогрес. Пушкин се противопоставя на усилията на Екатерина II и царствените й внуци да обожествят реалната историческа личност на първия руски император и да я превърнат в меден кумир. За целта той активира трайно отпечатаната в православното съзнание триада конник - кон - змия. Прехвърляйки върху коня отрицателните конотации на змията, като олицетворение на Сатаната, той насочва към истинската същност на конника. Ездачът и повелител на адския кон не може да не е инфернален.

            Медният Конник функционира като Меден Двойник. Тази реализация е не само още едно доказателство за злокобната му природа. Тя е предупреждението на поета за опасните последствия от одушевяването на едно неживо същество. Пушкин в своето прозрение отива и по-далеч. Чрез последното си голямо поетично произведение той показва вредата от самата митологизация. Дали това не е закодираният смисъл на написаното със средствата на поетичния тайнопис историко-философско завещание на големия руски поет и мислител?

 

 

 



[a] Поради неизбежните при предаване на стихотворна реч на чужд език неточности, които до голяма степен променят смисъла на отделните стихове, цитирането в основния текст ще е на езика на оригинала, като под линия ще се дава най-съзвучният според авторката превод. Срв.: И в коня - колко плам лъхти! / Къде, надменен кон летиш? / И де ще сложиш ти копита? Превод на Л. Стоянов в: Пушкин, А. С. Съчинения. Пълно събрание в 10 тома. С., (1942) т. III, с. 347.

 

[b] Срв.: И с гръб към него истукана, / възседнал бронзовия кон, / над невската кипяща пяна / стои с ръката си простряна / в безтрепетния небосклон. Превод на Л. Любенов в: Пушкин, А. С. Избрани произведения в 6 тома. т. 3. С., 1971, с. 349.

 

[c] Срв.: и този, който до небето / се вдигаше от мед излян, / и от когото основан / градът израсна край морето.../ Ужасен в мрака той личи!.../          Какви замислени очи! / И колко сила в него скрита! Превод на Л. Любенов в: Пушкин, А. С. Избрани творби в 3 тома. С., 1988, т. 1, с. 428-429.



[1] Вж.: Измайлов, Н. В. “Медный Всадник” А. С. Пушкина. В: Пушкин, А. С. Медный Всадник. (сер. “Литературные памятники”). Л., 1978, с. 235.

 

[2] Вж. предисловието на А. П. Могилянски към: Неизданный Пушкин. Под ред. А. П. Могилянского. Спб., 1994, с. 3.

 

[3] Фаликов, И. Шум внутренней тревоги: Заметки о “Медном всаднике” и не только о нем// Согласие. М., 1995, No 29, с. 195.

 

[4] Стара българска литература в 7 тома. т. 4. Житиеписни творби, С., 1986, с. 219-220.

 

[5] Памятники литературы Древней Руси. XI - начало XII века. М., 1978. с. 52-55.

 

[6] Преводът е на Кр. Станишев: Пушкин, А. С. Избрани произведения в 6 тома. т. 3, С., 1971, с. 236.

 

[7] Вж. кореспонденцията на Фалконе с Екатерина II, публикувана в: Сборник императорского русского исторического общества, т. 17, Спб., 1876.

 

[8] Всички цитати на руски език са по изданието: Пушкин, А. С. Собрание сочинений в 10 томах. т. 3, М., 1975, с посочване на страниците в скоби.

 

[9] Пушкин, А. С. Избрани произведения в 6 тома. С., 1969. т. 1, с. 187.

 

[10] Памятники литературы Древней Руси. XIV - середина XV века. М., 1981, с. 456-457.

 

[11] Памятники литературы Древней Руси. XI - начало XII века. М., 1978. с. 224-227

 

[12] Вж.: Еремина, Л. Почему всадник - медный // Наука и жизнь. 1978. No 2; Хаев, Е. Эпитет “медный” в поэме “Медный всадник” // Временник Пушкинской комиссии. 1981. Л., 1985. с. ; Немировский, И. В. Библейская тема в “Медном всаднике”. - Русская литература, 1990, No 3, с.7-8.

 

[13] Бобров, С. С. Разсвет полуночи, или Созерцание славы, торжества и мудрости порфироносных, браноносных и мирных гениев России.  Спб., 1804, с. 13.

 

[14] Петров, В. П. Сочинения. Часть Третья. изд-е 2-ое Спб., 1811, с. 273.

 

[15] Петров ... Часть Вторая. с. 136.

 

[16] Историците си спомнят за това предание през 1941 г., когато Петербург е обсаден от армиите на Третия райх. Работата по евакуирането на паметника е преустановена буквално в последния момент. Медният Конник е от малкото скулптури, които не напускат мястото си по време на Ленинградската блокада.

 

[17] Вж.: Осповат, А. Л., Тименчик, Р. Д. “Печальну повесть сохранить...”. М., 1987. с. 118-126.

 

[18] Вж. по-подробно: Пумпянский, Л. В. “Медный всадник” и поэтическая традиция XVIII в. - Пушкин. Временник Пушкинской комиссии, вып. 4-5, М.-Л., 1939, с. 91-124

 

[19] Анциферов, Н. П. Душа Петербурга. П., 1922, с. 66. Обожествяването на личността на Петър Велики в поезията на XVIII век по мое мнение е преди всичко конвенционален за поетиката на класицизма  художествен похват, а не израз на някакво религиозно чувство на стихотворците. Самото обожествяване е предмет на редица изследвания, сред които се откроява по своята задълбоченост студията на Д. Кръстева. Вж.: Крыстева, Д. Поэтическая формализация мифов о Петре I и “Медный всадник” Пушкина. // Русская литература. 1992, No 3, с. 14-25.

 

[20] Якобсон, Р. Статуя в поэтической мифологии Пушкина. В: Якобсон, Р. Работы по поэтике. М., с.173.

 

[21] Срв. “Взирая на него Перс, Турок, Гот, Сармат, /Величеству лица Геройского чудится, /И мертвого в меди безчувственной страшится.” - Разные письменные материи, собранные, для удовольствия любопытных читателей, Матвеем Комаровым. М., 1791, с. 5.

 

[22] Абрамян, Л. А. Об идее двойничества по некоторым этнографическим и фольклорным данным. - Историко-филологический журнал, 1977, No 2, с. 180.

 

[23] Памятники литературы Древней Руси. Конец XV - первая половина XVI века. М., 1984, с. 628-633.

 

[24] Bravo, N.F. Double. Dictionnaire des mythes littéraires, (Monaco), 1988, p. 488.

 

[25] Пумпянский, Л. Цит.съч.; Стенник, Ю. В. Пушкин и русская литература XVIII века. СПб., 1995.

 

 

 

© Радослава Илчева, 1999

© сп. Български език и литература, 1999

© Издателство LiterNet, 09. 03. 2000

=============================

Публикация в сп. Български език и литература, 1999, кн. 2-3.