За първи път се влюбих в теб,
в косите ти и в сините очи,
усмивката със зъби от седеф,
в гласчето, дето тъничко звучи.
Но казах си, че ти не си за мен,
оттласнах се от тинестото блато
и станах постепенно променен...

Почти те бях забравил, но когато...

За втори път направих груба грешка,
обърках се и не направих сметка,
че с малкия си пръст на въртележка
отново завъртяла си ме ти.
Помислих си: май аз не съм за теб,
избягвах твоите коси от злато
и бях избягал, бях успял почти...

Почти те бях забравил, но когато...

За трети път едно и също нещо
се случи с мен, през моя ум и воля
премина като острие горещо,
направи ме прислужник по неволя...
Но казах си: не сме един за друг
и няма шанс да бъдем нещо слято,
и станах наковалня вместо чук...

Почти те бях забравил, но когато...

Когато за последен път реших,
че може би си струва да опитам,
че може би и в тинестото блато
ще подадеш приятелска ръка,
че може би ще бутнеш с пръст водата
и ще направиш слаб водовъртеж,
че може би ще станем нещо слято,
че може би на мене ще се спреш.
С удавническа смелост ти признах,
това, което може би почувствах,
това, което може би разбрах,
това, което може би пропуснах.
Тогава отговорът - кратък, плах,
но едновременно и с мощ гръмовна,
прониза не ума, не волята, а моя страх
и впи дълбоко свойта паст отровна.

* * *

Косите ти не са безкрайно руси,
очите ти не са безкрайно сини,
дори и болката не е безкрайна,
не е безкрайна - значи ще премине.

Почти ще е преминала, когато...

И ето - всички питате: Кога?
Когато видя си гърба без огледало
и косми ми изникнат по дланта...

1999 г.