ЗА "ЧУПЛИВО" НА ВЛАДИМИР ПОПОВ

Пламен Дойнов

web

Ще започна с една бележка за книгата "Чупливо" на Владимир Попов, публикувана в предишен брой на "Литературен вестник" - в рубриката "Витрина". После ще се опитам да развия идеите, кондензирани в тази бележка:

"Книгата излиза по повод 70-годишнината на поета, но не звучи като юбилейна равносметка, а по-скоро като синтез на предишен и сегашен лирически опит. Сякаш закъснял за включване във вълната от "тихи лирици" и категорично дистанциран от Борис-Христовите епигони, от дебюта си "Тайна" (1979) и нататък Владимир Попов трасира свой път в българската поезия. Как? Като залага на един радикален автобиографизъм, затворен дори в персонажния кръг на семейството, разкъсван понякога от всечовешки екологичен и антивоенен патос, но отново някак сдържан, взрян в най-близките хора на пишещия човек. Това прави тази лирика толкова лична, кръжаща като добър дух над семейния свят - именно свят! - там, където сме си само ние, но заедно с всички останали. Ето така можем да прочетем едно от лирическите събития на 2012 година."

Разбира се, колкото и да се опитва да не изглежда юбилейна, книгата "Чупливо" все пак е такава - дори само заради това, че годината на издаването й съвпада с годината, в която Владимир Попов навършва 70 години. Същевременно книгата наистина се държи на дистанция от юбилейното, както чрез специалната си композиционна структура, така и чрез двадесетината нови стихотворения, невключвани досега в авторско издание на поета. Ето защо ще повторя, че имаме пред себе си особен лирически синтез, извършен чрез редактиране, реорганизиране, минималистично дописване и прекомпозиране на предишни и нови творби. Как обаче се е случило това?

*

Нека направим една импровизирана, но показателна статистика. От дебютната стихосбирка "Тайна", съдържаща 29 стихотворения, са избрани 18 за "Чупливо". От книгата "Страница" (1984), където има 22 стихотворения и една поема, в "Чупливо" присъстват 11 стихотворения и поемата. От включените в "Сърдечни емисии" (1989) 25 стихотворения и 3 поеми, в новата книга откриваме едва 6 стихотворения и трите поеми. От книгата "Нежна глутница" (1995) откриваме 11-12 стихотворни и други текстове. Новонаписаните стихотворения са 20 заедно с няколко лирико-есеистични фрагменти.

Признавам, че тази статистика не е съвсем коректна, защото не отчита как във всяка книга на Владимир Попов преминават стихове от предишните, които се съдържат в оповестените числа. Но такива неточности не отменят главния извод - колко важна е дебютната стихосбирка на Владимир Попов. "Тайна" се явява като относително късен дебют през 79-а, когато поетът е вече на 37 години. Това го отдалечава от дебютите на авторите от т.нар. "тиха лирика" и го поставя в парадоксален контекст - на техен "продължител", без да е такъв, защото през десетилетията на 60-те и 70-те той печата в периодиката синхронно с тях. Същевременно дебютът му се състоява непосредствено преди началото на друго, доста по-различно лирическо десетилетие като 80-те.

"Тайна" обаче се откроява като поразителен, силен, зрял дебют. Тази зрелост изглежда естествена - авторът е на достатъчно години. Но има и друга причина. Владимир Попов е преминал през продължителна и плодотворна преддебютна фаза, в която не просто е блокирана първата му книга, но поетът е имал възможност да изработва своя почерк, да го прави все по-профилиран, владимир-поповски. "Тайна" се появява в едно особено удобно време, когато след "Седмица" на Иван Цанев и "Късо пътуване" на Екатерина Йосифова могат да излизат дебюти, които не са склонни да правят т.нар. идейно-тематични компромиси. "Тайна" демонстрира точно такава воля. Не така стоят нещата с втората и третата книга на Владимир Попов, където личат концесии с официалната литературна политика. Дебютът му обаче е силна, изчистена в автономния си избор книга. И не случайно тя е основният камък, върху който сега е изградена "Чупливо".

*

Какъв избор осъществява днес Владимир Попов в "Чупливо"? Изоставя най-ангажираните антивоенни и екологически стихотворения от някои свои предишни книги. Засилва автобиографизма, изграждайки цялостен семеен свят, проектиран като непрекъсната грижа за Другия - Другият от семейството, но и Другият от улицата, Другият, който е някъде далече в пустините, в градовете, зареян в глобалното село.

Ако проявим каприз, можем да кажем, че ни липсват някои стихотворения от предишни книги, които поетът не е включил в "Чупливо". Например ми се иска да ги има алегорическите трагически иронии от стихотворението "Маратонец" или афористичната сила на поантата в стихотворението "Играчката" - все от дебюта "Тайна". Но това наистина би било каприз, защото "Чупливо" е подчинена на строга авторска логика - изгражда макросюжета на една Книга на живота. Определяща роля в този проект играят лирико-есеистичните фрагменти, написани специално от Владимир Попов, за да конструират и удържат новия свят в "Чупливо". Да чуем част от встъпителните фрагменти "Калейдоскоп в черно и бяло":

1.

магията на детството калейдоскопът прехласнат съзерцавам с часове през окуляра вълшебните му цветни фигури менящи се при всяко мое движение след време любопитството ми надделява и аз като дивак безжалостно разкъсвам картонения му цилиндър от изтърбушеното тяло изпадат шепа разноцветни стъкълца създавали илюзията за вълшебство чудото се свършва

2.

сега си спомням стаята с прозорец малко над земята но толкова че все пак различавам човека зад стъклото или по точно огромния му силует загърнат в тъмнина баща ми подобно оня дух на Краля явил се на сина му Хамлет ще си кажа след години дошъл е за да се сбогува с мен майка ми и брат ми завинаги притиснал се до майка си не дишам останалото е мълчание би рекъл Принцът

Финалът на книгата е леко (пре)обърнат - фрагментите са озаглавени "Калейдоскоп в бяло и черно", насочени към самия пишещ човек, който върху бялото (върху екрана на листа) прожектира кадри от собствения си живот. Но този живот сякаш прекомерно е нараснал, побира вече целия свят и трагедиите му - рухналите кули близнаци в Ню Йорк, българските удавници в Лим и Охридското езеро, масовото убийство в Осло, терорът в Беслан, геноцидът в Сребреница, Дахау, Аушвиц, атомната катастрофа в Чернобил, смъртоносният глад в Сомалия…

Начално-финалната рамка на книгата ясно показва постоянното разширяване на интимния и семейния свят, чрез което в него се включват места, персонажи, имена, събития от историята на съвременността.

*

Не само в "Чупливо", но и във всичките си книги досега Владимир Попов извършва своя лирическа археология на детството. Тя не се ограничава само до споделяне на спомени за детските години и възвръщане от миналото на близки имена и сюжети. Не е просто носталгия по чистотата на детството. Владимир Попов гради специфични лирически реконструкции, в които Азът се усеща цялостен. Именно през новото преживяване на детството той постига своята цялост, в която всички от семейството, но и светът са непокътнати. Различаваме едно важно за цялото писане на Владимир Попов усещане за изгубена утопия. Това е ретроутопията на детството, към която пишещият човек се стреми непрекъснато, знае, че никога не може да я постигне, но би искал тъкмо чрез писането си да я реконструира и преживява.

Няма да изпадаме в психобиографизъм или още по-малко в психоаналитизъм, но не бива да подминем честата поява в стихотворенията на темата за отнемането и изчезването на бащата. Тази тема търпи трансформации в поезията на Владимир Попов до днес. Дефинирана е и като изключително важна житейска и етическа задача: В стиховете Бащата (независимо дали е припознат в автобиографичния лирически герой или в лицата на потомците му) настоятелно е заклеван да бъде непоклатим и силен, да се себеустоява, да не си позволи никога да го няма, да не умира, най-сетне. Няма друго писане в българската поезия, за което темата за бащата да е с толкова висок екзистенциален залог.

Да подчертаем, че не става дума само за миналите, но и за бъдещите бащи. Така кръгът се затваря и в него семейната общност остава съхранена в своята морална сила. Това е голямото семейство от бащи, майки, синове, внуци, в чийто център е лирическият Аз на Владимир Попов. По този начин става обрат - археологията на детството се преобразява в археология на бъдещето. Стиховете започват да проектират бъдещите бащи и ги напътстват, съграждат общността от вчерашни, днешни и утрешни деца и родители. Семейството вече се помества не само в конкретно-родови параметри, но и в отпратени назад и напред във времето исторически граници - като убежище и висша ценност, но и като памет завинаги, застрашена от болести, войни и природни бедствия.

Много от стихотворенията, особено в първите два дяла от "Чупливо", описват постоянната заплаха над най-близките хора на пишещия човек, тематизират страховете, агресиите и всекидневните изпитания, на които са подложени образите на членовете на семейството. Кои са тези образи? Вече стана дума за Бащата. Но нека да отбележим и Майката, която - още от дебюта "Тайна" - е понякога единственият образ, чрез който разпознаваме семейството. До нея се нарежда Братът. Но постепенно в превъртането на лирическото време от текст в текст започваме да разпознаваме фигурата на Сина в двоен образ - и на автобиографичен лирически Аз, и на лирически герой във второ лице. После идват приятелите и най-вече поетите, назовани конкретно - Андрей Германов, Янаки Петров, Иван Цанев… Но тези кръгове на близост почеркът на Владимир Попов изписва като продължение на една може би въобразена, но все пак работеща поетическа традиция - да я наречем дебеляновско-далчевска. Няма да се впускаме в разисквания върху валидността на тезата на Далчев, че последните, "военните" стихотворения на Дебелянов са превъзмогване на символизма. Важното в случая е, че тази теза е доста влиятелна и чрез нея почерците на двамата големи поети се сродяват. И тъкмо това сродяване е ключово за разбирането и на поезията на Владимир Попов, чието писане снове между тоталния безусловен хуманизъм и деликатно възприетата буквалност, предметност и несъвършеност на битието.

На това се дължат и интензивните диалози, които стиховете на Владимир Попов водят с други поети. Освен Дебелянов и Далчев, идват имената и думите на Вапцаров, но най-вече на съвременници, сред които се откроява фигурата на Иван Цанев. Диалозите с Иван Цанев не се основават само на земляческо и поетическо родство, нито само на близост по маса в писателското кафене, а на непрекъснато говорене чрез поезия и жестове един на друг, прояснено през годините в уникално за българската литературна среда взаимно учителство.

*

Ако опитаме все пак ясно да определим автобиографичния лирически Аз в поезията на Владимир Попов, ще разпознаем в повечето стихотворения гласа и опита на поет от краен бетонен софийски квартал. Но да не спираме дотук. Решаващо е, че за този поет като една от най-важните теми се откроява темата за писането. Много от стиховете настояват за пределно честно отношение към думите - да им бъдеш верен, но и да ги надмогваш, да бъдеш твърд като тях, но и мек и добър към живота. Тече постоянно уговаряне на жеста за писане. Очевиден е респектът към заниманията със словото. Писането е представено не като осенено свише действие, а като всекидневен ритуал, извършван най-често в кухнята, като обикновено непатетично служене на езика, разкъсвано от непрекъснати съмнения: Дали моето писане е морално? Изобщо имам ли право да пиша?

Владимир Попов често изповядва неудобството си от самия факт на писането и това отново е знак за жива морална памет.

*

Третирането в поезията на Владимир Попов на темата за екологичната и военната заплаха през 70-те и 80-те години на ХХ век е специален разговор. Само ще го предположим, още повече, че в "Чупливо" тази тема не е особено разгърната. Заслужава си обаче да направим сравнение между неговите стихотворения за възможната война и лирическите текстове на поетите соцреалисти, посветени на "борбата за мир". Тогава ще забележим, че при Владимир Попов доминира не толкова страхът от унищожаването на света, а страхът от унищожаването на конкретния човек - на теб, на любимата и децата. Войната ще отнеме не човека въобще, а моя син, майка ми, най-близките.

*

Да не отминаваме изкушенията на текстологията. Можем да разследваме промените и преработките, извършени в стихотворенията от "Чупливо". Ще видим няколко подменени редове, смяна на заглавия, леки редакции. Наистина - доста минималистични трансформации.

Те издават една малка, но характерна промяна в модела на лирическото стихотворение. Известно е, че в стиховете на Владимир Попов често личи конкретният повод за написването им - нещо повече, той понякога е експлициран в заглавието или в текста. С преработките в "Чупливо" поетът тушира конкретиката. Дистанцията във времето и спрямо текста води до такъв подход, чрез който стихотворението се лишава от календарна и друга достоверност, за да бъде оркестрирано с повече универсалност и многозначност. Например "4 март 1977" е преименувано като "Най-скъпото", а "Неделя" - като "Неделен лунатик". Тези не особено знакови промени не преобразяват драматично предишните творби, но ги изтеглят в перспективата на нови, всеобемни послания.

*

Понеже все пак сме след навечерието на юбилея на Владимир Попов, ще приключа с една лична история, в която става дума за онова, което остава около поета, за неговата друга аура. През 1983 или 1984 г. списание "Родна реч" организира поредния семинар за свои сътрудници средношколци от цялата страна. Не знам по какви причини аз пристигнах в София ден по рано и разбрах, че в хотел "Орбита" няма свободни места. Върнах се на централна гара и вече се оглеждах за удобна пейка, на която да пренощувам, когато се сетих да се обадя на редактора в списанието Владимир Попов. Той много се изненада, притесни се от обаждането ми. Каза: "Чакай ме там! Идвам след малко." След половин час Владо Попов се появи на централна гара с едно одеяло в ръка и ме поведе към редакцията на "Родна реч". Списанието се помещаваше в общ апартамент със списание "Математика" и там - върху дивана в преходната стая между двете редакции - аз прекарах онази нощ в София, завит с одеялото на Владимир Попов.

През следващите години редакторът от "Родна реч" се появи като редактор в "Пламък". Там той също имаше одеяло за всеки. После стана редактор в "Литературен форум", след това - в издателство "Просвета"… През цялото време аз и много мои връстници от т.нар. поколение на 90-те имахме верен редактор, учител и приятел. Безкрайно много сме задължени на Владо Попов за жестовете. И ако в други литератури някои са произлезли от Шинела на Гогол, редица от нас произлязоха от Одеялото на редактора Владимир Попов. Много чужди текстове и книги са минали през ръцете му, след което винаги са ставали поне малко по-добри отколкото са били в началото. Затова му благодаря - на поета, на професионалиста литератор, на дълбокия, честния, финия човек Владимир Попов!

© Пламен Дойнов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.11.2012, № 11 (156)

Други публикации:
Литературен вестник, бр. 35, 31.10-06.11.2012.

Слово, произнесено на премиерата на книгата на 11.10.2012 г. в Унгарския културен институт в София.