ЛАПИДАРНАТА АНТИЧНОСТ ИЛИ ЗАВРЪЩАНЕТО НА СТЕФАН ГЕЧЕВ ПРЕЗ 90-ТЕ ГОДИНИ НА XX ВЕК

Пламен Дойнов

web

Първата авторска стихосбирка на Стефан Гечев излиза през 1967 г., когато той е на 56 години. Втората му стихосбирка - през 1990 г., т.е. с прекъсване след първата от 23 години, когато авторът й е вече на 79.

Не простата житейска и социологическа аритметика ни вълнува в случая. Но е важно да отбележим, че поезията на Стефан Гечев осъществява две големипублични отсъствия - до и след 1967 г. - всяко повече от две десетилетия. Изпуснал поколението на 40-те, навършил достатъчно години, за да не може да се присъедини към следващите нови поколения, превърнал се в мит за тайната литературна публичност при тоталитаризма, тъкмо в отсъствията си Стефан Гечев полага една от скритите традиции в българската поезия. Нарекохме я традиция на новото антическо писмо - забележимо продължена от няколко поети на 90-те години.

Без публикувани текстове всяко отсъствие се обглежда трудно. То може да се реконструира единствено чрез последващо присъствие - завръщането на поезията на Стефан Гечев през 90-те. Защото за него "до 1960 г. е излязла само една критика, а в 1967 г. - след излизането на "Бележник" - три." (Людсканова 2000). При това - заклеймяващи и унищожителни. Дори да проявим по-строга библиографска бдителност и да открием още една-две рецензии в повече за Стефан Гечев от това време, безспорно е, че името му задълго е изключено от литературния протокол на Народната република. Както мнозина други поети, той неизбежно се впуска в други литературни занимания - проза, драматургия и преводи. Като че ли до 1989 г. няма такъв поет.

Отсъствието от поезията приключва през 1990-а, когато излиза книгата му "Поезия", предговорена от Любомир Левчев. Предговарящата роля на Левчев е симптоматична. Още повече, че тя вече е изпълнявана и при друго ключово завръщане - това на Константин Павлов¹. Но ако предговорът към книгата на К. Павлов е от 1983 г., в случая със Стефан Гечев въвеждащите думи се "произнасят" от Левчев през 1990 г. - в една вече коренно различна политическа и литературна среда, когато мнозина предпочитат езиковото поведение на отделни автори от епохата на Народна република България да бъде разцепено на език и поведение и по този начин да не се акцентира върху високия екзистенциален залог на тяхното творчество. Подобни препоръки дава и Л. Левчев: "Мисля, че поезията на Стефан Гечев ще се възприеме по-добре, по-чисто и по-сладостно от онези, които не знаят нищо за автора и го откриват сами за себе си. Като че ли авторът точно така е искал да законспирира себе си и да съществува единствено в този деликатен и призрачен свят на поетичните образи." (Левчев 1990: 5).

Едва ли в принудата на публичното отсъствие на Ст. Гечев до 1990 г. трябва да виждаме съвпадение с някаква негова авторска, а още по-малко поетическа, стратегия. Още повече че самият автор в не едно интервю през 90-те разказва за фактическата невъзможност след критическите удари срещу "Бележник" да се яви с нови стихове в публичното пространство и дори заявява: "Забраниха ми да печатам." (цит. по: Гечев 2003б: 291). Но дори ако подобно на Левчев, интерпретираме забраната като нарочно самоналожено мълчание, ще имаме нужда от биографичната фигура на Стефан Гечев, за да свържем отново език-и-поведение и да (ре)конструираме ефектите и характерните особености на неговото завръщане.

Все пак критици и есеисти са единодушни, че след 1989 г. Стефан Гечев най-после "възникна като мореплавател, завръщащ се от дълго пътешествие" (Гечев 1990: 6) и вменяват за свой дълг да представят "едно голямо дело, което е било изкуствено затулвано от читателския поглед" (Василев 1995). Метафората за завръщането притежава продуктивна сила, защото позволява да се интерпретира творчеството на автора като цялостен корпус от текстове, създаван преди и след 1989 г., без изкуствено да се прекъсва биографичното му време, като вниманието се фокусира върху ефектите от различните режими на неговото публично явяване. Завръщането на поезията на Стефан Гечев предизвиква както активни прочити, така и епизодични скандали, всички те - съграждащи или разплитащи общия контекст на скритото/видимото му присъствие в епохите на Третото българско царство, на Първата и на Втората български републики.

* * *

Съвсем малко са българските поети, чието пълноценно биографично време се разполага в три исторически епохи - до 1946, до 1989 г. и през 90-те години на ХХ век. Макар и с почти невидима публичност до последното десетилетие на живота си, в края на века Стефан Гечев постига събирането и оцелостяването на своето лирическо присъствие в монолитна и относително популярна индивидуална култура. Същевременно тази монолитност е изградена от множество фрагментарности - и като калейдоскоп от разностранни литературни занимания (преводи, пиеси, разкази, романи, критически и мемоарни текстове), и като изобилие от кратки лирически фрагменти. Тъкмо в поезията на 90-те Стефан Гечев (авторът на стихосбирката с малки стихотворения "Бележник") задава една от нормите на краткостта, на късия поетически текст, проявен в почерка му като нова антическа лапидарност² .

Книгата "Поезия" (1990) съдържа част от тенденцията, в която е положена цялата книга "Бележник" (1967) - малки лирически форми, афористични парадокси, притчов изказ, открехване на врати към други реалности с помощта на характерни за античната философия апории, пренаписани чрез опита на европейския модернизъм. В първия дял от "Поезия", назован неутрално "Лирика", това личи ясно. Макар и писани между 1966 и 1986 г., както авторът сам е отбелязал на втора страница в книгата, текстовете се появяват пред публика в самото начало на 90-те и предизвикват засрещането на политически, естетически и всекидневни значения.

Странен синтез на подобни значения проговаря в "Безсилие":

Един голям пожар ме гони от години
и все не може да ме стигне.
Но аз не бягам.
Аз съм неподвижен.

Прочутата апория на Зенон Елейски за невъзможността на движението тук придобива крайно екзистенциалистко решение. Можем да прочетем това четиристишие и като пряка политическа реплика на Стефан Гечев към тоталитарната машина, но и като лично философско противоречие. Особената сила на безсилието, опитана и като сила на несъпротивата, се превръща в стоицизъм на моралния избор, отстояван в незащитеното пространство на неподвижността. Именно не-придвижването - невъзможността или отказът от движение - е спасението на себе си.

Апориите, които според Аристотел представляват равенства на противоположни заключения, са сравними със споделяната от Ст. Гечев множественост на решенията в едно стихотворение. Лирическият текст е изграден като образно-логическа задача, която би могла да получи повече от един верни отговора, няколко равноценни резултата. Подобен е случаят и със стихотворението "Кошмар":

...А от прозореца ме гледаше
една луна квадратна,
дошла от друга някоя вселена,
със безразличните очи на страшната стена,
която никога не ще прескоча.

През 1990 г. кошмарът няма как да не бъде прочетен политически. Лесно е да се каже, че "безразличните очи на страшната стена" метафоризират непроницаемостта и непреодолимостта на Стената между Изтока и Запада, съдбовната затвореност на лирическия субект отсам - в плен на кошмара. Текстът "Кошмар" обаче може да се приеме и като своеобразно продължение на стихотворението "Астронавт" от "Бележник". Да си припомним, че в "Астронавт" азовият лирически герой си мечтае за още една луна, за да направи колело от двете луни и да замине на място, където има само една луна. В "Кошмар" виждаме, че луната от "Астронавт" не само че не е извикала втора луна, за да се превърнат в огромно колело, но вече се е преобразила в квадратна - в лунна стена - обратното на колелото, обратното на алегорията на движението.

Изобщо в книгата "Поезия" като силен тематичен център се откроява именно идеята за неподвижността, визията за единството на будния покой на тяло и мисъл, статичното (стоическото) обладаване на битието. Това е позицията, от която Стефан Гечев работи с идеята за "дълбока действителност" - абстрактната поезия като същностно "отразяване" на реалността, като разбиране на законите, които движат съществуването³. В началото на 90-те критиката казва, че това е "поезия на медитацията", която "се опитва да извади наяве една трета реалност (...) в зоната на "тънкия свят" (Иванчева 1992: 191). Неподвижност, непроменимост, статичност - в такова състояние на тялото и на духа се сменят последователно модуси на съществуването: съсредоточаване, очакване, мислене, проникване в други духовни пространства. Това е особен начин едновременно за приемане на битието и за неговото преодоляване.

Специфично е представен модусът на очакването в "Поезия". При лирическите герои на Стефан Гечев обикновено идват други герои или ги връхлитат гледки и обстоятелства, но те самите никога не отиват никъде. Дори нещо повече, лирическите герои сами отбягват безсмислените срещи с "големите" движещи се фигури и предмети. В стихотворението "Светлосините обуща" всички са в очакване, че "оттук" ще мине Цезар. Но "малкият човек със светлосините обуща,/ за да не срещне Цезар,/ се скри във камъка край пътя/ и там заспа." Мистериозният "господин Фергюсън" от двете му посветени стихотворения минава през стената само за да предупреди и напъти азовия лирически герой на Гечев, който или е в "топлото легло", или "скърби дълбоко" в лунната нощ. Героят на Гечев приема посетители и преминаващи лица, затворен в своя автономен свят, емблематизиран от малкото лично пространство в поемата "Моята стая".

Самият Стефан Гечев буквализира собственото си очакване и завръщане в българската поезия в стихотворението "Завръщане":

Омръзна ми да чакам толкоз века
с търпението на коралите.

Сега отивам да намеря
един разлистен пън -
да имам на кого да се покланям.

Изчерпаното търпение на лирическия герой трансгресира в жестикулациите на особен "бунт" - поклонение пред един от символите на търпението. Привидната статичност на стоицизма се преодолява, за да бъде отдадена почит именно на същия стоицизъм.

Различни "съвети" дава и получава Стефан Гечев в стиховете си, които ни напътстват в практиките за устойчивост и неизменност на действията, за постоянстване в избора на съдба. Ако се боим да пътуваме в "житейското море" и имаме нужда от "опорна точка", той ни съветва да си вземем часовник, който показва "един и същи неизменен час" ("Съвет за мореплаватели"), а в "Посвещение" ловецът на бисерни миди решава, че "не може да лови вече миди", защото разбира, че вече е приет, признат. Промяната на героя е възможна само когато повтарящото се с години негово поведение стане общоприето. Неподвижността, непромяната, статичността и постоянстването имат статут на ценност само когато представляват различно битие. В мига, когато то стане едно-и-също, превърне се в общосподелима величина, трябва да бъде изоставено, за да се търсят нови територии на неподвижността и стоическото усърдие.

Тъкмо тази ценност на устойчивостта и постоянството в стоицизма при Стефан Гечев можем да наречем антическо езиково поведение. Лапидарност като стил на писане и лапидарност като екзистенциален жест. А рефлексът за промяна при признаване и клиширане на стоицизма съдържа необходимата доза модерност и модернизъм - създаване на нови лапидарности, изсечени от текст.

* * *

След "Поезия" през 90-те години се появяват още няколко поетически книги на Стефан Гечев - "Въпроси. Стихотворения в проза" (1994), "Бележник" (1997), "Самобичуване" (1999). Завръщането на неговите текстове се извършва най-видимо чрез специфичното удвояване на книгата "Бележник", съдържаща както първото издание от 1967 г., така и нови стихове, писани по-късно. Малко преди това обаче в печата се разменят реплики, в които протичат напреженията между биографично и историческо време, проектирани върху фона на завръщането и приемането на личността и творчеството на Гечев в края на ХХ век.

През 1996 г. в "Демократически преглед" Драгомир Петров развива тезата за "Стефан Гечев като медиатор" в епохата на Народна република България, който е "белязан от трагичния знак на двойствеността" - посредник между "своите" и "чуждите", около който се "завърта пъстър кръг от млади литератори", преводач, носител на буржоазни "културни придобивки". В есето си Д. Петров допуска, че вероятно "в нечия стратегема кръгът около Стефан Гечев е трябвало да играе ролята на лампа (...), около която да се събират подозрителните насекоми, потенциалните инакомислещи, та да бъдат по-лесно наблюдавани и манипулирани". Очевиден е намекът за волна или неволна употреба на общността от алтернативни на властта автори около Стефан Гечев от страна на комунистическите тайни служби. Все пак се признава, че с критическия разгром на "Бележник" той е станал "ритуална жертва" и са последвали "години на отшелничество и духовно вглъбяване" (Петров 1996: 512-517).

Именно произволните намеци предизвикват Георги Василев остро да атакува Драгомир Петров, обвинявайки го, че е написал един "манипулативен текст" и че самият Петров е бил "приближен на Държавна сигурност". Защитата на Стефан Гечев акцентира, че той "въплъщаваше и въплъщава превъзходството на духовността. Той още тогава бе победил морално системата" (Василев 1997: 318-319)⁴.

Този несъстоял се дебат за социолитертурната роля на Стефан Гечев до 1989 г. осветява не само трайния проблем за непрочетените архиви на Народна република България, но и невъзможността да се подходи към поезията на Гечев от "чисти" литературни позиции, т.е. невъзможността да се извършат серии от затворени четения, като се пропуснат битийните основания и екзистенциалните измерения на неговите публични отсъствия и скрити присъствия, включени в мрежата от интертекстове.

Затова е толкова продуктивно за откриването на нови смисли сдвояването на "стария" и "новия" "Бележник" в едно книжно тяло, където през 90-те години се срещат заклеймената от соцреалистическата критика едноименна стихосбирка от 1967 г. и други кратки стихотворения, писани - както авторът сам е посочил - от 1963 до 1993 г. Именно втората част на изданието ("Бележник 2") е разположена в силната коментираща позиция на своеобразен послепис, който непрекъснато се съотнася към своя съименник от 60-те години: "Бележник 2" като бележки към "Бележник 1".

За разлика обаче от коментарите около стихосбирките на Константин Павлов, заострящи политическите инкриминации и (пост)тоталитарните употреби на творчеството му, сюжетът по повод соцреалистическото обругаване на "Бележник" отзвучава не толкова сензационно-политически след 1989 г. Сякаш самото езиково поведение на Стефан Гечев блокира подобен сценарий. Едно-единствено стихотворение от втората част на "Бележник" като че ли конструира политико-идеологически сюжет. Това е "Отчаяние", но начинът, по който го прави, е показателен:

Изпълнен съм със шпиони.
Шпионират ме ръцете ми,
очите, коленете ми, сърцето,
умът ми, волята ми и духът ми.

Но ако тялото, сърцето ми, умът ми
и всички други не са "аз", а шпиони,
тогава кой съм аз?
Кого шпионират?

Стефан Гечев прави рядък поетико-етически обрат - насочва съмненията към себе си, разграждайки самото разбиране за собствената си идентичност. Предположението за разрушената или изгубената идентичност посочва празнотата на опита за самоконтрол и саморазбиране. Оказва се, че надзорът над самия себе си, който можем да назовем и автоцензура на страха, предизвиква криза на самосъзнанието у мислещия Аз. Личността предполага и описва собствения си разпад, като трагическа невъзможност да удържи границите на своята автономност. Не шпионите носят тревога, а ужасът дебне в липсата на екзистенциална същност, в осъзнаването на факта, че няма кого да шпионират.

Лирическият герой на Стефан Гечев не се изкушава да "обвинява" някого вън от себе си ("тези същите, тези същите", по думите на К. Павлов), а извиква безсилието на парадоксалното си оправдание:

Какво можех да сторя
сам срещу тази тишина?

("Безсилие")

Няма по-неподхододящ подстъп към завръщането на поезията на Стефан Гечев през 90-те години от социално-политическия прочит. Самите лирически текстове отказват такъв подход. Те по-скоро се интересуват от специфичния си метод - да очертаят чрез реториката на видяното и преживяното своя екзистенциална философска космология, да конструират свой метафоричен концепт за мирозданието, съставено от лирически интерпретации на четирите първични елемента.

Вторият Бележник от 90-те прави впечатление с максималното приближение на лирическия текст до предсократическите философски нагласи - изграждане от поетически фрагменти на обща философия за света и човека, основана върху принципите на природното всеединство. Както повечето от досократиците достигат до нас с отломките и цитатите в чужди произведения от едно-единствено съчинение, неизменно озаглавявано "За природата", така и Стефан Гечев затваря в "Бележник" законите на естеството, представени в кратки наблюдения, метафори, приказки, афористични притчи, пресичащи свободно през различни хуманитарни и научни области, за да се върнат отново като серия от формули за устройството на битието и мястото на човека в него.

В края на ХХ век Стефан Гечев окончателно създава своята поетическа космогония, построена колкото върху деликатните му опити върху астрономически и физически парадокси, така и чрез настойчиво тълкуване на природни явления и образи. Наблюдателността и проницателността в "Бележник" демонстрират огромните ресурси на абстракцията, дремещи в конкретните гледки и думи. Както проникновено сочи в есето си "Непреходният чар на предсократиците" Йован Христич, именно за досократиците "няма прекъсвания и пропасти по пътя от крайно осезаемото до крайно абстрактното", затова ни удивляват "простите скокове от единия в другия свят, които днес са позволени само на поетите" (Христич 2004: 52).

Мекото приплъзване от сетивност към мисловност и от мисловност към сетивност в "Бележник" изплита стройна метафорична философия, изведена в нови притчи и образи, като че ли сътворени от пряк последовател на философите от Милетската школа и на създателя на диалектиката Зенон Елейски. Търсенето на "единното начало" и неговото постоянно скептическо подриване се намират в непрекъснато смислопораждащо противоречие.

Космогоничните стихове от "Раждане" са най-красноречивото доказателство за този метод:

Разтваря облачни бедра
небесната Девица
и от утробата й се подава
синът й огнен.
А канарите, строги йереи,
започват упокойна литургия
за Първомрака.

Картината на това вселенско раждане е колкото величествена, толкова и болезнено конкретна, защото представя сцената и на една смърт. В космичната диалектика на раждането-смърт се открояват екзистенциални контури: Девицата, нейният огнен син, литургичните канари и тялото на Първомрака - все образи, разпънати между Космоса, Природата и Човека.

Все пак има един особено предпочитан от поетиката на "Бележник" първоелемент - въздухът. Подобно в откъслечно запазените идеи на Анаксимен, точно въздухът с обемите и превъплъщенията си в кратките стихотворения на Гечев поражда и разтваря в себе си цялата сетивна природа, за да я издигне до равнището на философски макротекст, който може да бъде четен отново и отново. Така се раждат "въздушните" образи - вятърът (този сгъстен и действен въздух), който е "галактичен", "шарен", "оратор", който "изду сърдито бузите си" или "блъска с мокри ръце", или се появява като "лист от вятър", буря и вихър; небето, видяно като "небесни зандани" или като място за луни, звезди, Вечерница и прочее светила; летенето, извършвано "по всякакви посоки, освен една - нагоре", понесло "листите на двора" или видяно като вихър, който не е удържал обещанието си да възнесе човека.

Гледките и пейзажите в лириката на Гечев са проектирани някак отвисоко, в огромен, почти космически мащаб. В този мащаб понякога (както е в "Есенен пейзаж") следва приближение и постепенно погледът фокусира фигура, детайл:

Влекат се ниско пушеци,
под тях - розово езеро.
На средата върху лотосов лист
малка невестулка заспала.

Или обратно - гледната точка се изтегля нагоре, за да обземе все по-голямо и по-голямо пространство, както е в "Морско утро":

Лодката е розово листче
в синята коса на Земята,
накъдрена от галактичен вятър.

В поезията на Стефан Гечев участва целият всемир, защото той споделя интуициите на първите гръцки философи, за които "битието е непременно живо същество", мислено "заедно със своята фигура, своя обем, със своята вътрешна дълбочина и със своя отчетлив релеф", притежаващо глас (Бояджиев 1990: 77-79). Битието в лириката на Гечев се разкрива като проговарящо в изразителността на своите "малки" и "големи" знаци, то излъчва значения в играта на видимото и невидимото.

Точно тук обаче към мярата за античност се прибавя и мярата за модерност, толкова характерна за Стефан Гечев. Между думите остават процепи от Тук към Другаде, през които лирическият герой открива смисъла - както е във фрагмента за лунната светлина, на която вижда "неща, които през деня не съществуват", и затова се осланя на луната, за да не сбърка пътя. Алегорията за виждането на невидимото и съществуването на несъществуващото отваря текста за фигурите на модернистичния парадокс, базиран върху дискретен хуманистичен патос.

В безпределните начала на битието се разпознават човешки гласове и присъствия. Безграничността на пространството се антропологизира, почеркът открива навсякъде знаци за човешкост. На самосъздаващия се говор на стихиите Гечев противопоставя антропологически контрапункт:

Изду сърдито бузите си вятъра и
послушно полетяха листите на двора.
Но ние не сме листи,
нали, хора?

Именно чертаенето на човешки измерения в сходни природни картини и събития през 1997 г. логично създава впечатление у критиката, че той "видимо стеснява все повече тематичната ивица, върху която пише" (Бодаков 1997) . Това усещане се дължи на задълбочаването в метода, в тематично-образното свързване на антическото с модерното, случило се като напрежение между идеята за космическото битийно всеединство и идеята за рационализиране на човешката интуиция. В това се състои и специфичният "сюрреализъм" на Стефан Гечев⁵, който обаче се крепи на вдъхновения, постигнати от физиката и математиката. Още в предговора към антологията "Френски поети сюрреалисти" (1992), датиран от 1987 г., както и в някои интервюта, Ст. Гечев посочва, че Брьотон би избегнал много от критиките срещу сюрреализма, ако познаваше тогавашното състояние на физиката на елементарните частици (Гечев 1992: 17), и че поезията работи с една нова "четириизмерна логика", основаваща се на идеята за безграничността на вселената на Айнщайн, закона за неопределеността на Хайзенберг, закона за допълнителността на Нилс Бор и пр. (Гечев 2003в: 340).

Разбира се, връзките между поезията на Стефан Гечев и новата физика не са толкова систематични, но те често осъществяват неочаквани метафорични сглобки, подчинени на парадоксалната съгласуваност на една отрицателна диалектика, съчетана с упорито шлифоване на лапидарния стил:

Защо отлетяха птиците?
Те дойдоха, за да се срещнат с нас, но
като разбраха, че ние не сме тук,
отлетяха, за да се срещнем там,
където сме наистина.

("Разминаване")

Тези пет стиха представляват средоточие на напрежението между антическото живо битие и мисловните прориви на модерната физика. Стихотворението пита: Къде сме ние наистина? След като не сме тук, къде е онова там, където може би сме? Не сме ли в едно постоянно неустановимо нито-нито място, с което птиците непрекъснато се разминават с нас?

Питанията впрочем са за човешкото (не)присъствие, за невидимостта и непредставимостта на човешката душа, която (ако следваме отново Анаксимен) е може би въздух, който ни обкръжава, но който понякога изгубваме. Така се случва, че не знаем къде е душата и вероятно птиците са единственият шанс да я намерим. Но пък (ако следваме Хайзенберг) трябва да внимаваме, защото колкото по-точно знаем бързината на една елементарна частица, толкова по-малко ни е известно нейното положение в пространството. Прекаленото познание ни води към гносеологическа тъмнина. Не е ли по-добре на останем в това постоянстващо разминаване със себе си?

Както в "Бележник 1", така и в "Бележник 2" много от стихотворенията имат повече от едно решение. Но дори когато привидно решението е само едно, то пак се умножава чрез принципа на излъганото очакване, както е в "Безсмъртие", където сме свидетели на един същински човешки отказ, който сменя перспективата - отказ от възкресение. В случая Стефан Гечев поставя за епиграф на стихотворението мисълта на Хераклит "Хората са смъртни богове" и предлага бързо и непредвидено развитие на кратък лирически сюжет: в ковчег, поставен в храма, лежи човек, който ще отхвърли благоволението на един "бог милосърден и несправедлив", който ще дойде, за да го възкреси. Написано в бъдеще време, стихотворението носи особен антипророчески патос, излъчващ смиреност, увереност и превъзходство в смъртта. Човекът "ще се откаже" от възкресението и тъкмо в това е неговото безсмъртие. Силата на човешката мяра се състои в осъзнатата възможност да възкръснеш и изборът да не възкръсваш. В антическата съ-общност от богове и хора, върху Хераклитовата граница между тях се появява фигурата на модерната своенравност - достойнството на (без)смъртната предопределеност на човека. В последното стихотворение от "Бележник 2" Стефан Гечев пределно хуманизира проблема за безсмъртието и довежда докрай интензивния полилог между антични усети, модерни идеи и езиков минимализъм - едно от важните средоточия в българската поезия от 90-те години на ХХ век.

* * *

В едно късно критическо есе от 2001 г. Вихрен Чернокожев настоява на уникалността на поетиката на Стефан Гечев, отбелязва, че "Бележник" е "многозначително самотна" книга, че поетическите принципи на Гечев са "високо етически, далече от всякакъв канон и норма", че творбите му остават встрани от каквато и да било традиция и сами няма как да се превърнат в традиция (Чернокожев 2003: 58-63).

Впрочем това е познатият стремеж на критиката да припише ценност на една поезия, като преекспонира нейната "неповторимост", "странност", "изключителност" и "изключеност", но пък по този начин и да си спести усилията да гради интертекстове и контексти на общуване. Много лесно Стефан Гечев би могъл да си остане в "изолация", подобна на онази, в която пребивава до 1989 г., като този път само превърнем "изолацията" от негатив в позитив. Вместо остракирането на "упадъчния сюрреалист" Гечев през 60-те, можем да конструираме отграничаването на гения Гечев през 90-те. Но по този начин отново ще обградим поезията му с принудена недиалогичност и ще пропуснем да видим, че тя има начала (в античната философия, в точните науки, в европейския модернизъм) и дава начала (на редица поетики през 90-те години). Затова нейното завръщане в края на ХХ век следва да се тълкува предимно като отваряне на пространство за продължаващи разговори, изтъкани от лапидарни открития и лирически сентенции.

БЕЛЕЖКИ

1. Да припомним предговора на Л. Левчев към книгата "Стари неща" от К. Павлов (1983: 7-11). [обратно]

2. Не един от критическите анализи на поезията на Стефан Гечев отбелязва стремежа му към концентриране на лирическия изказ, към лапидарност или колебаещи се амплитуди между епическо и лирическо. Вж. например: Стефан Гечев "избра пътя на една сбитост, понякога близка до японското хайку" (Трубецкой 2003: 8); "Поезията на Стефан Гечев е внушително пулсиране на лирически и епически форми." (Шивачев 2003: 72). [обратно]

3. Вж. по повод идеята на Стефан Гечев за отношението между "абстрактна поезия" и "дълбока действителност" откритите в архива му дневникови записки в Гечев (2003г: 87). [обратно]

4. В същия брой редакцията на списанието предоставя думата отново на Драгомир Петров, който обаче на практика отказва дебата с мотива, че "в написаното от Г. Василев няма нищо литературно" (Петров 1996: 520). [обратно]

5. Когато употребяваме понятието "сюрреализъм" за текстовете на Стефан Гечев, кавичките са абсолютно неизбежни, защото не бива да се забравя, че както соцреалистическата критика заклеймява с този термин поезията на Стефан Гечев през 60-те, така и самият поет не го приема по отношение на своето творчество, въпреки отделни опити то да стане негова характеристика. Вж. интервютата и разговорите в Гечев (2003: 245-295). [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Бояджиев 1990: Бояджиев, Цочо. Античната философия като феномен на културата. София, 1990.

Бодаков 1997: Бодаков, Марин. Версията Гечев. // Култура, бр. 34, 29.08.1997.

Василев 1995: Василев, Георги. Създателят на нови неща. // Литературен вестник, бр. 9, 29.03.-4.04.1995.

Василев 1997: Василев, Георги. Доносникът в претенцията на морален арбитър. // Демократически преглед, 1997, кн. Есен.

Гечев 1990: Гечев, Стефан. Поезия. София, 1990.

Гечев 1992: Гечев, Стефан. Сюрреализмът - история, теория, практика, влияния. // Френски поети сюрреалисти. София, 1992.

Гечев 2003а: Гечев, Стефан. Ненужните скептици. София, 2003.

Гечев 2003б: Гечев, Стефан. (Драматург). // Гечев, Стефан. Ненужните скептици. София, 2003.

Гечев 2003в: Гечев, Стефан. Криволиците на пътя. // Ненужните скептици. София, 2003.

Гечев 2003г: Гечев, Стефан. Литературен дневник - 1. // Гечев, Стефан. Ненужните скептици. София, 2003.

Левчев 1990: Левчев, Любомир. Предговор. // Гечев, Стефан. Поезия. София, 1990.

Людсканова 2000: Людсканова, В. Стефан Гечев - довереникът на поезията. // Демокрация, 27.10.2000.

Павлов 1983: Павлов, Константин. Стари неща. София, 1983.

Трубецкой 2003: Трубецкой, Лора. Стефан Гечев европеецът. // Метафизика и култура. Погледи към света на Стефан Гечев. Съст. Елка Константинова, Георги Василев, Вихрен Чернокожев. София, 2003.

Шивачев 2003: Шивачев, Румен. Лирическите пулсации на Стефан Гечев. // Метафизика и култура. Погледи към света на Стефан Гечев. Съст. Елка Константинова, Георги Василев, Вихрен Чернокожев. София, 2003.

Иванчева 1992: Иванчева, Ирен. Поезия на медитацията. // Летописи, 1992, кн. 2.

Петров 1996а: Петров, Драгомир. Вместо отговор. // Демократически преглед, 1996, кн. 6-7.

Петров 1996б: Петров, Драгомир. Стефан Гечев или медиаторът. // Демократически преглед, 1996, кн. 6-7.

Христич 2004: Христич, Йован. Непреходният чар на предсократиците. // Пътувания из Средиземноморието. София, 2004.

Чернокожев 2003: Чернокожев, Вихрен. Стефан Гечев или истината за смъртта на Орфей. // Метафизика и култура. Погледи към света на Стефан Гечев. Съст. Елка Константинова, Георги Василев, Вихрен Чернокожев. София, 2003.

© Пламен Дойнов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.11.2008, № 11 (108)

Други публикации:
Стефан Гечев - отвъд традицията. Русе: Изд. "Лени АН", 2007.