Маестрото люлееше всемира.
Кънтяха в нас спасителните стъпки,
люлеехме се в такт - изящни кръпки
по вечността. Маестрото подсвирна,
звукът издраска хърбавите лодки,
Увисна върху мрежите; прониза
делфините; под просяшката риза
на пясъка дълба и легна кротък.

Тогава нас Маестрото загледа.
Потъна в ужаса на карнавала,
грижовно го прокри отрова бяла
от нашата измислена победа.

Под нея дребни бабички пълзяха
по ъглите с букетчета на възли.
Търкаляха мъжаги едри сълзи
и мрачни в домовете си ги мляха.
Продаваха невръстни проститутки
тунели към неосветени тайни
и принцове с наметала раздрани
предлагаха морфин и топли пуканки.

А котките плячкосваха консерва,
надбягали пречупения просяк,
мяукаха от щастие под моста
и ровеха в обятията черни
на зимния бордей. А там по двойки
излъскваха коремите си празни
случайни влюбени, човеци разни
със кръгли погледи, с коси усойни.

И ние зяпахме безсилни, честни,
докато счупихме гръбнаци плахи,
и вдигнахме ръце и изревахме:
- Къде ти е оркестъра, Маестро?

Тогава нас Маестрото отвори.
Извика в паяжините вратата,
изскочи плъх, епично се заклати
Съдбата ни. Повдигна се простора,
избутан от настръхнали надежди.
И каза ни Маестрото: - Свирете!

И скупчиха се гладки гласовете,
заблъскаха се стреснати и нежни.
И каза пак Маестрото: - Свирете!
Устите ни, прилепнали от пяна,
пращяха във усилия камбанни.

Гърлата жадни на стоте тромпета
очакваха да рукне катедрална
отгоре музиката на всемира.

Дочухме ние: детски звук пулсира
във зрялата утроба на рояла...

Роялът чакаше пияни пръсти
да лъснат черно-белите му зъби,
и ние тръгнахме - умити, тръбни,
и лъскахме, и жулихме до късно...

Но нито глас, и нито сън за песен.
И непривично в свойта жал заспахме.

Маестрото прозря: луната махна,
окото му над всеки се надвеси -
зеницата изтече в глас тогава:

- Маестрото си ти. Свири самотен!
- Маестрото си ти. Свири самотен!
- Маестрото си ти. Свири самотен!

И врасна в нас узрялата голгота.
Набъбна планина от суха слава -
и замълчахме... замълчах... засветих...

Засвирих на перо от бяла врана,
езика си превърнах - дълъг - в рана
и плаках за оковите си вехти
от страх и от спокойствие... Свободен
разбих на прах тъгата на безкрая,
бълнувах за безсмъртие, нехаех
дали гърми над бездните народът
изскубнат от столетните си панти.

Не виждах вече първия Маестро,
но виждах Други - нямаше оркестър,
а само тъжни, строги музиканти.

И общата ни кръв докрай изтече,
и свирехме свободни и опасни,
и всеки бе маестро на смъртта си -
пиян и сам, досаден и далечен.

И в лудостта разбрахме с тикви празни:
Маестрото е път на змийски корен
и тръгнал е от там - от нас - от горе,
и пак при нас завинаги е слязъл.

ноември 1990 г.
 

“Моята единствена вина беше в това, че разчитах на нормалната
интелигентност и не направих предговор, за да изложа своите
литературни принципи и да разясня
въпроса за морала.”

Ш. Б.*

___________________________________
* Шарл Бодлер (бел.съст.) [обратно]