До извора от жажда аз умирам.
А изворът прощален и невинен
люлее царското любовно ложе,
и чувам как гръклянът ми вибрира:
- Разменям цяла розова пустиня
срещу една непохитена кожа!

Царицата се вмъква, сластно вие,
във нощната си кожа се изпъва
и чака като непозната птица
ръцете ми сами да я открият,
преди да млъкне глашатаят мъртъв,
преди да викне моята вдовица.

Усещам сянката ми да минава
през факлите - прокажена и влажна -
стърчи гърбицата ми под венеца
на недостойната любовна слава.
Приветства ме насън добрата стража:
- Царицата го чака във двореца!

Аз ще пристигна някога, царице,
обкичен с цвят от северни смокини,
под кожата ти хладно ще се вмъкна,
ще гълтам бавно млечната мъглица,
додето като облаче изстина,
пронизано от божията мъка.

Додето те ръзпръсна върху пода
и изкълва последното ти зрънце
с подпухнал клюн, с огромни сини устни.
Ще бъда като бог на ешафода
и между стройните космати вълци
принцесите ще ми се плезят вкусни.

Мълчи, царице! В тебе ще пролазя...
Как скърца кожата под мойте пръсти,
като коричка на умряла мида.
Пълзя у теб... Но кожата е празна
като балон от спомени, ще пръсна
мъртвешкия му дух. И ще си ида.

Но аз желая кожата, желая
и този рус прашец между бедрата,
и тази пропаст под корема объл -
светилище от влага, мъртва стая...
Царице, ти си Нищото излято
от плътското ухание на гроба.

23.09.1991 г.                            П. Д.
Несебър